Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (22)

Двайсет и две

Уил полагаше всички усилия да не се отдава на мисли за Коледа, но с приближаването на този ден той все повече се убеждаваше, че идеята да изгледа стотина видеофилма и да изпуши още толкова цигари трева не е от най-добрите. Някак си не му се струваше особено празнично и макар че празниците задължително включваха появата на Песента, не му се искаше напълно да се отказва от тях. Озари го прозрението, че начинът, по който си прекарваш Коледата, е своеобразно послание за мястото ти в живота, един вид индикация за дълбочината на дупката, която си успял да си изкопаеш — следователно прекарването на три дни последователно в пълна самота и отдаване на пороци е безспорен знак за нещо, което не се чувстваше в състояние да обсъжда дори и пред себе си.

Затова реши да прекара Коледа в лоното на семейството — не в собственото си семейство, защото такова нямаше, но все пак в някакво семейство. Съществуваше обаче едно семейство, което му се искаше да избегне на всяка цена — нямаше никакво намерение да запомни Коледата си с ядене на печени орехи, зяпане на телевизия и пеене на тъпи коледни песнички със затворени очи. Трябваше да бъде много внимателен, защото човек лесно можеше да се поддаде на течението — налагаше се да впрегне всички сили, за да заплува по-скоро в обратната посока.

След като реши абсолютно категорично, че за нищо на света, ама никога и в никакъв случай няма да прекара 25 декември в компанията на Фиона и Маркъс, беше потресен от себе си, когато установи, че още на следващия следобед приема поканата на Маркъс точно за това.

— Искаш ли да прекараш Коледа с нас? — запита Маркъс, едва прекрачил прага му.

— Амиии… — започна Уил, — много мило от твоя страна.

— Чудесно — отвърна момчето.

— Аз казах само, че е много мило от твоя страна да ме поканиш.

— Но все пак ще дойдеш, нали?

— Не знам.

— Защо?

— Защото…

— Не искаш ли да дойдеш?

— Разбира се, че искам, но… Какво ще каже майка ти?

— Тя също ще бъде там.

— Да, не ми беше много трудно да се досетя. Но тя надали ще иска аз да съм там.

— Вече говорих с нея по този въпрос. Казах й, че искам да си поканя един приятел и тя се съгласи.

— Значи не си й казал, че става въпрос за мен?

— Не съм, но мисля, че тя се досети.

— Как така?

— Ами, нямам други приятели, освен теб, не е ли така?

— Тя знае ли, че ти продължаваш да ми идваш на гости?

— Може и така да се каже. Спря да ми задава въпроси, а това не може да означава нищо друго, освен че е решила повече да не се тревожи за това.

— И наистина няма никой друг, когото би могъл да поканиш, така ли?

— Естествено. А дори и да имаше, надали щяха да им разрешат да прекарат Коледата у дома. Те ще отидат в техните си къщи. Е, не точно — тъй като си имат свои къщи, няма да ходят другаде, де.

Уил усети, че този разговор започва да го потиска все повече. Онова, което Маркъс му казваше по своя изкусен, завоалиран начин бе, че не иска Уил да остава сам за Коледа.

— Все още не съм решил какво ще правя тогава.

— Че къде другаде би могъл да отидеш?

— Никъде, но…

Ако в разговора се появеше дупка, която трябва да бъде запълнена, тя биваше запълнена обикновено от Маркъс. Концентрацията му беше толкова голяма, че всякакви хъмкания, ъмкания и други подобни той възприемаше като реплики, подадени с цел смяна на темата. Но по някаква причина днес той се отказа от обичайната си разговорна техника и се втренчи настойчиво в Уил.

— Защо ме гледаш така? — запита накрая Уил.

— Не те гледам. Просто те чакам да ми отговориш на въпроса.

— Отговорих ти вече — никъде няма да ходя.

— Ти каза „никъде, но…“. Чакам да си довършиш изречението след „но“-то.

— Ами, няма нищо за довършване. Не смятам да ходя никъде за Коледа.

— Значи можеш да дойдеш у нас.

— Да, но…

— Но какво?

— Престани да ме питаш непрекъснато „но какво“!

— Защо?

— Защото… не е учтиво.

— И защо да не е?

— Защото… определено имам някакви резерви, Маркъс. Точно затова непрекъснато казвам „но“. Очевидно не съм стопроцентово убеден, че искам да прекарам Коледата си у вас.

— И защо не?

— Защо винаги се правиш на интересен?

— Нищо подобно.

