Владимир Мегре
Новата цивилизация (2)

Победа над радиацията

— Володя ли пак е направил нещо? — попита Анастасия дядо си, който тичаше към нас.

Дядото, като ме погледна косо и изстреля набързо: „Здравей, Владимире“, поясни:

— Той е на брега на езерото. Гмурна се и извади едно камъче от дъното. Сега стои и го стиска в ръка. Мисля, че камъкът го пари, но той не го пуска. Не знам какво да го посъветвам.

— Това там е синът ти, ти си му баща — какво стоиш!

Без да ми е ясно какво става, се затичах към езерото. Дядото тичаше с мен и обясняваше:

— Това камъче е радиоактивно. Малко е, но с голяма енергия вътре. Прилича ми на радиация.

— Как ли е попаднало на дъното на езерото?

— То е отдавна там. Още баща ми знаеше за него. Но никой но успя да се гмурне до него.

— А Володя е успял… Откъде е разбрал?

— Аз го научих да се гмурка надълбоко.

— Защо?

— Ами постоянно ми досаждаше, все ме молеше. Вие нямате време да се занимавате с възпитанието на децата, всичко стоварвате на по-старите.

— А кой му каза за камъка?

— Ами че кой друг, освен мен? Аз му разказах.

— Защо?

— Искаше да знае какво не позволява на езерото да замръзва през зимата.

Когато дотичахме до езерото, видях сина си да стои на брега. Косите и ризата му бяха мокри, но водата се беше вече отцедила — значи, отдавна трябва да е там.

Синът ми Володя стоеше с протегната ръка, свита в юмрук и съсредоточено гледаше към него. Ясно: в дланта си стиска именно този злополучен камък от езерото. Направих не повече от две крачки към него, но той бързо извърна глава към мен и каза:

— Татко, не се приближавай!

Щом спрях, той продължи:

— Поздравявам замисъла ти, тате. Само че иди по-надалече, май е по-добре да легнете с дядо на земята, за да мога спокойно да се съсредоточа.

Дядото веднага легна на земята, а аз, кой знае защо, инстинктивно също се озовах до него. Известно време мълчаливо гледахме стоящия на брега Володя, а после изведнъж ми хрумна една съвсем проста мисъл и казах:

— Володя, ти простото метни по-надалече.

— Къде надалече? — без да се обръща, попита той.

— Ами в тревата.

— Не бива в тревата, много нещо ще загине. Чувствам, че засега не трябва да го хвърлям.

— Е как, да не мислиш да стоиш така цял ден или два? Седмица, месец?

— В момента мисля как да постъпя, тате. Хайде да помълчим, нека мисълта сама намери решение, не бива да я отвличаме.

Ние с дядото мълчаливо лежахме и гледахме Володя. И изведнъж видях как откъм другата страна на брега бавно, много бавно за такъв опасен случай, идва Анастасия. На пет крачки от Володя тя безгрижно седна на брега на езерото, потопи крака във водата и така седя известно време. После се обърна към сина ни и съвсем спокойно попита:

— Пари ли ти ръката, синко?

— Да, мамо — отговори Володя.

— За какво мислеше като вадеше камъка и какво мислиш в момента?

— От камъка излиза енергия, подобна на радиация. За нея ми е разказвал дядо. Но от човека също излиза енергия. В това съм сигурен. Но човешката енергия е винаги по-силна — няма енергия, която може да я победи. Ето, извадих камъка и сега го държа. С всичка сила се мъча да надвия неговата енергия. Да я върна обратно вътре. Искам да докажа, че човекът е по-силен от всякаква радиация.

— И успяваш ли вече?

— Да, мамо, успявам. Но той продължава да се сгорещява. Вече малко пари на пръстите и на дланта ми.

— Защо не го хвърлиш?

— Усещам, че не трябва.

— Защо?

— Така усещам.

— Защо?

— Защото… той ще се взриви, мамо! Ще избухне, веднага щом разтворя пръстите на ръката си. И ще бъде силеи взрив.

