Владимир Мегре
Новата цивилизация (26)

Безсмъртието

— Бог е създал човека безсмъртен, но за това трябва да се спазят само три условия. Първото — да се създаде живо пространство, което да привлича човека към себе си и към което човек да се стреми.

Второто — на Земята трябва да съществува поне един човек, който да мисли за теб с добро и с любов.

Третото — никога да не допуснеш в себе си мисълта, че можеш да умреш. Това е много важно. Дори ако на един човек, когато заспива, му внушат, че умира, и той повярва, той ще умре, подчинявайки се на мисълта си. И даже ако един стар човек е изхабил тялото си и вече лежи на смъртния си одър, но не мисли за смъртта, а си представя живота си в едно живо пространство, което създава, то той ще се възроди отново — такъв е законът на Вселената. Тя не може да допусне да умре нито една мисъл, която създава живот.

Вие имате такова понятие — „естествен подбор“. Та и сега програмата на Бога почва да избира за въплъщаване всичко най-добро. Досега не е имало голям избор, но сега той ще нарасне многократно. Само онези хора, които почнат да градят с любов имения сред природата според Божествените изисквания, ще почнат да се въплъщават отново и отново. Всичко, което им пречи, ще изчезне завинаги от Земята, освобождавайки място за зараждащата се нова цивилизация.

— А защо нова цивилизация: същите хора, същите растения, същата планета?…

— Новата цивилизация, Владимире, се отличава с ново съзнание, с ново възприемане на околния свят. Това велико начало, което се ражда в днешния човек и е още невидимо с просто око, ще промени облика на цялата планета, наречена Земя. Ще повлияе на живота на цялата Вселена.

— Но как е възможно състоянието на Земята да изменя цялата Вселена?

— Може, Владимире. Нашата планета може да е малка частичка, но тя си взаимодейства с другите части на Вселената. Дори и най-малката Божествена частица, когато се изменя, влияе на цялото многообразие на Вселената.

— Да, интересно. А ти, Анастасия, не можеш ли пак да ми покажеш картина от бъдещето: как Вселената може да се изменя по този начин?

— Бих могла. Ето, гледай!

Любов, творяща светове

На планетата Ялмеза пролетта бе в разгара си. Благоухаеха билки. Цветчетата по разцъфналите дървета и храсти, подобни на земните, разнасяха навсякъде аромата си. По една пътечка сред пролетното великолепие вървеше Владислав — бе тръгнал към симпозиума. Предстоеше му да изнесе доклад за произхода на живота на планетата Ялмеза. Опонент му бъде неговият приятелят от детинство — Радомир.

Макар и 19-годишен, Владислав владееше достатъчен обем информация, за да представи собствена теория пред съвет от учени на всякакво ниво. Но знанията на неговия приятел Радомир не бяха по-малки. Радомир и поддържащата го група ще се възползват и от най-нищожната пукнатина в доклада му или от недостатъчна аргументация на станалите в миналото събития.

А на симпозиума ще присъства и Людмила! Людмила… Тъй се падна, че и двамата бяха влюбени в това момиче още от детинство. Обичаха я, но не откриваха тази своя любов нито един-другиму, нито на Людмила — все чакаха някакъв знак от нея кого от двамата ще предпочете…

Владислав нарочно бе тръгнал по обиколна пътека, за да обмисли още веднъж своето изказване. Нещо обаче му пречеше да се съсредоточи. Все имаше чувството, че някой го наблюдава. И когато най-после зад него нещо изшумя, той рязко се обърна. Някой се шмугна от пътеката в храстите и замря в тревата. Владислав направи няколко крачки в обратна посока и видя четиригодишната си сестричка Катя, спотаила се в тревата под храстите.

— Ахаа, Катеринке! Значи пак си се лепнала за мене — ласкаво заговори със сестра си Владислав. — А мене сега ме чака много сериозна работа. Не схващаш ли, че можеш да ми попречиш? Схващаш, разбира се, затова и се криеш в тревата…

— Аз не се крия — просто си лежа… Разглеждам си разни цветенца и буболечки… — съобщи малката Катя и се престори, че в момента действително най-много я интересува едно цветенце…

— А, ето какво било… Ами тогава продължавай да си лежиш и да си разглеждаш, пък аз тръгвам.

