Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (47)

47

Хърватия

Хвар

Локи се дърпаше отчаяно, за да избяга от отредената му съдба, но белезниците, руско производство, които държаха ръцете и краката му, не му даваха никакъв шанс за това. Пазачите го носеха като дете, като чувал с картофи. Над себе си виждаше боровете, които толкова много обичаше, и между тях проблясваха звездите.

Плачеше и молеше за милост, въпреки че си даваше сметка, че това само ще предизвика ненавист. Когато беше начело на командосите по време на войната на Балканите, той бе убил много невинни, без да трепне и без да изпита ни най-малко съчувствие.

Шумът от разбиването на вълните в скалите се смесваше с песента на славеите, кацнали върху единия тис на носа.

Малката група хора напредваше към параклиса, където се разиграваха толкова ужасни сцени и стените бяха напоени със спомена от крясъците на убитите в Желязната дева.

Локи се надяваше да нагласят брояча на Девата за бърза смърт и железните остриета да го прободат изведнъж.

Членовете на ръководството го чакаха в мълчание. Изправиха Локи и го сложиха да седне. Той задържа сълзите си и се обърна на висок глас към другарите си:

— Поемам отговорност за делата си и оставам верен служител на Ордена. През целия си живот съм работил за идването на Халгадом на тази земя. Проявете състрадание и нека смъртта ми бъде бърза.

Групата се беше приближила още по-близо до Девата. Хаймдал пръв наруши мълчанието:

— Спомняш ли си какво снизхождение прояви към нашия брат от Лондон, когато ни доведе тук последния път пред това нещо, което сам си донесъл в този параклис.

— Не… Но той бе присвоил пари…

— Той беше най-добрият ми приятел. Не казах нищо тогава в негова защита, защото Орденът е преди всичко. И ти ще имаш същата участ. Помисли си за Сол и очарователната си дъщеря, които вече трябва да са във Валхала, ако нашият приятел, градинарят, е изпълнил заповедите ни. Ще заличим всяка следа от операция „Хирам“ и ще бъдем отново това, което трябваше да бъдем — невидими за очите на хората, и ще работим тайно. И ще дойде ден, когато ще се разкрием пред човечеството.

Пазачите затвориха капака над Локи и той изскърца.

Локи видя как пироните се приближават все повече към него. Заедно с това и светлината между капака и страничната стена на Девата намаляваше. Последните думи, които чу и достигнаха глухо до него, бяха изречени от Хаймдал.

— Остават ти двадесет минути живот. Наслади се пълноценно на прегръдката на Девата.

Настъпи тъмнина.

 

 

Ласко

Антоан си даваше сметка, че са почти към края на пътуването, и не му идваше никаква идея как той и Жад да се измъкнат от ноктите на представителя на „Туле“. В пещерата влязоха без проблем. Телохранителят на Сол бе убил един човек с ключове на входа и малката група бързо слезе в светилището.

Сол намери ключовете за осветление. Това си беше цяла система, която не осветяваше директно фреските, за да не ги повреди, и в залите цареше полумрак.

Прокълнатата душа на „Туле“ вървеше необичайно бавно напред, като се подпираше със здрава тояга, която си взе на влизане в пещерата. Изглеждаше така, сякаш нещо го мъчи, задъхваше се, вероятно поради липсата на кислород. Зад него, без да поглежда изобщо в рисунките, вървеше Йоана. Тя беше запалила цигара, без да се интересува изобщо за лошите последици от това. След нея и преди Марка вървеше Жад, бледа и измъчена от болката в осакатената си ръка. Тя се обърна назад и скришом му се усмихна. И двамата знаеха, че старецът ще ги убие, без да му мигне окото.

Да умреш в праисторическа пещера, и то точно в Ласко… Марка си спомни. Няколко дни преди това в библиотеката „Франсоа Митеран“ той бе размишлявал върху това, как и къде може да умре човек, във връзка със смъртта на Софи Доуз. Но никога не бе предполагал, че толкова скоро ще дойде отговорът на този въпрос.

Помисли си за иронията на съдбата и за посещението си в Рим. Ако беше приел предложението за вечеря на италианските си братя след представянето на труда, никога нямаше да се озове на този прием в посолството на Франция…

Групата стигна до залата с кладенеца.

Там седеше човек и без особено вълнение гледаше пристигането им. Изглеждаше странно. Бе доближил ръце до устата си, образувайки с тях триъгълник. На лицето му бе изписана лека усмивка.

Марка веднага позна Жуано и видя до него чантичка, в която имаше спринцовка със синкава течност. На земята до нея имаше друга счупена спринцовка.

Сол застана пред Жуано победоносно.

— Виждам, че сте ме изпреварили. Какво е чувството да се слеете с боговете?

Жуано не обърна внимание на думите на представителя на „Туле“, а се обърна към Марка:

— Много съм опечален, брате, че въвлякох и теб в това. Уви, боя се, че вали обилно…

Антоан веднага разбра смисъла на това изречение. „Вали“, изречено пред непосветени, означаваше, че има опасност. Сол кимна на телохранителя си, който избута Антоан и Жад до едната стена. Йоана остана от другата страна.