И това беше истина, разбира се. Маркъс никога не се правеше целенасочено на интересен. Само един поглед към физиономията на момчето беше достатъчна, за да убеди Уил, че той е просто любопитен и че любопитството му е безкрайно. Обаче разговорът вече отдавна бе пресякъл линията на удобство на Уил и той започваше да се притеснява, че ще бъде принуден да изрече на глас най-жестоката истина на света — че майката на Маркъс е откачалка, точно като сина си; при тях дори човек да пренебрегне липсата на здрав разум, те все пак си оставаха двойка неудачници; че Уил надали би могъл да си представи по-мрачна Коледа от тази и че би предпочел да се върне към първоначалния си план и да изгледа всички филми на братята Маркс, вместо да си играе на ядец с когото и да било от тях; и че всеки, който е с всичкия си, би се чувствал по същия начин. Щом детето не разбира от намеци, какво друго му остава? Освен…

— Съжалявам, Маркъс. Държах се много грубо с теб. С удоволствие бих прекарал Коледата у вас!

Това беше другата възможност. Не точно предпочитаната от него — просто другата.

Оказа се обаче, че няма да бъдат само тримата — нещо, което значително му подобри настроението още с влизането. Очакваше да бъде посрещнат с една от прочутите, лишени от всякаква логика лекции на Фиона, но единственото, което получи, бе озадачен поглед — тя явно нямаше желание да възобновява враждебните действия пред останалите си гости. Присъстваха бащата на Маркъс, Клайв, приятелката му Линдзи и майката на приятелката — общо шестима души, максимално сгъстени около сгъваемата масичка в кухнята. Уил нямаше представа, че светът е устроен по този начин. Като продукт на втори брак от 1960-те, той бе живял с погрешното схващане, че когато семействата се разделят, някои от първоначалните им части спират да си говорят. Ала картината пред него представяше съвсем друг поглед върху нещата — очевидно Фиона и нейният бивш съпруг гледаха на някогашната си връзка преди всичко като на онова, което ги е събрало заедно, а не на нещо, което се е объркало и ги е разделило. Сякаш фактът, че някога са споделяли дом и легло и че са си родили дете, прилича по-скоро на съжителстване в две съседни стаи в един и същи хотел — щастливо съвпадение, което им е предоставило възможността за краткотрайно приятелство.

Не е възможно това да е общият модел! Иначе дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“ би било пълно с щастливи, макар и отчуждени двойки, представящи един на друг своите бивши половинки, своите настоящи половинки и децата, пръкнали се междувременно. Но нещата изобщо не стояха така — в редиците на дружеството цареше напълно оправдан и справедлив гняв, както и огромна порция нещастие. От сцената, която се разкри днес пред погледа му, Уил стигна до извода, че в този момент надали много бивши семейни двойки са се събрали отново за игра на карти или за песен около коледната елха.

Ала макар и да не се случваше много често, то се случваше тук и сега, пред очи те на Уил и той усети, че започва да му прилошава — щом хората не могат повече да живеят заедно, защо поне не проявят благоприличието да се мразят и ненавиждат?! Но с напредването на деня и с увеличаването броя на напитките той започна смътно да прозира, че стремежът към учтивост и хармония поне веднъж годишно не е чак толкова достоен за презрение. Най-малкото, тази стая, пълна с хора, които се стараят да се разбират, правеше Маркъс неизказано щастлив, а дори и Уил не беше толкова циничен, че да пожелае на момчето нещо друго, освен щастие по случай Коледа. Реши, че новогодишната нощ е превъзходен момент да вземе отново решение за възвръщане на предишния си скептицизъм, затова сега не му оставаше нищо друго, освен в Рим да прави онова, което правят римляните — тоест, да раздава усмивки наляво и надясно, дори и да не одобрява това сборище. Да се усмихваш на хората не означава, че трябва автоматично да им станеш приятел завинаги, нали така? С приближаването на вечерта, когато здравият разум надделя и всички започнаха да се заяждат един с друг, той осъзна, че да се усмихваш на хората даже не означава, че ще останеш приятел с тях и за един ден — но за няколко часа той си позволи да се наслаждава на една обърната нагоре с краката вселена.

Бе донесъл подаръци за Фиона и Маркъс. За Маркъс бе приготвил грамофонна плоча на „Няма значение“, защото те нямаха компактдиск плейър и тениска с лика на Кърт Кобейн, за да може момчето да бъде в тон с Ели. На Фиона подари една много красива и доста скъпа ваза от гладко стъкло, защото след онази работа с болницата тя се беше оплакала, че няма къде да си сложи цветята. Маркъс му подари наръчник за кръстословици, за да му помага, докато гледа „Обратно броене“, а Фиона си направи шега с него, като му връчи „Наръчник на самотния родител“.

— И кое му е смешното? — запита Линдзи.

— Нищо — побърза да отговори Уил, но веднага след като изрече тази дума, осъзна, че е прозвучал крайно неубедително.

— Уил се престори, че има дете, за да се присъедини към дружеството на самотните родители — обясни Маркъс.

— О! — възкликна Линдзи.

Непознатите в стаята — Линдзи, майка й и Клайв — го изгледаха с нескрит интерес, но Уил отказа да се впуска в подробности. Предпочете просто да им се усмихне — сякаш това бе нещо, което всеки би направил при подобни обстоятелства. Нямаше ни най-малко желание обаче да им обяснява какви са били въпросните обстоятелства.

