Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (15)

Петнайсет

Маркъс не беше никак глупав. Е, понякога се държеше като такъв, например когато се изпускаше да тананика на глас, но не беше малоумно глупав — просто му липсваше малко финес. Затова не му беше необходимо дълго време, за да проумее, че нещата, които бе научил за Уил — че няма нито дете, нито бивша съпруга, — са прекалено ценни, за да се отказва бързо от тях. Струваше си да ги позадържи за себе си известно време. Защото, ако веднага след първото си гостуване у Уил бе казал истината на майка си и на Сузи, това щеше да е краят. Те щяха автоматично да му забранят да се среща, та дори и да разговаря с Уил — а Маркъс нямаше никакво желание да се стига дотам.

Не беше много сигурен защо не иска. Просто знаеше, че не желае да харчи тази ценна информация веднага, така както се стремеше да не харчи веднага парите, получени за рождения си ден — предпочиташе да ги позадържи малко в джоба си, за да се поогледа и да оцени стойността им. Знаеше, че не може да накара насила Уил да излиза с майка му, щом той не желае, но пък може да го принуди на направи нещо друго — нещо, което още не му беше хрумнало. И за да си състави по-добра представа какво би могло да бъде това нещо, той започна да ходи на гости на Уил почти всеки ден след училище.

Когато му звънна на вратата за първи път след онази случка, Уил не изпадна в особен възторг при вида му. Препречи прага и постави ръка върху бравата, след което каза троснато:

— Какво искаш?

— Нищо. Просто реших да намина. — Тези думи накараха Уил да се усмихне, макар че Маркъс не разбра защо. — Какво правиш?

— Какво правя ли?

— Аха.

— Ами, гледам телевизия.

— Какво гледаш?

— „Обратно броене“.

— Какво е това? — Маркъс отлично знаеше какво е това. Всяко дете, което някога е ходило на училище, знае, че това е най-скучното предаване в историята на телевизията.

— Шоу с разни въпроси. За думи и числа.

— Така ли? Може пък и да ми хареса. — Разбира се, че нямаше да му хареса. Никой не харесваше това предаване, с изключение на майката на приятелката на баща му.

— Хубаво. Обаче мен какво ме засяга?

— Мога да го гледам заедно с теб, ако искаш.

— Много мило от твоя страна, Маркъс, но съм сигурен, че ще успея да се оправя и сам.

— Аз съм много добър в анаграмите. И по математика. И наистина мога да ти помогна, ако действително държиш да се справиш.

— Аха! Явно си напълно наясно с това предаване.

— Има нещо такова. Но едва сега си го спомних. И наистина ми харесва. Ще си тръгна, когато свърши.

Уил го изгледа за миг, поклати глава и накрая каза:

— Какво да те правя? Хайде, влизай.

Маркъс и без това вече беше почти влязъл. Веднага се отправи към дългия кремавобял диван на Уил, изхлузи си обувките и се изтегна блажено. Това „Обратно броене“ си беше все така тъпо, както го помнеше, но не каза нищо, не направи никакъв коментар, нито помоли домакина си да смени канала. (Уил имаше кабел — Маркъс си отбеляза наум този факт за бъдеща употреба.) Седеше си търпеливо и гледаше. А Уил не реагираше по никакъв начин, докато течеше предаването — нито извикваше победоносно отговорите, нито роптаеше възмутено, когато някой отговаряше грешно. Просто си седеше и пушеше.

— За това предаване ти трябват лист и химикалка — отбеляза накрая Маркъс, когато шоуто завърши.

— Ще го имам предвид.

— Никога ли не го гледаш с лист и химикалка?

— Понякога.

— А днес защо не го направи?

— Откъде да знам? Господи!

— Можеше да си вземеш лист и химикалка — аз нямаше да ти се разсърдя.

— Много благородно от твоя страна.

Уил изключи телевизора с дистанционното и в стаята настъпи мълчание.

— Кажи ми, Маркъс, какво искаш от мен? Нямаш ли домашни за утре?

— Имам. Искаш ли да ми помогнеш да ги напиша?

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че ще е най-добре да се прибереш у вас и да ги напишеш.

— Ще ги напиша след вечеря. Нали знаеш, че не е хубаво да се пуши?

— Да, знам. Все пак благодаря, че ми напомни. Кога се прибира майка ти?

