Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (34)

Трийсет и четири

В крайна сметка животът е като въздуха. Уил вече не се залъгваше с илюзии. Явно не съществуваше никакъв начин да го избегнеш или да го държиш на разстояние, затова единственото, което можеше да стори, бе да живее и да го диша с пълни гърди. Ала как хората успяват да го прокарат в дробовете си, без да се задавят, за него си оставаше пълна мистерия — в този въздух, наречен живот, имаше толкова много твърди частици, трудни за поемане! Ставаше по-скоро за предъвкване, отколкото за дишане.

Звънна на Рейчъл от апартамента на Фиона, докато тя си вземаше душ и този път телефонът беше вдигнат.

— Ти изобщо не си възнамерявала да дойдеш, нали?

— Ами…

— Кажи де!

— Всъщност не. Помислих си… Помислих си, че може да ви се отрази добре да сте само двамата. Нещо ужасно ли сторих?

— Мисля, че не. Май наистина ни се отрази добре.

— Ето, значи съм била права!

— Но погледнато като цяло…

— Погледнато като цяло, ще се появя тогава, когато реша да се появя.

— Благодаря ти.

Разказа на Рейчъл за Маркъс и Ели и обеща да я държи в течение. В мига, в който затвори телефона, се обади майката на Ели, Катрина, за да говори с Фиона. После Фиона говори с Клайв, след което се обади пак на Катрина, за да й предложи да я вземат с тях до Ройстън. А после пък Уил отиде да си вземе колата и двамата с Фиона потеглиха да търсят къщата на Ели.

Докато Фиона чакаше майката на Ели, Уил остана в колата, заслушан в „Нирвана“ и потънал в мисли за Деня на мъртвата патица. Нещо в сегашната ситуация му напомняше за тогавашната — витаеше същото усещане за непредсказуемост, хаос и сомнамбулизъм. Основната разлика беше, че днешният ден не беше чак толкова… е, чак толкова приятен. Не че опитът за самоубийство на Фиона беше нещо особено приятно или смешно — просто тогава той не познаваше никого, не беше близък с никого от тях и затова беше в състояние да ги наблюдава отстрани като хипнотизиран, попаднал под странната магия на хаоса, който хората могат да създадат, ако са прекалено своенравни или нещастни, или и двете. Ала ролята на неутрален наблюдател вече не му прилягаше. Защото в момента той се притесняваше много повече за горкия Маркъс, който стоеше в провинциалния полицейски участък с някаква смахната тийнейджърка — преживяване, за което момчето сигурно до края на седмицата вече ще е забравило, — отколкото за майката на същото това момче, която се опитва да си сложи край на живота — преживяване, споменът за което Маркъс щеше да носи вероятно чак до смъртта си. Струваше му се, че няма никакво значение дали чувстваш нещо, или не чувстваш нищо — и в двата случая реакциите ти са откачени.

 

 

Майката на Ели беше привлекателна жена в началото на четирийсетте, но с достатъчно младежко излъчване, за да изглежда добре в дрипавите избелели дънки и коженото мотористко яке, които беше облякла. Имаше гъста, къдрава къносана коса и приятни бръчици около устните и очите и очевидно отдавна беше вдигнала ръце от дъщеря си и нейните номера.

— Тя е луда — заяви спокойно Катрина, още щом влезе в колата. — Не знам как стана такава и защо, но това е факт. Не луда в смисъл на някаква болест на мозъка, а просто откачалка, неподдаваща се на контрол. Имате ли нещо против да запаля, ако отворя прозореца? — Разрови чантата си за запалка, но не откри такава и в следващия момент вече бе забравила напълно за пушенето. — Странно е наистина, но когато я родих, искрено се надявах тя да стане такава: буйна, войнствена, шумна и колоритна. Затова я нарекох Елинор Тойа.

— Това да не е някакво класическо име? — запита Фиона.

— Не, от популярната музика е — отговори Уил. Фиона се засмя, макар че той изобщо не разбра защо.

— Тойа Уилкокс.

— А сега, когато тя наистина стана буйна и войнствена и всичко останало, бих дала всичко на света да бе безлична като мишка и да се прибира навреме всяка вечер. Направо ме убива.

Уил примигна при тази игра на думи и стрелна с поглед седящата до него Фиона, но тя не даде никакви признаци да е възприела фразата като нещо по-различно, освен в преносното й значение.

