Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (16)

Шестнайсет

Уил усети, че е започнал да втъкава нишката на гостуванията на Маркъс в тъканта на ежедневието си. Не че му беше особено трудно да го направи — тъканта на неговото ежедневие си беше по принцип доста разтеглива и можеше да се запълни с разнообразни по вид и големина дупки и дупчици. Но въпреки всичко той би могъл да ги запълни с други, по-лесни неща — повече магазини, повече филми… Защото контактът с Маркъс надали би могъл да се нарече лесен като гледането на стар филм със Стив Мартин или похапването на торбичка карамелени бонбонки с пълнеж. Не че момчето се държеше лошо, когато му гостуваше, и не че му беше трудно да разговаря с него — нищо подобно. Маркъс беше труден просто защото често създаваше впечатлението, че се е отбил случайно на тази планета на път за другия край на вселената, където, всъщност, му е мястото. Периодите му на пълно духовно отсъствие, когато се затваряше в себе си и ставаше недосегаем, се редуваха с периоди, в които, сякаш за да компенсира продължителната си липса, той започваше да задава въпрос след въпрос.

Един-два пъти Уил реши, че няма да има сили да се изправи срещу момчето, затова излезе по магазините, за да не го завари Маркъс вкъщи. Но през повечето дни в четири и петнайсет следобед си беше у дома в очакване да чуе звънеца — понякога защото не му се мърдаше никъде, понякога защото чувстваше, че дължи нещо на Маркъс. Какво точно дължеше и защо му го дължеше, той трудно би могъл да отговори, но безспорно съзнаваше, че в момента играе някаква важна роля в живота на детето, а тъй като не играеше никаква роля в ничий друг живот, стигна до извода, че надали ще се изчерпи от състрадание. Все пак си беше известно обвързване — да си принуден да търпиш ежедневно едно дете, което ти се натрапва всеки следобед… Уил често си казваше, че с нетърпение очаква момента, когато Маркъс ще си намери някаква друга цел в живота.

При третото или четвъртото му гостуване (не си спомняше ясно) той попита Маркъс за Фиона, но после съжали, че го е направил — и от само себе си се виждаше, че момчето все още преживява дълбоко случилото се. Уил го разбираше напълно, но не успя да измисли абсолютно нищичко, с което да го успокои поне малко — нищо, което да има някаква сила или стойност, — затова накрая изтърси една псувня, което, като се има предвид възрастта на Маркъс, беше крайно неподходящо. Не възнамеряваше да повтаря отново тази грешка. Щом Маркъс иска да си говори с някого за своята склонна към самоубийство майка, нека го направи с някой друг — със Сузи или с психотерапевт, или с някой от този род — с една дума човек, който ще може да му предложи като успокоение нещо по-различно от една неприлична дума.

Проблемът обаче се състоеше във факта, че през целия си съзнателен живот Уил бе бягал от истинските чувства като от чума. В крайна сметка той беше синът и наследникът на човека, написал песента „Страхотната шейна на Дядо Коледа“. Дядо Коледа, в чието съществуване повечето възрастни имаха основателни причини да се съмняват, му купуваше всичко, което обличаше, ядеше и пиеше, върху което седеше и в което живееше — така че спокойно може да се твърди, че реалността не е сред водещите съставки в неговите гени. Обичаше да гледа истински чувства в сапунените сериали, обичаше да слуша как Джо Страмър, Къртис Мейфийлд и Кърт Кобейн пеят за истински чувства, но досега не му се беше случвало някаква част от реалността — човек от плът и кръв, с истински чувства — да седи всеки ден на неговия диван. Затова нямаше нищо чудно, че щом предложеше на тази част от реалността чаша чай или бисквитка, оттам нататък вече изпадаше в недоумение какво да прави с нея.

Понякога успяваха да проведат подобие на разговор относно живота на Маркъс, който се въртеше около двете основни проклятия за всяко дете — училището и дома.