Катя веднага скочи, притича при Владислав и заприказва бързо:

— Ти върви, Владенце. Пък аз ще вървя след тебе тихо-тихичко, да не ти преча да мислиш. А като стигнем на онова място, дето са се събрали хората, ти ме хвани за ръка, та да видят всички какъв хубав и умен батко си имам!

— Добре де, добре… А ти не ми се подмазвай… Дай ръка. Само запомни: когато се изказвам аз или друг се изказва, да не си и помислила да взимаш пак думата да коментираш, както миналия път!

Доволното Катенце хвана Владислав за ръка и обеща:

— С всичка сила, Владенце, ще се мъча да не коментирам!…

* * *

Природният амфитеатър бе пълен с възрастни и млади представители на различни райони от планетата Ялмеза. Никой не носеше ни писалка, ни тефтер или каквото и да е друго средство за запис. Природната памет на хората им помагаше да запомнят казаното до най-малки подробности. Нямаше никакви пособия и за излезлия пред аудиторията Владислав. Със силата на мисълта си, той можеше да създава в пространството холограми, показващи всякакви картини от миналото, да възпроизвежда битови предмети и даже чувства.

Леко вълнувайки се, Владислав започна своя доклад:

— Планетата, на която живеем, се нарича Ялмеза. Възрастта й е деветдесет трилиарда години, но животът е възникнал на нея само преди триста години. Това се длъжни на нашите прародители — двама жители от планетата Земя. Казано по-точно, възникването на живота на планетата Ялмеза е станало под влиянието на любовната енергия и мечтите на двама жители на планетата Земя. По тази причина, сега ще ви представя историческа информация из живота на земляните.

Първоначалният период от живота на земните хора е напълно възможно да е бил като нашия. Те познавали и усещали добре своята планета и предназначението и смисъла на Вселената.

В началото земляните определили предназначението на всички живи организми и се ползвали от тях етично и разумно.

Но един ден станала катастрофа. В съзнанието на един от земните жители се внедрил вирус, който почнал да се размножава интензивно сред другите жители на планетата. Нашите учени са нарекли този вирус с думата „смърт“. Външните признаци на този вирус, както свидетелстват историческите данни, са следните: поразените от него хора почват да унищожават живото, съвършено многообразие на планетата, на чието място създават свой примитивен, изкуствен свят. Този период от живота си самите земни жители / са кръстили „технократичен“.

Поразените от вируса смърт хора почнали да се превръщат от разумни същества в неразумни. Те се скупчвали в големи количества върху малки земни участъци и почнали да си строят жилища, подобни на каменни гробници, сложени една над друга.

Представете си каменна планина с множество дупки, направени в нея. Подобни каменни планини хората са строили с ръцете си и са ги наричали жилищни блокове. Дупките-гробници в изкуствената планина били известни като апартаменти. Големите скупчвания на притиснатите една до друга каменни планини с гробници, те наричали „градове“.

В тези така наречени градове въздухът бил непригоден за дишане. Водата не ставала за пиене, а храната не била прясна. Отделните органи на човешкото същество още приживе почвали да гният и да се разлагат. Разбира се, трудно е да си представим движещо се човешко тяло, в което органите гният и се разлагат, но така е било.

Историческите извори свидетелстват, че хората от технократския период са имали и наука, която се наричала „медицина“. Те считали за голямо постижение на тази наука възможността за подмяна на вътрешните органи. Хората не разбирали, че самото съществуване на подобна „наука“ е доказателство за непълноценността на тяхното съзнание.

Така че, не само плътта на хората се разлагала, но интензивно деградирало и тяхното съзнание — разумът им. Мисленето им закърняло и даже изгубили способността си да пресмятат наум и затова изобретили калкулатор. Загубили и способността си да правят с мисълта си холограми в пространството — и създали телевизор. Това било едно първобитно устройство, което показвало подобия на холограми.

Изчезнала и способността им да се преместват в пространството. Затова те почнали да си правят изкуствени приспособления, които нарекли автомобили, самолети, ракети.

От време на време, едни групи хора нападали други и се избивали. Но — най-невероятното — вирусът смърт внушил на хората, че не са вечни, а са само временни в осмисляното пространство.

Все повече и повече деяния на хората от технократския период превръщали планетата Земя в зловонна зона, разнасяща хаос и смрад във Вселената. А Вселенският Разум все изчаквал нещо и не унищожавал тази вредоносна точка.

— Спрете, моля ви, за минутка — прекъсна доклада на Владислав един глас от групата на опонентите, възглавявани от приятеля му Радомир. — Вашето изказване е безсмислено. Подобно нещо на Земята не е могло да се случи.