— Но това вече е последната капка — допълни Катрина.

— Точно така — отекна Фиона.

— До следващата последна капка, разбира се.

И двете се засмяха едновременно, но Уил си каза, че е точно така. Винаги ще има още една капка. Ели убива Катрина, а Маркъс убива Фиона и двамата ще продължат да убиват майките си още години наред. Майките са като Неумрелите. Защото не могат да живеят истински, но и не могат да умрат истински — единственото, което могат да правят, е да седят в колата на някой непознат и да се присмиват на себе си. И хора като Джесика имат наглостта да го убеждават, че пропуска толкова много от живота?! Никога нямаше да проумее какво точно е това, което пропуска.

Спряха да заредят колата, като междувременно си купиха кутийки с безалкохолни, чипс и шоколадови десертчета. И когато отново се настаниха по местата си, атмосферата между тях се бе променила — някъде между отварянето на кутийките и шумоленето на разкъсани пакетчета чипс те се бяха превърнали в трио. Сякаш напълно бяха забравили каква е причината за пътуването им — самото пътуване се бе превърнало в цел. От някогашните си училищни екскурзии Уил си спомни, че това сигурно има нещо общо със слизането и обратното качване, макар че не бе сигурен в кое от двете. Може би човек не забелязва, че си е създал някакво чувство, докато не се раздели с него и после не си го върне — но сега наистина имаше някакво чувство: някаква необяснима смесица от отчаяние, споделена загриженост, потисната истерия и чиста проба екипен дух. А най-странното от всичко бе, че Уил се усещаше част от този дух, а не същество, наблюдаващо отстрани. Надали точно в това се състоеше същността на нещата, които изпуска, защото той изобщо не ги изпускаше, но сигурно все пак имаше нещо общо с децата. За всичко това трябваше да благодари на Маркъс — защото момчето може и да е непохватно, странно и какво ли не още, ала притежаваше рядката дарба да изгражда мостове навсякъде, където се появеше, а много малко възрастни са способни на това. Доскоро Уил не би могъл да си представи, че ще се доближи по някакъв начин до Фиона, но ето че го правеше. Отношенията му с Рейчъл също получиха основите си чрез Маркъс. А ето че в колата му имаше и трета личност, която допреди малко той не познаваше, но вече с нея си разменяха шоколадови десертчета и отпиваха от обща кутия безалкохолно така, сякаш си бяха обменили телесни течности. Най-голямата ирония от всичко бе, че това странно и изключително самотно дете е в състояние да създаде всичките тези връзки и въпреки това да си остане на светлинни години далече от всички.

— Защо се е застрелял онзи човек? — запита внезапно Фиона.

— Кърт Кобейн ли? — запитаха едновременно Уил и Катрина.

— Да, май така се казваше.

— Вероятно е бил нещастен — отговори Катрина.

— За това не ми беше трудно да се сетя и сама. Но от какво е бил нещастен?

— Ами, май вече не си спомням. Ели непрекъснато ми говори за него, но аз престанах да я слушам доста отдавна. Може би наркотици? Тежко детство? Някакъв натиск отвън? Сигурно от всичко по малко.

— Научих за него едва тази Коледа, но той сигурно е бил голяма работа — отбеляза Фиона.

— Гледа ли новините тази вечер? На площада се беше събрала огромна тълпа млади хора, които се прегръщаха и плачеха неистово. Представляваха много тъжна гледка наистина. Но никой от тях не се опита да счупи някоя витрина. Очевидно само моята дъщеря е решила да изрази по този начин своята мъка.

Уил се запита дали докато седеше в стаята му и слушаше за първи път „Няма значение“, Маркъс е изпитвал същото, което той самият бе изпитвал в детството си, когато слушаше своя първи албум на „Клаш“. Дълбоко се съмняваше в уместността на сравнението. Маркъс не би могъл да осъзнае този вид ярост и болка, макар че безсъмнено и той таеше свой вариант на тези чувства някъде дълбоко в себе си. Но ето че сега се намираше зад решетките в затвора (е, на стола в полицейския участък, ако трябва да бъдем по-точни), защото се явява съучастник в престъпление, чието предназначение е своеобразно възмездие за смъртта на Кърт Кобейн. Човек надали можеше да си представи две по-несъвместими личности от Маркъс и Кърт Кобейн, но ето че и двамата постигаха едни и същи цели: Маркъс предизвикваше връзки между непознати хора в коли и полицейски участъци, а Кърт Кобейн правеше същото по международните телевизионни канали. И всичко това доказваше, че нещата не са чак толкова лоши, колкото той си мислеше. Прииска му се да може да обясни този логически извод на Маркъс, а и на всеки друг, който има нужда да стъпи на краката си.

