Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (30)

30

Шеврьоз

Устата на Бешир сякаш беше пълна с горчив прах. Имаше чувството, че е изял буца пръст. Слюнчените му жлези се опитваха да се справят с този неприятен вкус, но абсолютно напразно. Той подскочи. Стаята беше тъмна. В нея се носеше мирис на мухъл и плесен. Намираше се в нещо като изба, пълна с каси и сандъци с бутилки вино, наполовина счупени. Болеше го главата. Едната му ръка беше закопчана с белезници към някаква метална пръчка в стената. Той прокара свободната си ръка по главата зад ухото и усети болезнен оток в областта на слепоочието. Помещението беше студено и влажно.

Опита се да стане, но мускулите на краката му отказаха да се подчинят, а и тъй като ръката му беше вързана, можеше да се помръдне едва десетина сантиметра. Тялото му отново се свлече на мръсния стар дюшек, върху който го бяха захвърлили похитителите му. Съзнанието му започваше да се прояснява и спомените се завръщаха в обратен ред. Ударът в покрития базар, стриптийз бара, преследването на двете горили, певецът в хотела… Беше се оставил да го заловят като пълен неудачник.

Кръвообращението му се възстановяваше полека-лека, първо в стъпалата, после в глезените и бедрата, но все още продължаваше да има чувството, че краката му са в менгеме. Горчивият вкус в устата му постепенно изчезваше и мракът в стаята намаляваше. Очите му свикваха с тъмнината и видя, че само на метър от леглото му има решетка, която отделяше ъгъла, в който бе затворен.

Отново се опита да стане и усети остра болка в глезените. Видя, че краката му чак до коленете са увити със стоманена жица, чийто край бе вързан за стара желязна халка, захваната в прашната стена. Бяха му събули чорапите и обувките и сега лежеше с боси крака.

Бешир се отпусна. Чудесно измислено! Колкото повече се напъваше да става, толкова повече връзките около краката му се стягаха и имаше опасност да спрат кръвта му. При все това той не усещаше никаква паника, тъй като работата му го беше научила да запазва спокойствие в подобни ситуации. Още в началото, през 80-те години, бе отвлечен в Ливан от една отцепническа фракция на „Хизбула“, която го бе държала три месеца при подобни условия. Това го бе калило.

Заозърта се с надеждата да открие с какво да се освободи, но не видя друго, освен няколко парчета счупено стъкло по пода на избата. Нищо полезно. Отново се отпусна на леглото.

Бешир не разбираше защо Сол не бе наредил да го убият още във влака, вместо да чака да занесе камъка до хотела. Тримата „евреи“ можеха да го отровят с пръстена и да вземат камъка, като го оставят да се пени като другия нещастник. Защо да го чакат в „Плаза Атене“, щом му нямаха доверие… Може би скоро щеше да намери отговор на тези въпроси и нямаше защо да се измъчва сега с тях.

Зад решетката отекнаха стъпки. Бешир се надигна. Видя двама мъже, но не успяваше да различи лицата им. Чу се превъртането на ключа и решетката се отвори бавно. Единият натисна някакъв прояден от влагата ключ и на тавана светна крушка. Бешир запримига с очи, докато свикне с тази светлина. Другият го гледаше усмихнато, почти топло. Среден на ръст, на около шестдесет години, с румено лице и дълги провиснали върху устата сиви мустаци. Носеше платнена престилка на кръста. Имаше вид на бонвиван, чието червендалесто лице и закръглени форми издаваха склонността му да си похапва. Бешир позна първия мъж — един от тези, които го бяха преследвали. Вторият, с мустаците, се приближи до него с широка усмивка.

— Добър ден, аз съм градинарят. Кое е любимото ви цвете?

Бешир ококори очи. Помисли, че не е чул добре, и попита:

— Кой сте вие? Отвържете ме веднага и кажете на Сол, че искам да говоря с него!

Веселият човечец седна на ръба на леглото и опипа вързаните прасци на Бешир.

— Успокойте се, млади приятелю. Не ми отговорихте на въпроса. Кое е любимото ви цвете?

Бешир се зачуди дали срещу него не седи някой луд, толкова неуместен му се струваше въпросът на това зловещо място. Той повиши тон:

— Не ме интересуват твоите цветя, извикай шефа си.

Човекът с мустаците го погледна тъжно — сякаш беше разочарован от получения отговор. Извади градинарска ножица от джоба на престилката си, сряза халката и сякаш челюстите на менгемето се разтвориха. С усмивка на уста хвана левия крак на Бешир и пъхна малкия му пръст в острието на ножицата. Палестинецът подскочи.

— Чакайте, какво искате…

Човекът поклати глава:

— Не ви излъгах. Нали?

Бешир имаше чувството, че се намира в лудница. Човекът говореше абсурдни неща.

— Излъгал за какво? Нищо не разбирам… — Едва изрекъл това, Бешир изрева от болка. Ножицата щракна силно и отряза малкия пръст на крака му. Плътта падна на земята, а от раната бликна кръв и изцапа престилката на мъчителя.