— Добре: ще прекъсна доклада си, ако вие наистина докажете неправдоподобността на моята теза.

От групата на опонентите стана един младеж и каза следното:

— Достоверно е известно за съществуването на религия в съобществото на земляните. В религиозните трактати е пишело, че Земята и всичко растящо върху нея е сътворено от Вселенския Разум, когото те наричали Бог. Покланяли му се и извършвали в негова чест множество обряди. Надявам се, уважаеми докладчико, че вие няма да отричате този факт.

— Не, няма! — отговори Владислав.

— Тогава кажете ни как е възможно да извършват обряди в чест на своя кумир и същевременно да разрушават неговите творения? Невъзможно е това да се прави едновременно. Следователно, на Земята не са могли да съществуват гъстонаселени градове. Не е било възможно хората да замърсяват водата, сътворена от Бога, когото са почитали. Пък и не е възможно Вселенският Разум да е допуснал подобна вакханалия — в противен случай, не бива да бъде наричан самият той „Разум“, а напротив, трябва да се постави под съмнение разумността на сътвореното от него — и на първо място — на човека. Какво ще отговорите на това, уважаеми докладчико?

— Ще кажа, че съществуването на Разума, при това на Вселенския, представлява единство на две велики начала: Разум и Антиразум.

Антиразумният период от живота на хората от планетата Земя е бил необходим. И ако позволите, в следващото си изложение ще докажа съществуването на тези велики начала и в човека.

— Добре, продължавайте! — съгласи се младежът и седна на мястото си.

— Вселенският Свят — това е единство от противоположности — продължи уверено Владислав. Човекът също отразява в себе си това единство от противоположности. И в невероятния хаос, постигнал съзнанието на земните хора, изведнъж се явили хора, които могли да разберат, които не на думи и не чрез религиозни трактати изменили своето отношение към земните творения. Те почнали да изменят начина си на живот. Без да осъзнават мащабността на своето творение, те нарекли действията си просто „изграждане на родово имение“.

Те още не знаели, че докосвайки се до земята с ново осъзнаване, започват да оживяват вселенските планети. Че смъртта няма да им е повече господар, а родените от тях деца ще бъдат наречени от потомците богове. Те просто са градили своите родови имения на планетата Земя. Вселенският Разум обаче е следил дейността им със затаен дъх и трепет! И дошъл период, когато вече всички хора по Земята почнали да живеят в свои прекрасни имения. И настанал ден, когато… Гледайте, сега ще ви покажа една холограма. Там има двама души…

В пространството пред аудиторията се появи земен пейзаж. По една пътека, водеща от едно имение към гората, вървяха двама възрастни хора — мъж и жена. Явно бяха на повече от сто години. Настъпваше вечер, на небето се появяваха една след друга едва забележими звезди. Хората се приближиха до един кедър и възрастната жена облегна гърба си на него.

— Аз вече станах баба, пък и прабаба, а ти все още ме увещаваш, както в младостта ни, да скитаме под звездното небе… — нежно се обърна към спътника си жената.

— Нима самата ти не го искаш?

— Разбира се, че го искам, любими!

Той хвана раменете й, поривисто я прегърна и я целуна в устните.

След това, като свали презрамката на роклята й, оголи рамото й. В лунната светлина, върху лявото рамо на жената се виждаха три бенки в редица. Мъжът целуна всяка поотделно.

— Ти си си все същият, както и преди, любими мой. Не искам да се разделям с теб!

— Та ние няма да се разделяме! Ще умрем и ще се родим отново.

— Няма защо да се раждаме — тъжно рече тя. — Ти погледни: свободна земя на Земята остава все по-малко — наоколо всичко е градини, имения… И за нашите внуци може да не остане място, Сигурно нещо не е съобразил Създателят, сътворявайки нашата Земя.

— Не мисля така. Трябва да има някакъв изход, но ние засега не го знаем. Но аз съм уверен: нашата любов не може да се прекъсне. С теб ще умрем, за да се въплътим отново.

— Но къде?

— Погледни, любима, ето към онази звезда, Нека мисълта ни сътвори живот, подобен на земния, на нова планета. Съобрази сама: защо Той е замислил да сътворява толкова много планети? Всичко това не е случайно. Нашата мисъл е материална — тя ще създаде за нас живот и на най-безжизнената планета. Ние ще се пресътворяваме отново и отново. Нашата любов…

— Благодаря ти за прекрасната мечта, мой любими! С теб… Аз ще ти помогна да родиш живот и на новата планета.

