Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (17)

Седемнайсет

Ако майка му го беше попитала, Маркъс щеше да й каже откъде са маратонките — но тя не го попита, дори и не забеляза, че той е с други обувки на краката си. Вярно, че майка му по принцип трудно забелязваше разни неща, но все пак маратонките бяха толкова големи, толкова бели, с толкова особена форма — буквално плачещи за внимание, — че Маркъс имаше чувството, че няма нищо на краката си или по-точно, че има нещо живо, може би две зайчета.

Но когато тях вече ги нямаше, тя забеляза. Типично за нея. Не забеляза зайчетата, които са нещо толкова необичайно за човешките крака, но чорапите, които винаги са си там, забеляза веднага.

— Къде са ти обувките?! — изпищя тя, когато той се прибра.

(Уил го бе докарал с колата, но все пак беше ноември, валеше непрекъснато и дори и от краткото разстояние пеша по тротоара от колата и оттам по стълбите чорапите му отново бяха подгизнали.) Маркъс сведе поглед към краката си и за момент не отговори нищо. Мина му през ума да се престори на изненадан и да й каже, че няма никаква представа, но бързо си даде сметка, че тя няма да му повярва.

— Откраднаха ги — отвърна накрая той.

— Откраднаха ли ги? От къде на къде някой ще се втурне да краде точно твоите обувки?!

— Защото… — Май се налагаше да й каже истината, но проблемът се състоеше в това, че тази истина ще доведе до куп други въпроси. — Защото бяха хубави.

— Бяха си най-обикновени черни мокасини.

— Не, не бяха. Бяха нови маратонки „Адидас“.

— И откъде се сдоби с тези маратонки?

— Уил ми ги купи.

— Кой Уил? Оня, който ни води веднъж на обяд ли?

— Да, същият. Оня от вашето дружество. Той ми стана нещо като приятел.

— Той ти стана нещо като приятел?!

Оказа се прав. Това доведе до куп други въпроси, само че начинът, по който майка му ги задаваше, беше малко дразнещ — тя просто повтаряше последната му реплика, поставяше накрая въпросителен знак (а може би и удивителен) и крещеше.

— Наминавам през апартамента му след училище.

— НАМИНАВАШ ПРЕЗ АПАРТАМЕНТА МУ СЛЕД УЧИЛИЩЕ!?

Или:

— Ами, как да ти кажа, той всъщност няма дете.

— ТОЙ ВСЪЩНОСТ НЯМА ДЕТЕ?!

И така нататък. Както и да е. В края на този поток от въпроси обаче той се оказа доста загазил, макар че неговото надали можеше да се сравни с това, което се печеше на Уил.

Маркъс си обу старите черни обувки и двамата с майка му се изстреляха право към апартамента на Уил. Фиона се разбесня още в момента, в който прекрачи прага му и отначало, докато вилнееше по повод въображаемото му дете и дружбата и останалите там неща, той изглеждаше притеснен и му се искаше да й се извини — не можеше да отговори на нито един от въпросите й. Но когато тази тема приключи и тя премина на следващата, яростта постепенно нахлу в главата му.

— Ясно! — изкряска Фиона. — Сега ми обясни какви са тези малки чаени партита след училище!

— Моля?

— От къде на къде възрастен мъж като теб ще иска да си губи ежедневно времето с дванайсетгодишно момче като Маркъс?

Уил я изгледа невярващо и запита:

— Да не би да си мислиш онова, което си мисля, че мислиш?

— Не си мисля нищо.

— Надали. Доколкото схващам, ти предполагаш, че аз… си играя игрички с твоя син.

Маркъс погледна към Фиона. За какво става въпрос сега? Какви са тези игрички?

— Просто те питам защо забавляваш дванайсетгодишни момченца в апартамента си?!

Чашата на Уил преля. Лицето му почервеня и той започна също да крещи:

— Да не мислиш, че имам някакъв избор?! Твоят син ми се изтърсва без покана всеки божи ден! Понякога го преследват банди главорези! Можех да го оставя навън, за да се оправя както може, но го пускам вътре заради собствената му безопасност. Но следващия път не смятам да си правя този труд. Махайте ми се от очите и двамата! Ако си свършила, можеш да си хващаш сина и да се разкараш от апартамента ми!

— Изобщо не съм свършила! Защо си му купил скъпи маратонки?

— Защо ли?! Ами — погледни го!

И двамата го погледнаха. Маркъс също се погледна.

— Какво не му е наред?

Уил я изгледа и изрече ядно:

— Нямаш си никаква представа, нали? Естествено, не съм си и помислял обратното.

— За какво да си имам представа?

