Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (12)

Дванайсет

Уил никога не беше имал проблеми със запълването на дните. Може и да не се гордееше с кой знае какви професионални постижения, но определено изпитваше гордост по повод способността си да се носи по повърхността на безбрежния океан от време, което имаше на свое разположение — някой не толкова изобретателен човек скоро би загубил ориентация и би потънал.

Вечерите не представляваха проблем — познаваше доста хора. Нямаше представа откъде точно ги познава, защото никога не бе имал колеги, а с приятелките си преставаше да разговаря, когато те се превръщаха в бивши приятелки. Но все пак бе успял да събере доста познати по житейския си път: хора, работили някога в магазините за грамофонни плочи, на които той бе станал редовен клиент, хора, с които бе играл футбол или скуош, хора от местния отбор на знаещите, към който той някога бе принадлежал — такива неща. И те някак си изпълняваха добре отредената им от него роля на необходими познати. Не че щяха да бъдат от особено голяма полза в случай на депресия със самоубийствени желания, а още по-малко пък — на разбито сърце, но вършеха добра работа за една игра на комар или за питие с къри.

Да, с вечерите нямаше проблем. Но дните вече бяха нещо друго. Дните поставяха на изпитание неговата изобретателност и търпение, защото всичките му познати ходеха на работа — освен ако не бяха по бащинство, като Джон, бащата на Барни и Имоджен, когото Уил и без това нямаше желание да посещава. Затова си беше измислил специфичен начин за справяне с деня — възприемаше го като сбор от дейности, разпределени в строго фиксирани единици време — всяка такава единица се състоеше от около половин час. Беше установил, че интервал от цял час представлява значително предизвикателство, пък и повечето неща, които човек обикновено извършва през деня, отнемат половин час: преглеждането на вестника, вземането на душ, подреждането на апартамента, гледането на поредния сериал, решаването на кръстословица в тоалетната, закусването и обядването, пазаруването в местния магазин… Това бяха девет единици от ден, разпределен в двайсет (вечерите не се брояха) — единици, запълнени с основните неща от ежедневието. Той бе достигнал до етапа, в който често се питаше как приятелите му успяват да вмъкнат в този така ограничен брой единици и личния си живот, и работата си. Личният живот отнема страхотно много време, така че как ли е възможно човек и да работи, и да си взема душ в един и същи ден?! Подозираше, че някои от познатите му тайничко си решават проблема с твърде мръснишки съкращения на задължителните времеви единици.

Понякога, когато изпаднеше в определено настроение, пращаше молби за работа в отговор на обявите в „Гардиън“. Обичаше тези страници, защото дълбоко в себе си беше убеден, че притежава необходимата квалификация почти за всички предлагани работни места. Надали би било особено трудно да редактираш списание по вътрешен дизайн или пък да ръководиш малка занаятчийска работилница, или да пишеш статии за ваканционните брошури! „Нищо трудно“ — казваше си той и съвестно започваше да съчинява писма, в които обясняваше на потенциалните си работодатели защо именно той е човекът, когото те търсят. Прилагаше дори и съответната автобиография, макар че тя стигаше едва до втора страница. Беше достигнал до брилянтното хрумване да номерира тези страници „едно“ и „три“, което недвусмислено сочеше, че страница втора — онази, съдържаща подробностите по феноменалните му професионални постижения — се е изгубила някъде по пътя. Идеята беше тези хора да бъдат дотолкова впечатлени от писмото, дотолкова заслепени от необятните му интереси, че да го поканят веднага за интервю, където пък останалата работа щеше да бъде свършена от неустоимия му чар. Но истината бе, че и до ден-днешен никой не му бе отправил подобна покана, макар че от време на време получаваше стандартното писмо за отказ.

Но на него изобщо не му пукаше. Той изпращаше тези молби, подтикван от същия импулс, който го бе накарал да се кандидатира за работа като доброволец в кухнята за бедни и безпризорни, и воден от същото настроение, което му бе подшушнало да стане баща на Нед — в такива моменти Уил се потапяше в някаква измислена алтернативна реалност, която нямаше нищо общо с истинския му живот и не му се отразяваше по никакъв начин. Защото той нямаше нужда от работа. Беше си добре и така. Четеше много, следобед гледаше филми, бягаше за здраве, готвеше вкусни неща за себе си и своите приятели, а когато отегчението ставаше прекалено остро и непоносимо, отскачаше до Рим, Ню Йорк или Барселона… В този смисъл спокойно можеше да се каже, че душата му не изгаряше от особен копнеж по промяна.

