Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (25)

Двайсет и пет

Ели беше на новогодишното тържество на Сузи. За миг Маркъс си помисли, че сигурно е някое друго момиче, което просто прилича на Ели и носи същата тениска с Кърт Кобейн като нея, но веднага след това Ели го съзря, извика му името, приближи се до него и го целуна по главата, което определено разсея всичките му съмнения.

— Какво правиш тук? — запита я той.

— Ние винаги идваме тук на Нова година — отговори тя. — Майка ми е много голяма приятелка със Сузи.

— Аз не съм те виждал тук никога досега.

— Но ти никога не си бил тук на Нова година, глупачето ми!

Това беше вярно. Бе идвал в апартамента на Сузи милион пъти, но никога не бе присъствал на тържества. Това бе първото, на което му бе позволено да дойде. Защо обаче дори и в най-простия, най-прямия разговор с Ели той винаги трябваше да изтърси нещо тъпашко?

— Коя е твоята майка?

— По-добре не питай — отговори Ели. — Не сега.

— Защо не?

— Защото тя танцува.

Маркъс се загледа в малката групичка, която танцуваше в ъгъла, където обикновено стоеше телевизорът. Имаше четирима души, един мъж и три жени и само една от тях даваше вид, че се весели от все сърце — тя сякаш биеше въздуха с юмруци и тресеше ожесточено глава, а косата й се ветрееше. Маркъс се сети, че това сигурно е майката на Ели — не защото приличаше на Ели (никой възрастен не можеше да прилича на Ели, защото никой възрастен не си кастреше косата с кухненските ножици и не си слагаше черно червило), но защото Ели очевидно беше притеснена, а тази танцьорка беше единствената, която би могла да стане причина за нечие притеснение. Останалите танцьори бяха достатъчно притеснени, което означаваше, че не могат да причинят притеснение — те не правеха нищо особено, освен да пристъпват като коне от крак на крак и единственият признак, по който човек можеше да познае, че танцуват, беше фактът, че бяха обърнали глави един към друг, но не се гледаха и не си говореха.

— Ще ми се и аз да можех да танцувам така — отбеляза Маркъс.

Ели се смръщи и отговори:

— Всеки може да танцува така. Трябват ти само липса на мозък и тъпа музика.

— Мисля, че тя изглежда страхотно. И наистина се забавлява.

— На кого му пука дали тя се забавлява?! Проблемът е, че изглежда като пълен кретен.

— Не харесваш ли майка си?

— Напротив. Тя си е добра.

— Ами баща ти?

— И той е добър. Те не живеят заедно.

— На теб това пречи ли ти?

— Не. Може би понякога. Не искам да говоря по този въпрос. Е, Маркъс, хубава ли беше за теб годината 1993?

Маркъс се замисли за миг за случилото се през 1993 година и този миг му беше достатъчен, за да отсъди, че 1993 година изобщо не е била добра. Имаше на разположение само някакви си десет-единайсет други, с които да я сравнява, при това три-четири от тях му се губеха почти напълно, но все пак не беше трудно да се прецени, че никой не би харесал последните дванайсет месеца от живота му. Смяната на училището, онази работа с болницата, тормозът в училище… Всичко бе напълно отвратително.

— Не.

— Трябва ти едно питие — заяви Ели. — Какво искаш да пиеш? Аз ще ти го донеса, а ти можеш да ми разкажеш всичко, което ти тежи на душата. Макар че по някое време е възможно и да ми писне и да се изнеса някъде другаде. Често ми се случва.

— Няма проблеми.

— Добре тогава, какво ще пиеш?

— Кола.

— Трябва ти нещо по-съществено.

— Не ми е позволено.

— Вече ти е — аз ти позволявам. И щом ще ми бъдеш гаджето за вечерта, настоявам да пийнеш нещо истинско. Ще ти сложа нещо в колата, става ли?

— Става.

Ели се изгуби нанякъде, а Маркъс се огледа, за да провери къде е майка му — тя говореше с някакъв непознат за него мъж и се заливаше от смях. Зарадва се, защото и без това му беше много притеснено за тази вечер. Уил го беше предупредил да не отделя поглед от майка си в новогодишната нощ и макар че не бе обяснил защо, на Маркъс не му беше много трудно да се досети, че много нещастни хора се самоубиват точно на връх Нова година. Беше го гледал в някакъв филм и сега не можеше да се отърве от мисли за възможните последици от тази нощ. Бе предположил, че ще я следи непрекъснато цялата вечер, че ще търси в очите й и в гласа й нещо, което да му подскаже, че отново замисля да направи опит, но сега си даде сметка, че нямаше никакъв смисъл да го прави — тя постепенно се напиваше и се превиваше от смях като всички останали. Дали се е случвало някой да се самоубие два часа, след като се е превивал от смях? Вероятно не. Когато се смееш, се отдалечаваш на стотици километри от мрачните мисли, а Маркъс бе започнал вече да възприема нещата в контекста на разстоянията. От Деня на мъртвата патица насам той сравняваше опита за самоубийство на майка си със заставане на ръба. Понякога в дните, когато тя изглеждаше тъжна или отнесена, той усещаше, че разстоянието до ръба е прекалено скъсено, за да бъде спокоен; друг път, като например на Коледа или днес, те се намираха сякаш по средата на някаква магистрала. В Деня на мъртвата патица бяха прекалено близо до ръба, две от колелата вече бяха надвиснали над него и свистяха във въздуха.

