Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (32)

Трийсет и две

В тази идея нямаше нищо лошо, дори не беше рискована. Даже напротив — беше просто един скучен социален ангажимент, от онези, които хората навсякъде по света са принудени неохотно да приемат. Ако тези хора обаче си позволяваха да размислят поне за миг върху вероятните последици, за всичките сълзи, неловки моменти и паниката, които биха могли да произтекат от евентуален провал в подобен ангажимент, то те никога повече не биха приели да се срещнат с когото и да било за по едно питие. Или поне такова бе мнението на Уил.

Според плана Рейчъл, Уил и Фиона трябваше да се срещнат в една кръчма в Айлингтън, докато Маркъс бе в Кеймбридж на гости на баща си. Щяха да пийнат по едно и да си побъбрят, след което Уил щеше да се извини, че има друг ангажимент и да излезе, за да остави Рейчъл и Фиона също да пийнат по едно и да побъбрят, в резултат на което настроението на Фиона щеше да се подобри и тя щеше да забрави за подтика да се самоубива. Какво би могло да се обърка в такъв перфектен план?

Първи пристигна Уил, поръча си питие, седна и си запали цигара. След него се появи Фиона, доста разсеяна и с маниакален вид. Поиска да й донесат голям джин с лед, без никакви добавки, и започна да отпива нервно и начесто от чашата си. Уил усети, че го завладява чувство на неудобство.

— Чувала ли си се с момчето?

— Кое момче?

— Маркъс.

— О, той ли! — Тя се изсмя. — Напълно бях забравила за него. Но мисля, че ще ми остави съобщение на секретаря, докато ме няма. Коя е приятелката ти?

Уил се огледа само дали мястото до него е все още празно, както го помнеше, само за да провери и после отново се обърна към Фиона. Може пък да си въобразява, че вижда разни хора; може би затова се губеше толкова често и плачеше толкова много. Може би хората, които си въобразяваше, че вижда, са точно толкова депресирани като нея.

— Коя приятелка?

— Рейчъл.

— Коя е приятелката ми Рейчъл? — Не разбираше въпроса й. Щом знаеше, че приятелката му Рейчъл е Рейчъл, тогава каква друга информация й трябваше?

— Коя е тя? Откъде е? Как се връзва в цялата история? Защо искаш да се запозная с нея?

— А-а-а, разбирам. Просто си помислих… нали знаеш?

— Не, не знам.

— Просто си помислих, че може да ти се стори интересна.

— Това всеки път ли смяташ да се случва? Имам предвид, когато тръгнеш с някоя нова жена? Аз трябва да се запознавам с приятелките ти на питие, макар че не познавам теб, а още по-малко — тях?

— О, в никакъв случай. Няма да е всеки път. Ще отсявам боклука, обещавам ти.

— Благодаря.

Все още никаква Рейчъл. Вече закъсняваше с цели петнайсет минути. След един неразбираем и безцелен разговор за ризите на Джон Мейджър (изборът на темата беше на Фиона, не негов) и няколко доста продължителни паузи, Рейчъл закъсняваше вече с половин час.

— Тя съществува ли?

— Повече от категорично.

— Ясно.

— Ще отида да й се обадя по телефона.

Той се насочи към монетния автомат, набра номера, свърза се с телефонния секретар, изчака нечия човешка ръка да вдигне слушалката и когато това не стана, затвори, без да остави съобщение. Единственото извинение, което би приел от нея, би включвало Али и някое огромно превозно средство… Освен ако изобщо не е възнамерявала да се появи. Внезапно Уил бе озарен от кристално ясното прозрение, че е бил натопен — че когато Рейчъл бе споменала, че ще му помогне да схване как стават тези неща, точно това е имала предвид. Искаше му се да може да я намрази, но не успя. Усети как в гърдите му се надига паника.

