Владимир Мегре
Новата цивилизация (3)

Ние със сина ми почнахме да се отдалечаваме от езерото. Володя вървеше пред мене. Той някак си се измени: от разсъдлив и съсредоточен, стана радостно-възбуден. Понякога се превърташе през глава, подскачаше и бързо разказваше:

— Зайчета аз не съм гледал, тате. Друго съм правил. Не знам как да го нарека. Израждал съм… не става… Сътворявал… Пак не става съвсем… А, да, сетих се! Това вие му казвате „мътене на яйца“. Значи, аз мътя яйца!

— Хайде бе… Как така да мътиш… Яйца се мътят от кокошка-квачка или друга птица.

— Да, така е. Но на мен ми се налага сам да ги мътя…

— И защо? Я разказвай поред.

— Помолих дядо да ми намери няколко яйца от диви патици и диви гъски. Дядо първо помърмори малко, но след три дни ми донесе четири големи гъши яйца и пет по-малки, патешки. После… ето всичко поред: изкопах малка ямка, сложих на дъното еленов тор с трева, покрих го със суха трева и отгоре сложих всички яйца, които бе донесъл дядо.

— За какво ти беше тоя тор?

— Ами топлина дава. На яйцата им трябва топлина, за да се излюпят пиленца. И отгоре им трябва топлина. Понякога аз сам лягах отгоре, покривайки ямката с корема си. Когато беше студено или валеше дъжд, заръчвах на мечката да лежи над ямката.

— Че как мечката не чупи яйцата?

— Ами мечката е голяма, а ямичката с яйцата — малка. Тя лежеше над ямката, а яйцата бяха на дъното. А аз ту на вълчицата заръчвах да пази яйцата, ту сам спях там, докато пиленцата не почнаха да ги пробиват с клюнчета. Ах, толкоз е радостно да се гледа това! Само че не всички се измътиха. От всичките девет яйца станаха две гъсенца и три патенца. Аз ги хранех със семената от треви, със стрити ядки — и сам ги поях с вода! И винаги, когато ги хранех, виках различните животни, които живеят на нашата територия.

— Защо?

— За да видят как се грижа. Да разбират, че не трябва да ги докосват, а напротив, да се грижат за тях. Продължавах да спя до трапчинката, в която се бяха родили патетата и гъсенцата, а когато се случваха студени нощи или валеше дъжд, карах мечката да спи тук. Пиленцата се криеха в топлата й козина и им беше добре. После… щом викаш подробно… Около дупката набих колчета и изплетох ограда от клончета; и самото гнездо покрих отгоре с клонки. Гъсенцата и патенцата пораснаха и се научиха да излизат от ямката. А аз обикалях гнездото и им виках „пили-пили-пили!“ — и те веднага излизаха и тичаха след мен! И след мечката почнаха да тичат, но аз ги отвикнах. Мецана може да иде надалече и те да загинат. Но оцеляха. Пораснаха, пера им израснаха, научиха се да летят. Подхвърлях ги нагоре, за да се научат! После вече почнаха да отлитат насам-натам, но се връщаха в гнездото. Когато започна есента и разните птици почнаха да се събират в ята и се готвеха да тръгнат на юг, моите вече големи патици се присъединиха към ято патици, а гъските — към гъшето; и всички отлетяха към топлите страни. Но аз предполагах и почти бях уверен, че през пролетта ще се върнат. И те се върнаха! О, какво щастие, татенце! Като дойдоха, чух радостния им вик: „па-па-па“. Дотичах при гнездото и също почнах да им викам както преди: „пили-пили-пили-пили!“… Хранех ги със семена от треви и предварително скълцани кедрови ядки. Те взимаха храната от ръцете ми! Аз умирах от радост и местните животни се стичаха, чули виковете ми — и те се радваха. Гледай, тате, дойдохме вече. Гледай!

В едно уединено кътче между два храста див касис аз видях оплетеното от синчето ми гнездо. Но то бе пусто.

— Викаш, дошли са, а тук никой няма…

— Сега ги няма — хвръкнали са някъде да поскитат и да си хапнат… Може да ги няма в момента, но ето виж, тате.

