Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (19)

Деветнайсет

На Маркъс никак не му се нравеше идеята, че майка му е разговаряла с Уил. До неотдавна той щеше да се зарадва при тази новина, но вече не хранеше никакви надежди, че той, майка му, Уил, Нед и вероятно още едно бебе ще живеят заедно в апартамента на Уил. Първо на първо, Нед не съществуваше и пак първо на първо (ако можеше да има два пъти първо) Фиона и Уил не се харесваха особено, пък и апартаментът на Уил не бе достатъчно голям за всички тях, макар че, като се замисли човек, те не са чак толкова много, колкото той първоначално си бе мислил.

Но сега те знаеха прекалено много, а и съществуваха прекалено много неща, за които Маркъс държеше те да не разговарят в негово отсъствие. Не искаше Уил да говори на майка му за болницата, защото това може да я накара отново да откачи; не искаше Уил да й казва как се е опитвал да го изнудва да излиза с нея; не искаше майка му да казва на Уил колко телевизия му е позволено да гледа, защото Уил като нищо ще започне да изключва телевизора, когато Маркъс се появи… Доколкото можеше да прецени, всяка възможна тема за разговор представляваше потенциален източник на проблеми.

Майка му щеше да отсъства само за два часа привечер, така че не се наложи да викат детегледачка. Маркъс сложи веригата на вратата, написа си домашните, погледа малко телевизия и поигра на компютъра. Чакаше. В девет и пет тя позвъни на вратата с техния сигнал. Той се втренчи в лицето й, като се опитваше да отгатне дали е ядосана или депресирана, но всичко като че ли изглеждаше наред.

— Добре ли прекара?

— Да, добре.

— Какво означава това?

— Той не е особено приятен човек, не мислиш ли?

— Не, не мисля. Той ми купи маратонки.

— Хубаво, обаче повече няма да ходиш у тях.

— Не можеш да ми забраниш.

— Вярно, не мога, но той няма да ти отвори вратата, така че няма никакъв смисъл да ходиш.

— Откъде знаеш, че той няма да ми отвори?

— Той самият ми го каза.

За Маркъс никак не беше трудно да си представи как Уил изрича тези думи, но това ни най-малко не го притесни. Отлично знаеше как кънти звънецът вътре в апартамента. Разполагаше с цялото време на света да си звъни ли, звъни.

 

 

Маркъс беше принуден да се срещне с директорката във връзка с откраднатите му маратонки. Майка му беше написала жалба, макар че той й бе казал — бе я умолявал — да не го прави. Бяха спорили толкова дълго по този въпрос, че вече бяха изминали доста дни след събитието. Затова сега той имаше две възможности: или да излъже директорката и да й каже, че няма никаква представа кой му е откраднал маратонките, с което да бъде обявен за пълен глупак, или да й каже истината и да изгуби обувките си, якето, ризата, панталоните, слиповете и даже някое око или част от ухо на път за къщи. Не възнамеряваше обаче да прекарва много безсънни нощи в избор на най-добрата възможност.

Отиде в началото на обедната почивка — точно когато класната му бе казала да отиде, — но госпожа Морисън още не бе готова да го приеме. Чуваше се и през вратата как крещи на някого. Отначало Маркъс беше сам, но после се появи Ели Маккрий — онова вечно нацупено, развлечено момиче от десети клас, което си подстригваше косата собственоръчно и си мажеше устните с черно червило. Седна на последния стол от редицата пред кабинета на директорката и се втренчи някъде пред себе си. Всички я знаеха — тя винаги се забъркваше в някакви неприятности, които обикновено се оказваха твърде големи.

Известно време никой не обели думица, но накрая Маркъс реши, че няма да е зле да я заговори — майка му непрекъснато му тънтонеше, че трябва сам да се опитва да завързва контакти в училище.

— Здравей, Ели — каза той.

Тя го изгледа, изсмя се презрително, поклати огорчено глава и се извърна. Маркъс не се обиди — напротив, едва не се засмя. Щеше му се в момента да разполага с видеокамера и да може да запише всичко, за да го покаже на майка си. Нека да види какво става, когато се опиташ да заговориш някое друго дете в училище, особено по-голямо от теб и преди всичко — момиче! Не възнамеряваше да си прави труда отново да опитва.

— Как става така, че всяко дребно, сополиво, смотано копеленце ми знае името?!

Маркъс не повярва на ушите си, че тя му е проговорила, а когато я погледна, му се стори, че има пълно право да се съмнява, защото тя продължаваше да наблюдава втренчено нещо пред себе си. Реши да не й обръща внимание.

