Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (35)

35

Париж

Остров Сен Луи

Ресторантът, чиято дървена фасада датираше още от миналия век, се намираше между кея Анжу и улица „Пултие“. Почти всички клиенти бяха антиквари и галеристи на почтена възраст, привлечени от декора в стил бел епок. Кухнята не предлагаше кой знае какви специалитети, но пък за сметка на това имаше голям избор на вина. В залата, където светлината винаги бе приглушена, бяха обособени отделни кътове и клиентите спокойно можеха да си говорят. В тази атмосфера имаше нещо задушевно и специално и това много привличаше посетителите. Създаваше се чувство на споделеност.

Ето защо управителят се изненада, когато видя мъж на около тридесет години, с анцуг, да прекрачва прага и да се спира в преддверието. Той огледа набързо стаята, сякаш търсеше някого.

— Господинът желае ли маса?

— Не. Моят приятел вече е запазил. Сигурно е тук. Благодаря.

И тръгна между столовете към другия край на ресторанта. Там, където управителят бе настанил един господин, който искаше възможно най-спокойната маса.

— Наистина имаш прекрасен вкус, братко. Този ресторант е чудесен. За съжаление не съм облечен подходящо — каза новодошлият и седна на пейка, покрита с износена кожа.

— Не се тревожи, Патрик — успокои го Марк Жуано.

Дойде сервитьорът. И двамата си поръчаха аперитив.

— Покойният ми чичо, когото познаваше добре, имаше много консервативен вкус за обличане. Малко поостарял по мое мнение. И най-вече — в пълен противовес на нравите днес. Казват, че една от характерните черти на истинските благородници е тяхната противоречивост. Така например аз ръководя козметична компания, насочена определено към бъдещето, но в същото време съм масон и защитавам традиционните ценности.

— Точно затова те поканихме в „Орион“. Как намираш новите си братя?

— Очарователни.

— Видях те да говориш с нашия брат биолога. Имате ли… как да кажа… светски отношения?

Шефдебиен се усмихна. Вече се започваше.

— Няма нищо тайно. Този брат, или по-скоро неговите лаборанти са много напреднали в изучаването на биотопите на Южна Америка. Без да навлизам в подробности, накратко казано, те имат опит в ботаниката, който би могъл да бъде полезен на „Ревелан“.

— Тоест?

— Продажбата на козметични продукти е в разцвет. Има много перспективи във въпросната област.

Жуано остави менюто, което до този момент четеше, на масата.

— Тази област, да кажем, по семейни причини не ми е напълно непозната.

— От твоя баща? — попита Шефдебиен.

— Да, от моя баща. Добре си се осведомил!

— Знам само, че е бил известен невролог.

— От него съм наследил афинитета към точните науки. И биологията винаги ме е привличала.

— Мислех си, че повече те привлича философията и духовната природа на нещата. Все пак си специалист по история на религиите.

Жуано си поръча, преди да отговори.

— Аз съм това, което Жерар дьо Нервал е наричал „озарен“, тоест човек, който е бил убеден, че трябва да открие някаква истина. И тази истина е масонството. От много години, също като чичо ти, събирам спомените ни. Отделни спомени, които често са много разпръснати. Всъщност досега няма нито едно сериозно, пълно и научно обосновано изследване, което да изясни корените ни…

— … и съответно нашето настояще — добави Шефдебиен.

— Да. Впрочем от два века, от официалното му възникване, франкмасонството се е превърнало навсякъде по света в една от най-обсъжданите и опасни понякога власти. А няма основателна причина за това. Защо франкмасонството например оцелява векове наред, защо оцелява след всички диктатури и революции? Ето този въпрос си задавам аз. И не съм единственият.

— И какъв е отговорът?

— Тайната! Тази прословута тайна, която никой не е разкрил и която ние, масоните, без да си даваме сметка за това, пазим. Тайна, в чието съществуване вярват много хора и която подхранва много истории…

— А има ли такава тайна?

Този въпрос прозвуча иронично. Сервитьорът сложи приборите на масата.

— Тайна? Разбира се! И тя е у всеки истински масон. Той я носи, без да го знае. Изживява я, без да може да я обясни. След посвещението си всеки един от нас знае, че се е променил. В душата му заживява нова сила, променя го, преобразува го, развива го. Също като необработения камък в ръцете на майстора, който малко по малко заприличва на нещо. Тайната се крие в изпълнението на ритуала.