Володя разтвори клончетата наблизо, разшири ги и аз видях три ямки-гнезда. В едното имаше пет малки яйца — сигурно пачи. В другото — едно по-голямо, гъше.

— Гледай ти, върнали са се, значи, и даже снасят вече! Ама нещо са малко…

— Да! — гордо възкликна Володя. — Върнали са се и снасят! Могат и повече, ако се взима част от яйцата и се подхранват по-често.

Гледах щастливото лице на сина си и се чудех: не можех докрай да проумея причината за неговата радостна възбуда. Попитах го:

— Защо толкова много се радваш, Володя? Нали никой от вас — нито дядо ти, нито мама, нито ти ядете яйца. Така че това не може да се нарече „дело“ или „работа“, след като няма полза от нея…

— Защо? Та нали другите хора ядат. Мама казва, че може да се ползва всичко, което животните сами дават на човека. Особено на онези, които са свикнали да не ядат само растителна храна.

— Че какво общо имат хората с твоите занимания?

— Аз реших, че трябва така да се направи, че хората в новите имения да не се натоварват с особени грижи в своето стопанство. Или почти да не се обременяват. За да имат време да размишляват. Това е напълно възможно, ако се разбере замисъла на Бога, Който е сътворил нашия свят. На мен ми харесва науката за опознаване на Неговите мисли. Например, да се разбере защо Той е направил така, че птиците през есента да отлитат на юг, но да не остават в топлите страни, а да се връщат обратно? Сигурно Го е направил, за да не затруднява човека през зимата — нали зимно време птиците не могат сами да си намерят храна и затова отлитат? Но не остават на юг, връщат се — да бъдат полезни, между другото, и на човека… Така го е замислил Бог.

— Значи ти, Володя, предполагаш, че във всяко имение или в много от тях могат да живеят патици, гъски, да снасят яйца, сами да се препитават, а есента да отлитат на юг и пролетта да се връщат?

— Да, може. Нали при мен стана.

— При теб да, съгласен съм. Но… има едно обстоятелство… Сигурно ще те огорча, но все пак не мога да не ти кажа истината. За да не станеш смешен със своето предложение.

— Кажи ми… истината, тате.

— Има една наука, казват й икономика. Учените икономисти постоянно изчисляват как най-рационално да се постъпва при производството на различните стоки, в дадения конкретен случай — с яйцата. В света ни са построени много птицеферми. Там държат хиляди кокошки нагъсто. Те снасят яйца, които после отиват в магазините. Човекът отива в магазина и спокойно си купува колкото му трябват яйца. Всичко е направено така, че за производството на едно яйце да отива колкото може по-малко трудозагуба и време…

— Какво е това „трудозагуба“, тате?

— Това е количеството загубени средства и време за производството на едно яйце. Трябва внимателно да се изчислява как да се постъпи по-ефективно, т.е. по-добре.

— Добре, сега ще се постарая да го сметна, тате…

— Като пресметнеш всичко, сам ще видиш. Но за изчислението са нужни данни за загубите. Може да ги взема от някой икономист, за да ти покажа.

— Но аз мога веднага да сметна всичко, татко!

Володя леко се намръщи или напрегна и след минутка каза:

— Минус две към безкрайност!

— Каква е тая формула? Какво изразява?

— Ефективността на Божествената икономика се изразява с безкрайна редица числа. Научната икономика на съвременния човек даже от нулевата точка пада с две единици…

— Моля? Странна методика за изчисляване ползваш, синко, непонятна… Я ми обясни: как го сметна?

— Представих началната точка на измерване с нула, в случая. Всичките загуби на птицефабриката, свързани с нейното построяване, поддържане и доставка на яйца в магазините, се изразяват с числото минус единица.

— Защо минус едно? Тези загуби трябва да се изразяват в рубли и копейки.

— Паричните единици са винаги различни и условни, затова в дадената методика те не са съществени — те могат да се вземат, всички заедно, под условното название „минус единица“. След като има загуби, значи се отчисляват от нулевия знак и могат да се изразят с минус единица.

