Владимир Мегре
Новата цивилизация (10)

Видението

Мисълта за храненето обаче постепенно почна да минава на заден план. Почнах да мисля за бъдещата си дъщеря. От една страна, няма да е лошо, ако Анастасия ми роди и дъщеря. Но, от друга страна, дъщеря ни ще порасне, ще се появи нейното лично пространство или ще получи в наследство пространството, формирано от сина ни — и тогава пред нея ще възникнат същите проблеми, каквито има сега и Володя. Освен това, за кого може да се омъжи тя тук, в тайгата?

Да отиде в нашия свят, също няма да й е лесно. Да замине — това значи да зареже своето пространство, своите предани животни-приятели. Едва ли някой от съвременните младежи ще се съгласи да живее с нея в тайгата — за външен човек тайгата не е най-комфортното място. Честно казано, и за мен не е особено. С Анастасия е интересно да се общува, тя даже някак те привлича към себе си, душата ти почва да се чувства блажено и радостно. Но останеш ли сам и нея я няма, става ти некомфортно и даже малко страшничко.

Животните се държат с Анастасия, със сина ни и с мен съвсем различно. Наистина, не ме нападат, но ме гледат настръхнало, когато се срещаме. Веднъж се опитах, в присъствието на Анастасия, да изкомандвам катеричките да донесат кедрови шишарки. Правех същите жестове като Анастасия, но те не реагираха. Един път опитах да примамя вълчицата: също като Анастасия протегнах ръка към нея, а после тупнах с длан по крака си. Но вълчицата, вместо да се затича към мен, остана мястото си, а козината на гърба й заплашително настръхна. Ето защо загубих всякакво желание да общувам повече с тези животни. Разбрах: те могат да бъдат вечно предани само на един човек.

И какво излиза? Ще дойде на гости при дъщеря ни някой млад човек — и ще му бъде чоглаво в нейното пространство. Не, не е помислил Володя за бъдещето на сестра си! Значи, за животните му е мъчно, а за сестра му — не. Така излиза… Аз също не съобразих, прибързано му дадох надежда.

Мислейки за всичко това, не забелязах как се озовах на Анастасиината поляна. Не бях направил и няколко крачки по посока на познатата землянка, когато видях Анастасия — полуобърната към мен и сресваща косите си с пръсти. Изведнъж се спрях: тя въобще не приличаше на жената, която познавах вече десет години! А когато се обърна към мен, коленете ми омекнаха, сърцето ми заби лудо и аз разбрах, че няма да мога да се мръдна от мястото си.

На десетина-петнадесет крачки от мен стоеше не жена, а приказно видение. Беше с нещо като бална рокля — дълга до глезените, ефирна и светла, пристегната с коланче на тънката й талия. Главата й бе украсена с диадема от треви и цветя, сплетени във венче. Златистите й коси падаха на вълни по раменете й. Но имаше още нещо. Стройната й фигура и лицето й бяха тъй прекрасни, че не могат да се опишат с никакви думи.

Стоях като вкаменен. Гледах Анастасия без да мигна и ми се струваше, че ако погледна встрани, ще припадна. Зави ми се свят, но аз продължавах да я гледам изумен. Впих нокти с всичка сила в ръката си, за да може болката да ме свести — но не усетих почти никаква болка. А когато необикновено красивата жена бавно и грациозно тръгна към мен, престанах да усещам не само болка, но и въобще цялото си тяло. Без да бърза, тя се приближи и почти се притисна до мен — помня как ме прониза омагьосващия аромат на тялото й, как усетих лекото й дишане… и тогава съм загубил съзнание.

Събудих се, легнал на тревата. Седнала до мен, Анастасия масажираше слепоочията и междувеждието ми. Венчето-диадема вече не беше на главата й, прибраните на гърба й коси бяха привързани с тревичка. Почти се успокоих, гледайки нежните й сиво-сини очи, които ми бяха станали тъй скъпи. Щом чух гласа й, съвсем дойдох на себе си.

— Какво се случи с теб, Владимире? Ти ли се преумори — или синът ни те развълнува нещо?

— Синът ни?… Напротив, той ме лекува цели три дни. Процедури разни правихме…

— И се… преуморихте…

— Володя се умори. Заспа. А аз, напротив, почнах много добре да се чувствам.

— Тогава защо загуби съзнание? Сърцето ти биеше ускорено — и даже в момента още не се е успокоило съвсем.

— Защото… Ами ти защо, Анастасия, си се пременила така странно? И косата си някак особено си направила. И походката ти, като тръгна към мен, беше също необикновена…

— Исках да ти доставя удоволствие, Володя! Ти нали си свикнал да гледаш елегантни жени… Мислех да се разходим с теб из тайгата или край езерото. Пък ти лежиш… Ако искаш да си починеш, ела в землянката да поспиш.

— Първо да идем да се разходим, както си искала — казах аз, ставайки. — Само, ако може, Анастасия, върви след мен…

— Защо?

— Защо… Въпреки… че съм свикнал да гледам… „елегантни жени“… Ти, по-добре, друг път не се обличай така и не си прави такива прически, с такива украшения…

— Не ти ли харесвам така, Владимире? — попита Анастасия, вървейки зад мен.

— Не е там работата. Не ми било харесало! Само че следващия път прави нещата постепенно. Първо, например, прическата. И повърви по същия начин известно време. После — сложи своя венец-диадема; след ден-два — роклята, но без колан; и чак по-късно си сложи колана… А така, всичко наведнъж, много ми дойде, разбираш ли? Странно е някак си.

— Странно? Ти, значи, не ме позна, а Владимире?

— Е, познах те, ама… Просто се зашеметих от красотата ти, Анастасия!

— А, призна си най-после… Най-после си призна! Така, значи. Оказва се, че ме смяташ за красива? Така ли е?…

— Ти, Анастасия, си не просто красива, ти си…

Тя се притисна към мен и сложи глава на рамото ми.

— Синът ни, Анастасия, иска да си има сестричка… — продължих аз, загубил глас.

— И аз искам да си имаме дъщеричка… — тихо отвърна Анастасия.

— И… да прилича на теб… нашата дъщеря…

* * *

Тази нощ не мога да я опиша. Утрото — също. Но едно искам да кажа на мъжете: ако някой има щастието да види близката си жена като богиня, божествени ще бъдат и нощта, и денят, и още много дни и нощи след това. Ще угаснат завинаги всички минали нещастия. И повече никога няма да има лошо време. Това няма нищо общо нито с физиката на мъжа, нито с думите, нито с красивите обяснения. Всичко е в…

Всъщност, нека всеки сам проумее какво ви казвам. Стига да може и да иска.