Но тази сутрин установи, че интересните събития от последния уикенд го разсейват донякъде. По някаква необяснима причина — може би защото в границите на един средностатистически ден, обхващащ двайсет единици време и концентриран върху една бърза кръстословица в тоалетната, срещите му с истинска житейска драма бяха много редки — мисълта му непрекъснато се връщаше към Маркъс и Фиона и го караше да се пита как ли са те днес. На всичко отгоре липсата на интересни обяви в „Гардиън“ го бе довела до крайно странното и категорично нездравословно желание да влезе в техния живот по някакъв начин. Може би Фиона и Маркъс се нуждаят от него много повече, отколкото Сузи. Може би той наистина… е в състояние да направи нещо добро за тях двамата. Защо пък да не прояви доброжелателен интерес към тях и да придаде на живота им малко по-прилична и щастлива форма?! Маркъс ще бъде спечелен лесно — ще го води от време на време на разни места, например до Арсенала^[1]. А Фиона пък може да заведе на ресторант за прилична вечеря, а защо не и на театър.

Към десет часа сутринта звънна на Сузи. В момента Меган спяла, а тя тъкмо седнала, за да пийне едно кафе.

— Питах се какво ли става с нашите приятели — започна привидно небрежно Уил.

— Мисля, че са сравнително добре. Фиона още не се е върнала на работа, но Маркъс е на училище. А ти как си?

— Благодаря, добре.

— Звучиш ми доста весело. Да не би нещата при теб да са се оправили?

Щом звучи весело, значи нещата наистина са се оправили.

— Разбира се! Всичко се нареди чудесно.

— А Нед добре ли е?

— Да, напълно. Нали, Нед? — Защо го направи? Този щрих беше напълно безсмислен. Защо не се откаже от тази работа?

— Чудесно.

— Слушай, мислиш ли, че мога да помогна по някакъв начин на Маркъс и Фиона? Например да изведа Маркъс някъде?

— Стига да искаш да го направиш.

— Разбира се. Той изглеждаше някак… — Как? Как изглеждаше Маркъс, освен дето приличаше на малко чалнат и една идея повече злонамерен? — Стори ми се приятно момче. Смятам, че ще се разбираме много добре с него. Може би ще мога да… нали знаеш, да започна да градя върху вече постигнатото.

— Защо не се обърнеш направо към Фиона?

— Да, наистина. Ще се радвам да ви видя и вас двете с Меган в най-скоро време.

— Аз все така нямам търпение да се запозная с Нед.

— Добре. Ще измислим нещо.

Ето ти значи едно огромно щастливо семейство. Вярно, че това семейство включва едно невидимо двегодишно момченце, едно нацупено дванайсетгодишно хлапе и неговата склонна към самоубийство майка, но по закона за всемирната гадост щом по принцип не харесваш семействата, си обречен да попаднеш точно на такова.

Уил си купи списание „Тайм аут“^[2] и го прочете от корица до корица в опит да открие нещо, което би се понравило на едно дванайсетгодишно момче в съботната вечер — или по-скоро нещо, чрез което веднъж завинаги да докаже на Маркъс, че ако го мисли за средностатистически изостанал от времето трийсет и шест годишен дъртак — много е сбъркал. Започна с детските страници, но скоро осъзна, че Маркъс не е от децата, любители на катерушки, нито пък от децата, подскачащи възторжено пред героите в кукления театър — и по-скоро, че той изобщо не е дете. Когато си на дванайсет години, детството вече е останало зад гърба ти. Уил се опита да си припомни какво е обичал на тази възраст, но въпреки усилията не можа да си спомни нищо, освен нещата, които е мразел да прави. Със сигурност мразеше да прави всички онези неща, които възрастните те карат да правиш, независимо от техните добри намерения. Вероятно най-готиното нещо, което би могъл да стори за Маркъс в събота, бе да го остави да си подивее на воля — да му даде някаква сума пари, да го заведе в Сохо и да го остави там. Но същевременно не можеше да не признае, че докато подобна идея би му спечелила стотици точки в раздел „страхотния чичко“, то тя не се вместваше особено добре в скалата на родителските отговорности — ако Маркъс реши да се впусне в кариерата на момче под наем и прекъсне всякакви взаимоотношения с майка си, то Уил неминуемо ще започне да усеща угризения на съвестта и вероятно дори и съжаление.

Кино? Видео аркади? Ледена пързалка? Музеи? Изложбени зали? Макдоналдс? Господи, как успяваха хората да преживеят своето детство, без да изпаднат в неколкогодишна летаргия?! Ако Уил беше принуден да се върне в детството си, щеше да се вмъкне в леглото веднага щом усети, че започва да губи интерес към Заека Питър и да помоли да бъде събуден чак за деня, когато трябва да си подаде документите за лична карта. Нищо чудно, че младежите често се забъркват с наркотици, престъпления и проституция. Прибягват до наркотици, престъпления и проституция просто защото сега именно те са на мода — един вълнуващ, многоцветен и приятен на вкус набор от удоволствия, които по негово време не съществуваха. По-важният въпрос обаче бе защо неговото поколение бе до такава степен апатично, непредприемчиво и спазващо законите — особено като се има предвид, че в младостта му липсваха дори такива символични залъгалки за тийнейджъри като австралийските сапунки, които в съвременното общество минаваха за младежки забавления.

