Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (8)

Осем

Уил сведе поглед към краката си и издаде звук, предназначен да подскаже на Сузи, че бившата му съпруга всъщност не е чак толкова лоша.

— Уил, ти не трябва да позволяваш да се държи така с теб! Не можеш да звъниш пет минути преди уговорената среща и да правиш внезапна промяна на плановете. Трябваше да й кажеш да… — огледа се, за да провери дали Маркъс — странното дете, което им беше натресено на врата за целия ден, е някъде наблизо — да си… майката!

Неговата бивша съпруга (която, ако се вярва на Сузи, се казва Пола — вероятно бе измислил това име онази вечер, но не си спомняше) винаги щеше да отнася вината за отсъствието на Нед на всички бъдещи мероприятия на дружеството. И все пак той чувстваше някаква необяснима лоялност към нея, която трябваше да демонстрира, компенсирайки съчувствения гняв на Сузи. Да не би пък да бе насилил нещата прекалено?

— Ами… — опита се да изломоти той, докато Сузи продължаваше да беснее, — нали знаеш…

— Не можеш да си позволиш да се размекваш! Така тя ще реши, че може да си играе с теб, както й се прииска.

— Никога досега не е постъпвала така.

— Може, но ще видиш, че пак ще опита! Само почакай! Ти си прекалено добър. Тази работа е много гадна, затова трябва да станеш по-твърд!

— Вероятно си права. — За Уил беше крайно необичайно да му казват, че е добър и че трябва да стане по-гаден, но в този момент се чувстваше толкова отмалял, че превъзходно разбираше защо Пола му се е качила на главата.

— На всичко отгоре и колата! Направо не мога да повярвам, че е взела и колата.

Беше забравил за колата. Пола беше взела и нея, още рано сутринта — по причини, които бяха прекалено сложни за обяснение, но по този начин беше принудила Уил да се обади на Сузи, за да я помоли да го вземе със своята кола до Риджънтс Парк.

— Така е, знам. Тя е… — Не можеше да намери подходящите думи. Ако човек се замислеше за цялата тази работа, за Нед и за колата, не можеше да не признае, че Пола се бе държала непростимо. Но някак си не му се отдаваше да събере необходимата за случая доза гняв. Но все пак трябваше да опита, та дори и само за да докаже на Сузи, че не е безнадеждно, безгръбначно мекотело. — Тя е голяма крава!

— Това вече е друго нещо!

Оказваше се, че да си измисляш несъществуващи хора е много по-трудно и объркващо, отколкото си беше представял и той постепенно започваше да си дава сметка, че не е обмислил нещата добре. Вече имаше в сценария си три допълнителни действащи лица: Пола, Нед и майка му (която не беше напълно въображаема все пак, защото някога бе съществувала, но и тя вече не беше действителна личност) и съзнаваше, че ако продължава така, ще ги докара до хиляда. И как ще ги управлява в такъв случай? Колко пъти би било нормално Нед да бъде отвличан от майка си, баба си по майчина линия или международните терористи? Какви причини можеше да изтъкне за отказа си да покани Сузи у дома си, където нямаше нито играчки, нито детско креватче, нито памперси, нито прибори и купички, а да не говорим пък за втора спалня?! Дали пък да не убие Нед с някоя неизлечима болест или при катастрофа — трагедия, голяма трагедия, но животът все пак продължава, нали? По-добре не. Родителите обикновено не са на себе си, когато децата им умрат — драматичните му заложби надали ще издържат всичките тези задължителни години на скръб. Ами с Пола какво да прави? Защо пък просто да не изпрати Нед да живее при нея, макар че тя не умира да се вижда с него? Само че… само че в такъв случай той няма да има правото да се нарича самотен баща. Ще му се наложи напълно да излезе от така необходимата роля.