Ели се върна с пластмасова чашка в ръка, която съдържаше нещо, приличащо на кола, но миришещо като пунш.

— Какво сложи вътре?

— Шери.

— Това ли пият големите? Кола и шери? — Отпи внимателно една глътчица. Питието се оказа приятно, сладко, гъсто и загряващо.

— И така, защо годината ти беше толкова гадна? — запита Ели. — На мен можеш да ми кажеш. Леля Ели ще те разбере.

— Ами просто… не знам. Случиха се ужасни неща. — Не му се искаше да споделя с Ели какви точно са били тези неща, защото не беше сигурен, че са истински приятели. Реакцията й бе напълно непредвидима — можеше да влети в класната си стая и да разгласи на всички какво му се е случило, но можеше и да се отнесе с внимание. Рискът обаче не си заслужаваше.

— Майка ти се е опитала да се самоубие, нали така?

Маркъс я изгледа стреснато, отпи огромна глътка от коктейла си и едва не повърна върху краката й.

— Нищо подобно — побърза да отговори той, когато най-сетне спря да кашля и успя да преглътне покачилото се в гърлото му ядене.

— Сигурен ли си?

— Ами, не съвсем. — Веднага осъзна колко глупаво е прозвучал и започна да се изчервява, но в този момент Ели избухна в смях. Бе забравил, че е в състояние да накара Ели непрекъснато да се смее и в този момент бе благодарен на това си умение.

— Извинявай, Маркъс, знам, че работата е много сериозна, но ти наистина си смешен!

И той също се разсмя — с кратки, неконтролируеми подхилквания, които воняха на повръщано и шери.

До този момент Маркъс не бе имал щастието да си поговори сериозно с някого на неговата възраст. Говореше сериозно с майка си, разбира се, както и с баща си, а отчасти и с Уил, но пък и с възрастните всеки разговор си беше сериозен, а и с тях непрекъснато трябва да се следиш какво казваш. Но с Ели беше някак си по-различно, по-лесно, макар че тя беше: 1) момиче, 2)по-голяма от него и 3) плашеща.

Оказа се, че тя знае за това много отдавна — бе дочула разговор между майка си и Сузи веднага след случката, но до скоро не бе могла да направи връзката между него и майка му.

— И знаеш ли какво си помислих? Сега се чувствам крайно неудобно за тези си мисли, но тогава си казах: „Защо пък да не се самоубие, щом толкова иска?“

— Но тя има мен!

— Тогава не те познавах.

— Вярно, но ти как би се почувствала, ако майка ти се самоубие?

Ели се усмихна и отговори:

— Как бих се почувствала ли? Е, със сигурност нямаше да ми хареса. Защото обичам майка си. Но в крайна сметка животът си е неин.

Маркъс се замисли. Трудно му беше да реши дали животът на неговата майка си е неин или не.

— А когато ти имаш деца? Не мислиш ли, че животът ти повече няма да ти принадлежи?

— Баща ти е жив, нали? Той щеше да се погрижи за теб.

— Да, но… — Нещо в думите на Ели не беше съвсем наред. Тя говореше така, сякаш майка му трябва да се разболее от грип, за да може баща му да го заведе на басейн.

— Виж какво, ако баща ти се самоубие, никой няма да си каже: „О, ама той нали има син, за когото да се грижи?!“ Но когато го направи жена, майката, хората се впрягат. А това не е честно.

— Това е, защото живея с майка си. Ако живеех с баща си, тогава и за него щях да смятам, че не разполага с живота си.

— Но ти не живееш с баща си, нали? И изобщо кой от нас живее с баща си? В нашето училище сигурно има милион деца, чиито родители са се разделили, и никое от тях не живее с баща си.

— Стивън Ууд живее с баща си.

— Да бе, вярно. Стивън Ууд. Е, тогава печелиш.

Макар че темата на разговора им беше крайно потискаща, на Маркъс му беше приятно да разговаря с нея. Така всичко казано придобиваше други измерения и човек можеше да го огледа от всички страни и да зърне и други негови характеристики — подобно нещо не можеше да се случи, когато разговаряш с другите деца. Нямаше кой знае какъв дълбок смисъл в разговор за снощния филм, нали? Отговаряш само с „да“ или „не“ и всичко приключва. Едва сега си даваше сметка защо майка му си избира приятелите, а не се задоволява с първия срещнат и не се примирява с хора, които, например, си падат по същия футболен отбор като нея или носят същите дрехи — обичайният начин за завързване на приятелства в училище. Майка му сигурно води много такива разговори със Сузи — разговори, които те вълнуват, където всяко нещо, казано от другия, те навежда на нова мисъл.

