Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (21)

21

Париж

В храм № 11 на улица „Каде“ сбирката на ложа „Орион“ приключваше. Братята полека се насочваха към преддверието и се качваха към стаята, където щяха да похапнат. В храма Майсторът по церемониите, подпомаган от Великия експерт, подреждаха украшенията^[1], докато свещите една по една угасваха.

Облегнат на бара в залата за вечеря, Патрик дьо Шефдебиен приемаше поздравленията на новите си братя. Експозето за общите елементи между Ордена на тамплиерите и франкмасонството беше одобрено.

Седнал в коженото кресло, Марк Жуано размишляваше върху труда, който току-що бе чул. Патрик дьо Шефдебиен се настани до него.

— Напълно сте се отдали на размисли, брате.

— Твоят труд поражда размисли.

— В интерес на истината просто съм обобщил последните изследвания на чичо си. Нямам особена заслуга. Бих искал да се задълбоча повече, но работата в „Ревелан“ ми отнема цялото време, нали разбираш?

— Да, и се радвам, че въпреки тези твои задължения все пак успяваш да отделиш време и на масонството.

Шефдебиен се усмихна.

— Може би между „Ревелан“ и масонството има повече връзки, отколкото смяташ.

Чу се тропане на столове. Братята се настаниха за вечеря. Жуано подаде ръка и стана. Той никога не присъстваше на тези вечери. Твърде шумни бяха за него. Разговорите върху прочетения труд за връзката между двете организации, разделяни от векове, вървяха с пълна сила около масата.

Всъщност целият труд на Шефдебиен касаеше ползването от страна на масоните при Директорията^[2], и по-късно при Империята, на средновековни документи при голямото ограбване на манастирите. През тези смутни времена, когато ложите са били забранени, някои братя са се сдобили с древни текстове директно от разпродажбата на имотите на Църквата и аристокрацията. Цели библиотеки, пълни с книги от XVIII век, някои от които датирани от Средновековието, били разпродадени на търг за радост на учените.

Изследванията на Шефдебиен показваха, че някои религиозни хроники от епохата на тамплиерите или протоколи от процесите на Инквизицията са вдъхновили масони при създаването на техните ритуали. В тях имаше следа от обичаите на рицарите тамплиери и за това свидетелстваха средновековните документи.

Патрик се радваше на успеха си. Приемането му с почести в ложата „Орион“ го приближаваше до чичо му, чийто единствен наследник беше той. Ставаше дума най-вече за духовен наследник. Замъкът в Дордон и колекциите от архивни документи на стария маркиз не струваха нищо пред имотното състояние на младия и упорит президент на „Ревелан“.

— Съчинението ви беше забележително, брате — каза един масон с гола глава, който също седна на масата за угощение. — И говорите почти толкова добре, колкото и пишете.

Шефдебиен кимна на съседа си, фармаколог, специалист в ботаническите изследвания, който замалко бе изпуснал Нобеловата награда през 80-те години. Той сниши глас.

— За тамплиерите винаги се е говорело какво ли не. Мислите ли, че един ден наистина ще се изясни какво действително са били?

— Честно казано, не зная, но ако скромните ми трудове спомогнат за това, ще бъда много щастлив.

Изследователят го погледна хитро:

— Нека забравим тези рицари и приказките, свързани с тях. Кажете ми нещо за вашите проучвания, но не езотерични, а фирмени. Един от колегите във Факултета ми каза, че „Ревелан“ в момента набира опитни биолози.

Шефдебиен се досещаше, че трудът му върху Ордена на Храма е послужил само като претекст да се завърже разговор за бизнес.

— С удоволствие ще поговорим, но не тук. Може би, ако обядваме някъде заедно.

Шефдебиен знаеше, че това е, за да го проучат, за да определят дали е склонен да смесва масонството с работата.

Биологът нямаше никакво основание да иска да започва работа при него. „Орион“ имаше безупречна репутация и обикновено работата и масонските задължения не се смесваха. Той бе отговорил по възможно най-дипломатичния начин. Другият не настоя.

Патрик дьо Шефдебиен нямаше да допусне и най-малката погрешна стъпка. По време на речта си той бе забелязал, че Жуано изглежда угрижен, почти безразличен към представянето на неговия труд.

Амстердам

Бешир не обичаше нетърпението. То го правеше слаб. Гол под чаршафите, той отчаяно се мъчеше да получи ерекция. Откакто жената го бе оставила сам и отиде да се съблича в банята, цялото му тяло бе страшно напрегнато. Желанието го парализираше. Никога не бе копнял толкова по жена, че собственото му тяло да не му се подчинява. Обзе го срам.

Срещна я в бара на хотела, докато пийваше последната чаша, преди да се качи в стаята си. Хубава, омъжена за собственика на посредническа фирма за диаманти в Южна Африка, тя бе дошла в Амстердам, за да договори няколко диаманта. Самоуверена бизнес дама, която също като него искаше да си достави удоволствие, преди да продължи с работата си.

И ето че в мига на истината — нищо… да не може да уважи една европейка. Бешир се изправи рязко. Нямаше друго решение. Трябваше му стимулатор. Особено силен. Той отвори малка кутийка и извади от там кафяво топче. Погълна го наведнъж. Трябваше да изчака петнадесетина минути, докато веществото подейства. Негов приятел италианец собственоръчно свесваше киф и вид гъби, които се славеха за голям афродизиак. Когато ефектът им преминеше, хората повръщаха, страдаха от диария, главоболие и безсъние.

Облечена в тясно, изрязано боди, което очертаваше пищните й форми, жената влезе в стаята и тръгна бавно към леглото. Искаше да остави време на палестинеца да разгледа добре тялото й, да си представи сладки преживявания, тайни и недокоснати места. Впрочем Бешир гледаше доста странно. Той протегна ръка към отворената пластмасова кутия.

— Искаш ли?

Тя се приближи.

— Какво е това?

— Смес от гъби с формата на пенис. В Индия казват, че имат мощен ефект върху плодовитостта…

— Нямам нужда от стимулатори — прошепна тя и седна на ръба на леглото. — Вие, мъжете, с вашия култ към фалоса сте едновременно смешни и сладки…

— Не знаеш какво губиш.

— Ти взе ли си?

— Пипни ми го и ще видиш.

Бешир замълча. Никога не бе преживявал такова нещо. Спомни си един концерт за пиано, на който бе присъствал като дете. И дългите, нежни ръце на жената, които се движеха по клавишите и ги караха да стенат.

Веществото започваше да оказва въздействието си по-бързо от очакваното.