— Че Маркъс преживява ежедневен кошмар в училище — че едва не го изяждат жив! Че всеки скапан божи ден го разкъсват едва ли не на парчета! А ти си ми тръгнала да се притесняваш защо съм му купил маратонките и дали не злоупотребявам с него!

Внезапно Маркъс усети, че отмалява. До този момент, докато Уил не бе започнал да крещи, той не си даваше сметка колко зле са всъщност нещата — че действително го разкъсват на парчета всеки божи ден. До този момент той не бе свързвал дните от седмицата по този начин — всеки ден беше по правило лош, но той оцеляваше, като се самозаблуждаваше, че днешният ден някак си няма връзка с вчерашния. А сега само за миг проумя колко глупаво бе от негова страна да се залъгва. Проумя също, че животът му си е истински кошмар. Прииска му се да легне в леглото си и да не стане чак до съботата.

— Маркъс си е много добре — каза майка му.

Първоначално той не можа да повярва, че това са нейни думи, а после, когато думите все пак зазвъняха в ушите му, се опита да потърси някакво друго значение в тях. Да не би случайно да става въпрос за някой друг Маркъс? Може пък да има някаква друга област в живота, в която да се чувства добре, а той да е забравил? Естествено, че няма никакъв друг Маркъс и никаква друга област, в която да се чувства добре — истината бе, че майка му е не само сляпа за неговите проблеми, но е или глупава, или окончателно откачила.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — запита Уил.

— Знам, че в момента му се налага да се нагоди към новото училище, но…

— Аха, ясно — засмя се саркастично Уил. — Дай му две седмици, и той ще се нагоди, така ли? Щом спрат да му крадат обувките и щом престанат да го преследват по улицата, всичко ще си бъде отново наред, така ли?!

Но това не беше вярно! Да не би и двамата да са полудели?

— Не мисля, че ще стане така — реши да се намеси Маркъс. — Две седмици надали ще са достатъчни.

— Знам го много добре — отговори му Уил. — Просто се шегувах.

Според Маркъс този вид разговор не бе особено подходящ за вмъкване на шеги, но това поне означаваше, че някой все пак е наясно какво точно става. Защо, обаче, този някой е Уил, когото познава само от две минути, а не майка му, която познава от… ами, цял живот я е познавал?

— Мисля, че много държиш да се правиш на мелодраматичен — отбеляза Фиона. — Вероятно не можеш да се похвалиш с особен опит с децата, нали?

Маркъс не бе съвсем наясно за значението на „мело“ в думата „мелодраматичен“, но каквото и да бе то, определено ядоса Уил още повече.

— И аз някога съм бил шибано дете! — Ужас! Вече премина към псуване! — И аз някога съм ходил в шибаното училище! Много добре познавам разликата между деца, които се приспособяват, и такива, които са си непрекъснато нещастни, така че не ми пробутвай тези лайняни глупости за мелодраматизма! И това ми го казва човек, който…

— Олеле! — изкрещя Маркъс. — Яхууууу!

Двамата възрастни се втренчиха стреснато в него. Той също се втренчи в тях. Не можеше да обясни по никакъв начин избухването си. Беше издал първите два звука, които му бяха дошли наум, защото усещаше, че Уил се кани да повдигне въпроса за болницата, а Маркъс не искаше да става така. Не беше честно. Фактът, че майка му се държи неадекватно, не дава на Уил автоматично правото да я напада заради това. Според него онази работа с болницата бе много по-сериозна от историите с бонбоните и маратонките, така че човек не трябва да ги смесва с лека ръка.

— Ти наред ли си, Маркъс?! — изуми се Уил. — Какво ти става?

— Нищо — сви рамене Маркъс. — Просто… ами, не знам. Просто ми се прииска да изкрещя.

Уил поклати глава и простена:

— Боже, какво семейство!

 

 

Всичките тези кавги дойдоха на Маркъс малко в повече, но същевременно си даде сметка, че от тях има и полза. Майка му вече знаеше, че Уил няма дете, което вероятно не е зле, а освен това знаеше, че той ходи на гости на Уил всеки следобед, което също не е зле, защото в последно време му се бе наложило да си измисля какви ли не лъжи — нещо, което изобщо не му се нравеше. И което бе най-същественото, тя знаеше вече какво става в училище, защото Уил бе изплюл камъчето. До момента Маркъс не бе успял да го изплюе, защото още не бе осъзнал, че това е камъче, но в крайна сметка няма значение кой го е изплюл — важното бе, че Фиона бе разбрала истината.

— Забранявам ти повече да ходиш там — каза тя.

Маркъс беше сигурен, че ще го каже, както и бе сигурен, че той няма да я послуша, но все пак реши да поспори.

— И защо?

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го на мен. Ако искаш нови дрехи, аз ще ти ги купя.