Жуано стоеше неподвижен, като статуя. Очите му блестяха необичайно силно. Изглеждаше по същия начин, но нещо в изражението му се бе променило. Излъчваше сила и тиха енергия. Дори Марка не можеше да издържи този изпепеляващ поглед.

Сол, като хипнотизиран от чантичката, взе бързо спринцовката и започна да я разглежда.

— Няма значение, че мълчите, и така, като ви гледам, явно вторичните ефекти от тази дрога са доста ограничени. Аз също свърших с разследването си на това свято място, построено от чисти хора, които са вярвали в силата на природата. Хора, които не са били заразени от бога на евреите и от проклетия му син.

Жуано се обърна към него и каза с равен глас:

— Вие не знаете какво става сега, какво е било и какво ще бъде. Истината никога няма да се разкрие пред вас.

— Така ли? Ще видим.

Сол протегна едната си ръка напред, а с другата инжектира съдържанието на спринцовката в сбръчканата си и покрита с кафяви петна кожа. Той притвори очи, за да се наслади на този момент.

Антоан и Жад се притискаха един към друг, сякаш за да се защитят по-добре. Сол отвори очи, взе тоягата, която бе подпрял до стената, и посочи с нея Жуано.

— На колене, масоне!

Гласът на Почитаемия от „Орион“ отекна:

— Никога. Един свободен човек никога не коленичи пред друг.

Сол кимна на телохранителя.

Изстрелът проехтя в безпаметната нощ в Ласко.

Жуано падна на земята, като се държеше за корема. Антоан изръмжа:

— Мръсник…

Йоана го удари с пистолета по врата, за да го накара да млъкне. Антоан залитна към скалата. Жад се опита да го задържи, но връзките й пречеха.

Сол бе коленичил до Жуано.

— Чувствам как в мен се надига неудържима сила, сякаш младостта ми се връща.

Лицето му се изкривяваше в жестока маска.

— Аз отново съм есесовецът от поделението „Шарлеман“. Кажи ми наистина какво почувства, преди да съм те доубил, масоне? Видя ли твоя Бог?

Жуано го погледна втренчено.

— Ти не можеш да разбереш. Видях себе си. Това е всичко.

— Лъжеш, куче!

Сол вдигна пръчката и удари рамото на Жуано. Масонът не извика. Сол беше като луд.

— В древни времена шаманите са жертвали животни, за да умилостивят боговете. Гледай. Тези фрески са свидетелство за това. За мен ти си само едно животно. Топлината се разнася из тялото ми, усещам как силата се разлива в мен.

Той удари втори път с тоягата, този път по врата. Антоан и Жад присъстваха безпомощни на тази сцена и се опитваха да се освободят от въжетата. Сол крещеше:

— Ще ми кажеш ли какво почувства?

Жуано лежеше на земята, главата му висеше към едното рамо. Той събра последните си сили, за да изрече последни думи преди финалния удар.

— Аз умирам като… моя господар… Хирам. Това е чест. А ти… ти нищо не разбра… както и останалите лоши хора… трябва да имаш чисто сърце, ако ли не…

Великият архивар протегна ръка.

— Антоан… брате… Вече не ме е страх. Ето каква е тайната на ритуала на мрака… ако знаеше, Антоан… минах през тъмнината и после видях… Не. Не Великия архитект… а мен, само мен… не ме е страх. Никога повече няма да ме е страх.

Сол се смееше като луд. Той вдигна за последен път тоягата и размаза черепа на Жуано.

Марка извика:

— Защо? Защо него и всички останали? Защо ги убивате като Хирам?

Сол уверено тръгна към него. Сякаш младостта му се беше върнала.

— Но аз просто възобнових един вековен обичай. Никой не знае кой е откривателят на ритуала на кръвта, но основателят на нашия Орден, граф фон Себотендорф, го е възобновил в Германия, като сам е дал пример за това. Когато „Туле“ избра да бъде невидима при появата на нацизма, също така реши да изпрати послания на твоите братя. А какъв по-добър подпис от това да ви убиваме като Хирам, но без да се разкриваме. Но само си губя времето. Имам да правя толкова много неща. Мечтата ми се сбъдна.

Той залитна, сякаш беше пиян. Телохранителят му се приближи до него, за да го хване, но Сол го бутна рязко. Йоана също се запъти към стареца, който храчеше на земята.

— Няма нищо. Аз ще седна. Ти се заеми с тях. Убий ги. „Аз вече не се страхувам“… Той каза: „Аз вече не се страхувам“.

Марка погледна Жад.

— Съжалявам, би ми се искало…

Тя го целуна по устните.

— Не казвай нищо.

Сол се мяташе във всички посоки. От устата му започна да излиза пяна, а гласът му зазвуча разтревожено:

— Не! Не и те! Те всички са около мен. Не и това! Виждате ли ги? Виждате ли ги? Не ги оставяй да се приближат до мен. Отдръпнете се, аз съм есесовец. Трябва да ми се подчинявате… Не!

Йоана се спусна към Сол. Полудял, той размаха пистолета си и го насочи към Марка.

Антоан затвори очи. „Вече не ме е страх“.

Отекна изстрел. После втори. Марка се свлече на земята. Последното, което си спомняше, беше, че Сол се гърчи на земята като побесняло животно.