— Точно така, ще се взриви. От камъка излиза заключената в него енергия. Със своята енергия ти си потиснал нейния поток и си го насочил навътре. Мислено си образувал ядро вътре в камъчето и там се натрупва сега и твоята, и неговата енергия. Но тя не може да се натрупва безкрайно. Тя е вече в ядрото, сътворено от твоите мисли, бушува и се нагрява — ето защо камъкът вече пари твоята ръчичка.

— Разбрах, затова и не разтварям пръстите си.

Външно Анастасия беше напълно спокойна, движенията й бяха бавни и плавни. Тя говореше равномерно и с паузи, но аз чувствах, че е необикновено съсредоточена и мисълта й сега сигурно работи по-бързо от всякога. Тя стана, някак си вяло се протегна и спокойно каза:

— Значи, ти си разбрал, Володя, че ако изведнъж оголиш камъчето, може да избухне?

— Да, мамо.

— Тогава… би трябвало да го освободиш постепенно.

— Как постепенно?

— Ами лекичко. Първо бавно отвори палеца и показалеца, да се покаже част от камъка. И веднага мислено си представи, че от него излиза, като лъч нагоре, енергията, която си вкарал в камъка. След нея и неговата енергия ще се отприщи. Но бъди внимателен: лъчът трябва да отива точно нагоре!

Володя, гледайки съсредоточено здраво стиснатия си юмрук, лекичко почна да отпуска палеца и показалеца. Утрото бе слънчево, но даже на дневната светлина се видя как блесна лъч, излизащ от камъка. Една птица, летяща нависоко, попадна в този лъч и се превърна в кълбо дим. Подобно на пара се взриви едно малко облаче, по което лъчът се плъзна и след няколко минути стана почти незабележим.

— Ох, заплеснах се тук с вас! — каза Анастасия. — Тръгвам си, може закуска да ви направя, докато вие тук се веселите…

Тя почна да се отдалечава — пак много бавно. Като направи две крачки, леко се залюля, наведе се към водата и си изми лицето. Явно зад външното й спокойствие клокочеше невероятно напрежение. Бе го скрила, за да не изплаши сина ни и да не попречи на действията му.

— Откъде разбра как трябва да се постъпи, мамо? — викна Володя след отдалечаващата се Анастасия.

— Откъде… — пошегува се дядо му, който вече бе станал и се бе развеселил. — Как откъде! По физика майка ти беше отличничка в училище! — и дядото почна да се смее.

Анастасия се обърна към нас, също почна да се смее и каза:

— Въобще не знаех предварително, синчето ми. Но при всички случаи човек трябва да търси и да намира решение. Да не сковава мисълта си от страх.

Когато лъчът съвсем изчезна, Володя отвори пръсти. На дланта му спокойно лежеше малко, продълговато камъче. Той го погледа и промълви едва чуто: „Заложеното в теб не е по-силно от човека!“ После пак сви пръстите си в юмрук, засили се — и както бе по риза — се гмурна в езерото. Не излезе цели три минути, а когато изскочи, веднага заплува към брега.

— Аз съм го научил как да пести въздуха! — каза дядото.

След като Володя излезе на брега и поскача малко, за да изтръска водата, а после тръгна към нас, аз не изтърпях и казах:

— Имаш ли представа какво е това радиация, синко? Нямаш. Ако знаеше, нямаше да влизаш и да се гмуркаш за този камък. Нямаш ли си други занимания?

— О, зная за радиацията, тате! Деденцето ми е разказвал какви катастрофи стават при вас с атомните електростанции, какво оръжие има и какъв огромен проблем е днес складирането на ядрените отпадъци — отговори Володя.

— Тогава какво общо има тук този камък на дъното на езерото? Кажи ми, какво?

— Точно така — намеси се в разговора ни прадядо му, — ти го разпитай какво, повъзпитавай го малко, Володя, пък аз ще ида да си почина, че нещо напоследък синът ти твърде много изисквания има към мен…

Дядото се отдалечи и ние останахме със сина ми насаме. Той стоеше пред мене с мократа си риза. Явно беше разстроен от факта, че бе накарал всички ни да се изправим на нокти. Повече не исках да го гълча. Просто стоях и мълчах, без да се сещам за какво да говорим. Тогава Володя заприказва пръв:

— Разбираш ли, татко, дядо ми каза, че тези складове за отпадъци крият огромна опасност. Според теорията на вероятностите^[1], те могат да нанесат непоправими вреди на много страни и на хората в тях. Даже на цялата ни планета.

