Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (8)

8

Рим

Дворецът „Фарнезе“, френското посолство

8 май, 23 часа

Софи Доуз се спусна през голямата зала, която едва се осветяваше от слабата светлина в парка. Дишаше задъхано, на пресекулки, сякаш въздухът не достигаше до дробовете й под въздействието на страха.

Вратата към библиотеката беше в дъното. Имаше някаква надежда да се измъкне от преследвачката си. Младата жена натисна бравата с всичка сила. Напразно. За зла участ дървената резбована врата си оставаше затворена. Изтощена от бягането, Софи се свлече върху тъмния паркет.

Откъм вратата на голямата зала се чуха тихи бързи стъпки. Те минаха покрай стената с фреските, като внимателно заобикаляха мебелите от XV век. Чукането на чашите и смехът на поканените не успяваха да заглушат шума от стъпките, които приближаваха. Тя си пое въздух и запълзя към прозореца.

— Няма смисъл.

Гласът беше твърд. Тонът — категоричен.

Скована от страх, Доуз бавно вдигна очи. Пред нея стоеше младата руса жена и я гледаше със странна усмивка. В едната си ръка размахваше разгъната палка с метален връх. Гласът прозвуча отново като в лош сън.

— Кажете ми къде са документите?

— Кои документи? Нищо не разбирам. Моля ви, оставете ме да си вървя! — отговори Софи, застинала на пода.

— Не се правете на глупачка! — С върха на палката младата жена повдигна бавно крайчеца на полата й. — Това, което намерихте, изобщо не ви интересува. Вие сте един обикновен архивар. Така че ми кажете просто къде са документите.

Паника обзе Доуз. Тя се почувства уязвима, страшно уязвима.

Думите станаха по-конкретни.

— Вие заемате този пост от една година. Започнали сте точно след като сте защитили дипломната си работа в Сорбоната. Чудесно представяне на устния изпит, отлично владеене на материята. Изпитната комисия ви е оценила подобаващо. При все това сте изглеждали малко, как точно да се изразя, неестествено, в чисто новия си костюм. Несъмнено се е дължало на факта, че нямате навик да носите костюми. Какво още да добавя? А, да! Утре е трябвало да отидете в Йерусалим…

— Не е възможно! Вие не можете да… — простена Доуз.

— Напротив. Още ли сте убедена, че нямате какво да ми кажете? Тогава ще продължа аз. Вашият научен ръководител се е заел с новите ви задължения, а той има много приятели или, може би трябваше да кажа — много братя?

Младата жена се опита да стане сякаш ударена с камшик. Палката влезе в действие.

Тя извика от болка и хвана рамото си.

— Тишина, или ще ви счупя и другата ключица.

— Моля ви…

— Къде са?

— Не зная. Нищо не зная — проплака Доуз.

Гласът рязко се понижи.

— Не ви препоръчвам да ме лъжете. Уви, боя се, че не сте ме разбрали добре — изсъска момичето.

Абаносовочерната палка се завъртя във въздуха и се стовари върху врата на Софи. В същия миг тя спря да чувства краката си. При все това тази жена, която я изтезаваше, изглежда съжаляваше за това, което се случва.

Гласът отново поде:

— Вече не можете да се движите, но все още можете да запазите способността си да говорите. Това е последният ви шанс.

Софи Доуз вече знаеше, че ако мълчи, следващият удар ще е фатален. Щяха да я убият точно над залата, пълна с около стотина гости… Никой не можеше да й помогне. Вече нямаше избор.

— В стаята ми в „Хилтън“, стая номер 326. Кълна се. Не ме наранявайте повече.

Софи не можеше да отвърне погледа си от бадемовидните очи на своя палач. Странен поглед, едновременно ясен и студен. Когато момичето, което се бе представило под името Елен, я заговори пред една от масите, Софи се бе повлияла от чара й. Младото момиче я смущаваше, още повече че Софи току-що бе спряла да разговаря с едно ченге — същински образец на самоуверен и арогантен мачо.

Те разговаряха оживено за италианската живопис, която по някакво съвпадение беше голямата страст и на Елен. Вълнуващото и нежно привличане ставаше все по-силно и Софи не се колеба дълго, когато русокосата хубавица й предложи да отидат на горния етаж, далече от тълпата, за да разгледат фреските.

Софи без притеснение приемаше бисексуалността си и обожаваше опасните ситуации в любовта. Тя бе разказала това на по-възрастния си любовник американец, който бе приел това състояние на нещата, без да го обсъжда повече.

Двете жени се качиха на първия етаж пред спокойния поглед на един от телохранителите в съседната до залата с гостите стая.

Кошмарът започна веднага щом като затвориха вратата след себе си, когато русото момиче обхвана лицето й с ръце сякаш за да я целуне.

Софи едва успя да види, че Елен вади малка черна кутия, която съскаше, и вместо да получи желаната целувка, усети електрически ток, от който падна на земята.

После като в лош сън русото момиче я вдигна и я сложи да седне на едно канапе.

Софи бързо се бе съвзела, ритна в ребрата нападателката си и побягна към библиотеката, като си осигури така няколко секунди отдих. Напразно.

Софи бе изгубила. Тя помоли нападателката й да я остави. Не беше справедливо. Та тя беше на двадесет и осем години и животът едва сега започваше. С облекчение видя, че на лицето на Елен се изписа почти сърдечна усмивка.

— Благодаря. Ще умреш бързо.

Русият ангел на смъртта целуна нежно челото на жертвата си и нанесе бърз удар по главата й.

Софи чу свистенето на палката във въздуха. Инстинктивно вдигна ръка към лицето си. Пръстите й се счупиха от удара. Тя се сви на земята. От устата й покапа кръв по лъскавия под.

На приземния етаж приемът продължаваше. Някакъв квартет, воден от тенор, пееше мелодии от италиански опери. Празничният шум долиташе през резбования под, минаваше през вековните стени и нахлуваше в отделните стаи, позлатените салони и достигаше до всяко кътче на стария дворец.

Преди да издъхне под звуците на арията от „Любовен еликсир“ на Доницети, Una furtiva lagrima, Софи изведнъж се сети защо убийцата я бе ударила три пъти с палката на точно определени места по тялото.

По рамото.

По врата.

По челото.

Тя понечи да изрече името, което напираше в устата й, но издъхна.

Елен гледа известно време младата жена, просната върху пода. Заповедта й постановяваше смъртта да се причинява с пръчка или с друг подобен предмет с три удара по тялото. В това отношение разпоредбите бяха ясни.

Тя се бе справила без угризения, но съжаляваше, че не може да използва любимото си оръжие, ножа, което бе много по-практично. Елен старателно избърса отпечатъците си от палката и я хвърли на пода.

След като изпълни мисията си, въпреки че за малко си помисли как всичко ще се провали, когато управителят влезе ненадейно в кухнята, докато тя си търсеше палката в чантата. Веднага след като се раздели с него, тя бързо се съблече в тоалетната. Под униформата й на сервитьорка се криеше черна рокля. Мишената й се оказа много лесна, тъй като Елен познаваше вкусовете на момичето.

Добре свършена работа. Сега трябваше да се върне в залата, да слезе по стълбите така, сякаш нищо не се е случило, да мине покрай охраната, да отиде до тоалетната, за да се преоблече, да си вземе обратно чантата, с риск да се наложи да убие и управителя. Тя знаеше поне десет начина, по които да се справи с мъж с телосложение като неговото.

Животът е чудесен, помисли си убийцата на излизане от стаята.