Владимир Мегре
Новата цивилизация (1)

Предутринни чувства

Анастасия още спеше. А над безкрайната сибирска тайга предутринното небе светлееше. Този път аз се събудих пръв, но продължавах тихо да лежа до Анастасия върху спалния си чувал, любувайки се на умиротвореното й, красиво лице, и на плавните очертания на фигурата й. Те ставаха все по-различими в меката небесна светлина на настъпващото утро. Добре че този път тя бе решила да нощуваме под открито небе — сигурно знаеше, че идващата нощ ще бъде тиха и затова бе застлала да спим не в уютната й землянка, а край входа й. На мен ми сложи донесения още в предишното ми прекарване в тайгата спален чувал, а до него си направи красиво легло от суха трева и цветя.

Как чудесно изглеждаше тя сега на тази постеля в тайгата, облечена с тънката ленена рокля до коленете, която й бях донесъл като подарък от читателите! Може би сега я облича само заради мене, иначе спи без дрехи.

Колкото по-студено е в гората, толкова повече суха трева трябва да се застеле — нали в копа сено и през зимата е топло. Даже обикновен човек, незакален до такава степен като Анастасия, може да спи в сеното без топли дрехи. Аз съм го опитвал. Но този път си лежах върху спалния чувал. Лежах си, гледах спящата Анастасия и си представях как тази картина би изглежда в художествен филм:

… Дива поляна в дебрите на безкрайната сибирска тайга. Предутринната тишина нарядко се нарушава от едва чутото шумолене на клончетата по върховете на величествените кедри… И една красива жена безгрижно спи на ложе от треви и цветя. Дишането й е равномерно и почти не се чува. Вижда се само как едва-едва трепка една тънка тревица на горната й устна, когато тя вдишва и издишва целебния въздух на сибирската тайга…

Никога досега не ми се бе случвало сутрин да видя Анастасия в тайгата спяща — тя винаги се събуждаше първа. А сега…

Не можех да й се нагледам! Като се надигнах внимателно и се подпрях на лакът, продължих да съзерцавам лицето й и унесено почнах да си говоря наум:

„Ти си тъй прелестна, Анастасия! Ето, вече десет години ще станат, откакто се познаваме, а ти си почти същата. Даже бръчките не докоснаха лицето ти. Само дето в златните ти коси се е появило едно бяло кичурче. Явно, това не е случайно.

Съдейки по мащабната кампания, повдигната срещу теб и твоите идеи, по изказванията в пресата и сред чиновническите структури, нещо се мъти в лагера на «тъмничките». Мен се мъчат да ме тормозят, а с какво огромно удоволствие биха се докопали до тебе! Слава Богу, ръцете им са още къси за такова нещо…

И, все пак, ето на, бял кичур се е появил в косите ти, въпреки че с нищо не накърнява необикновената ти красота. Та нали е даже модно отделни кичури на косата да се правят с оттенъци в най-различни цветове… Младежта днес си представя, че като се изсветли изкуствено някой и друг кичур, това е модерно и красиво. А на теб не ти трябва фризьор — кичурът сам си се появи… И белегчето от куршума, който изстреляха в тебе, почти вече не личи.

Предутринното небе светлее все повече и повече и малкият белег на слепоочието ти не се вижда даже от най-близко разстояние — скоро съвсем ще изчезне. Ето, ти спиш сладко тук, на чист въздух, в света на тайгата, а там, в нашия свят, стават много важни събития. Изследователите им ги наричат «информационна революция». Дали благодарение на теб, дали поради повелята на собствените им души, хората от нашия технократския свят почнаха да създават родови имения, да облагородяват истински земята. С цялата си душа те са прегърнали именно твоя образ, Анастасия, прекрасния образ на бъдещето на семейството, на родината, а може би и на цялото световно устройство. Те разбраха и сами вече строят това удивително бъдеще.