— Долу-горе по това време.

— Е, това какво значи?

Маркъс не му обърна внимание и се посвети на разглеждане на апартамента. Предишния път бе забелязал единствено факта, че тук не живее никакъв Нед, но заради това бе пропуснал какви ли не други интересни неща: например стереоуредбата, стотиците компактдискове и хилядите грамофонни плочи и касети, черно-белите снимки на разни хора, свирещи на саксофони, и плакатите на филмови звезди по стените, паркета на йода, килимите… Жилището беше доста малко и това определено озадачи Маркъс. Ако Уил действително печели толкова, колкото той си мислеше, че печели, значи може да си позволи далече по-голям апартамент. И все пак си беше готино. Ако той си имаше свой апартамент, вероятно щеше да го подреди по същия начин — само може би щеше да предпочете плакати от други филми. Плакатите на Уил бяха от стари филми, за които Маркъс не бе чувал абсолютно нищо: „Двойно подсигуряване“, „Големият сън“ и разни други. Маркъс би си избрал плакати от „Волният Уили“ или от „Скъпа, смалих децата“, но със сигурност би се лишил от „Хрътки от ада 3“ и „Врящата глава“. Вече не ги искаше. Не и след Деня на мъртвата патица. Оттогава насам вече не понасяше подобни гледки.

— Хубав апартамент.

— Благодаря.

— Обаче твърде мъничък.

— На мен ми е предостатъчен.

— Но можеш да си вземеш и по-голям, ако поискаш, нали?

— Съвсем ми е добре и в този.

— Имаш страшно много компактдискове. Много повече от всички, които познавам — констатира Маркъс и отиде да ги разгледа. Не че имаше представа какво точно търси. — „Ийги Поп“ — прочете и се засмя на смешното име.

Уил го изгледа недоумяващо.

— Кои са онези хора там на стената? Онези със саксофоните и тромпетите?

— Саксофонисти и тромпетисти.

— Да де, но кои са? И защо си ги сложил на стената си?

— Този тук е Чарли Паркър, а другият до него — Чът Бейкър. Сложил съм ги на стената си, защото обичам музиката им и защото са страхотни.

— И защо са страхотни?

— Не знам — въздъхна Уил. — Може би защото са вземали наркотици и са умрели.

Маркъс го погледна, за да провери да не би да се шегува, но Уил му се стори напълно сериозен. Маркъс не би желал да има на стената си снимки на хора, които са вземали наркотици и са умрели. Би предпочел да забрави, че в живота съществуват такива неща, а не да ги гледа всеки божи ден.

— Искаш ли да пийнеш нещо? Чаша чай или кока-кола?

— Да, благодаря.

Маркъс го последва в кухнята. Тя изобщо не приличаше на тяхната. Беше много по-малка и по-бяла и имаше много повече домакински електроуреди, болшинството от които изглеждаха така, сякаш никога не бяха използвани. А те си имаха само сокоизстисквачка и микровълнова фурна, които бяха до такава степен покрити с петна, че отдавна бяха станали черни.

— Това какво е?

— Кафеварка.

— А това?

— Уред за сладолед. Какво искаш?

— Ще хапна малко сладолед, ако смяташ да направиш.

— Не смятам. Отнема часове.

— Тогава можеш да купиш и от магазина.

— Кола?

— Може.

Уил му подаде една кутийка кола, той я отвори и запита:

— По цял ден ли гледаш телевизия?

— Естествено, че не.

— Тогава какво друго правиш?

— Чета. Ходя по магазините. Срещам се с приятели.

— Хубав живот. А когато си бил малък, ходил ли си на училище?

— Да, разбира се.

— И защо? Искам да кажа, че не ти е било особено необходимо да го правиш, нали така?

— Откъде ти хрумна? За какво, според теб, човек ходи на училище?

— За да си намери работа.

— Ами четенето и писането?

— Аз се научих да чета и да пиша преди цяла вечност, но ето че още продължавам да ходя на училище. Защото някой ден трябва да си намеря работа. А ти си можел да се откажеш от училището, още когато си бил на седем-осем години. И да си спестиш сума ти неприятности. Не се налага да познаваш историята, за да четеш или да ходиш по магазините, нали така?

— Зависи. Може пък да искаш да четеш книги за историята.

— Ти такива книги ли четеш?

— Не много често.