Искаше му се да продължават да говорят вечно, но не знаеше как — обикновено Ели беше тази, която казваше нещо ценно, навеждащо те на нова мисъл. Той се представяше отлично с отговорите, но се съмняваше, че някога ще може да стане достатъчно умен, за да накара и Ели да мисли така, както тя го караше сега да мисли — а това като че ли го плашеше мъничко. Щеше му се да бъдат еднакво умни, но това надали можеше да се случи, защото Ели винаги щеше да си остане по-голяма от него. Може би, когато той стане на трийсет и две, а тя — на трийсет и пет, разликата във възрастта им вече няма да има значение, но сега Маркъс усещаше, че освен ако много скоро не каже нещо умно, тя няма да може да го изтърпи и до края на вечерта, а какво остава през следващите двайсет години! Внезапно си спомни какво се очакваше от момчетата да кажат на момичетата по време на партита. Не че изгаряше от желание да го казва, защото знаеше, че е безнадежден случай в това отношение, но алтернативата — да остави Ели да се отдалечи от него и да насочи вниманието към някой друг — беше прекалено кошмарна.

— Искаш ли да танцуваме, Ели?

Ели се втренчи в него с широко отворени очи.

— Маркъс! — И отново се разтресе от смях. — Толкова си смешен! Разбира се, че не искам да танцувам! Не мога да си представя нещо по-гадно от това!

Едва тогава Маркъс си даде сметка, че е трябвало да й зададе по-подходящ въпрос, като например за Кърт Кобейн или политиката, защото Ели действително изчезна нанякъде, за да си запали скришом цигара. На него не му остана нищо друго, освен да потърси майка си. Но в полунощ Ели дойде да го търси и го прегърна топло, така че той разбра, че макар да се е държал глупаво, все пак не е било непростимо глупаво.

— Честита Нова година, скъпи! — каза тя и той се изчерви.

— Благодаря! Честита Нова година и на теб!

— Надявам се, че 1994 година ще бъде по-добра от 1993 за всички нас! Ей, искаш ли да видиш нещо наистина отвратително?

Маркъс не бе особено сигурен, че иска, но в случая нямаше никакъв избор. Ели го сграбчи и го повлече през задната врата към градината. Той отвори уста, за да я запита къде отиват, но тя му направи знак да мълчи.

— Виж! — прошепна тя.

Маркъс се втренчи в тъмнината. Различи две човешки фигури, които се целуваха настървено — мъжът бе натиснал жената към стената на градинската барака и я опипваше където свареше.

— Кои са тези? — запита той Ели.

— Майка ми. Майка ми и някакъв пич на име Тим Портър. Тя е пияна. Правят го всяка Нова година и досега не мога да разбера защо изобщо си правят труда. На всеки първи януари тя се събужда и възкликва: „Боже, мисля, че снощи се измъкнах в градината с Тим Портър!“ Патетично. ПАТЕТИЧНО! — Последната дума тя извика високо, за да бъде чута, и Маркъс видя как майката на Ели избутва мъжа от себе си и поглежда в тяхната посока.

— Ели, ти ли си?

— Нали каза, че тази година няма да правиш повече така?

— Не е твоя работа какво правя. Влизай веднага вътре!

— Няма.

— Прави каквото ти се казва, момиченце!

— Няма! Ти си отвратителна. На четирийсет и три години продължаваш да се натискаш по ъглите с чуждите мъже!

— Разполагам само с една нощ в годината, за да се държа така лошо, както ти се държиш през останалите триста шейсет и четири дена, а ти ми четеш лекции! Махай се!

— Хайде, Маркъс. Да оставим ЖАЛКАТА ДЪРТА ШАВРАНТИЯ да си прави каквото ще!

Маркъс тръгна послушно след Ели и двамата скоро влязоха отново в къщата. Не бе виждал майка си да прави нищо подобно и не можеше да си представи, че тя би го сторила, но сега си даваше сметка, че то може като нищо да се случи с майките на другите.

— Това не те ли притеснява? — запита той Ели, когато влязоха.

— От къде на къде?! То не означава нищо, нали така? Тя просто се отпуска по този начин. Не че получава много в замяна, де.

И макар че станалото очевидно не притесняваше Ели, то определено притесни Маркъс. Беше прекалено странно, за да се опише с думи. В Кеймбридж подобно нещо не би се случило. Онова, което той не можеше да разбере обаче, бе дали Кеймбридж е различен, защото не е Лондон или защото това беше мястото, където родителите му бяха живели заедно и следователно, животът бе по-прост — там нямаше натискане с чужди хора в тъмните градинки, нито пък викане на груби думи по майките. А тук нямаше никакви правила. Маркъс бе достатъчно зрял, за да си даде сметка, че когато се озовеш в място или време, където не важат никакви правила, нещата неизменно стават значително по-сложни.