Аз също се мъча да разбера всичко това. Старая се — според силите си. Засега още не съм проумял напълно какво си ти за мен. Научи ме книги да пиша, син ми роди, знаменит ме направи, върна ми уважението на дъщеря ми — толкова много направи за мен! Но това не е най-важното. Най-важното е някъде другаде. Може би се таи някъде вътре в душата…

Ти знаеш, Анастасия: никога не съм ти говорил за своето отношение към теб — нито на теб съм го казвал, нито на себе си. И, въобще, през целия си живот досега на нито една жена не съм казал «Обичам те!». Не съм го казвал не защото съм безчувствен, а защото смятам тия думи за странни и безсмислени. Та нали ако някой обича истински, тази любов към любимия човек би трябвало да се прояви в дела? Ако трябват думи за доказателство, значи няма истински, реални действия. А нали именно действията са главното, а не думите?“

Анастасия леко помръдна, въздъхна дълбоко, но не се събуди. И аз продължих да й говоря в себе си:

„Да, нито веднъж не ти споменах за любовта си към теб, Анастасия. Но ако ме помолиш да сваля за теб звезда от небето, бих се изкачил на върха на най-голямото дърво, на последното клонче и бих скочил към тази звезда! Ако полетя надолу, падайки, ще се хвана за някой клон и пак бих се закатерил нагоре — и отново бих скочил към звездата. Ти не си ме молила да ти свалям звезди, Анастасия. Ти ме помоли само книжки да напиша. И аз ги пиша. Е, невинаги излиза добре. Понякога падам. Но нали, все пак, още не съм ги завършил? Още не съм написал последната си книга. Ще направя всичко възможно да ти хареса.“

Миглите на Анастасия трепнаха, по страните й се яви лека руменина и тя отвори очи. Ах, този милващ поглед на сиво-сините й очи!… Боже, каква топлина струи винаги от тези невероятни очи, особено като са тъй близо!

Анастасия ме гледаше мълчаливо и очите й блестяха, сякаш пълнещи се с щастливи сълзи.

— Добро утро, Анастасия! Ти като че ли за пръв път спиш толкова дълго, досега винаги първа ставаш — казах аз.

— И на теб добър и прекрасен ден, Владимире! — тихо, почти шепнешком отвърна Анастасия. — Ама аз искам още малко да поспя…

— Та нима не си се наспала?

— Наспах се прекрасно. Но един сън… Толкова хубав сън сънувах… Предутринен!

— Какъв сън? За какво?

— Присъни ми се, че ми казваш нещо. За някакво високо дърво, за звезда, за падане и пак за изкачване… Някакви думи за дърво и звезда… Но не бяха точно за любов…

— То… в сънищата… често става какво ли не… Каква връзка може да има между едно дърво и любовта?

— Има връзка между всичко и велик смисъл. Тук са важни чувствата, а не думите. Тая сутрин денят ми подари едно изумително чувство. Отивам да го поздравя и прегърна…

— Кого да прегърнеш?

— Прекрасния ден, който ми поднесе необикновен подарък…

Анастасия бавно стана, отдалечи се от входа на землянката на няколко крачки и… Тя винаги така правеше сутрин — своите особени гимнастики. Ето и сега — разтвори ръце встрани и малко нагоре. Секунда-две погледа в небето — и изведнъж се завъртя! После се засили и направи своето невероятно салто. И пак се завъртя. А аз, на своя спален чувал до входа на землянката, се любувах на устремните движения на Анастасия и си мислех: „Гледай ти! Уж не е момиче вече, а как бързо, красиво и енергично се движи, също като млада гимнастичка! Интересно как е разбрала какво си говорех наум, докато спеше… Може би не трябваше да крия“. Затова повиших глас:

— Анастасия, това не е било сън…

Тя изведнъж спря като закована на поляната, после енергично направи два-три подскока към мен. И като дойде, бързо седна на тревата и радостно заговори:

— Не е било просто сън? Че какво не му е простото? Казвай веднага! И всичко — от игла до конец!

— Ами… просто… разбираш ли… аз също мислех за онова дърво… Говорих си наум с теб за онази звезда…

— Моля ти се от сърце, кажи мй откъде ти дойдоха такива думи? Какво може да ги е породило… Точно такива думи?

— Ами… сигурно чувствата ги съчиняват… Разговорът ни бе прекъснат от вика на Анастасииния дядо:

— Анастасия, Анастасия, веднага ме чуй, ела!

Анастасия скочи и аз бързо станах.