— Хей, дребния! На теб говоря! Защо си толкова невъзпитан?

— Извинявай. Не разбрах, че говориш на мен.

— Да виждаш наоколо друго дребно, сополиво, смотано копеленце?

— Не — беше принуден да се съгласи Маркъс.

— Добре. Та, кажи сега, как така ми знаеш името? Аз нямам елементарна представа ти кой си.

— Ти си прочута — отвърна Маркъс и веднага, щом думите излязоха от устата му, разбра, че е направил огромна грешка.

— И с какво толкова съм прочута?

— Пука ми.

— Пука ти — и то как! Аз съм прочута, защото винаги се забърквам в някакви неприятности.

— Да.

— Мамка му!

Отново потънаха в мълчание. Маркъс нямаше никакво намерение да нарушава настъпилата тишина — щом едно „Здравей, Ели“ е в състояние да причини толкова главоболия, какво остава тогава за въпрос от рода на това как си е прекарала уикенда!

— Аз винаги се забърквам в неприятности, макар че в действителност не съм сторила нищо лошо — изтърси внезапно тя.

— Права си.

— Ти откъде знаеш?

— Защото ти току-що ми го каза. — Според Маркъс това беше най-добрият възможен отговор. Щом Ели Маккрий казва, че не е направила нищо лошо, значи не е.

— Ако се опитваш да се правиш на нагъл, ще ти зашлевя един!

На Маркъс му се прииска госпожа Морисън да беше побързала. Дори и да нямаше нищо против да повярва, че Ели не е сторила нищо лошо, прекрасно разбираше защо някои хора си мислят обратното.

— Знаеш ли какво съм направила този път?

— Нищо — заяви категорично Маркъс.

— Добре. Но знаеш ли какво се предполага, че съм направила този път?

— Нищо. — Това си беше най-добрата възможна реплика и той възнамеряваше да се придържа плътно към нея.

— Е, сигурно предполагат, че съм сторила нещо лошо, иначе сега нямаше да кибича тук, нали?

— Не.

— Заради тази тениска. Не ми разрешават да идвам с нея на училище, но аз не възнамерявам да я сваля. Така че, заформя се стабилен скандал.

Маркъс я погледна. Всички тук трябваше да носят тениски с емблемата на училището, но на тениската на Ели се виждаше някакъв откачалник с доста оредяла дълга коса и малка брадичка. Имаше големи очи и малко приличаше на Исус, само че в по-модерен вариант, с изрусена коса.

— Кой е този? — опита се той да прояви учтивост.

— Не може да не знаеш.

— Амииии… А, да.

— Тогава кой е?

— Амииии… Забравих.

— Изобщо не го знаеш кой е.

— Да.

— Но това направо не е за вярване! Все едно да не знаеш името на премиера или нещо такова.

— Така си е — засмя се Маркъс смутено, за да й покаже, че поне признава глупостта си, макар и да не знае нищо по въпроса. — Кажи ми ти кой е.

— Кърк О’Бейн.

— Аха, ясно.

Маркъс никога не беше чувал за Кърк О’Бейн, макар че за кого ли изобщо беше чувал.

— И какво прави той?

— Играе за „Манчестър Юнайтед“.

Маркъс отново се вгледа в тениската на Ели, макар че по този начин изглеждаше, че сякаш се е втренчил в гърдите й. Надяваше се обаче тя да разбере, че не гледа гърдите й, а само картинката.

— Така ли? — Човекът приличаше повече на певец, отколкото на футболист. Футболистите обикновено не са толкова тъжни, а този тук беше определено доста тъжен. Пък и някак си не възприемаше Ели като футболен запалянко.

— Аха. Миналата събота отбеляза пет гола за „Манчестър“.

— Уха! — възкликна Маркъс.

Вратата на госпожа Морисън се отвори и оттам се показаха двама седмокласници с пребледнели като платно физиономии.

— Заповядай, Маркъс — обърна се към него директорката.

— Чао, Ели — каза Маркъс.

Ели отново заклати глава, все така огорчена, че славата й се носи толкова несправедливо. Маркъс не бързаше да се срещне с госпожа Морисън, но ако алтернативата беше да стои сам в чакалнята с Ели Маккрий, би предпочел да го затварят в кабинета на директорката всеки божи ден.