Тъкмо се чудеше дали годишната фотографска изложба на дивата природа няма да се окаже дори по-тъпа, отколкото звучеше, когато телефонът иззвъня.

— Здрасти, Уил, обажда се Маркъс.

— Здрасти! Странно съвпадение — и аз тъкмо се питах дали…

— Сузи ми каза, че искаш да ме изведеш някъде.

— Да, вярно, аз просто…

— Ще дойда, ако и майка ми дойде.

— Моля?

— Ще дойда, ако нямаш нищо против да дойде и майка ми. И тъй като тя няма пари, трябва или да ни заведеш на някое евтино място, или да ни черпиш.

— Ясно. И все пак би ли се изразил по-конкретно? Мразя заобикалките.

— Ами не знам как иначе да ти го кажа, затова ще го кажа направо — ние сме разорени, ти не си. Значи ще плащаш ти.

— Няма проблеми. Просто се пошегувах.

— Така ли? Не можах да схвана шегата.

— Не се притеснявай. Аз съм достатъчно обезпечен. Но все пак си помислих, че ще ни бъде по-добре само ние двамата.

— Защо?

— За да оставим майка ти да си почине малко.

— О, ясно.

И внезапно — но вече много късно — той си даде сметка какво е казал. Нали точно затова бяха оставили майка му на спокойствие през уикенда! А тя как бе оползотворила свободното си време? Да се нагълта с цяло шишенце лекарства и да си носи стомаха на изпомпване!

— Съжалявам, Маркъс. Много несъобразително от моя страна.

— Да бе.

— Разбира се, че и майка ти може да дойде. Ще бъде страхотно!

— Ние нямаме и кола. Ще трябва да си докараш твоята.

— Няма проблеми.

— Можеш да вземеш и сина си, ако искаш.

— Благодаря — засмя се Уил.

— Няма защо — щедро отсъди Маркъс. — Напълно справедливо е.

Уил започваше да осъзнава, че Маркъс намира сарказма за нещо крайно загадъчно и следователно — поне според Уил — абсолютно неустоимо.

— В събота обаче той пак ще е при майка си.

— Добре тогава. Ела да ни вземеш около дванайсет и половина. Нали си спомняш къде живеем? „Крейсфийлд Роуд“ номер 31, апартамент 2, Айлингтън, Лондон.

— Англия, Земята, Вселената.

— Да — безизразно отговори Маркъс. Какво повече да каже на един бавноразвиващ се!

— Хубаво. Значи дотогава.

 

 

Следобед Уил се запъти към детския магазин „Мадъркеър“^[3], за да купи бебешка седалка за колата си. Нямаше никакво намерение да пълни апартамента си с креватчета, гърненца и високи столчета, но щом възнамеряваше да разкарва разни хора насам-натам, нямаше да е зле да направи известни отстъпки в полза съществуването на Нед.

— Това е доста сексистко, не мислите ли? — обърна се той към продавачката със самодоволна усмивка.

— Моля?

— „Мадъркеър“. Ами бащите?

Тя се усмихна учтиво.

— „Фадъркеър“ — добави той, за да разсее всякакви недоразумения у нея.

— Вие сте първият, който го забелязва.

— Така ли?

— Не — отговори тя и се засмя, а той се почувства като Маркъс.

— Както и да е. С какво мога да ви бъда полезна?

— Търся бебешка седалка за кола.

— Да. — На този щанд са. — Какъв модел предпочитате?

— Ами, не знам. Каквото и да е. Най-евтиното — отговори той и се засмя. — Кой модел предпочитат хората?

— Със сигурност не и най-евтиният. Обикновено залагат на безопасността на детето.

— Да, наистина. — Уил си глътна усмивката — безопасността е сериозна работа. — Какъв е смисълът да се скъпим за няколко десетачки повече, щом рискуваме детето да изхвръкне през предното стъкло, нали?

И накрая — може би като компенсация за първоначалната си коравосърдечност — той купи най-скъпата бебешка седалка в магазина — огромна тапицирана светлосиня измишльотина, която изглеждаше толкова стабилна, че сигурно щеше да издържи Нед, докато и той самият стане баща.

— Синът ми веднага ще се влюби в нея — каза той на продавачката, докато й подаваше кредитната си карта.

— Сега изглежда добре, но ще видите на какво ще заприлича, когато той посипе върху нея трохи от бисквити, чипс и какво ли не още.

Тази забележка дойде точно навреме — Уил не се бе сетил за бисквитките, чипса и останалото. Затова на връщане той спря пред един хранителен магазин, купи пакетче шоколадови бисквитки и две пакетчета чипс със сирене и лук, смачка ги, още както си бяха в пакетите, после ги отвори и посипа обилно трохите им върху новата си покупка.