— Баща ми спря да пие кафе преди доста време — изтърси Маркъс внезапно една вечер, след като Уил му се беше оплакал от натравяне с кофеин (рисковете на професията при хора необременени от наличието на такава).

До този момент Уил не се бе сещал никога за бащата на Маркъс. Момчето изглеждаше до такава степен копие на майка си, че идеята за наличие на баща му се струваше направо нелепа.

— Какво работи баща ти?

— Работи за социалните служби в Кеймбридж.

„Напълно логично“ — помисли си Уил. Всички тези хора идваха сякаш от друга планета — планета, изобилстваща от разни неща, за които Уил нито знаеше нещо, нито виждаше някаква полза от тях: музикална терапия, социални служби, магазини за здравословна храна, ароматерапия, ярки пуловери и трудни европейски романи и чувства. Маркъс беше ярък продукт на техните слабини.

— Какво по-точно прави там?

— И аз не знам точно. Но не получава много пари.

— Често ли се виждаш с него?

— Доста. Понякога през уикендите и през ваканциите. Той си има приятелка на име Линдзи. Приятна жена е.

— Ясно.

— Искаш ли да ти разкажа още нещо за него — попита Маркъс услужливо. — Ще ти разкажа, ако искаш.

— А ти искаш ли да ми разкажеш още нещо за него?

— Да. Вкъщи не говорим много за баща ми.

— Какво ти се иска да кажеш още?

— Не знам. Мога да ти кажа каква кола кара и дали пуши.

— Добре тогава. Пуши ли? — Уил вече не се впечатляваше от обратите на разговора, които налагаше Маркъс.

— Не. Отказа цигарите! — заяви победоносно момчето, сякаш целта му през цялото време е била да вкара Уил в капан.

— Аха.

— Но му беше доста трудно.

— Сигурен съм. Баща ти липсва ли ти?

— В какъв смисъл?

— Ами, не знам. Просто… липсва ли ти? Знаеш какво имам предвид.

— Нали го виждам?! Как може да ми липсва?

— Иска ли ти се да го виждаш по-често?

— Не.

— Е, в такъв случай всичко е наред.

— Може ли още една кола?

Отначало Уил не успя да схване защо Маркъс бе подхванал темата за баща си, но впоследствие си даде сметка, че си струва да говорят за нещо, което не напомня на детето за кошмарния хаос, в който е принудено ежедневно да оцелява. Победата над никотиновото пристрастяване не принадлежеше на Маркъс, но хванат в капана на живот, лишен от каквито и да било победи, за него този пример бе най-близкият до триумфа.

Уил прекрасно разбираше колко тъжно е всичко това, но същевременно ясно съзнаваше, че проблемът не е негов. Никой проблем не беше негов. Малцина са хората, които са в състояние да се похвалят, че нямат проблеми, но и това не беше негов проблем. За Уил този факт не представляваше повод за срам, а за необуздана радост и вечен празник — да достигне до такава възраст, без да се е сблъсквал с кой знае какви трудности, му се струваше рекорд, който си струва да се поддържа и съхранява. И макар че нямаше нищо против да черпи от време на време Маркъс с някоя кола или бисквитка, той въобще не възнамеряваше да се заравя до уши в мръсната тиня, която представляваше живота на това момче. От къде на къде?!

Следващата среща на Уил с „Обратно броене“ бе прекъсната рязко от чакълена бомбардировка по прозореца на всекидневната му, последвана не след дълго от продължително, настойчиво и твърде дразнещо натискане на звънеца. Уил веднага си даде сметка, че всичко това намирисва на огромна неприятност — човек не получава дъжд от дребни камъчета по прозореца си и не оглушава от побъркано звънене току-така. Затова първата му реакция бе да усили звука на телевизора до максимум и да се направи, че не чува. Но накрая някакво забравено чувство за себеуважение успя да потуши писъците на страхливеца у него и той се надигна неохотно от дивана, за да отвори външната врата.