Изпусна си нервите. Малко след това си даде сметка, че изобщо не е в негова полза да си изпуска нервите пред директорката на новото си училище, но не успя да се овладее. Тя се държеше толкова дървеняшки, че накрая единственото, което му остана, бе да включи в действие крясъците. Отначало започнаха сравнително добре: не, досега не си бе имал неприятности с децата, които му откраднаха маратонките; не, той не ги знае кои са; и не, не се чувства особено добре в новото училище (дотук само една лъжа). Но после тя започна да развива някакви теории на тема „стратегии за оцеляване“ и той не издържа.

— Искам да кажа — и знам, че ти си се сетил, — но не можа ли просто да не им се мяркаш пред очите?

Защо всички го мислеха за тъпанар? Защо всички си въобразяваха, че единствената мисъл, с която той се събужда всяка сутрин, е как да намери хората, които го наричат с какви ли не прозвища, които го тормозят и които му крадат нещата — само за да провери дали няма да измислят да му направят още нещо?!

— Опитах се. — Това беше единственото, което успя да измисли. Беше прекалено разстроен, за да се сети за друго.

— Очевидно не си се постарал достатъчно.

Дойде му до гуша! Директорката каза това не защото искаше да му помогне, а защото не го харесваше. Никой в това училище не го харесваше и Маркъс не можеше да разбере защо. Писна му! Стана, за да си ходи.

— Седни си на мястото, Маркъс! Още не съм приключила с теб.

— Обаче аз приключих с вас!

Нямаше представа, че ще го каже и беше не по-малко удивен от нея, че го направи. До този момент никога не се бе държал нагло с учител — най-вече защото никога не се бе налагало да бъде такъв. Но светкавично си даде сметка, че не е избрал най-подходящия човек за подобно начало. Щом човек е решил да се забърква в неприятности, може би ще е най-добре да се изкачва бавно по йерархичната стълбица. А той бе започнал право от върха, което си беше голяма грешка.

— СЕДНИ!

Но той не седна. Просто си излезе оттам, откъдето беше дошъл и не се обърна назад.

Щом напусна територията на кабинета й, се почувства много по-добре — олекна му на душата. Имаше чувството, че се е отделил от земята и вече се носи из космоса. Усещането беше страхотно — много по-добро от досегашното състояние на постоянно висене над пропастта. До този момент не му беше хрумвало да го опише като „висене над пропастта“, но сега си даваше сметка, че е точно такова. Досега се бе преструвал, че всичко е нормално — вярно, малко трудничко, но иначе нормално, — но едва когато му пораснаха криле и той се отдели от земята, разбра, че е всичко друго, но не и нормално. Защото на човек нормално не му крадат обувките. Защото учителите по английски нормално не те изкарват откачалник. Защото не е нормално за човек да го обстрелват с твърди курабийки. А този списък е само от училище…

И ето как се превърна в дезертьор. Вървеше си по Холоуей Роуд, докато всички други в училище… е, в момента обядваха, но той не възнамеряваше да се връща. Скоро щеше да си върви по Холоуей Роуд (може би не точно по тази улица, а по някоя друга, защото вече почти беше стигнал до края й, а и обядът продължава още половин час), а ще започне часът по история и тогава той наистина щеше да бъде избягал от училище. Зачуди се дали при всички избягали от училище нещата започват така — дали винаги има някакъв момент в стил госпожа Морисън, който ги принуждава да вдигнат ръце и да се откажат. Сигурно си беше точно така. Досега винаги бе смятал, че избягалите от училище са някаква различна порода хора — че те просто са си родени такива и изобщо не приличат на него, но ето че е грешал. През месец май, преди да се преместят в Лондон, докато течеше последният срок в старото му училище, не бе забелязал никакви признаци, че се превръща в човек, бягащ от часовете. Ходеше си на училище, слушаше какво казват другите, пишеше си домашните, отговаряше на въпросите на учителите — такива неща. Но само шест месеца по-късно всичко се промени. Малко по малко той се промени.

Сигурно така се чувстват и скитниците. Някоя вечер просто напускат дома си и си казват: „Тази нощ ще спя пред входа на оня магазин.“ Обаче щом си го направил веднъж, в тебе нещо прищраква, променяш се и се превръщаш по-скоро в скитник, а не просто в човек, който няма къде да спи. Вероятно и с престъпниците е така! И с наркоманите! И… Маркъс си забрани да разсъждава повече по този въпрос. Ако продължаваше в този ред на мисли, моментът на непозволено напускане на кабинета на госпожа Морисън щеше да се превърне в повратен в неговия живот, а той не беше убеден, че е готов за подобни промени. Защото не е човек, който иска да става бягащ от училище или скитник, или убиец, или наркоман. Той просто е ученик, на когото му е писнало от директорката. Все трябва да има някаква разлика!