Раздаването на подаръците не отне чак толкова много време и в по-голямата си част бе съвсем тривиално — даже още повече, като се има предвид сложната плетеница от взаимоотношения между присъстващите. Шоколадът във форма на пенис си беше много добър избор (макар че Уил не мислеше съвсем така, но няма значение — беше решил да живее и да остави и другите да си живеят спокойно), но, от друга страна, дали бе напълно подходящ за останалата без приятел и посветила се на въздържание бивша приятелка на приятеля ти? Уил не бе съвсем наясно, но все пак подаръкът му се стори малко безвкусен — не е ли по-добре при подобни случаи да не се повдига темата за пенисите? Пък и Фиона никога не му бе правила впечатление на жена, заинтригувана от шоколади с формата на пенис. Въпреки това се засмя.

Колкото повече нарастваше купчината с опаковъчна хартия, толкова повече нарастваше увереността на Уил, че всеки подарък, връчен при такива обстоятелства, би бил неподходящ или пълен с мрачна символика. Фиона подари на Линдзи копринено бельо, сякаш искаше да й каже: „Изобщо не ме интересува какво правите вие двамата нощем“, а на Клайв подари книга със заглавие „Тайната история“, сякаш се стремеше да му каже точно обратното. Клайв подари на Фиона касета на Ник Дрейк и макар че, доколкото на Уил му беше известно, той нямаше представа за историята с болницата, все пак беше повече от странно да подарява на една склонна към депресии и самоубийство жена музика, навеждаща на депресии и самоубийство.

В подаръците на Клайв за Маркъс нямаше нищо странно и двусмислено: компютърни игри, тениски, бейзболна шапка, касета на Мистър Блоби и други подобни, но онова, което ги правеше значими, беше безспорният контраст, в който се намираха те с безрадостната купчинка, която Фиона бе подарила на детето си по-рано — яке, с което надали щеше да спечели овациите в училище (беше развлачено, с дълъг косъм и много превзето), две книги и плочи с изпълнения на пиано — лек и изключително тъп майчински намек за уроците по пиано, които Маркъс бе изоставил преди известно време. Маркъс му показа тази нещастна сбирщина с гордост и ентусиазъм, от които направо му се скъса сърцето… „И това много приятно яке, и тези книги — изглеждат интересни, и тези плочи, защото някой ден… някой ден ще се организирам и ще подходя по-сериозно към свиренето.“ До този момент Уил не бе забелязал, че Маркъс е и добро дете — бе виждал само ексцентричната му, тревожна страна, може би защото не е имало нещо друго за виждане. Ала сега разбираше, че момчето бе много добро. Не добро в смисъл на послушно и неоплакващо се, по-скоро в смисъл на съобразително — защото само едно съобразително дете може да погледне на купчина ненужни вещи като на нещо, избрано с любов и внимание, а това бе повече от достатъчно. Тук не ставаше въпрос дори за начина, по който гледаш на чашата — дали е наполовина празна или наполовина пълна, защото чашата на Маркъс си беше по принцип толкова пълна, че чак преливаше. Момчето би било удивено и крайно озадачено, ако в този момент някой му кажеше, че повечето деца биха хвърлили косматото яке и гадната музика в лицето на родителя си и биха тропнали с крак за нинтендо.

Уил знаеше, че никога няма да стане добър в този смисъл. Никога не би успял да погледне едно космато яке с любов и да стигне до извода, че точно такова му трябва и че е длъжен да го носи по всяко време на денонощието. По-скоро още от пръв поглед би отсъдил, че човекът, който му го е купил, е пълен идиот. Точно това и правеше непрекъснато — зърваше например някой двайсет и пет годишен младеж на ролери, носещ се по Апър Стрийт с наколенки, и си казваше едно от следните три неща: 1) Какъв идиот! или 2) За кого се мисли тоя, по дяволите?!, или 3) На колко години си ти, бе?! На четиринайсет?

Според него всички в Англия са такива. Никой не спира поглед върху младеж с ролери и наколенки, за да възкликне, че човекът изглежда страхотно или пък че това е интересен начин за раздвижване. Напротив — всички си казват: „Ега ти кукуто!“ Но Маркъс не би го направил. Той или няма да го забележи, или ще замръзне на място с отворена уста, унесен в почуда и възхищение. И това не беше последствие от факта, че е дете — защото, както Маркъс се бе уверил болезнено на собствен гръб, всички деца в неговото училище принадлежаха към първия вид наблюдатели, а просто последствие от факта, че той си е Маркъс, син на Фиона. Сигурно след двайсет години и той ще пее със затворени очи и ще поглъща шишенца с хапчета, но сега поне се държеше благородно по отношение на коледните си подаръци. Не че това бе в състояние да компенсира в кой знае каква степен предстоящия дълъг низ от години.