Владимир Мегре
Новата цивилизация (14)

Аз ще те родя, ангеле мой!

Предприемачът Виктор Чадов се събуди на разсъмване. На широкия креват до него спеше сладко младата му любовница. Тънката тъкан на завивката очертаваше изваяна женска фигура.

Всеки път, когато се появяваха заедно на банкет или в хотела на луксозния курорт, нейните форми привличаха завистливите или похотливи мъжки погледи.

Инга — така наричаха спящата в момента красавица — имаше чаровна усмивка и правеше впечатление на околните като умна и ерудирана жена. На Виктор му харесваше да бъде с нея, затова купи още един четиристаен апартамент, обзаведе го с ултрамодерни мебели, даде ключовете на Инга и от време на време, когато интензивният бизнес позволяваше това, оставаше с нея една-две нощи. Беше благодарен на тази 25-годишна жена за прекрасните нощи и общуването, но не смяташе да се жени за нея. Не изпитваше към Инга особена любов. Нямаше илюзии: той е на 38, а тя — на 25. Като минат няколко години, на младата жена ще и се прииска по-млад любовник, а с нейната външност и ум няма да има никакви проблеми. Покрай Виктор, ще си намери и по-млад, и още по-богат от него — нали ако се оженят, той ще я въведе в кръг от влиятелни безнесмени…

Инга се обърна към него, усмихна се насън, а хлъзналата се завивка бе леко оголила съблазнителна женска гръд със съвършена форма. Но Виктор Чадов, както обикновено, не изпитваше възбуда от вида на полуразголеното й тяло. Той внимателно покри спящата Инга. Тихо, гледайки да не я събуди, стана от леглото и отиде в кухнята. Свари си кафе и пи. Запали цигара и като в транс почна да се разхожда напред-назад из просторната кухня-трапезария.

Да, сънят! Присънилият му се тази нощ странен сън бе разтревожил чувствата му. Именно чувствата… Виктор сънува, че върви по някаква сенчеста алея и усилено обмисля целесъобразността на поредната търговска сделка. Пред него и зад него — охрана. Присъствието й го дразни и не позволява да се съсредоточи.

Пречеше му и непрестанният шум на колите, минаващи зад оградата на парка. Но изведнъж охраната изчезва и автомобилният шум стихва. И тогава той чува пеенето на птиците, вижда колко прекрасни са есенните листа на дърветата край алеята и багрите на храстите! Той спира, за да се наслади на блажените чувства, които са се появили в душата му. И му става хубаво-хубаво, както никога досега… И изведнъж вижда: отдалече, по алеята тича срещу него малко момченце! Слънцето свети зад гърба му и образува около детето ореол. На Виктор му се струва, че срещу него по алеята тича малко ангелче.

И само след миг го озари чувството, че отсреща бяга към него неговият малък син! Момченцето тича към него, махайки с ръчички. В радостно предчувствие, Виктор клекна, разтвори широко ръце за прегръдка и в същия миг и малкият му син разпери тичешком ръчички. Но изведнъж момченцето, някъде на около три метра от него, се спря. Усмивката на детското лице угасна и сериозният поглед на детските очи накара Викторовото сърце да се разтупа тревожно.

— Хайде де, ела при мен! Ела да те прегърна, синчето ми!

Тъжно усмихнато, момченцето отговори:

— Няма как да го направиш, тате…

— Защо? — учуди се Виктор.

— Защото… — отвърна с тъжен глас детето, — затова, тате, не можеш да ме прегърнеш, понеже е невъзможно да се прегърне още нероден син. Та ти нали още не си ме създал, тате!

— Тогава ела и ти ме прегърни, синко! Ела!

— Невъзможно е да се прегърне баща, който още не те е създал…

Момченцето се опита да се усмихне през сълзи, по румената му бузка бавно пълзеше сълзица. После то се обърна, наведе глава и бавно тръгна по алеята.