Още една пауза и после Фиона се разплака. Очите й се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й, оттам върху пуловера й, а тя си стоеше тихо и безмълвно, като дете, в пълно неведение за течащия си нос. Първоначално Уил реши, че може да се престори, че не я вижда, с надеждата, че скоро всичко ще отшуми, но после си даде сметка, че това изобщо не е алтернатива, особено ако държеше на себе си и своята чест.

— Какво става, Фиона? — Постара се да го каже така, сякаш това е най-важният въпрос на света, но тонът му беше грешен — сериозността на гласа му звучеше (поне за него) като раздразнителност, сякаш казваше: „Какво ти става пък сега?!“

— Нищо.

— Май не е така, не мислиш ли? — Все още не беше твърде късно. Ако в този момент Рейчъл се появеше задъхана и преливаща от извинения, той можеше да стане, да ги запознае, да съобщи на Рейчъл, че Фиона тъкмо се кани да обясни причината за своето нещастие и после да се измъкне. Обърна се към вратата на кръчмата с изпълнено с надежда сърце и сякаш като по магия тя се отвори — влязоха две момчета с тениски на „Манчестър Юнайтед“.

— Така е. Нищо ми няма. Нищичко. Аз просто съм си такава.

— Екзистенциална криза, така ли?

— Аха.

Пак не успя да уцели подходящия тон. Бе използвал фразата само за да покаже, че я знае (често се питаше дали Фиона не го мисли за глупав), но бързо си даде сметка, че ако наистина я знае, точно тези са най-подходящите условия, за да я използва пълноценно — иначе звучеше повърхностно, превзето и снобско. Уил не беше създаден за разговори относно екзистенциалните кризи. Те просто не бяха за него. И какво лошо имаше в това? Нямаше повод да се срамува, нали така? Кожените панталони също не бяха създадени за него. (Веднъж беше пробвал такива в един магазин, наречен „Кожен рай“ — изглеждаше като… Както и да е.) Зеленият цвят също не беше създаден за него. Античните мебели също не бяха създадени за него. И застаряващите либерални хипарки с депресивни наклонности също не бяха създадени за него. Голяма работа! Това обаче не го определяше задължително като лош човек!

— Не знам дали изобщо има някакъв смисъл да говоря по този въпрос с теб — каза тя.

— Така е — отвърна той много по-весело, отколкото налагаше добрият тон. — Знам какво имаш предвид. Какво ще кажеш тогава да си довършим питиетата и да си тръгваме, а? Не мисля, че Рейчъл вече ще се появи.

Фиона се усмихна тъжно и поклати глава.

— Можеш да се опиташ да ме убедиш, че не съм права.

— Бих ли могъл наистина?

— Мисля, че вероятно все пак трябва да поговоря с някого, а ти си единственият човек наблизо.

— Аз съм единственият човек тук, когото познаваш. Но ще ти бъда напълно безполезен. Ако хвърлиш този резен лимон напосоки из кръчмата, когото и да уцелиш, все ще е по-добър от мен. Стига да избягваш онзи там, който си пее сам.

Тя се засмя. Може пък шегата с лимона да е свършила работа. Може пък тя да гледа на тези няколко секунди като на повратен момент в своя живот. Но тя само поклати глава и каза:

— О, мамка му! — И отново се разплака, а той веднага прозря, че е надценил мощта на фразата с хвърлянето на лимона.

— Искаш ли да излезем оттук и да си вземем нещо за ядене? — запита притеснено той. Усещаше, че тази вечер няма да е от кратките и той е длъжен да се примири.