— Могат, разбира се, но ти какво общо имаш с това?

— Ами… след като хората са решили, че проблемът е уж решен, а опасността си остава, значи, че е неправилно решен…

— И какво му е, според теб, неправилното?

— Дядо ми каза, че аз трябва да открия правилното решение!

— Иха-а-а! И ти си го открил вече?

— Вече да, тате.

Стои той пред мене — моят деветгодишен син, — мокър, с наранена ръка, но толкова уверен в себе си… Обяснява със спокоен и уверен тон какво е решението на проблема за обезвредяването на ядрените боклуци. От странно по-странно. Нито учен, нито ядрен физик, нито даже ученик в нормално училище. Да се чудиш! Стои на брега на диво езеро в тайгата едно мокро момче и разсъждава… за безопасното складиране на ядрените отпадъци. И през ум не ми минава мисълта, че може да е стигнал до нещо смислено по този въпрос. Просто за да си приказваме, го попитах:

— Е, и как ти конкретно си разплел тази енигма?

— От всички варианти, които премислих, най-ефективно ми се вижда тяхното разпръсване.

— Чие разпръсване? Не те разбрах.

— На отпадъците, тате.

— Тоест, как?

— Знам тате: в малки дози радиацията не е опасна. В малки количества я има навсякъде: в нас, в растенията, във водата, облаците… Но когато се концентрира на едно място, възниква реална опасност. В ядрените хранилища, за които ми е разказвал дядо, изкуствено са натъпкани много радиоактивни предмети на едно място.

— Това е всеизвестно. Радиоактивните отпадъци се извозват в специално построени хранилища, които строго се охраняват срещу терористи. Специално обучен персонал следи стриктно да не се нарушава технологията на опазването.

— Всичко е така, татко. Но опасност все пак съществува. И катастрофата е неминуема: нейната главна причина е именно тази особена мисъл, хрумнала на някого, това натрапено на хората неправилно решение.

— С този проблем, синко мой, се занимават цели научни учреждения, в които работят хора с високи научни степени. Ти не си учен, не познаваш науката, ето защо не можеш да решиш такъв важен проблем. С неговото решение трябва да се занимава цялата съвременна наука.

— Е, и какъв е резултатът? Та нали именно поради решенията на съвременната наука човечеството е стигнало до ръба! Аз, наистина, не ходя на училище, не познавам тази наука, за която говориш, но…

Той замълча и наведе глава.

— Какво значи това твое „но“? Ей, къде отиде… Володя!

— Аз не искам, татко, да уча в такова училище и да изучавам такава наука, за каквато ми говориш.

— И защо не искаш?

— Защото, тате, тази наука води към катастрофи.

— Ами че друга наука няма!

— Има. „Действителността трябва само себе си да определя“. Така казва мама Анастасия. Аз разбрах какво значи това и точно така изучавам или определям. Засега не зная как да го кажа по-точно.

„Гледай ти колко е твърд в своите убеждения!“ — помислих си аз и го попитах:

— А каква е вероятността за катастрофа, според тебе?

— Стопроцентова.

— И ти си убеден в това?

— Според теорията на вероятностите и заради непротиводействието на пагубната мисъл, катастрофата е неминуема. Строежът на големи хранилища може да се сравни с направата на големи бомби.

— И твоята мисъл, значи, е влязла в противодействие с пагубното?

— Да. Аз вече пуснах в пространството моята мисъл. И тя ще победи!

— А, конкретно, как твоята мисъл е решила въпроса за безопасното съхраняване на ядрените отпадъци?

— Всички ядрени отпадъци, концентрирани в големите складове, трябва да се разконцентрират — ето мисълта ми.

— Да се разконцентрират, това значи да се раздробят на стотици хиляди и даже милионни части, така ли?

— Да, татко.

— Проста работа… Остава главният въпрос: къде да се пазят тези малки късчета.

— В родовите имения, тате!

От неочакваността и невероятността на чутото, за известно време изгубих дар слово. А после почти извиках:

— Глупости! Пълни глупости ги измисляш ти, Володя.