— Ясно. Тогава защо си ходил на училище?

— Не ти ли писна да си чешеш езика, Маркъс?! — опита се да го прекъсне Уил, ала безрезултатно.

— Ако знаех, че няма да ми се налага да работя, не бих си направил труда да ходя на училище.

— Защо, не ти ли харесва там? — запита Уил, докато си приготвяше чаша чай. Когато си сложи и млякото, двамата се върнаха в дневната и отново седнаха на дивана.

— Не, отвратително е.

— Защо?

— Защото не е подходящо за мен. Аз не съм създаден за училищен живот. Имам неподходящи личностни характеристики.

Майка му му беше обяснила за личностните характеристики малко след като се бяха преместили в Лондон. Беше казала, че и двамата са интроверти, което затруднявало повечето от нещата за тях — например сприятеляването с нови хора, привикването към нови училища или нова работа. Беше го обяснила така, сякаш то щеше да му помогне с нещо и той често се питаше как е възможно тя да си въобразява противното — по негово мнение съзнанието, че си интроверт просто те кара да се чудиш има ли изобщо смисъл да се опитваш да се справяш с живота.

— Да не би там някой да те тормози?

Маркъс го погледна. Как бе разбрал толкова лесно? Явно нещата са много по-зле, отколкото той си представяше, щом хората можеха да познаят, още преди да им е казал каквото и да било.

— Ами, само две-три деца.

— И с какво те тормозят?

— С нищо особено. Само, нали се сещаш, за косата и очилата ми. И за пеенето, и за такива работи.

— Какво означава „за пеенето“?

— Ами, просто… понякога започвам да пея на глас, без да се усетя.

Уил се изсмя.

— Няма нищо смешно.

— Извинявай.

— Не мога да се контролирам.

— Но можеш да направиш нещо поне за косата си.

— Какво например?

— Например да я подстрижеш.

— Като кого?

— Как като кого? Както на тебе ти харесва!

— На мене си ми харесва и така.

— Значи ще трябва да се примириш с приказките на другите. А защо, между другото, си харесваш косата в този вид?

— Защото тя така си расте, а аз мразя да ходя на фризьор.

— Това е очевидно. Колко често ходиш на фризьор?

— Не ходя. Майка ми ме подстригва.

— Майка ти ли?! Господи! Ти на колко си години? Нали на дванайсет? А аз си мислех, че си достатъчно голям, за да ходиш сам на фризьор.

Маркъс бе особено впечатлен от този израз „достатъчно голям“. Не го чуваше много често.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Та ти си на дванайсет години! Само след четири години можеш да се ожениш, ако пожелаеш! И тогава ли ще се оставяш майка ти да те подстригва?

Маркъс не смяташе, че ще се ожени само след четири години, но все пак прекрасно разбра какво има предвид Уил.

— На нея няма да й хареса, нали?

— На кого?

— На жена ми. Ако имах жена, разбира се, макар че не мисля, че ще имам. Най-малкото не след четири години.

— Това беше само един пример. Имах предвид, че ще се почувстваш малко като поплювко, ако майка ти непрекъснато ти се бърка в живота. Например да ти подстригва косата, да ти реже ноктите, да ти изтрива гърба и други такива.

— Да, разбрах какво имаш предвид.

Да, той разбираше какво иска да му каже Уил и да, Уил беше напълно прав. При тези обстоятелства никак не му беше трудно да се почувства като поплювко. Но на подобна ситуация може да се погледне и от друг ъгъл: ако и след четири години майка му го навестява, за да го подстригва и да му реже ноктите, това би означавало също така, че междувременно не се е случило нищо ужасно. Като се има предвид начинът, по който той се чувстваше в момента, не би имал нищо против на всеки два-три месеца да изглежда и като поплювко.

 

 

С настъпването на есента Маркъс продължи да ходи редовно на гости на Уил и някъде на третия-четвъртия път усети, че Уил започва да свиква с него. Втория път малко се поскараха, защото Уил не желаеше да го пусне и на Маркъс му се наложи да бъде по-настоятелен. Накрая обаче стигнаха до такъв етап на взаимоотношенията си, че Маркъс звънваше, Уил отваряше вратата, без дори да си прави труда да провери кой е, после се обръщаше и влизаше обратно в дневната, очаквайки Маркъс да го последва. На два пъти го нямаше и Маркъс не бе убеден дали го е направил нарочно или не, но тъй като предпочиташе да не знае, реши, че не си струва да повдига въпроса.