— А второто минус едно откъде се взе?

— Това е качеството. То не може да бъде добро. Неестествените условия на отглеждане, липсата на разнообразна храна неизбежно понижават качеството на яйцата и се появява още една цифра „минус едно“. Сумарно става „минус две“.

— Хайде, така да е. Но пък в твоя случай се получават огромни загуби от време. Я кажи, Володя: колко време си загубил, докато… както сам казващ… си мътил лично яйцата и после си захранвал своите патенца и гъсенца, и си ги пазил?

— Деветдесет дни и нощи!

— Деветдесет денонощия, значи… И всичко това — за да получиш чак след година, всичко на всичко, няколко десетки яйца… За хората от именията ще е много по-рационално да се снабдят от пазара с пилета или сами да ги излюпят с инкубатор — след 4–5 месеца те ще почнат да снасят. През втората година, преди настъпването на зимата, по правило ги колят, понеже на третата година яйцеснасянето спада. Просто ги колят и завъждат нови. Това е технологията.

— Това е технология на вечно повтарящи се грижи, тате — трябва кокошките всеки ден да се хранят, да се приготвя храна за зимата, а след година нови да се завъждат.

— Ами да — да се хранят и нови да се завъждат, но при съвременната технология това не е така трудоемко, както в твоя вариант.

— Само че деветдесет дни — това е срокът за задействане на вечната програма! Като се върнат, птиците сами ще завъждат свое потомство, ще го учат на общуване с хората и връщане към родината. Те ще правят това хиляди години. Човекът, който пусне в действие тази програма, ще я подари на бъдещите си поколения. Ще възстанови за тях частичка от Божествената икономика… Загубите от тия 90 дни върху едно произведено яйце след сто години ще се сведат до минути и ще се намаляват всяка следваща година.

— Ето, все пак има загуби, а ти не ги взе предвид в своите изчисления…

— Загубите имат своята велика компенсация, не по-малко важна от продукта, произвеждан от птиците.

— Каква компенсация?

— Когато напролет от далечните страни птиците пак долетят в родните гори и поля, хората им се радват. Поради тази благотворна енергия на радостта, от хората си отиват много болести. Но 90 пъти по-силна ще е тази енергия, когато не просто птиците долетят от юг, а се върнат лично при теб и с радостен вик и възторжено пеене почнат да поздравяват жителите на новите имения! Пеенето им ще донесе радост и сила не само на човека, но и на цялото пространство!

Володя говореше вдъхновено и уверено. Да се спори повече с него щеше да е глупаво. Направих се, че мисля или си пресмятам нещо наум. Беше ми малко криво, че не успях нищо да внуша на сина си, нито да го науча на нещо. Ама пък и какво е това странно възпитание или обучение, което протича тук? Собственият ми син е пред очите ми, а все едно дете, паднало от друга планета или цивилизация! Съвсем други представи за живота, съвсем друга философия и скорост на мисълта. Смята мигновено. Ясно е като на длан: ти си се мотай, ако искаш, на компютър цяла година — неговите изчисления всякога ще са по-точни. Всичко в него е някак си наопаки. А може би е по-точно да се каже, че ние сме изопачили до неузнаваемост нашия живот? Всичките му понятия и смисъл. И всички катастрофи идват само от това.

Да… Без съмнение, излиза, че всичко е точно така. И, все пак, толкова ми се иска да бъда с нещо полезен на сина си! Но с какво, с какво?! Загубил всякаква надежда, аз му зададох нов въпрос, с безгрижен и спокоен тон:

— Въобще… аз ще помисля над твоята икономика. Може пък и да си прав. А сега, ми кажи, миличък… Гледам: в задачките и игрите си фурия. Обаче… нямаш ли си и някой неразрешим проблем?

Володя изведнъж въздъхна дълбоко и някак много тъжно, помълча малко и отговори:

— Да, татенце, имам си проблем, и то много голям. И ти си единственият човек, който може да го реши!

Колкото и тъжен да изглеждаше Володя, аз се зарадвах, че най-после нещо зависи от мен и мога да му бъда полезен.

— И какъв, казваш, ти е проблемът?