На стълбите стоеше Маркъс, подложен на обстрел от неспирна канонада от някакви странни бонбони с формата и твърдостта на камъни, които, както се виждаше, можеха да причинят не по-малко поражения от същинските камъни. Уил го разбра, защото и той беше уцелен няколко пъти. Бързо вкара Маркъс в апартамента си и засече местоположението на нападателите — двама тийнейджъри със зли физиономии и щръкнали подстрижки.

— Какво си мислите, че правите вие, бе?!

— А ти кой си?

— Няма никакво значение кой съм! Важното е вие кои сте! — изгърмя Уил. Не си спомняше кога за последен път са го сърбели ръцете да натупа някого, но в този момент изпитваше точно това. — Чупката и двамата! Иначе…

— Иначе какво?! — нахално проточи единият.

Тонът им вероятно бе предназначен да демонстрира всякаква липса на страх, ала наежеността им се изпари скоростно и те светкавично изчезнаха. Уил почувства едновременно изненада и облекчение. Дори и след хиляда години той никога не би избягал от самия себе си (или по-точно, в хипотетичната ситуация на среща на Уил с Уил в някоя тъмна уличка, и двамата биха побягнали с еднаква скорост, но в различни посоки). Но той вече беше голям човек и макар да бе истина, че днешните хлапета нямат никакво уважение към нищо (затова най-добре да извикаме полиция или нещо подобно), само най-лошите и най-добре въоръжените биха рискували конфронтация с някой по-голям и по-възрастен от тях. Така че Уил влезе обратно в апартамента си, чувствайки се по-голям и по-възрастен и като че ли доста доволен от себе си.

Маркъс се бе самообслужил с една бисквитка и седеше на дивана, втренчил очи в телевизора. Изглеждаше си както винаги, съвсем нормално и спокойно — погълнат напълно от предаването, а ръката с бисквитата — застинала на половината път към устата му. Нямаше никакви признаци на уплаха или тревога. Като гледаше човек това момче, седнало на дивана му и вперило поглед в телевизионния екран, би си казал, че дори и някога да е било подложено на ученически тормоз, то това трябва да е било преди цяла вечност.

— Кои бяха тези?

— Кои?

— Как кои?! Онези хлапаци, които само преди секунди се опитваха да ти пробият черепа с бонбони!

— О, те ли! — махна с ръка Маркъс, без да отлепва поглед от екрана. — Не ги знам как се казват. От девети клас са.

— И ти не им знаеш имената, така ли?

— Не. Те просто тръгнаха след мен на излизане от училище. Затова реших, че ще е най-добре да не се прибирам у дома, за да не разберат къде живея — така се озовах тук. Мисля, че така стана най-добре.

— Много ти благодаря за услугата, няма що.

— Те няма да посмеят да замерят и теб. Целта им бях аз.

— Често ли ти се случва да си нечия цел?

— Досега никога не бяха използвали бонбони. Измислиха го днес — на момента.

— Нямам предвид бонбоните. Питам те… случвало ли ти се е и друг път по-големи момчета да се опитват да те убият?

Маркъс вдигна поглед към него и отговори:

— Да. Мисля, че ти казах веднъж.

— Каза ми, но тогава не ми се стори като кой знае какъв проблем.

— Какво имаш предвид?

— Каза ми, че няколко деца ти вгорчават живота. Не ми спомена, че хора, които дори не познаваш, те преследват и те замерят с разни неща.

— Тогава още не ми се беше случвало — отвърна търпеливо Маркъс. — Измислиха го днес.

Уил усети, че кръвта му постепенно кипва — ако в този момент имаше под ръка някакви бонбони, със сигурност щеше да запрати няколко по момчето.

— За бога, Маркъс, аз не ти говоря за проклетите бонбони! Винаги ли си така проклето буквален? Прекрасно разбирам, че не са правили преди точно това! Но явно са те нарочили да те тормозят непрекъснато!

— Ами, така е. Но не тези двамата.

— Добре, добре. Не тези двамата. Но някои други като тях.

— Да. Стотици такива.

— Ясно. Точно това исках да разбера.