— Така ли мислиш наистина…

— Някои мислят, че има и друга тайна. Някаква материална истина. Чичо ти много я е търсил.

Великият архивар се загледа в чашата си, в която пробягваха червени отблясъци.

Сервитьорът поднесе месото така, както трябва в реномиран ресторант в самия център на Париж.

Великият архивар продължи:

— Изгубена тайна, която вероятно един ден отново ще бъде открита. Несъмнено от тамплиерите. Или поне отчасти. Знаеше ли, че чичо ти също се интересуваше от тези въпроси?

Шефдебиен махна вяло.

— Чичо ми се интересуваше от всичко. И най-вече от тамплиерите! Между нас казано, не го приемай лично, но твоето търсене на тайната, в която са замесени и тамплиерите, прилича малко на измислица. Надявам се да не ми кажете, че търсите сина на Исус или Свещения граал…

Марк Жуано го изгледа настойчиво.

— Без ирония, моля. И аз съм като теб, оставям тамплиерите и техните големи тайни на жадните за окултни мистерии профани. Наистина съм убеден, че те пазят нещо. Трябва да поработя върху този въпрос, като остана сам.

— Защо не прекараш няколко дни в замъка на моя чичо в Дордон? Ще бъдеш сам, а и атмосферата е по-спокойна…

Жуано погледна събеседника си и се замисли.

— Приемам предложението ти.

— Добре… Добре. Тогава се обади на нотариус Катарел в Сарла, той урежда наследството. Ще го предупредя. Ще ти даде ключовете.

Великият архивар остави приборите.

— Благодаря ти за съдействието. Знаеш, че не забравям. Но има още нещо. — Постепенно ресторантът се беше напълнил. Отвсякъде се носеха разговори. — Както знаеш, баща ми е умрял в концентрационен лагер. През последните му дни до него е бил един брат, също депортиран. Брат, който нищо не е забравил.

— Било е ужасно…

— Повече отколкото можеш да си представиш. Нацистите са отвели насила баща ми, за да им съдейства за научни опити. В момента, в който вече не са имали нужда от него, са го преместили в Дахау. Там, в един от последните му пленнически дни, той е разказал всичко на другия задържан, Марек. Според него е имало тайно общество, което е правело изследвания за тяхна сметка. Това братство е било много влиятелно в СС и всъщност е представлявало власт във властта. Баща ми е правел опити, свързани с тази тайна.

— Коя точно? Нацистите са правели серия от ужасни и ненормални опити.

— Търсели са вещество, наследено от боговете. Но тъй като всяка врата води до безкрая, те са могли да стигнат както до рая, така и до ада. Това вещество е било част от изгубен масонски ритуал, ритуала на мрака.

Шефдебиен бе спрял да се храни.

— Нищо не разбирам.

— Представи си една Божия напитка, която те отвежда направо към произхода и силата на живота. Това, което ние, масоните, наричаме Великия архитект на Вселената. И си представи какво са можели да направят с нея нацистите! За тях това е сома, възхвалявана във ведическа и арийска Индия.

— Но това е лудост — извика Шефдебиен, — да вярваш в съществуването на изгубена преди векове тайна и която е нещо като… мощно екстази…

— Огромна сила.

— Не, това е лудост.

— Лудост? Нищо не разбираш. Баща ми е умрял заради тази тайна.

Патрик бутна чинията си.

— Аз продавам просто козметични продукти.

— А аз мога да ти предложа нещо по-добро!

Докато разрязваше сиренето си, Жуано продължи:

— Този еврейски брат, за когото ти споменах, посвети живота си на това разследване. Той беше археолог в Израел и миналия месец откри гравиран камък, който споменавал за подобно на търсеното от нацистите навремето вещество. Той бе убит, а камъкът — откраднат от последователите на нашите врагове.

— Кои? „Туле“?

Лицето на Жуано помътня.

— Да, звярът е още тук, скрит, но нанася удари. Ние и те… се надпреварваме смъртоносно за тази напитка.

— Кои сме „ние“?

— Няколко души от „Орион“. Това разследване не касае Великия Ориент. На Почитаемия майстор ще му стане лошо, ако разбере за това.

Шефдебиен се огледа наоколо и после сложи ръка на рамото на Жуано.

— Добре, да обобщим, преди да ме заболи главата. Става дума за древна тайна. Нещо като чародейно питие, напитка, която хората са познавали, а после са изгубили. Прочутата сома на древните. Напитката, от която заприличваме на богове!