Не, откъдето и да го погледнеш, работата вървеше на провал и той не можеше да стори нищо по този въпрос. Май най-добре щеше да бъде да се оттегли още сега и да ги остави с впечатлението, че е просто един неадекватен ексцентрик, нищо повече, а не перверзник, фантазьор и всички онези лоши етикети, които иначе неизбежно биха му лепнали. Ала оттеглянето не беше в стила на Уил. Той непрекъснато очакваше, че в края на краищата нещо все пак ще излезе, макар че обикновено това нито ставаше, нито имаше надежда да стане. Веднъж, преди много години, каза на един свой приятел от началното училище (след като предварително се осведоми, че той не е почитател на К. С. Луис^[1]), че е напълно възможно да минеш през задната част на гардероба, за да се озовеш в друг свят и дори го покани вкъщи, за да се увери. Можеше да отмени поканата си, можеше да му каже нещо, но той не беше от хората, които са готови да преживеят, макар и моментно неудобство, освен ако не се налага наистина — така че двамата се вмъкнаха между закачалките и ровиха ли, ровиха, докато накрая Уил промърмори нещо от рода на, че другият свят е затворен в събота следобед. Но най-важното бе, че все още си спомняше как не престана да се надява искрено до последната минута — може би там действително има нещо, може би в крайна сметка няма да се изложи! Ала там нямаше нищо и той не само се изложи, но потъна в земята от срам — и все пак не си взе никаква поука от това преживяване. Единственият извод, който си направи, бе, че следващият път късметът му не може да не проработи. И ето го отново, вече в средата на трийсетте, съзнаващ с цялата сила на истината и логиката, че не притежава двегодишен син, но все пак изхождащ от презумпцията, че когато настъпи фаталният момент, такъв все пак отнякъде ще изскочи.

— Сигурна съм, че няма да откажеш едно кафе — каза Сузи.

— Направо ще го изгълтам на един дъх. Каква сутрин само! — И той поклати глава невярващо, а Сузи изду бузи в знак на съчувствие и разбиране.

Необяснимо и за самия него през ума му мина мисълта, че тази работа е страшно забавна.

— Още не знам какво работиш — каза Сузи, когато се настаниха в колата. Меган седеше на бебешката седалка до нея, а Уил седна отзад до Маркъс — чудатото дете, което си тананикаше тихичко.

— Нищо.

— Нищо ли?

В подобни моменти той обикновено си измисляше нещичко, но вече бе измислил достатъчно несъществуващи неща през последните няколко дена и ако сега добавеше и някаква въображаема работа, щеше не само да му изпусне края, но и да се окаже, че не предлага на Сузи нищо реално.

— Добре де, а по-рано какво си работил?

— Нищо.

— Искаш да кажеш, че никога нищо не си работил, така ли?

— Е, случвало се е да се озова инцидентно на едно-две места за един-два дена, но…

— Ами, това е…

Не довърши. Уил я разбра. Да не си работил никога през живота си, това е… нищо не е. Нямаше какво да се каже по този въпрос, или поне не веднага.

— Баща ми написал една песен. През хиляда деветстотин трийсет и осма година. Тя станала много известна и сега аз живея от дивидентите й.

— Нали знаете Майкъл Джексън? Той печели по един милион лири на минута — обади се чудноватото дете.

— Не съм много сигурна, че са чак един милион на минута — усъмни се Сузи. — Това са ужасно много пари.

— Един милион лири на минута! — повтори убедено Маркъс.

— Шейсет милиона лири на час!

— Е, аз не печеля по шейсет милиона лири на час — каза Уил. — Много по-малко.

— Колко тогава?

— Маркъс! — обади се предупредително Сузи. — Та коя е тази известна песен? Щом можеш да живееш спокойно от нея, без да работиш, то ние няма начин да не сме я чували.

— Ами… това е „Страхотната шейна на Дядо Коледа“ — отговори Уил. Каза го с неутрален тон, но нямаше смисъл да се старае толкова, защото знаеше, че е безсмислено да си въобразяваш, че ще кажеш подобно нещо, без да прозвучиш тъпо. Щеше му се баща му да беше написал всяка друга песен на света, само не и тази — е, с изключение на още една-две, още по-идиотски.