Отначало не разговаряха много, но постепенно, когато посещенията на момчето се превърнаха в ежедневие, Уил очевидно реши, че трябва да се опознаят по-добре. Той самият не беше особено добър в разговорите. Ледът като че ли се разчупи оня път, когато двамата едновременно се възмутиха от тъпия дебелак, който непрекъснато побеждаваше в „Обратно броене“. Тогава, уж между другото, Уил запита:

— Как вървят нещата у вас?

— Имаш предвид майка ми ли?

— Да, нещо такова.

Беше толкова очевидно, че Уил би предпочел да говори за тъпия дебелак от „Обратно броене“, а не за онова, което се бе случило у тях преди време, че за момент Маркъс усети у себе си прилив на яд — той самият нямаше подобен избор. Ако зависеше от него, той би прекарал цялото си време в мислене за тъпия дебелак от „Обратно броене“, но не можеше да си го позволи, защото прекалено много други проблеми му висяха на главата. Ала ядът му не трая дълго. Уил нямаше никаква вина за неговите проблеми и поне се опитваше да постигне някакво разбирателство, макар че безспорно му беше доста трудно.

— Тя е добре, благодаря — отговори Маркъс с тон, който предполагаше, че тя винаги си е била добре.

— Искам да кажа… Нали се сещаш…

— Да, да, сещам се. Не, няма нищо такова.

— Това измъчва ли те все още?

Маркъс никога не беше говорил за случилото се от онази кошмарна нощ насам, а дори и тогава не бе споделял с никого какво чувства. А онова, което чувстваше — непрекъснато, всеки божи ден, — беше неописуем страх. Всъщност основната причина, поради която идваше на гости у Уил всеки ден след училище, беше възможността, която това му предоставяше да отложи прибирането си вкъщи с час-два — от Деня на мъртвата патица насам той не бе в състояние да се изкачи по стълбите към техния апартамент, без да си спомни всичко. А когато стигнеше до момента, в който трябваше да постави ключа в ключалката и да го завърти, сърцето му вече биеше така, че щеше да се пръсне, а ръцете и краката му трепереха — и когато зърнеше майка си да гледа телевизия, да готви или да си подготвя работата за следващия ден на кухненската маса, го заливаше такова щастие, че едва се сдържаше да не се разплаче, да не припадне или нещо такова.

— Мъничко. Само когато се сетя.

— И кога се сещаш?

— Знам ли?! — Непрекъснато, непрекъснато, непрекъснато! Може ли да го сподели с Уил? Не беше сигурен. Не можеше да го сподели с майка си, не можеше да го сподели с баща си, не можеше да го сподели и със Сузи — те веднага щяха да направят от мухата слон. Майка му ще се разтревожи ужасно, Сузи ще поиска да поговорят по-надълго по проблема, а баща му ще настоява той да се върне да живее при него в Кеймбридж… Нямаше нужда от подобен хаос. Така че, защо да казва каквото и да било на когото и да било? Какъв е смисълът? Единственото, което Маркъс искаше, бе някой да му обещае, че това никога, ама никога повече няма да се повтори — а подобно нещо никой не можеше да му обещае.

— Мамка му! — възкликна Уил и веднага се извини: — Съжалявам! Изпуснах се, без да искам.

— Няма нищо. В училище всички псуват — така си говорят.

И това беше всичко. Това беше всичко, което Уил се сети да каже: „Мамка му!“ Маркъс не беше много наясно какво бе накарало Уил да изпсува така невъздържано, но реакцията му хареса — накара го да се почувства по-добре. Защото беше едновременно сериозна, не прекалена и го накара да проумее, че в страха му няма нищо срамно и неестествено.

— Ако искаш, остани да гледаш и „Съседи“ — предложи Уил. — Защото, ако сега си тръгнеш, ще изпуснеш началото.

Маркъс изобщо не гледаше „Съседи“ и не можеше да разбере как на Уил му хрумна, че го гледа, но въпреки това остана. Някак си почувства, че трябва да остане. Двамата изгледаха сериала в пълно мълчание, а когато накрая се заредиха надписите, Маркъс стана, благодари му учтиво за гостоприемството и се прибра вкъщи.