— Казах ви, аз съм градинарят. А добрият градинар трябва да използва добри инструменти. Хайде, нямам намерение да прекарвам нощта тук. Питам ви отново, кое е любимото ви цвете?

Бешир започна да се дърпа, но това само го затягаше още по-силно.

— Вие сте луд… аз… розата…

Градинарят се почеса по главата, сякаш преценяваше отговора на палестинеца.

— Лош отговор, приятелю. Лалето. — Бързо и точно той отряза пръстчето и на другия му крак. Бешир се разкрещя като луд и едва не изгуби съзнание. Другият мъж застана до главата му и с всичка сила му удари плесница. Бешир си пое въздух. Беше го страх. Страхът го пронизваше като горещо стоманено острие. Страхът беше по-силен от болката.

— Моля ви, спрете. Ще ви кажа каквото искате.

Градинарят се изправи и прибра ножицата в джоба на престилката си. От другия джоб извади лула и я натъпка старателно, докато кръвта на Бешир продължаваше да се стича по пода.

— Моля ви, ще ми изтече кръвта, спрете я. Моля ви…

В малката стая се разнесе дим с аромат на карамел и прогони лошите миризми. Мъжът дръпна няколко пъти, зареял поглед в празното.

— Аз съм градинар, нали ви казах?

Бешир усещаше как кръвта му изтича и всеки миг ще припадне. Раните го боляха страшно, но чувстваше, че губи и разсъдък. Не можеше да проведе никакъв смислен диалог с палача си. Не биваше да го обижда, а да го поласкае.

— Да… знам… това е хубав занаят.

Лицето на мъчителя просветна.

— Така е и не го казвате просто така, за да ми доставите удоволствие, нали? В наши дни хората вече не уважават този занаят.

Бешир усещаше, че ще изпадне в безсъзнание. Сигурно бе изгубил поне литър кръв. Локвата на пода ставаше все по-голяма. Другият мъж, който стоеше мълчаливо, му удари още две плесници. Градинарят отново седна на леглото, извади ножицата и я остави до него.

— Не, не! — извика Бешир.

— Хайде, хайде. Успокойте се. Ще ви превържем добре и кръвта ще спре — каза той, като извади бинт, памук, малко шишенце спирт и хирургичен ластичен бинт.

Другият старателно направи превръзката. Кръвта спря.

— Сега вече имам достатъчно тор за моите цветя. Впрочем, нали не сте болен от СПИН или нещо от този род? Цветята ми няма да го понесат… — Градинарят стана, взе лопатата и найлоновия плик, които беше донесъл, и сръчно изгреба напоената с кръв пръст. — Един от моите приятели биолози ми каза, че кръвта е чудесен тор за растежа на някои цветя. От няколко години се опитвам да проверя дали е така. И трябва да ви кажа, че има истина в това.

Бешир изтръпна. Този болен луд събираше кръв за тор. Колко ли хора бе измъчвал така…

— Всъщност се шегувах, като ви питах кое е любимото ви цвете. Каквото и да ми бяхте отговорили, щях да ви отрежа пръстите. Винаги постъпвам така, за да изглеждат по-поетични нещата. Ето какво ще стане сега. Вие ще си починете малко, докато аз се занимавам с моите рози, и после ще дойда пак.

Бешир не посмя да го попита нищо от страх да не го ядоса и да му отреже друг пръст. Градинарят внимателно му потупа крака.

— Остават ви още осемнадесет пръста. Възползвайте се от тях.

Двамата мъже излязоха и заключиха решетъчната врата. Бешир отново извика:

— Какво искате от мен?

Градинарят го погледна като дете, което не разбира какво му се казва.

— Другите — не зная. Аз отглеждам рози. — Мъжът тръгна спокойно, но изведнъж се върна към решетката. — Не бях достатъчно честен. Не режа само пръсти. Най-хубавото оставям за накрая.

Бешир изстена. Никой на горните етажи на сградата не чу виковете на палестинеца. Изолацията на стените и околната тишина приглушаваха всеки шум. В малкия замък „Плеси-Бусак“, разположен в китната долина южно от Париж, се намираше седалището на Френската асоциация за ботанически изследвания. Любителите градинари, които имаха наивността да звънят в асоциацията, постоянно попадаха на телефонен секретар. Тези, които отиваха до оградата на замъка, можеха да видят как обитателите на замъка работят в градините. Малкият екип доброволци на асоциацията си поръчваха стоки на търговците от съседното село и всяка година организираха Ден на отворените врати, за да се похвалят с прекрасния парник до замъка, който се славеше с екзотичните си растения и великолепни розови храсти.

Президентът на асоциацията, специалист по розите, имаше славата на бонвиван и никога не пропускаше да направи дарения на Червения кръст в селото. Всички в замъка го наричаха „градинаря“ и това му доставяше огромно удоволствие. Той беше от южноафрикански произход и бе дошъл по тези места към края на 80-те години, след като бе купил замъка от европейски инвеститори. От време на време някои от тях идваха да си починат в това прекрасно природно кътче, защитено от замърсявания. Замъкът служеше и на ръководителите на Ордена, и на някои от неговите членове на път към други страни. Това беше вторият по значимост замък на Ордена.