— Така ли? „Страхотната шейна на Дядо Коледа“?! — И Сузи и Маркъс започнаха едновременно да пеят един и същи куплет от песента:

Оставете му само парченце от пая и чаша със шери

И с весел смях и подаръци той винаги ще ви намери.

О, страхотна шейна,

Дядо Коледа си има страхотна шейна!…

Да, всички хора го правеха. Задължително. Винаги запяваха. И като по команда запяваха една и съща част от песента. Уил познаваше няколко човека, които започваха всяко свое телефонно обаждане с мотив от „Страхотната шейна на Дядо Коледа“, а когато той не реагираше със смях, те го обвиняваха в липса на чувство за хумор. И какво толкова смешно намираха в това? Дори и да имаше нещо смешно, би ли могъл той да се смее всеки път, когато това се повтаряше месец след месец, година след година?!

— Сигурно хората непрекъснато реагират така, нали?

— Вие двамата сте първите.

Сузи му хвърли поглед в огледалото за задно виждане и изрече:

— Съжалявам.

— Не, няма нищо. В интерес на истината аз сам си го изпросих.

— Но все пак още не разбирам. Как може тази песен да прави пари? Да не би изпълнителите на коледни песнички да са принудени да ти плащат по десет процента всеки път, когато я пеят?

— Да, би трябвало. Но невинаги можеш да ги хванеш. По-скоро парите идват от всеки коледен албум с песни. Например Елвис има такъв, както вероятно знаете. И „Мъпетс“. — И Дес О’Конър. И „Кранкис“. И Бен Кросби. И Дейвид Бауи в дует със За За Габор. Както и Вал Дуникан, и Сила Блек, и Род Хал, и Ему. Освен това и една американска банда пънкари, наречена „Кънтс“, след която се нареждат поне стотина други певци със звукозаписна продукция. Знаеше имената от счетоводните документи, макар да не харесваше никой от тях. Уил се гордееше със своето хладнокръвие — мразеше да се издържа за сметка на Вал Дуникан.

— Но все пак никога ли не ти се е приисквало да работиш?

— Е, да. Понякога. Просто… не знам. Така става, че никога не успявам да стигна до изпълнението на подобна идея.

Точно такава беше истината, казано накратко. Той просто никога не можеше да стигне до изпълнението на подобна идея. Всеки ден от последните осемнайсет години от живота си той се събуждаше с намерението да започне най-сетне някаква кариера. Но с напредването на деня изгарящото му желание постепенно губеше от силата на пламъка си и накрая се превръщаше в пепел.

Сузи паркира колата близо до парка, извади количката на Меган и я разгъна. През това време Уил стоеше сконфузено отстрани и наблюдаваше приготовленията заедно с Маркъс. Момчето не беше проявило абсолютно никакъв интерес към него, макар че и на Уил не можеше да му се признае, че е положил кой знае какви усилия да го опознае. Вярно, мина му мисълта, че мъжете, способни да се справят с един тийнейджър, вероятно се броят на пръсти. (Трудно е да се каже дали Маркъс действително беше такъв. Имаше много странна, буйна къдрава коса и беше облечен като двайсет и пет годишен заклет експерт-счетоводител в почивния си ден — с чисто нови дънки и тениска със знака на „Майкрософт“.) От друга страна, Уил пък беше заклет спортен запалянко и върл фен на попмузиката и най-добре от всички знаеше колко може да е жестоко понякога времето с хората — защото във всички отношения той беше ни повече, ни по-малко образец за съвременен тийнейджър. Така че прецени, че ще събере много червени точки пред Сузи, ако завърже топла, сърдечна връзка, основана на взаимни интереси, със сина на нейната приятелка. А с Меган ще си опече работата по-късно. Няколко намигвания и ето че момиченцето бързо ще изпадне в екстаз.