Виктор така и си остана на колене, нямайки сили да се мръдне от мястото си. Детето си отиваше! Заедно с него угасваше и вътрешното приятно и благо чувство. Сякаш изплувайки отдалеч, ревът на колите пак почна да се усилва. Виктор не можеше нито да се движи, нито да говори, но като събра последни сили, извика:

— Не си отивай! Ама накъде си тръгнал, синко?

Момченцето се обърна и той видя как му се стича втора сълзичка.

— Отивам си в никъдето, татко. В никъдешната безкрайност. — Детето наведе глава, помълча, а после добави: — Мъчно ми е, татко, че като съм нероден, няма да мога веднага да те възродя отново чрез себе си.

Навело глава, ангелчето почна да се отдалечава и скоро изчезна — сякаш се разтвори в слънчевите лъчи…

Сънят свърши, но споменът за прекрасните, блажени усещания, остана. Той сякаш го зовеше да предприеме нещо особено.

Виктор допуши третата цигара, рязко и решително я загаси и се върна в спалнята, като още с влизането силно изрече:

— Събуди се, Инга, събуди се!

— Ами аз не спя… Просто се излежавам — наслаждавам се. И си мисля: къде ли си се дянал? — отговори лежащата в леглото красавица.

— Инга! Искам да родиш. Можеш ли да ми родиш син?

Тя, отмятайки чаршафа, изведнъж скочи от кревата. Затича се, прегърна го през шията и се притисна към него с цялото си гъвкаво тяло и с горещ шепот рече:

— Най-приятното и прекрасно обяснение в любов е когато един мъж моли една жена да му роди дете! Благодаря ти, ако това не е шега.

— Никаква шега не е — твърдо отговори той.

Навличайки халата, Инга отговори:

— Ами щом не е шега, щом е сериозно… Сега искам да ти кажа, че това е необмислено решение. Искам бъдещето ми дете да си има баща, а ти си женен, драги мой и любими…

— Ще се разведа… — каза Виктор, въпреки че вече от три месеца бе разведен с жена си, но не каза това на Инга по ред причини…

— Е, като се разведеш, тогава може да говорим за дете. Но веднага ще ти кажа още нещо, Викторе: и да се разведеш, сега не му е времето за правене на деца. Първо, трябва ми още година, за да завърша аспирантурата. Второ, на мен това учене така ми писна, че ми се иска след завършването някоя и друга годинка да си поживея, да се поразходя по курорти, да си доставя радост на душата. А пък едно дете… Децата винаги слагат точка на всичко това, и то веднъж завинаги! — полушеговито, полусериозно разсъждаваше Инга.

— Е, добре де, добре, пошегувах се! — прекъсна разсъжденията й Виктор. — Сега трябва да вървя — имам важна среща. Вече съм викнал колата. Чао.

Той излезе, но не за среща, и никаква кола не беше викал. Виктор бавно вървеше по тротоара и оглеждаше бързащите срещу него жени. Гледаше ги с нов, неприсъщ за него поглед. Избираше си жена, която да е достойна да му роди син, от която би искал да има дете.

Модерните изрисувани момичета, които по-рано привличаха вниманието му, отпаднаха веднага. Той абсолютно отхвърли всички полуразголени мацки с прашки или по трико, излагащи на показ своите прелести.

„То е ясно защо го правят, какво целят. Пък й умни физиономии се мъчат да си докарват — отбелязваше той за себе си. — Примамват мъжкарите навсякъде — дано някой клъвне. И те кълват, разбира се, но не и за да дойдат деца. Това е стръв за коцкари, не за създатели. Давайте, въртете дупета, нещастници! Аз няма да допусна синът ми да се роди от някаква си там фръцла.“

Два точно такива женски екземпляра в момента идваха срещу него. И двете пушеха, а едната държеше отворена бутилка бира.

„Тия въобще не стават за майки. Само ненормален може да поиска дете от такава.“ — отбеляза той.

Виктор забеляза още, че между жените и момичетата, които се разминаваха с него, почти нямаше напълно здрави. Едни бяха изгърбени, други имаха такъв израз на лицето, сякаш страдат от колики в червата, а трети имаха явни признаци на затлъстяване или болезнена хилавост.