— Как ще наречем, любима, планетата на нашия нов живот?

— Ялмеза — нека да я наречем така.

— Ялмеза, чакай ни! А засега разцъфтявай с градини, покрий се с треви, както искам аз! — уверено и пламенно рече мъжът.

— И аз! — отговори тя.

Холограмата изчезна. Владислав се поклони на аудиторията и се дръпна встрани, отстъпвайки мястото си на опонента си Радомир.

Радомир застана на мястото на Владислав, обходи с поглед аудиторията и заговори:

— Аз съм длъжен да опонирам на моя приятел. И веднага ще кажа: в неговата версия има много малко недоказуеми и дори противоречиви неща. Но аз, както и приятелите ми, все пак не можем да повярваме в това, че е съществувал такъв абсурден период в живота на хората.

Показаната от него холограма, както всички разбираме, представлява волята на неговата мисъл, на въображението му — и затова иска потвърждение. Въпреки че тази холограма ми внуши някакво странно усещане. Стори ми се, че тя е взета от една моя друга история, вече известна. Просто сега не мога да си спомня откъде е.

Из амфитеатъра се понесе ропот, чуха се възгласи:

— Нима е плагиатство? Нечувано! А може би докладващият не е знаел…

— Трябва да е плагиатство. Усещането за нещо вече видяно наистина се затвърждава.

Владислав стоеше встрани с наведена глава. Той трепна, когато чу детски вик откъм далечните редове на седящите хора. „Ааа… аааа!“ — викаше неговата неукротима сестра Екатеринка…

„Добре че просто вика, а не коментира…“ — помисли си Владислав, но сгреши.

Изчаквайки да настъпи тишина, Екатерина високо заяви:

— Не си и помисляйте да спорите с моя брат! Защото той е много умен и чувствителен.

— Да, силен аргумент… — раздадоха се насмешки.

— Точно така, силен! — не спираше малката Катеринка. — И ти, Радомирчо, не се заглеждай повече в Людмила. Не се заглеждай — и толкова!

— Катя, млъкни! — викна Владислав.

— Няма да млъкна! Людмилка те обича и ти я обичаш — това то знам със сигурност.

— Катя! — извика още веднъж Владислав и тръгна към сестра си.

— Людмилке, какво чакаш? — възкликна Катя. — Я го спри! Не дава човек да се доизкаже, на какво прилича това! Ей сега ще ме махне оттук, и то насила…

От един далечен ред стана русокоса девойка, тръгна към Владислав и му препречи пътя. По страните й бе пламнала руменина. Като наведе глава, тя прошепна:

— Сестра ти е права, Владиславе…

Притихналата зала чу шепота й. Главите на присъстващите се обърнаха към малката Екатеринка, хората започнаха да се усмихват и ръкопляскат. И, вдъхновено от подкрепата на залата, момиченцето се затича към стоящия пред аудиторията Радомир, застана до него и вдигна ръчички нагоре, искайки да успокои залата.

Когато всичко утихна, тя пак заприказва, обръщайки се към Радомир:

— А ти, Радомирчо, за малко да станеш предател! Не критикувай брат ми. Той показа всичко вярно. Той ти е приятел. И ти си му приятел. И стига си критикувал!

— Аз не критикувам. Просто констатирам факти. За показаната холограма не стигат доказателства. Всъщност, няма нито едно.

— Има едно! Или даже две! — твърдо настоя Катеринка.

— И къде е това „едно“? Или двете, ако са две?…

— Едното — това съм аз. Второто — това си ти, Радомирчо — уверено рече момиченцето.

При тези думи, тя разкопча две копченца на роклята си и оголи рамото си. На лявото рамо на малката Екатеринка Радомир видя три бенчици — точно такива, като на старата земна жена, показана в холограмата. Радомир се вглеждаше в бенките на раменцето на малкото момиче и кръвта почна да тупти все по-силно в неговите жили. Той се мъчеше с всички сили да си припомни нещо. Изведнъж пред него се яви холограма, която виждаше само той:

Земен пейзаж. Той целува трите бенки върху рамото на любимата си. После тя го прегръща. Разрошва със смях косите на главата му и както винаги, със смях целува връхчето на носа му…

Холограмата изчезна.