— Е, Маркъс, кой ти е любимият футболист?

— Мразя футбол.

— Прав си. Срамота!

— Защо?

Уил се направи, че не го чува.

— Тогава кои са ти любимите певци?

— Ти да не би да вадиш тези въпроси от някой лексикон? — изсумтя Маркъс.

Сузи се изсмя. Уил се изчерви и смотолеви:

— Как ти хрумна! Просто питам.

— Добре де. Любимият ми певец е Джони Мичъл.

— Джони Мичъл ли? А не харесваш ли Ем Си Хамър? Или Снуп Доги Дог? А може би Пол Уелър?

— Не, нито един от тях — отговори Маркъс, огледа Уил от горе до долу: маратонките му, прическата и слънчевите очила, и добави с жестокост, типична само за децата: — Никой не ги харесва. По тях си падат само старците.

— Какво?! Да не би да искаш да кажеш, че всички твои съученици слушат Джони Мичъл?

— Ами да. Повечето от тях.

Уил знаеше всичко за хип-хопа, асид хауз, грънджа, мадчестър и инди, четеше редовно квалитетни списания като „Тайм аут“, „Ид“, „Фейс“ и „Арена“. Но никъде не се споменаваше за възраждане популярността на Джони Мичъл. Увеси унило нос от безсилие.

Маркъс тръгна напред, но Уил не направи опит да го настигне. Този провал с момчето поне му даваше реално основание да пренасочи вниманието си към Сузи.

— Често ли ти се налага да се грижиш за него?

— Не толкова често, колкото би ми се искало. Нали, Маркъс?

— Какво каза? — Маркъс спря и ги зачака да го настигнат.

— Казах, че не се грижа за теб толкова често, колкото би ми се искало.

— Така ли?

И той отново тръгна напред, но този път не се отдалечи много. Уил се притесняваше, че Маркъс може да дочуе разговора им, затова продължи тихичко:

— Какво става с майка му? Защо не е с нас?

— Тя е малко… И аз не знам точно. Потънали са й гемиите.

— Кажи по-добре, че откача — обади се внезапно Маркъс с делови тон. — Непрекъснато плаче. Отказва да ходи на работа.

— Не бъди толкова суров, Маркъс! Майка ти си взе само два следобеда. На всички ни се налага понякога, когато позагубим настроение.

— Ти на това загуба на настроение ли казваш? Защото според мен си е живо откачане!

Уил бе долавял тази специфична нотка на справедливо заслужена войнственост само в гласовете на възрастните, когато се опитват да ти кажат, че нещата са много по-зле, отколкото на теб ти се иска — баща му често звучеше по този начин през последните години от живота си.

— Е, но на мен не ми изглежда като откачила.

— Защото не си с нея непрекъснато.

— Виждам се с нея толкова често, колкото мога.

Уил не можа да не забележи напрегнатата отбранителност в гласа на Сузи. Какво му има на това дете? Наред ли е? Щом напипа слабото ти място, веднага захапва безмилостно.

— Може и така да е.

— Може ли? И какво искаш да кажеш с това?

Маркъс сви рамене и отвърна:

— Няма значение. Пък и с теб може би не се държи откачено. Вероятно си позволява да го прави единствено вкъщи, когато сме си само двамата.

— Ще се оправи — каза Сузи. — Трябва й само един ден, за да си отпочине на спокойствие. Сега ще си направим хубав пикник, а когато довечера се прибереш, ще видиш, че майка ти се е стегнала и си е напълно наред.

Маркъс изсумтя и побягна напред. Вече бяха навлезли в парка и не след дълго зърнаха тълпата от дружеството, разположила се около езерото — всички бяха заети в приготвяне на разтворими сокове и разопаковане на пакети с храна.