„Не, от такива не трябва да очаквам нормални деца — мислеше си Виктор. — И как може, след като всяка от тези жени мечтае специално за нея да се появи принц с бял «Мерцедес», а не могат да направят за него и най-елементарното нещо. Как ще родят здраво дете, след като самите те са «цъфнали и вързали»?…“

Виктор реши да не вика шофьора си и тръгна към офиса с тролей, като по пътя през цялото време разглеждаше жените, мъчейки се за подбере най-достойната да му роди син — но напразно.

През целия ден, както и през обедната почивка, останал сам в кабинета си, той не престана да мисли за жената, която трябва да роди сина му.

Понякога имаше усещането, че подбира жената, която ще ражда самия него… Най-накрая стигна до извода, че за сина му няма идеална майка, че той трябва сам да си я създаде. За това трябва да намери здрава, млада жена с приятна или поне неотблъскваща външност и с добър характер — да създаде условия да се занимава с всевъзможни тренировки и с подобряване на здравето в добри санаториуми. Но най-важното е да я прати на обучение в най-доброто учебно заведение, където да получи знания за подготовката за бременността, за износването на детето, за самото раждане и предучилищното възпитание.

В края на работния ден той извика при себе си юристката на фирмата Валентина Петровна — жена, помъдряла от житейски опит.

Предложи й да седне в креслото и почна отдалече:

— Имам към вас един малко необичаен въпрос, Валентина Петровна. По-скоро личен, но за мен е доста важен. Една моя роднина помоли да узнае… Въобще, готви се да се омъжва, иска да има дете. Моли ме да узная къде има у нас реномирано учебно заведение, в което обучават как най-добре се износва дете по време на бременността, как да се роди и възпитава след това. И какво трябва да прави бащата…

Валентина Петровна го изслуша внимателно, известно време мълча и после каза:

— Както знаете, Виктор Николаевич, имам две деца и винаги съм се интересувала от литература за раждане и възпитаване на деца, но за съществуване на такова учебно заведение у нас или в чужбина, дори не съм чувала.

— Странно. На всичко учат, а този най-важен въпрос не засягат нито в училищата, нито във висшите учебни заведения… Защо?

— Да, странно… — съгласи се Валентина Петровна. — Аз, кой знае защо, не съм се замисляла за това, а сега и на мен такова положение на нещата ми се струва странно. Въпросът за сексуалните взаимоотношения като че ли днес се обсъжда в Държавната дума, а този въпрос — за обучаването как правилно да се раждат и възпитават деца — не.

— Значи, всяка семейна двойка е принудена сама да прави експерименти над своето дете?

— Така излиза. Да експериментира. Има, наистина, множество всевъзможни курсове, на които учат родителите какво да правят по време на раждане, как да се държат с новороденото. Но понеже няма строго научна обосновка на този процес, да се определи кои точно курсове действително помагат, а кой са вредни, практически е невъзможно — отговори Валентина Петровна.

— А били ли сте на такива курсове, Валентина Петровна?

— По-малката дъщеря реших да родя вкъщи — във ваната, с помощта на акушерка. Сега мнозина така правят. Смята се, че за детето е по-комфортно да се появи на белия свят в домашни условия, в присъствието на най-близките. Казват, че новороденото усеща, когато към него се отнасят с любов или с безразличие, както често става в родилните домове. Там нали е конвейер…

Разговорът с Валентина Петровна не обнадежди Виктор, а напротив — угнетеното състояние се задълбочи. Цели две седмици, през цялото извънработно време, той размишлява върху проблема за раждането на деца. Две седмици — докато ходеше пеша из града или посещаваше елитни ресторанти, барове, театри, — той се вглеждаше оценяващо в женските лица. Даже на село отиде, но и там не откри нищо подходящо.