Вече се намираха само на няколко километра от Ройстън. Катрина продължаваше да бърбори, очевидно напълно примирена с мисълта, че дъщеря й пак се е забъркала в неприятности (единственият път, по който човек можеше да върви, според Уил, ако бе сполетян от такава дъщеря като Ели), но Фиона се бе затворила в себе си и мълчеше.

— Той ще се оправи, не се притеснявай — каза й Уил.

— Знам, че ще се оправи — отговори тя, но в гласа й се прокрадна една нотка, която никак не му се понрави.

 

 

Натегнатата обстановка в полицейския участък изобщо не бе изненада за Уил — подобно на повечето редовни ползватели на слаба дрога и той не бе кой знае какъв фен на полицията, — ала с не малко изумление установи, че това напрежение идва не от приемната, където бяха посрещнати със сдържана любезност, а от стаята за разпити — обстановката там приличаше на арктическа: ледено мълчание и лавиноподобни погледи. Линдзи и Клайв смразяваха с погледи Маркъс, който пък смразяваше с поглед стената. Една побесняла тийнейджърка (която, за радост на Уил, отговаряше напълно на представата му за смесица от сиукски воин и рокер, с изключение на прическата й, която я оприличаваше по-скоро на човек, току-що излязъл от комуна за наркомани) пък смразяваше с поглед всеки, осмелил се да спре очи върху нея.

— Доста се забавихте — заяви Ели, когато влезе майка й.

— Забавихме се точно толкова, колкото е необходимо да се обадя по телефона и да дойдем дотук — отговори Катрина, — така че не ме започвай още от вратата!

— Вашата дъщеря — започна Клайв с надута враждебност, която изобщо не прилягаше на тениската му с надпис „Университет на живота“ и на гипсираната му ръка — се държи непростимо грубо и агресивно. А твоят син — кимна той към Фиона — безспорно е попаднал в лоша компания.

— Твоят син — изкрещя Ели, но Фиона продължаваше да мълчи мрачно.

— Той ми каза да си затварям устата! — изписка възмутено Линдзи.

— И добре направи — отвърна Ели.

Полицайката, която ги беше въвела, вече все по-трудно сдържаше усмивката си от развиващата се пред нея сцена.

— Можем ли вече да си тръгваме? — попита Уил.

— Все още не. Чакаме собственика на магазина.

— Чудесно! — възкликна Ели. — Нека само се появи, ще му кажа аз на тоя!

— Всъщност собственичката е жена — обясни полицайката.

Ели се изчерви, но не се предаде:

— Няма значение дали е жена или мъж! Пак не е наред!

— И защо да не е наред жената, Ели? — запита Катрина с тон, който представляваше великолепно съчетание между сарказъм и всемирна умора и за чието довеждане до съвършенство явно са били необходими дълги години практика и търпение.

— Защото използва едно трагично събитие само за своя изгода! — отвърна Ели. — Тя няма никаква представа какво означава за свестните хора днешният ден! Единственото, което я интересува, е как да си напълни банковата сметка!

— Защо собственичката ще идва, между другото? — обърна се Уил към полицайката.

— Това е една наша нова практика. Опитваме се да поставим престъпниците лице в лице с жертвите на престъплението, така че да осъзнаят последствията от своите действия.

— Остава обаче да си изясним кой в случая е престъпник и кой — жертва! — натърти Ели многозначително.

— Ели, млъкни най-сетне! — каза майка й.

Не след дълго в стаята въведоха една доста притеснена млада жена в края на двадесетте си години. Тя бе облечена с тениска с лика на Кърт Кобейн и тежкият грим по лицето й се натрапваше от пръв поглед. Генетиците биха се видели в истинско чудо, ако трябва да сравняват нея и Ели — тя спокойно можеше да мине за по-голяма сестра на тийнейджърката.

— Това е Рут, собственичката на магазина. А това е младата дама, която ви счупи витрината — представи ги полицайката.

Ели я изгледа изумено отгоре до долу и попита:

— Те ли ти казаха да го направиш?

— Кое?

— Да изглеждаш като мен.