На първия етаж в напълно обновената кула се намираше стаята за почетни гости. Тя беше голяма, обзаведена в стила на Империята с легло с балдахин и голямо резбовано бюро.

На поставката за писма на бюрото, върху червена кадифена възглавничка, лежеше камъкът. Контрастът на двата цвята още повече подсилваше черния цвят на находката. Сол го гледаше с уважение. Най-накрая му принадлежеше. Начало на нов живот. Той дълго прокарваше ръка по него, като очертаваше с пръсти еврейските вековни символи. Опитваше се да го оцени. Въпреки че изглеждаше като минерал, в него сякаш имаше скрит живот. Сол стоеше като хипнотизиран пред него.

Отвърна поглед от камъка и се погледна в малкото огледало до бюрото. На осемдесет и пет годишна възраст силите вече го напускаха, но умствените му възможности си бяха все същите. Колко ли живот му оставаше още на тази земя? Петдесет години най-много и повече… но ходът на съдбата щеше да се промени. Текстът на камъка и документите, които пазеше от толкова години, най-накрая щяха да го отведат да вратата, която щеше да го изведе към нови хоризонти.

Той поглади косите си и оправи яката на ризата си. Чу се глух шум. Изкарваха трактора. В съзнанието му изплува спомен от друга страна, от друг живот.

Сол се погледна в огледалото и затвори очи. В спомените си не беше старецът с побелели коси, а буйният СС оберщурмбанфюрер Франсоа льо Герман. Младият идеалист, който бе прекарал последната си нощ в бункера на Хитлер и заминаваше на мисия, която щеше да промени живота му. Това се случваше през прекрасното време на 40-те години, когато гореща кръв течеше във вените му и той беше млад и силен. Обзе го носталгия по това отминало време.

По време на престоя си в Южна Африка и други страни бе наблюдавал развитието на модерното общество, но никога не успя да изпита същото вълнение като през онези сурови и огнени години, когато неговата приемна страна, Германия, беше на крачка да построи най-силната империя, която някога е съществувала на Земята.

Думата „крачка“ му напомни и още нещо. Палестинският убиец, когото бе наел, сигурно вече бе минал през челюстите на ножицата. Лично той ненавиждаше мъченията, но признаваше, че са много ефикасни, и градинарят успяваше да пречупи винаги и най-жилавите. Абсурдното му поведение, смесица от насилие и безсмислени разговори, объркваше жертвите и те му се подчиняваха напълно. Веднъж той му бе показал колекцията си от пръсти и други отрязани части, които съхраняваше в буркани с формалин. Двадесетина буркана, подредени в дъното на един шкаф, и всеки от тях пазеше по нещо от жертвите му. Трябваше да се има предвид, че не бе донесъл колекцията си от пръсти на чернокожи, която бе събрал в Южна Африка, докато беше военен съветник там.

Всеки път, когато го срещаше, Сол се опитваше да прикрие отвращението, което изпитваше към градинаря, който безспорно бе най-жестокият мъчител в Ордена. Някои дори го наричаха Ножицата заради страстта му към този инструмент и сръчността, с която подрязваше рози и… пръсти.

Сол отново взе камъка в ръце и дълбоко пое въздух, сякаш искаше да се докосне до вековната му душа. Доволен, той го остави върху огненочервената възглавничка и се изправи бавно.

След два дни заминаваше за Хърватия, но преди това трябваше да се види с Йоана, която всеки момент щеше да пристигне. Липсваше само една част от пъзела и тя беше в ръцете на масоните.

Той ги мразеше. Бойните му другари от СС в групата „Туле“ му бяха разкрили зловредното влияние на тази секта с множество пипала. След войната „Туле“ пак го бе спасила, като му даде нова идентичност и го изпрати на сигурно място най-напред в Аржентина, а после и в Парагвай. Франсоа льо Герман, както и много други нацисти бяха започнали нов живот.

Той се беше оженил и градил кариера като директор на дружество за електронни части, което принадлежеше на един от членовете на Ордена. През 50-те години го бяха помолили да поеме ръководството на службата за следене на масоните към Ордена. Постепенно ролята му ставаше все по-голяма, докато накрая зае централно място. Той, малкият Франсоа, бе станал съветник на прогермански Орден. Десетки години бе наблюдавал развитието на обществото, Студената война, ракетите, изстреляни до Луната, промените, настъпили при падането на комунизма, интересни открития… Този втори живот бе преминал като в сън, сякаш предишният му живот никога не бе съществувал. А сега най-накрая щеше да изпълни това, което му лежеше на сърцето, което се криеше толкова дълбоко в него.

Той, Льо Герман, отново им измъкна най-голямата тайна. Зародишът на света. Едно разследване, което бе към своя край.