Един ден се отби с бронирания си джип с тъмни стъкла до педагогическия университет и почна да наблюдава през прозореца минаващите момичета. След три часа му направи впечатление една девойка, която излизаше от изхода — с къса, но опъната руса коса, със снажна фигура, и както му се стори, с неглупаво лице. Когато момичето мина край джипа на път към автобусната спирка, Виктор спусна стъклото и викна:

— Моля да ме извините, чаках един свой приятел, ама той не дойде. Не можете ли да ми покажете как да отида до центъра, пък после може да ви закарам до вкъщи, ако искате?

Момичето погледна оценяващо джипа и спокойно отговори:

— Що пък не. Ще ви покажа.

Когато седна на предната седалка и се запознаха, Люся посочи кутията с цигари и каза:

— Имате хубави цигари, може ли да запаля?

— Да, моля, запалете — отвърна Виктор и се зарадва на своевременното позвъняване на мобилния му телефон. Съобщението бе маловажно, но като прекъсна връзката, Виктор направи загрижена физиономия и съобщи на Люся, която вече жадно дърпаше дима от цигарата:

— Обстоятелствата се измениха. Трябва спешно да отида на делова среща. Тъй че, извинете.

Той отвори вратата на пушещата Люси, за да слезе, решавайки, че няма да позволи да тровят сина му с цигарен дим…

През тези две седмици Виктор не се среща със своята любовница и не й звъня. Реши: щом тя не иска да ражда, щом иска само да се развлича и да ходи по луксозни курорти, тя не му трябва.

Наистина, доскоро му беше доста приятно да прекарва времето си с нея, понеже бе красива и умна, но сега плановете му коренно се измениха. „Ще й оставя апартамента — все пак тази жена украсяваше живота ми известно време.“ — реши Виктор и се насочи към университета, където учеше Инга, за да й даде своя комплект ключове. По пътя й позвъни по мобилния:

— Здрасти, Инга.

— Здрасти — отговори в слушалката познатият глас. — Къде си в момента?

— Вече съм близко до твоя университет, скоро ли свършваш?

— Вече десет дни не ходя в университета и май в близко бъдеще, въобще не мисля да ходя.

— Това пък какво е?

— Нещо…

— Къде си сега?

— Вкъщи.

Когато Виктор отвори вратата с ключовете си и влезе в апартамента, Инга лежеше по пеньоар в леглото и четеше някаква книга. Погледна към Виктор:

— Кафето и сандвичите са в кухнята — каза тя без да става и пак се вглъби в четенето.

Виктор мина в кухнята, отпи две глътки кафе, попуши, сложи ключовете на масата, после се приближи до вратата на спалнята и съобщи на четящата Инга:

— Аз заминавам — може би задълго или завинаги. Оставям ти апартамента — чао. Бъди свободна и щастлива.

И тръгна към изхода. Но Инга го настигна при самата врата.

— Ама ти почакай, негоднико! — рече тя беззлобно и дръпна Виктор за ръкава — Тръгваш си, а? Целия ми живот преобърна, а сега: „Чао“.

— С какво пък съм ти преобърнал живота? — учуди се Виктор. — На мен ми беше хубаво с теб, но и на тебе не ти беше лошо, предполагам. Апартаментът сега ще си е само твой; дрехи — колкото щеш… Живей си, кефи си се, както искаше. Или и пари искаш?

— Ама ти, върни си…! Бива ли така да се плюе в душата на човека! Апартаменти разни, финтифлюшки, а и „кефи се“, на всичкото отгоре…

— Хайде стига, стига. Не сме на следствие. Имам важна работа. Всичко хубаво.

Виктор хвана ръчката на вратата, но Инга пак го задърпа, хвана го за ръката.

— А, не, драги, постой. Ти първо ми кажи, ако обичаш: някой случайно да ме е молил да му родя дете? А?

— Помолих те — отказа.

— Отказах в началото. После мислих два дни — и реших. Зарязах аспирантурата, спрях пушенето, гимнастика сутрин правя, а тук сега и книги за живота, за бебетата ми попаднаха… Не мога да мисля вече за нищо друго: изследвам как се ражда най-добре, пък той: „чао“!… Та аз само теб искам за наш баща!