— Като теб ли изглеждам наистина?

Всички присъстващи в стаята, в това число и полицаите, се засмяха.

— Ти си сложила онази снимка на витрината, за да се възползваш от парите на хората — заяви Ели със забележимо по-малко самоувереност, отколкото бе демонстрирала съвсем доскоро.

— Коя снимка? Снимката на Кърт ли? Та тя си е там от край време! Аз съм неговата най-голяма почитателка. Е, най-малкото в графство Хъртфордшир.

— Значи не си я сложила днес, за да направиш повече пари?

— За да направя повече пари от потъналите в мъка фенове на „Нирвана“ в Ройстън ли? Тази идея би сработила само със снимка на Хулио Иглесиас.

Ели се почувства крайно неловко.

— Затова ли ми счупи витрината? — запита Рут. — Защото си помисли, че искам да се възползвам от мъката на хората?

— Аха.

— Днес е най-тъжният ден в моя живот. И изневиделица отнякъде се появява някаква малка идиотка и ми чупи витрината на магазина, защото си е въобразила, че се опитвам да обера хората! Не знам какво да ти кажа. Просто… порасни!

Уил дълбоко се съмняваше дали Ели често изпада в ситуация, когато се чуди какво да каже, но поне в този момент беше ясно, че ако човек иска да я превърне в зяпнала, изчервена до уши топка нерви, то най-лесният начин е да намери някоя двайсет и няколко годишна идентична на нея откачалка, чието идолопоклонничество към Кърт Кобейн е взело дори още по-големи размери от тези на Ели.

— Много съжалявам — прошепна момичето.

— Да, добре — кимна Рут. — Ела тук. — И докато събралите се в полицейската стая за разпити в по-голямата си част наблюдаваха цялата тази сцена с подходящо неодобрителни физиономии, Рут разтвори обятията си и прие в тях разплаканата Ели.

Ала от вниманието на Фиона явно бе убягнал фактът, че тази прегръдка слага край на цялата така мелодраматична история — самият Уил бе забелязал, че тя напълно отсъства психически още откакто бяха спрели на бензиностанцията. Но скоро стана ясно, че състоянието й няма нищо общо с мечтанието или депресията — през цялото това време тя се е подготвяла за действие и по причини, известни само на нея самата, Фиона реши, че моментът за това е настъпил точно сега. Тя се изправи, заобиколи масата, прегърна Маркъс и със смущаващо ярка емоционална отдаденост се обърна към полицайката, която се бе грижила за децата до момента:

— Аз не бях добра майка на моя син. Оставих нещата да се плъзгат покрай мен, не обръщах внимание на нищо и… Не съм изненадана, че се стигна дотук.

— До никъде не се е стигнало, мамо — обади се Маркъс. — Та аз не съм сторил нищо!

Обаче Фиона изобщо не му обърна внимание — тя си бе наумила нещо и явно държеше да си го изпее докрай.

— Знам, че не заслужавам втори шанс, но ви моля за такъв и… Не знам вие майка ли сте?

— Аз ли? — изненада се полицайката. — Разбира се. Имам момченце на име Джак.

— Обръщам се към вас като към майка… Ако ни дадете още една възможност, няма да съжалявате.

— Ние нямаме нужда от друга възможност, мамо. Аз не съм направил нищо. Просто съм слязъл от влака.

И пак никаква реакция. Уил трябваше да й признае все пак, че веднъж решила да се бори за детето си, тя беше неудържима — колкото и криворазбрано да бе решението и колкото и неуместни да бяха оръжията за целта. Всичко, което казваше, беше откачено — и тя сигурно си даваше сметка, че е откачено, — но то идваше от някаква дълбоко стаявана нейна същност, която знаеше, че трябва да стори нещо за сина си. Това беше своеобразен повратен момент за Фиона. Човек безпроблемно можеше да си представи как тази жена говори всевъзможни неуместни неща в още по-неуместни моменти, но беше къде-къде по-трудно да си я представиш просната на дивана и покрита с повръщано. Уил започна да проумява, че понякога добрите новини идват в крайно необичайни форми и размери.