— Но ти не знаеш от какво имам нужда!

— Кажи ми тогава.

— И аз не знам от какво имам нужда. Само Уил знае.

— Не ставай смешен, моля ти се!

— Истина ти казвам! Той отлично знае какво носят съвременните деца.

— Децата носят онова, което си облекат сутринта.

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Искаш да кажеш, че той се мисли за голям спец по модата и че дори да е само един бог знае на колко години, е наясно кои маратонки са модерни, макар изобщо да не проумява кои са най-важните неща от живота.

Точно това искаше да каже! Точно в това беше силата на Уил и Маркъс смяташе, че има голям късмет, дето го е срещнал.

— Ние нямаме нужда от подобен човек. Ние си се справяме добре и сами.

Маркъс се втренчи през прозореца на автобуса и се опита да прецени дали това е истина — не му трябваше много време, за да стигне до извода, че не е и че, откъдето и да го погледнеш, никой от двамата не се справя добре.

— Дори и да имаш някакви неприятности, гарантирам ти, че те нямат нищо общо с това какви обувки носиш. Повярвай ми!

— Знам, но…

— Маркъс, повярвай ми, моля те! Аз съм ти майка от дванайсет години и смятам, че съм свършила доста добра работа. Често мисля по този въпрос и знам какво правя.

Маркъс никога досега не бе възприемал майка си като човек, който знае какво прави. От друга страна, не бе мислил за нея като за човек, който си няма никакво понятие за нещата — само дето онова, което тя правеше с него (за него? на него?), някак си не изглеждаше така. Винаги бе считал, че да бъдеш майка е нещо праволинейно, както, например, карането на кола — повечето хора могат да го правят, а когато сгрешиш, то е напълно очевидно, като например да блъснеш колата си в автобус или да не научиш детето си да казва „моля“, „благодаря“ и „извинявай“. (В училище обаче имаше много деца, които крадяха и псуваха, и тормозеха другите деца, а техните майки и татковци определено трябваше да отговарят за доста неща.) Ако гледаш на живота по този начин, надали съществуваха много неща, за които да се замисляш. Но неговата майка като че ли искаше да каже, че в майчинството има нещо много повече от това. Тя като че ли му намекваше, че си има предварителен план.

Ако тя наистина има план, то той пък има избор. Може да й вярва, да й се довери, когато тя му казва, че знае какво прави — това означава, че трябва да се примири с нещата в училище, защото всичко накрая ще се нареди и защото тя е в състояние да види неща, които на него му убягват. От друга страна, може да реши, че тя вече не е с всичкия си — че е човек, който се нагълтва с лекарства и после очевидно забравя за всичко останало. Но и двете възможности за избор му се струваха твърде плашещи. Маркъс нямаше желание да се примирява с нещата в училище, но пък другата алтернатива му налагаше сам да си бъде майка — а как можеш сам да си бъдеш майка, когато си едва на дванайсет?! Вярно, можеше сам да си напомня да казва „моля“, „благодаря“ и „извинявай“ — това беше лесно. Но другите неща откъде да подхване? Даже нямаше представа какви са тези други неща. Да не говорим пък че до днес нямаше и представа за съществуването на тези други неща.

Но колкото и да го мислеше и премисляше, всичко се свеждаше отново до същия проблем — че са само двама. И че най-малко — най-малко — единият от тях е превъртял.

През следващите няколко дена Маркъс започна да обръща внимание на доста от нещата, които Фиона казваше или правеше. Всичко, което тя му казваше, събуждаше любопитството му: за онова, което трябва да слуша или чете, за другото, което трябва да пие или яде. Питаше се дали това е част от великия й план, или просто си го измисля на момента. Не му бе хрумвало да я попита — до момента, в който тя го изпрати до магазина за яйца. Точно тогава го осени мисълта, че той е вегетарианец, само защото и тя е такава.

— Винаги ли си знаела, че аз ще бъда вегетарианец?

— Разбира се — засмя се тя. — Не съм го решила поради принудата на момента, само защото внезапно са ми се свършили кренвиршите.

— А смяташ ли, че е честно?

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше ли да е по-добре да ми бъде позволено сам да направя своя избор?

— Можеш да го направиш, когато пораснеш.

— А защо сега да не съм достатъчно голям за това?

— Защото не си готвиш сам. А аз не желая да готвя месо, така че ще трябва да се задоволиш с онова, което ям аз.

— Но ти не ми разрешаваш да ходя и до Макдоналдс!

— Маркъс, кажи ми да не би да се опитваш да ми спретнеш някакъв преждевременен тийнейджърски бунт? Разбира се, че не мога да те спра да ходиш в Макдоналдс.