Като осъзна за какво става дума, Виктор прегърна като луд Инга и със сподавен шепот почна да повтаря: „Инга, Инга, Инга!…“ После я дигна на ръце и я понесе към спалнята. Внимателно — като най-голямата скъпоценност — я спусна на леглото и почна трескаво да се съблича. Пламенно — както никога досега — той прегърна лежащата в леглото Инга и почна да целува гърдите й, раменете й, опитвайки се да свали пеньоара й… Но Инга изведнъж мълчаливо му се съпротиви и почна да го отблъсква.

— Успокой се, ако обичаш. Има нещо друго. С една дума, днес няма да има никакъв секс. Нито утре, нито след месец — обяви Инга.

— Ка-а-к?! Защо? Не ми ли каза, че си съгласна да родиш?

— Казах ти.

— И това ще стане без секс?

— Сексът трябва да е нещо съвсем друго. Съвършено друго.

— Какво друго?

— Ами такова. Я ми кажи ти, скъпи мой бъдещ и любящ татко. Защо искаш да ти се роди дете?

— Как защо? — в недоумение седна на леглото Виктор. — Всички знаят защо. В това няма варианти.

— Правилно. Само че дай да уточним: какво точно искаш и кой вариант избираш. Искаш детето ти да се роди като продукт, като страничен ефект от нашите взаимни плътски страсти? Или искаш да го видиш като желан плод на нашата любов?

— Смятам, че е неприятно едно дете да се окаже… „страничен ефект“…

— Значи, остава да е „плод на любовта“. Но ти… не си влюбен в мен. Просто ти харесвам, а това още не е любов.

— Да, Инга, ти много ми харесваш.

— Колко си приличаме: и ти много ми харесваш, но това не е още любов. Любовта трябва да се заслужи.

— Ти май си чела някоя странна книжка, Инга… Любовта е чувство, което идва самичко — незнайно откъде. И си отива — неизвестно къде. Да се заслужи уважение, разбирам; но любов…

— А ние трябва да заслужим именно любовта помежду си — и за това ще ни помогне нашият син.

— Син?! Ти мислиш, че ще имаме син?

— Защо „ще“ — него вече го има.

— Как така „има го“? — скочи Виктор. — Значи, ти вече… И не си ми казала!… От кого е… На колко е…?

— От теб. И още е на николко…

— Тогава значи, че още го няма!

— Има го!

— Слушай, Инга. Сега вече абсолютно не те разбирам. Приказваш някакви неща… Не можещ ли някак си по-ясно да се изразяваш?

— Ще се опитам. Нали ти, Викторе, си поискал да имаш дете и си почнал за мислиш за него? После и аз поисках и почнах да мисля за него. Днес е известно: човешката мисъл е материална. Щом като мислено си представяме нашето дете, значи, че него вече го има.

— И тогава къде е в момента?

— Не знам. Може би в някое друго, неизвестно измерение. Може би в някоя вселенска галактика сега тича с боси крачета по звездите и гледа към светлосинята ни Земя, където му предстои да се въплъти… Може би точно сега си избира мястото къде да се роди и при какви условия — и иска по някакъв начин да ни съобщи за това. Ти не го ли чуваш, не схващаш ли неговите молби?

Виктор гледаше Инга с широко отворени очи, сякаш я вижда за първи път. Не помнеше да е разсъждавала така. И се чудеше: шега ли си прави — или сериозно го мисли всичко това? Но изразът: „Може би точно сега си избира мястото, където да се роди“ го накара да се замисли.

Хората се раждат на разни места: случва се и в самолет, и на кораб или в автомобил… Много деца се раждат в родилни домове, други — вкъщи, във вана. Раждат се където се случи, когато му дойде времето. Но ако ги питаха къде биха искали да се родят? Ето, например, той, Виктор: ако имаше възможност за избор, къде би пожелал да се роди? В Русия — или в най-добрия родилен дом на Америка, Англия? Не, като че ли нито един от тези варианти не го привличаше особено.