— Искаме да се споразумеем с вас — продължаваше Фиона. Уил се запита дали законът в Ройстън е същият като във филма „Законът на Лос Анджелис“. Наличието на прилика му се струваше твърде неправдоподобно, но все пак човек никога не знае. — Маркъс ще даде показания срещу Ели, ако го пуснете да си върви. Съжалявам, Катрина, но за нея вече е твърде късно. Нека поне Маркъс опита да започне наново. — И тя зарови лице в тила на сина си, но Маркъс се отърси от нея, стана и се приближи до Уил. Катрина, която бе изслушала речта на Фиона преди всичко притеснявайки се да не се разсмее на глас, отиде при нея, за да я успокои.

— Затвори си устата, мамо! Ти наистина си луда! Да го вземат мътните, не мога да повярвам какви откачалки са моите родители! — възкликна Маркъс, на когото очевидно всичко му бе дошло до гуша.

Уил огледа групичката около себе си — компанията му за днес — и се опита да потърси някакъв смисъл във всичко това. Във всички тези вълни и връзки. Беше му адски трудно да ги проумее. Не беше човек, податлив на мистични преживявания, дори и под въздействието на наркотиците, но сега го глождеше странното предчувствие, че става участник точно в такъв момент. Може би това имаше нещо общо с отдалечаването на Маркъс от майка му и приближаването му към него? Каквото и да беше обяснението, то го караше да се чувства доста особено. Някои от тези хора той виждаше днес за първи път, с други бе прекарал съвсем кратко време и трудно би могъл да твърди, че ги познава. Но ето ги всички пред него: един от тях притиснал до гърди картонена фигура на Кърт Кобейн, друг с гипсирана ръка, трети — плачещ, но всички те свързани по начин, почти необясним за външен наблюдател. Уил не си спомняше някога да е попадал в такава сложно преплетена, разпростираща се навсякъде паяжина на хаоса — сякаш някой за първи път му беше позволил да надзърне в мирозданието, за да прозре какво означава да си човешко същество. Не беше чак толкова страшно. Той вече нямаше нищо против да бъде човешко същество по двайсет и четири часа в денонощието.

Всички се отправиха към най-близкия снекбар за късна вечеря. Рут и Ели се отделиха от основната група, за да си хрупат чипса на спокойствие и да си шушнат нещо, докато пушат цигара след цигара. Маркъс и неговите роднини продължиха да се нападат със същия ентусиазъм, с който се бяха заредили още в полицейския участък. Клайв държеше Маркъс да завърши пътешествието си и да му отиде на гости в Кеймбридж, Фиона изтъкна, че според нея по-добре е да се върне в Лондон, а самият Маркъс изглеждаше прекалено объркан от следобедните си преживявания, за да мисли каквото и да е.

— Защо изобщо Ели е тръгнала с теб? — запита го Уил.

— Вече не си спомням. Просто искаше да дойде.

— У дома ли щеше да остане? — запита Клайв.

— Не знам. Сигурно.

— Благодаря, че се сети да ни попиташ.

— Ели не е за мен! — заяви с внезапна категоричност Маркъс.

— Вече си успял да достигнеш до този извод, така ли? — запита Уил.

— Не съм сигурна дали въобще е за някого — намеси се Катрина.

— Мисля, че с нея винаги ще си останем приятели — продължи Маркъс. — Но не съм много сигурен. Смятам, че трябва да си потърся някое не толкова…

— Някое не толкова грубо и откачено момиче? Някое не толкова ожесточено? Някое не толкова глупаво? Мога да продължа още дълго със сравненията. — Това дойде от страна на майката на Ели.

— Някое не чак толкова различно от мен момиче — довърши дипломатично Маркъс.

— Късмет в търсенето! — каза Катрина. — Мнозина от нас прекарват целия си живот в търсене на някой, не чак толкова различен от тях самите, но трудно успяват да го открият.

— Толкова ли е трудно? — попита Маркъс.

— Това е най-трудното нещо на света — намеси се Фиона с много повече чувство, отколкото Уил счете за уместно.

— Защо, според теб, всички ние живеем сами? — запита Катрина.

Уил се запита дали това е така наистина. Това ли търсят всички — някой не чак толкова различен от тях самите? И той ли това търсеше? Рейчъл беше енергична личност, съобразителна, целенасочена, внимателна и различна от него в много повече от един аспект — но най-важното според него бе, че тя не прилича на него. Значи в логиката на Катрина трябва да има някаква грешка. Тази работа за търсенето на човек, не чак толкова различен… Уил осъзна, че най-важното условие за постигането на тази цел е преди всичко да си убеден, че самият ти не си чак толкова лош.