— Сериозно?

— Естествено. Как бих могла да те спра?! Просто ще бъда разочарована, ако го направиш.

Разочарована. Разочарование. Ето как постигаше тя своето. Така печелеше повечето неща в живота си.

— Защо?

— Мислех, че си вегетарианец, защото си убеден в това.

— Така е.

— В такъв случай не можеш да ходиш в Макдоналдс, нали?

Ето че пак го хвана в капана си! Непрекъснато му разправя, че може да прави каквото си поиска, но после започва да спори с него и накрая се оказва, че той иска онова, което иска тя. На Маркъс започваше да му писва.

— Не е честно!

Тя се засмя и каза:

— Това е животът, Маркъс. Човек трябва сам да реши в какво вярва, а после да се придържа към него. Трудно е, да, но в никакъв случай нечестно. И преди всичко е лесно за разбиране.

В тази работа имаше нещо нередно, но Маркъс не можеше да проумее какво. Единственото сигурно бе, че не всеки мисли по този начин. Когато в клас говореха за разни неща като пушенето, всички се съгласяваха, че е лошо, но после излизаха и запалваха цигара; когато говореха за филмите с насилие, никой не ги одобряваше, но после всички се прибираха вкъщи и ги гледаха. Мислеха едно, а правеха съвсем друго. В дома на Маркъс обаче нещата стояха по различен начин. Решаваха кое е лошо и след това никога не се докосваха до него. И все пак в това имаше някаква логика — той смяташе, че човек не трябва нито да краде, нито да убива и затова нито крадеше, нито убиваше. В това ли е целият смисъл? Не беше много сигурен.

Но си даваше сметка, че тук някъде се корени най-важната причина за неговата различност. И точно затова той носеше дрехи, на които другите деца се смееха — защото веднъж си поговориха с майка му много сериозно на тема мода и решиха, че модата е чиста глупост. И точно затова той слушаше музика, която останалите мислеха за старомодна или за тъпа — защото веднъж си поговориха с майка му много сериозно на тема попмузика и се съгласиха, че съвременните парчета са просто средство, чрез което големите компании трупат пари. И точно затова на него не му беше разрешено да играе компютърни игри с насилие или да яде хамбургери, или да прави това или онова. И той се бе съгласил с нея за всичко — само дето не точно се бе съгласил, а по-скоро бе загубил спора.

— Защо просто не ми казваш какво да правя и какво не? Защо винаги трябва да разговаряме надълго и нашироко по въпроса?

— Защото искам да те науча да мислиш и сам да преценяваш.

— Такъв ли ти е планът?

— Какъв план?

— Ами, нали оня ден каза, че много добре знаеш какво правиш?

— За кое?

— За това, че си майка.

— Така ли към казала?

— Аха.

— О! Е, в такъв случай… Аз наистина искам да те накарам да мислиш и сам да преценяваш. Всички родители се стремят да научат на това децата си.

— Да де, но ние само спорим и аз губя спора, и накрая правя това, което ти искаш. Можем да си спестим сума време, ако ти просто ми казваш какво ми е позволено и с това да се свърши.

— Откъде ти хрумнаха такива мисли, за бога?!

— Мислих сам и преценявах.

— Браво на теб.

— Мислих и прецених, че искам да ходя на гости на Уил след училище.

— Този спор вече го загуби.

— Искам да се виждам и с някой друг, освен с теб.

— Какво ще кажеш за Сузи?

— Тя е като теб. А Уил не е.

— Така е, не е. Той е лъжец и не прави нищо по цял ден, и…

— Купи ми маратонки.

— Вярно. Значи той е богат лъжец, който не прави нищо.

— Но ме разбира за училището и за разни други неща.

— Разбира ли?! Но, Маркъс, та той дори не може да разбере, че се е родил!

— Виждаш ли сега какво имам предвид? — Маркъс започна наистина да се отчайва. — Аз се опитвам да мисля самостоятелно, а ти само… Нищо не става. Ти така или иначе винаги печелиш.

— Защото не можеш да подкрепиш аргумента си. Не е достатъчно да ми казваш, че мислиш самостоятелно. Трябва и да ми покажеш.

— Как да ти покажа?

— Дай ми основателна причина за твоето мнение.

Той можеше лесно да й даде причина. Тя надали щеше да бъде основателна и той щеше се почувства зле, когато й я изрече, защото бе напълно сигурен, че това ще я накара да се разплаче. Но причината си бе съвсем добра — причина, която ще я накара най-сетне да млъкне. И ако това бе единственият начин за печелене на спорове, той щеше се възползва от него.

— Защото имам нужда от баща!

Наистина я накара да млъкне. И да се разплаче. Значи свърши работа.