Инга прекъсна размислите му.

— Имам точен план за нашата съвместна подготовка за срещата с нашия син.

— И какъв е този план?

— Слушай ме внимателно, скъпи мой. — Инга говореше решително, както никога до този момент, ту сядайки в креслото, ту разхождайки се из стаята. — Преди всичко, трябва да оправим напълно физическото си състояние. От днес нито ще пушим, нито ще пием алкохол. Ще направим очистване на организма — първо на бъбреците и черния дроб, чрез приемане на отвари и глад. Избрала съм вече и методиката. От този момент нататък ще пием само изворна вода — това е много важно. На мен вече ми носят всеки ден по пет литра изворна вода. Наистина, това е двойно по-скъпо, отколкото по магазините, но нищо, ще издържим. Всеки ден са ни нужни физически натоварвания, за да ни заякнат мускулите и кръвта да се движи бързо из жилите. Нужни са още чист въздух и положителни емоции, а това не е много лесно да се достави.

Решителността на Инга и планът й се харесаха на Виктор. Без да иска, той я прекъсна и заяви:

— Ще купим най-добрите тренажори за физически упражнения, ще поканим най-добрите масажисти. Аз всеки ден ще пращам един от шофьорите си за изворна вода. За въздух… също един шофьор ще ходи в гората, ще го събира и „затваря“ с компресор в бутилки и после ще го пускаме в апартамента. Само дето не знам откъде се вземат или купуват положителни емоции… Може би… да тръгнем по добри курорти, като на сватбено пътешествие… Да, точно на сватбено!

Викторовото настроение се повдигаше с всяка изминала минута. То се подобряваше и от решителния и осмислен подход на Инга към раждането на детето, и от това, че иска да го роди именно от него. И защото сина му, когото видя насън, ще го роди не някаква си меркантилна и вятърничава жена, а Инга, която се отнася така сериозно и отговорно към това. Колко много му се прииска в момента да направи нещо много приятно за Инга, която той вече виждаше ясно като майката на бъдещия си син! Виктор стана, облече си костюма, приближи се до Инга и тържествено рече:

— Инга, омъжи се за мен!

— Разбира се, че ще се омъжа! — със същия тон му отвърна Инга, докато пристягаше пеньоарчето си.

— Синът ни трябва да има официални родители. Само дето отпада сватбеното ни пътешествие по луксозни курорти — това не влиза в плана ми.

— А кое влиза? Откъде да вземем положителни емоции?

— Трябва да обиколим околните села и да намерим място, което ще ни допадне. Трябва да ти хареса и на теб, и на мен, а това значи — и на сина ни, когато го види. Ще купим на това място един хектар земя и ти ще направиш малка къщичка, където, ще стане зачатието на нашия син. Аз ще прекарам там всичките девет месеца, с малки изключения. Ще насадим на нашето място нова градина. И няма да раждам сина в родилен дом, а в малката къщичка, в нашето родово имение.

Виктор не можеше да повярва, че Инга — тази млада, ефектна жена, която толкова обичаше да ходи по елитни клубове и известни курорти — е способна да направи такъв обрат в живота си. От една страна, замисълът на Инга го ласкаеше — нали тя мисли за неговото дете; но, от друга, дали няма в това някакви елементи на ненормалност? Бе чул от един свой познат за съществуването на някакви си книги, разказващи за необикновената подготовка при раждането на дете. Този познат му бе обяснил и колко е важно всяко семейство да има собствена земя — и му подари една книга със зелени корици — „Родова книга“. Виктор не намери време да я прочете, но бе чувал, че тези книги днес предизвикват бурна реакция в обществото. Хората, които са ги прочели, почват да променят начина си на живот.