Отидоха в една пицария на Апър Стрийт. Не беше ходил там от последния си обяд с Джесика — бившата му приятелка, която бе решила да го направи така нещастен, страдащ от безсъние и обременен от родителските задължения, колкото беше и тя самата. Но това беше много, много далече в миналото — преди „Самотните родители — заедно в самотата“, преди Маркъс, Фиона, Рейчъл и всичко останало. Тогава той бе пълен идиот, но поне беше идиот с идеи, с някаква ясна система от убеждения — а сега беше със стотина години остарял, с една-две точки от коефициента за интелигентност помъдрял и напълно разпилян. Би предпочел да си бе останал идиот. Така животът му щеше да си бъде изрядно подреден и проблемите на другите нямаше да се превръщат в негови проблеми — а сега всички проблеми като че ли бяха станали негови, а той нямаше отговор на нито един от тях. И с какво тогава ще помогне на себе си или на някой друг?

Разгледаха менюто, потънали в мълчание.

— Аз лично не съм особено гладна — промълви Фиона.

— Моля те, хапни! — примоли се Уил толкова светкавично и така отчаяно, че Фиона се усмихна.

— Мислиш ли, че една пица ще помогне?

— Разбира се! „Венециана“. Защото по този начин ще помогнеш на Венеция да не потъне в морето и ще се почувстваш по-добре.

— Добре. Само че я искам с двойно количество гъби.

— Добър избор.

Сервитьорката дойде да приеме поръчката. Уил поиска бира, бутилка домашно червено вино и пица „Четири сезона“ с двойно количество от всички съставки, които можа да измисли, включително ядките. Ако имаше късмет, можеше да си предизвика инфаркт или внезапно да установи, че е алергичен към нещо.

— Съжалявам — каза Фиона.

— За какво?

— Че съм такава. И най-вече, че съм такава с теб.

— Свикнал съм жените да са такива с мен. Точно по този начин прекарвам повечето от вечерите си.

Фиона се усмихна учтиво, но Уил се изпълни с нетърпимост към себе си. Щеше му се да намери някакъв път към разговора, който се налагаше да проведат, но такъв очевидно не съществуваше и никога нямаше да се появи, докато той продължаваше да се чувства приклещен в своя мозък, своя избор на думи и своята личност. Тъкмо имаше чувството, че е на ръба да изрече най-сетне нещо на място, нещо сериозно и полезно, и се оказваше, че мисли: „Мамка му, що да не изтърся някоя глупост?“

— Аз съм този, който трябва да се извини — каза той. — Искам да помогна, но знам, че няма да съм в състояние да го направя. Просто не разполагам с отговорите на всички въпроси.

— Така мислят всички мъже.

— Как?

— Че освен ако не разполагаш с някакви точни отговори, освен ако не можеш да кажеш „О, знам един тип на Есекс Роуд, който може да ти го оправи“, значи не си струва да се занимаваш с въпроса.

Уил се размърда неловко на мястото си, но не каза нищо. Защото точно така си мислеше и той — всъщност, през цялата вечер се опитваше да се сети как е името на човека от Есекс Роуд, образно казано, де.

— Аз нямам нужда от това. Знам, че ти не можеш да направиш нищо. Страдам от депресия. Това е вид заболяване. И току-що пак започна. Е, може би не е точно така… Случиха се доста неща, които допринесоха за повторната й поява, но…

И ето че потеглиха. Беше много по-лесно, отколкото той си беше представял — единственото, което трябваше да прави, бе да слуша внимателно, да кима загрижено и да задава уместни въпроси. Беше го правил много пъти преди — и с Анджи, и със Сузи, и с Рейчъл, но тогава си имаше основателни причини. А сега нямаше никакви задни мисли. Не искаше да спи с Фиона, но държеше да й помогне да се почувства по-добре, ала досега не си беше давал сметка, че за да й помогне да се почувства по-добре, трябва да действа по абсолютно същия начин, както правеше, когато искаше да спи с някоя жена. Избягваше обаче да си прави изводи за смисъла на това съвпадение.