Радомир погледа още известно време Екатеринка, стояща пред него все още с оголено рамо. После той внезапно се наведе, взе на ръце момиченцето и го притисна към себе си. Тя също го прегърна, със смях разроши косите му и бързо го целуна по върха на носа… Той държеше малката Екатеринка на ръце, а тя му шепнеше в ухото:

— Много избърза да се родиш, Радомирчо; или пък аз съм закъсняла… Сега ме чакай да порасна… Четиринадесет години ме чакай! С други няма да си щастлив — аз съм твоята половинка…

— Ще те дочакам да пораснеш, любима! — отговори тихо юношата.

Изтощената от вълнения и успокоена Екатеринка сложи главица на рамото на Радомир и сладко заспа, а той продължаваше да стои тихо пред притихналата аудитория, държейки грижовно на ръце своята бъдеща жена…

С мисълта си той почна да пише букви в пространството. Събралите се прочетоха текста на създадената от него холограма: „Доказателство има. То е във всеки от нас! Безкрайна и вечна е любовта във Вселената!“

След това Радомир, бавно и внимателно, за да не събуди спящото на рамото му момиченце, тръгна към изхода.

Той бе забравил да изключи от пространството ^своята мисъл и холограмата продължаваше да се запълва с букви. Събралите се хора разбраха, че тези думи вече не са адресирани към тях, но без да искат, ги четяха:

„Ти се затича по звездите с боси краченца. Не търсеше любов за себе си. Във вселенските простори ти самичка успя да запазиш това, което заедно трябва да пазим винаги като зеницата на окото си!“

…Думи, предназначени за малкото момиченце от планетата Ялмеза и за земната жена-богиня, подарила живот на тяхната планета.

А малката богиня спеше сладко на рамото на Радомир и може би насън чуваше думите на своя любим.

* * *

— Страхотно, Анастасия! Значи, когато хората, следвайки Божествената програма, преобразят и възродят цялата Земя, те ще могат да се заселват и по другите планети?

— Ами да. В противен случай съществуването на вселенските планети е безсмислено. А Той е придал на всичко велик смисъл. Любовта на двама души, мечтата, родена с любов, е способна да вдъхне живот на всяка планета.

— И още, ако съм разбрал, хората, които сега си правят родови имения, вече няма да умират. Само ще сменят телата си и веднага ще се въплъщават.

— Точно така: техните действия на Земята сега са по-нужни от всичко друго! Те са най-богоугодни. Дори хората, които още не са успели да докоснат земята с ръка, но мислено вече градят своето бъдещо райско, живо гнезденце, са хиляди пъти по-необходими на Божествената Програма, отколкото стотиците мъдреци зад каменни стени, които са се окопали далече от творенията на Бога и само си разменят празни приказки за Бога и за духовността.

Кощунствени и печални са техните думи — на тях им предстои смърт без ново раждане. Страшна ще е участта им, но това не е наказание Божие, а техен собствен избор.

Той освети Вселената с нова мисъл; тя е велика сила, но и велик съдия. В трактатите и легендите е казано много за съда Божи. Но ето, дойде вече той, Божият съд: тих и невидим. Няма да остане недокоснат от него нито един човек на планетата ни. И всеки ще бъде съдия сам на себе си.

Който избере живота и почне да твори жив живот, той ще стане вечен и ще се уподоби на Твореца велик на Вселената.

А който в представите си сее смърт — на смърт е обречен от собствената си мисъл.

Тези нейни слова, произнесени на брега на реката с уверен и спокоен тон, сякаш бяха подхванати от пространството, както ехото ехти по Земята. В продължение на десет години не само аз станах свидетел как Анастасия умее да моделира бъдещето със своите свещени мисли и думи.

* * *

Вече отплувах по реката. Тя стоеше на брега. Нейните думи за вечния живот продължаваха да ечат в пространството. Изведнъж ме осени такава мисъл: от какви светове вселенски, от какви галактики се е появила тук Анастасия, стояща в момента на брега в облика на земна жена и даряваща на планетата, наречена Земя, осъзнаването на вечността? Тя не е от тези, които си хвърлят думите на вятъра. Животът потвърждава това по най-чудесни начини.

А щом трябва да ви поздравя, читатели мои, аз ви поздравявам с вашето осъзнаване! Ние ще живеем вечно, сътворявайки живот във Вселената.

До радостна среща, приятели!

 

Край на първа част