И в този миг погледът на Виктор попадна на купчинка книги със зелени корици, сложени на шкафчето до кревата. Приближи се и прочете названието на серията: „Звънтящите кедри на Русия“. Сред тях бе и същата тази „Родова книга“. „Аха — каза си Виктор, — явно всички тези необикновени идеи за подготовката при зачеването и за самото раждане Инга е попила от тези книги — и сега се готви да ги следва неотстъпно…“ Не можеше да разбере: добро ли е това нещо или лошо. Бе нащрек заради необичайната и безпрекословна убеденост на Инга. Сякаш някой невидим бе променил с магическа пръчица всичките й възгледи за живота, целия й мироглед. Но дали тези книги са я променили към добро или я правят малко чудачка? Виктор постоянно си задаваше този въпрос и накрая реши да поспори:

— Сега разбирам, Инга: идеите ти идват ей от тези книги. Чувал съм за тях. Едни им се възхищават, други казват, че в тях има прекалено много фантазии, недоказани неща. Може би не бива да се доверяваме сляпо на всичко, написано в тях. Сама помисли: защо ни е да вземаме някакво си парче земя, да строим къщичка и да се осакатяваме със садене на дървета?… Средствата ми позволяват да купим хубава вила с благоустроена територия, с басейн, затревени площи, пътеки и с готова градина, щом искаш.

— Разбира се, човек може да си купи всичко, даже имитация на любов… Но аз искам градината да си я насадим ние — самички! Искам един ден да кажа на сина си, като порасне: „Ето, тази ябълка, синко, и крушата, и вишничката аз сама съм ги садила и поливала, когато ти беше — още съвсем малък. Направила съм всичко това за теб! Ти беше мъничък — и дръвчетата тогава бяха мънички. Сега ти порасна, но и те пораснаха, почнаха да дават плод — за теб. И цялото това пространство около твоята малка родина аз се стараех да го направя приятно и красиво.“

Пламенните думи на Инга бяха убедителни и се харесаха на Виктор. Той даже почна да съжалява, че няма човек в света, който би могъл да го заведе в една такава градина и да му каже: „Тази градина е засадена и отгледана от родителите ти за теб“… Да, така е, Инга е права… „Ала защо говори само за себе си, като че ли аз не съществувам?“ — помисли си Виктор и малко обиден, попита:

— А ти защо, Инга, ще разказваш на сина ни, когато порасне, само за себе си?

— Ами че ти не искаш да садиш градина… — спокойно отговори Инга.

— Какво значи „не искаш“? Искам и още как — щом е нужно за бъдещето!

— Е, щом като ще правим всичко заедно, аз ще разкажа тогава на нашия син: „Ето, тази градина ние с татко насадихме за теб…“

— Точно така — успокои се Виктор.

Два месеца през почивните дни те обикаляха с колата из околностите на града, издирвайки място за изграждане на своето бъдещо родово имение. Това занимание е най-увлекателното на света и в този период за Виктор нямаше нищо по-важно в живота от търсенето на единственото кътче в света, което трябва да се хареса на техните души, а, значи, и на техния син.

И ето, един ден те се спряха в края на едно изоставено село, разположено на тридесет километра от града.

— Ето го — тихо каза Инга, излизайки първа от колата.

— И аз усещам нещо тук — отговори Виктор.

По-късно те дойдоха още веднъж на това място, прекараха там цял ден, оглеждаха територията, разговаряха с местните жители. Узнаха, че почвата не е много плодородна: наблизо имало подпочвени води. Това обаче не смути Виктор — у него все повече и повече възникваше усещането, че тази земя, растящите на нея малки брезички, небето и облаците на него — всичко това му е вече много скъпо. На него — и на бъдещия му син. На внуците и правнуците им с Инга. А не особено плодородната земя не е беда — той ще я направи плодородна.

Оформянето на документите за покупка на два хектара земя не отне много време и само след четири месеца там изникна една красива, направо приказна къщичка от обработени греди.

В малката къщичка имаше сауна, биотоалетна, студена и топла вода, идваща направо от кладенеца, изкопан в земята. А на втория етаж — уютна спалня, от чийто прозорец се откриваше гледка към езерото и гората.

Цялата обстановка в къщичката бе измислена от Инга, както и насажденията в имението. По периметъра му двамата заедно посадиха кедри, ели и борове, както и малки фиданки на плодни дръвчета. Всяка вечер Виктор бързаше към своята къщичка и бъдещия си чифлик, където шеташе в домакинството бъдещата майка на неговото дете.