— Можеше просто да попиташ.

Уил влезе в кухнята и сложи чайника, за да приготви чай — само и само да се занимава с нещо, за да не избухне. Но не възнамеряваше да остави тази работа така.

— И какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Какво искаш да кажеш?

— Така ли смяташ да оставиш нещата през следващите няколко години?

— Говориш като даскалите в училище.

— Защо? Те какво казват?

— Ами, обичайните даскалски простотии: „Не им заставай на пътя“ и други подобни. Че аз никога не им заставам на пътя!

— Но сигурно си много нещастен от тази ситуация.

— Може и така да се каже. Просто се опитвам да не мисля за това. Както когато си счупих китката, докато се опитвах да се покатеря по една катерушка и паднах.

— И каква е връзката?

— Опитвах се да не мисля и за счупването. Но то се случи, макар че ми се искаше да не е ставало — но това е животът, не е ли така?

Понякога Маркъс звучеше до такава степен като стогодишен старец, че на Уил му се свиваше сърцето.

— Но животът не би трябвало да е такъв, не мислиш ли?

— Не знам. Ти ми кажи. Не съм направил нищо лошо. Просто се преместих в ново училище и ми се стовари всичко това. И не мога да разбера защо.

— А как беше в старото ти училище?

— Там беше по-друго. Децата не си приличаха толкова. Имаше и умни деца, и дебели деца, и натруфени деца, и странни деца. Всякакви. Там не се чувствах различен. А тук е точно така.

— Не е възможно децата тук да са различни от познатите ти там. Децата са си деца навсякъде.

— Тогава къде са странните?

— Може би отначало са били странни, но постепенно са се прикрили. Все още са си странни, но ти не можеш да ги видиш. А проблемът при тебе е, че те виждат — забелязваш се отдалече.

— Значи трябва да се направя невидим? — запита Маркъс и изсумтя, като си представи сложността на тази задача. — Как се прави това? Да не би в кухнята да си имаш и машинка-невидимка?

— Нямах предвид да станеш невидим в буквален смисъл. Просто трябва да се дегизираш.

— Как? Да си залепя мустаци или нещо подобно?

— Да бе, сложи си мустаци! Никой няма да забележи дванайсетгодишно момче с мустаци!

Маркъс го изгледа внимателно и отбеляза:

— Шегуваш се. Всички ще забележат. Аз ще бъда единственият с мустаци в цялото училище.

Уил беше забравил, че Маркъс има известни проблеми със сарказма.

— Добре, тогава без мустаци. Тази идея не е от най-добрите. Но какво ще кажеш да ходиш със същите дрехи, очила и подстрижка като всички останали? Отвътре можеш да продължаваш да бъдеш странен колкото си искаш. Промени само външността си.

 

 

Започнаха от краката. Маркъс носеше от онези обувки, които Уил си мислеше, че вече не произвеждат — обикновени черни мокасини, чиято единствена амбиция бе да носят собственика си надолу-нагоре по училищните коридори колкото се може по-безшумно, за да не се привлече вниманието на директора.

— Тези обувки харесват ли ти? — запита Уил, докато се разхождаха по Холоуей Роуд, за да търсят маратонки.

Маркъс се втренчи в краката си през настъпващия сумрак на вечерта и автоматично се сблъска с една едра жена, понесла няколко торби.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Искам да знам харесват ли ти.

— Ами, това са ми обувките за училище. От мене не се очаква да ги харесвам.

— Ако се понапънеш малко, може и да харесаш всичко, което носиш.

— Ти харесваш ли всичко, което носиш?

— Аз не нося нищо, което мразя.

— А какво правиш с онези неща, които мразиш?

— Просто не ги купувам.

— Да, ама ти си нямаш майка! Извинявай, че го казвам, ама си е така.

— Няма нищо. Вече съм свикнал с това.