Научи много неща за Фиона. Научи, че не й се е искало особено да става майка и че понякога мрази Маркъс със страст, от която се ужасява. Разбра, че тя се притеснява заради неспособността си да задържи една връзка (Уил едва сдържа импулса си да я прекъсне, за да й каже, че неспособността да задържи една връзка е индикация за често подценяван особен вид морална смелост, защото само хладнокръвните и готини хора са в състояние да бият дузпата на някого). Научи, че последният й рожден ден я е стреснал значително, защото през изминалата година не е ходила никъде, не е направила нищо особено — и всичките там обичайни глупости, за които се смяташе, че трябва да си направиш равносметка на рождения ден. Нищо от така изброените неща не би могло да се определи като кой знае колко гигантско, но общото количество на нейната депресия бе безмерно по-голямо от количеството на отделните й части, затова сега тя е принудена да живее с нещо, което я изморява до смърт и което я кара да гледа на света през зеленикавокафяв воал. И ако някой я попита къде точно живее това нещо (за Уил беше трудно да си представи по-неправдоподобен въпрос от този, но точно в това се състоеше и една от основните разлики между тях), тя би отговорила, че е в гърлото й, защото то й пречи да се храни и я кара да се чувства така, сякаш се намира постоянно на ръба на сълзите — макар че в действителност не плаче.

Това беше всичко — в общи линии. Онова, от което Уил се страхуваше най-много (освен Фиона да не го запита за смисъла на всичко — тема, която дори не си показа физиономията, защото не само по неговата физиономия, а и по живота му се разбираше, че той няма никаква представа за отговора), бе, че ще има някаква конкретна причина за цялото това нещастие, някаква мрачна тайна или някаква кошмарна празнота и че той е единственият човек на света, принуден да я запълни или да се справи с нея, а той не би могъл да го направи, макар че щеше да бъде принуден да се постарае. Обаче нямаше нищо такова. Нямаше нищичко — ако животът, със съпътстващите го разочарования, компромиси и горчиви дребни неуспехи се брои за нищо. Което вероятно не беше точно така.

Хванаха такси до апартамента на Фиона. Шофьорът слушаше радио и водещият говореше непрекъснато за Кърт Кобейн. На Уил му трябваше известно време, докато осъзнае, че тонът на диджея звучи доста непривично и леко приглушено.

— Какво се е случило с него? — обърна се той към шофьора.

— С кого?

— С Кърт Кобейн.

— Оня перко от „Нирвана“ ли? Застрелял се в главата. Бум!

— Мъртъв ли е?

— А, не. Само малко страда от главоболие. Разбира се, че е мъртъв.

Уил не бе особено изненадан, а и беше прекалено стар, за да се шокира. Подобни неща не го шокираха още от времето на Марвин Гей. Тогава беше… на колко? Опита се да пресметне. Първи април 1984… Боже, преди цели десет години! Значи е бил на двайсет и шест и събития като това все още означаваха нещо за него. Вероятно дори е припявал песните на Марвин Гей със затворени очи, когато е бил на двайсет и шест. Но сега вече знаеше, че извършващите самоубийство попзвезди са под път и над път и единствените последици от смъртта на Кърт Кобейн, поне за него, биха били, че „Няма значение“ ще придобие по-голям смисъл и ще нашуми още повече. Обаче Ели и Маркъс не бяха достатъчно зрели, за да го разберат. За тях случилото се ще придобие огромно значение, а тази мисъл определено го разтревожи.

— Това не е ли певецът, когото Маркъс харесва? — запита Фиона.

— Да.

— О, боже!

Внезапно Уил бе завладян от страх. До този момент никога не бе имал никакви наченки на интуиция, емпатия или връзка с някого, но сега усети, че придобива такива. Вече не се изненадваше, че усети подобна връзка с Маркъс, а не с Рейчъл или някоя друга жена, приличаща на Ума Търман.

— Дано не ти прозвуча като натрапник, но може ли да вляза с теб, за да изслушам съобщението на Маркъс на телефонния секретар? Искам просто да се уверя, че момчето е добре.

Обаче той не беше добре. Обаждаше се от полицейския участък в някакво градче на име Ройстън и звучеше малък, уплашен и страшно самотен.