Всички жени, които познаваше Виктор до този момент, не просто минаха на заден план за него, но изчезнаха завинаги. Нестандартният подход на Инга за раждането на детето предизвика в него нови чувства. Те не му бяха още докрай ясни — може би не приличаха на обичайната любов, но той със сигурност знаеше, че никога няма да може да се раздели с нея и че само тя… Че само с нея ще може да построи своето истинско бъдеще.

Ходиха заедно в Москва на курсове за раждане на деца в домашни условия. Но Виктор се смущаваше от една странност на Инга: тя категорично отказваше да влиза в интимна близост с него, продължавайки да твърди, че детето им не бива да бъде плод на плътски удоволствия, а на друго, неизмеримо по-голямо и значимо човешко желание. „Прекалил е авторът на тия зелени книжчици — я гледай ти: не от плътски утехи! Та нима е възможно такова нещо?“ — мислеше той.

Един ден обаче, както си лежеше на леглото до Инга и вече не се надяваше на нищо, мислейки само за бъдещия син, той случайно докосна гръдта и тя неочаквано се притисна към него и го прегърна…

На сутринта, докато Инга още спеше, Виктор отиде при езерото и светът вече бе станал съвсем друг: приказен и безкрайно щастлив.

Това, което се случи през нощта, той не бе го изпитвал никога в живота си — нито с Инга, нито с която и да е друга жена. Това не бе обикновеното сливане на мъж и жена, а изумителен порив на сътворяване! Господи! Колко много хора се раждат и умират от хилядолетия, без да са изпитали нито веднъж през живота си най-върховното. А той не изпусна този шанс, благодарение на Инга. И изведнъж го обзеха нови, топли и даже изгарящи чувства към единствената му изгора и жена в живота — Инга.

Всичките девет месеца на бременността си Инга прекара в имението, само „нарядко“ отивайки до града. Тя планираше къде ще е количката, креватчето… Даже накара Виктор да насее малка тревна полянка, по която един ден да ходи малкият им син…

Раждането почна една седмица преди термина. Явно, бъдещият им син бързаше да се появи в това прелестно земно пространство!

От познанията, получени на курсовете по израждане на дете, Виктор знаеше какво трябва да прави бащата в този най-свят момент, но единственото смислено нещо, което успя да предприеме, бе да позвъни на акушерката и да извика „Бърза помощ“ — за всеки случай… На Инга й се наложи сама да пълни ваната с топла вода и да подготви кърпите, да мери температурата на водата, докато той се щураше из стаята и се мъчеше да си спомни… какво следва по предписание, но безуспешно…

Инга, вече загубила надежда той да се окопити, влезе сама във ваната… Спазмите продължаваха, но тя, при всеки напън, просто взимаше с красивия си глас високи, радостни и тържествени тонове…

Най-после Виктор си спомни за едно измежду многото неща, казани на курсовете — за положителните емоции. Той погледна към перваза и видя, че там току-що е цъфнало едно цвете, посадено от Инга. Взе саксийката с това цвете и влезе в банята, повтаряйки развълнувано:

— Гледай, Инга, твоето цвете е цъфнало! Цъфнало ти е цветето! Цъфнало е, виж…

Когато във ваната се появи малкото телце на сина му, той все още продължаваше да стои с това цвете в ръцете…

Акушерката дойде, когато Инга бе вече сложила на корема си това мъничко телце. Като видя Виктор да стои така със саксията, тя бързо го попита:

— Вие с какво се занимавате?

— Ами… сина си израждам…

— Аха… — разбиращо се съгласи акушерката. — Тогава сложете на перваза своята саксийка и ми донесете…

„Трябва да кажа на всички мъже… — мислеше си Виктор, докато вече за трети път обикаляше къщичката. — Истинската и вечна любов настъпва само тогава, когато израждаш дългоочакваното дете заедно с любимата си!“