Но като размислих малко, казах по-спокойно:

— Наистина, ако ядрените парченца се заровят на много места, глобалната катастрофа може да се избегне. Но ще бъдат подложени на опасност милиони семейства, решили да живеят в именията. А нали всички хора искат да живеят в екологически чисти местности?

— Да, татко, всички хора искат да живеят в екологически чисти места. Но такива места вече почти няма на земята.

— Даже и тук, в тайгата ли не е екологически чисто?

— Тук мястото е относително чисто. Но не е идеалното, девственото. Идеални места вече никъде няма. Случва се облаци от различни посоки чак тук да излеят киселинни дъждове. Тревичките, дърветата, храстите засега се справят с тях, но нали мръсните места от ден на ден стават все по-мръсни? И те ежедневно се увеличават. Ето защо, днес не бива да се бяга от мръсотията, а да се напада! Мама казва, че сами трябва да творим чисти места. От всички възможни варианти, мисълта ми избра един — вече нямам друг вариант. Да се разпръснат, да се „дресират“, извличайки от тях и полза за живота. Да се пази във всяко имение по едно малко късче е по-безопасно. Така говори мисълта ми.

— Че къде в имението? В килера? В каса? В погреб ли да се пази тази капсула с радиоактивно съдържание? Твоята мисъл не ти ли е подсказала и това?

— Тази капсула трябва да се пази на не по-малко от девет метра под земята!

Аз се замислих над невероятното на пръв поглед предложение на сина ми и все повече и повече бях склонен да мисля, че има рационално зърно в него. Най-малкото, предложеният от него вариант за обезвреждане на ядрените отпадъци наистина изключва опасността от мащабни катастрофи. А замърсяването на конкретното имение може да се избегне, та даже и полза да се извлече. Защо да не измислят учените нещо като миниреактор? Или нещо от този род?

И изведнъж и мен ме осени свежа мисъл. Я гледай ти! Ето я! Ето я втората поред причина, обясняваща нуждата от разсъсредоточаване на складовете с радиоактивни отпадъци! Сега чуждите държави дават огромни суми пари за складирането и охраната на тези материали. За тях се строят подземия, издържат се обслужващ персонал и цели охранителни управления. Част от парите, разбира се, хлътват неизвестно къде… Защо тези средства да не се дават на всяко имение, където ще се пазят капсулите с радиоактивните отпадъци? Хем безопасността е гарантирана, хем пари да дават на хората!

Днес никой не може да гарантира безопасността дори на хората, живеещи далече от хранилищата. Когато стана аварията в Чернобилската АЕЦ в Украйна, бяха заразени не само територии на Украйна, но и на Русия и Белорусия. Облаците разнасят замърсяването на стотици и даже хиляди километри. Ето защо, предложението на моя син, макар и още само идея, изискваща разработка, все пак заслужава най-сериозно внимание и от страна на учените, и от страна на правителствата; но — най-вече — на обществеността.

Разхождайки се напред-назад край брега на езерото и зает с мислите си, съвсем бях забравил за сина си. А той все още стоеше на същото място и ме наблюдаваше. Възпитанието не му даваше да ме заговори — да се прекъсне мисълта на размишляващ човек, тук се счита за недопустимо.

Реших да прехвърля разговора на друга тема.

— Ти, значи, през цялото време размишляваш върху разни проблеми, Володя. А някакви задължения имаш ли? Не са ли ти възложили някаква работа да вършиш?

— Работа? Да са ми „възложили“? Аз винаги правя каквото си искам! Работа… Какво се разбира под думата „работа“, тате?

— Ами работа… това е да правиш нещо, за което ти плащат пари. Или да извършваш нещо полезно за семейството. Ето, аз, например… на твоите години… моите родители ми възложиха да гледам зайци. И аз ги гледах. Трева им късах, хранех ги, клетките чистех… А зайците ни хранеха, защото ги продавахме.

Володя, като ме изслуша, изведнъж каза малко възбудено:

— Татко, аз сега ще ти разкажа за едно задължение, което сам си го „възложих“. И това е много радостно задължение за мен! Пък ти сам реши работа ли се нарича то или не…

— Кажи де…

— Тогава ела да ти покажа едно място…