— Виждам се с нея най-малко веднъж седмично — обади се Сузи. — Освен това често й се обаждам. Какво повече иска той от мен? Да не би да си мисли, че си клатя краката по цял ден?! Та аз уча, гледам Меган… Господи!

— Аз пък не вярвам, че днешните деца слушат Джони Мичъл — каза Уил. — Ако беше така, щях да го срещна някъде по списанията. Не съм чак толкова неосведомен.

— Май ще трябва да й се обаждам всеки ден — рече Сузи.

— Вече няма да си губя времето с тези списания. Явно са напълно безполезни — каза Уил.

И те се затътриха бавно към мястото на пикника, чувствайки се стари, изхабени и разкрити.

Уил бързо усети, че извиненията и обясненията му по повод отсъствието на Нед са приети на доверие от членовете на дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“, макар че, като се замислеше, нямаше причина да не му повярват. Надали сандвичът с яйце и кресон и игрите с топка биха съблазнили някого до такава стенен, че заради тях да си прави труда да си измисля дете. Но неудобството, което въпреки това чувстваше, го накара да се хвърли в заниманията с такъв ентусиазъм, какъвто обикновено съумяваше да постигне само с помощта на алкохола и наркотиците. Игра на топка, прави сапунени мехури, гърмя с пакети от чипс (грешка — много сълзи, порой от раздразнени погледи!), игра на криеница, гъделичка децата, вися с главата надолу… С една дума, правеше всичко възможно да се държи максимално далече от сговорната групичка възрастни, разположила се на одеяла под едно дърво, както и от Маркъс, който се разхождаше по брега на езерото и хвърляше парченца хляб на патиците.

Нямаше нищо против да играе. Повече го биваше в търсенето и криенето, отколкото в говоренето, а и съществуваха много по-лоши начини за прекарване на следобеда от този — какво му е лошото от време на време да развеселиш някое дете. След известно време към него се приближи Сузи, тикаща в количката вече заспалата Меган.

— Липсва ти, нали?

— Кой да ми липсва?

И той наистина не знаеше кой трябва да му липсва. Но Сузи се усмихна многозначително и едва тогава Уил се усети, че трябва да влезе в ролята си. Усмихна й се и отговори:

— Ще го видя скоро. Не е кой знае какво, нали? Макар че тук щеше много да му хареса.

— Как изглежда?

— Ами… Красив е. Много приятно момченце.

— Сигурна съм. На кого от двама ви прилича?

— Ммммм… Май на мене. Такъв му бил късметът, какво да се прави.

— Има и по-лоши случаи. Ето вземи за пример Меган — одрала е кожата на Дан и направо не мога да се примиря с този факт.

Уил се загледа в спящото дете и промълви:

— Красива е.

— Да, знам. Точно затова ме е яд. Когато я погледна, си казвам: „Какво страхотно дете“, но после си спомням за копелето, което я изостави, и след това… Направо не знам какво да мисля, всичко в главата ми се обърква. Нали се сещаш — тя става копелето, той става страхотният и… И накрая започвам да мразя собственото си дете и да обичам човека, който я захвърли като мръсно коте.

— Разбирам — изрече Уил. Усети надигащата се в душата му подлост и страстите му кипнаха. Щом разговорът започваше да взема такъв сълзлив поврат, най-добре е веднага да действа. — Но не забравяй, че можеш да срещнеш някой друг.

— Смяташ ли?

— Естествено. Има много мъже… Искам да кажа, ти си много… много… Така де, ето, например, срещна мен, макар че аз не се броя, но… Нали знаеш, има мнозина… — И нарочно остави изречението си недовършено. Ако сега не клъвне, няма смисъл да се занимава повече с нея.

— А ти защо не се броиш?

Бинго!

— Защото… ами, не знам…

Внезапно пред тях изскочи Маркъс, подскачащ от крак на крак, сякаш всеки момент щеше да се подмокри.

— Струва ми се, че убих една патица — изрече ужасено той.