Магазинът за маратонки беше огромен и претъпкан, а светлините придаваха на всички клиенти призрачен, болнав вид — всички изглеждаха зеленикави, независимо от цвета на кожата си. Уил зърна отраженията им в огледалото и изживя истински шок, когато осъзна, че лесно можеха да минат за баща и син. Досега си се беше представял като по-голям брат на Маркъс, но огледалото беше безмилостен издайник на контраста между младостта и напредналата възраст — наболата брада и бръчиците около очите на Уил в сравнение с гладките бузи и блестящите бели зъби на Маркъс. И косата… До този момент Уил се гордееше, че няма нито едно плешиво петънце, но въпреки всичко ставаше явно, че количеството върху главата му се различава драстично от гъстата грива на Маркъс — сякаш всяка година от живота му си бе отмъквала по кичурче.

— Какви маратонки искаш?

— Нямам представа.

— Мисля, че трябва да бъдат „Адидас“.

— Защо?

— Защото всички носят „Адидас“.

Обувките бяха подредени според производителя — щандът на „Адидас“ очевидно привличаше най-големите тълпи.

— Овце — отбеляза Маркъс, докато приближаваха към щанда. — Беее…

— Откъде ти хрумна това?

— Така казва майка ми, когато прецени, че хората нямат собствено мнение и се водят по общото.

В този момент Уил си спомни, че един негов съученик имаше майка като Фиона. Е, не точно като нея, защото според него Фиона е безспорен продукт на съвременността — с албумите си от седемдесетте, с политическите си възгледи от осемдесетте и с лосионите си от деветдесетте — но все пак нейна версия от шейсетте. Майката на Стивън Фулик пък си беше втълпила, че телевизията превръща хората в андроиди, затова те нямаха телевизор вкъщи. „Гледа ли «Гръмо…»“ — питаше Уил всеки понеделник сутрин и после се усещаше, спираше и се изчервяваше, сякаш телевизията за Стивън бе родител, който току-що е починал. И с какво му бе помогнала тази забрана на Стивън Фулик? Засега, доколкото Уил знаеше, той не бе станал нито поет прорицател, нито художник примитивист — като всички от училище и той сигурно се е сврял в някоя провинциална кантора и пропилява живота си. Бе изгубил години наред да го съжалява — и какво? Всичко е било напразно.

— Точно това е и целта на тази наша малка експедиция, Маркъс — да се научиш как да се правиш на овца.

— Така ли?

— Разбира се. Нали не искаш да бъдеш забелязван? Нали не искаш да изглеждаш различен?! Точно тук е разковничето! Бееееее!

Уил избра чифт баскетболни маратонки, които изглеждаха страхотно, но същевременно не бяха крещящи.

— Какво ще кажеш за тези?

— Но те струват шейсет лири!

— Няма значение колко струват. Кажи ми харесваш ли ги?

— Да, стават.

Уил спря един помощник-продавач и го помоли да донесе номера на Маркъс. Момчето ги премери и се поразходи малко напред-назад. После се погледна в огледалото и едва потисна усмивката си.

— Не мислиш ли, че изглеждаш страхотно? — попита Уил.

— Да, прав си. Само че… само че сега всичко останало по мен изглежда не на мястото си.

— Значи следващия път ще поправим и останалото.

След магазина Маркъс се прибра направо вкъщи, натъпкал старите обувки в ученическата си чанта. А Уил тръгна в обратната посока, къпещ се в блясъка на собствената си значимост. Значи това имат предвид хората, като говорят за естествено благородство! Не си спомняше да се е чувствал така преди — толкова в хармония със себе си, толкова убеден в своето величие! И колкото и да не е за вярване, това му струваше само шест десетачки! А колко ли би му струвало неестественото благородство? (Вероятно около две десетачки и половина, но пък и неестествените благородници са безсъмнено по-нисши творения на човечеството.) Бе дарил с временно щастие едно нещастно момче — при това без никаква користна цел! Дори не искаше да спи с майка му!

На следващия ден Маркъс стоеше пред вратата на Уил със сълзи на очи и с прогизнали чорапи на мястото на вчерашните маратонки. Бяха му ги откраднали, разбира се.