Великият архивар се усмихна.

— Точно така. Открай време се знае, че някои растения, тоест някои молекули, имат голямо влияние върху човешката душа.

— А ти знаеш ли кои растения се съдържат в тази напитка?

— Едното е известно, другото се съдържа в рицарския параклис в центъра на Франция благодарение на ритуал, открит от брат през XVIII век, а третото е изписано върху въпросния камък. Липсва единствено дозировката на тези три съставки. В един архивен документ се споменават тези елементи, но се назовава само един. Хората от „Туле“ вече познават два от другите елемента. Първият, който открие трите елемента, ще може да произвежда напитка, която ще отвори нови врати пред сетивата, ако цитираме Алдо Хъксли.

Двамата мъже дояждаха десерта си. Мълчаливо. Жуано изглеждаше уморен. Бе говорил много. Шефдебиен, който обичаше кратките обобщения, анализираше чутото.

— Добре. Кажи ми кое е веществото, открито от теб.

— То е цитирано в архивен документ, който руснаците ни върнаха. Този документ е копие на изгубен оригинал, вероятно написан от някой германски бюрократ. Навремето е било честа практика да се преписват документи, тъй като можело да се окажат важни. Накратко, един от нашите Архивари, Софи Доуз, откри това копие. Оригиналът вероятно е останал в ръцете на „Туле“. Значи и двете страни познаваме първия елемент.

Кафетата димяха на масата. Никой не беше отпил.

— Кой?

— Чувал ли си да се говори за огнената болест? За огъня на свети Антоан?

— Не.

— През 1039 г. е избухнала първата епидемия от тази болест в Дофине. Половината селяни са полудели и са станали жертва на невъзможни халюцинации.

— Откъде идва тази епидемия?

— Claviceps paspali, или Claviceps purpurea. Малка гъба, известна като мораво рогче, която расте по ръжта. През 1921 г. са изолирали халюциногенните съставки в тази паразитна гъба, някои от тях са впечатляващо силни. В мистериите на Елефсис в Гърция, посветени на Персефона, богинята на подземното царство винаги е представяна с житен клас в ръцете.

— А вторият?

— След като откри първите документи, в които се споменаваше тази гъба като съставна част в изгубения ритуал, Софи Доуз ми каза веднага и ние пренасочихме разследванията си. Казах за това на Марек, а той, от своя страна, го потвърди чрез казаното от баща ми относно опитите на нацистите. След един месец Софи откри друг документ, ръкописа на Дьо Брьой, и почти по същото време Марек откри гравирания камък. Софи замина да посети параклиса в Пленкуро, където мислеше, че се намира вторият елемент, преди да отлети за Рим. Повече не я видях.

Шефдебиен изглеждаше смаян. Жуано продължи:

— Третият елемент, открит от Марек, е в ръцете на нашите неприятели.

— Убитият археолог… — прошепна Шефдебиен.

— Точно така — каза Великият архивар, — трябва отново да намерим камъка и следователно „Туле“. И затова имам нужда от твоята помощ и от средствата на твоята компания. Ако съберем трите съставки на сома, трябва да я произвеждаме. За да се пие…

— А каква е връзката с ритуала на мрака?

— Сома е част от този загадъчен ритуал.

 

 

Жуано махна за довиждане на своя брат и тръгна към катедралата „Нотр Дам“. Следобед искаше да замине за Сарла. Шефдебиен се бе обадил на своя пилот и самолетът, собственост на фирмата, беше готов да излети по-късно през деня.

Въпреки пролетното слънце по брега на Сена беше хладно. Шефдебиен вдигна яката си. Веднага щом отидеше в кабинета си, щеше да се обади на шефа на лабораториите, за да предостави веднага възможност за работа на Жуано.

Шефдебиен не намираше друго освен положителни страни в това сътрудничество. Той и за миг не вярваше в божествените свойства на тази напитка, приемана по време на въпросния ритуал. Струваше му се, че Жуано доста се е вкопчил в това разследване и беше приел нещата прекалено лично. Мислите му бяха обзети единствено от този ритуал на мрака. Понякога някои братя доста се увличаха и Жуано беше пример за това. При все това може би, без да искат, древните бяха открили отвара с психотропни и лечебни свойства. Пазарът на антидепресанти беше широко отворен, а и от дълго време „Ревелан“ се опитваше до навлезе във фармацевтичната индустрия.

Но най-важният мотив за желанието му да участва в цялата тази работа беше моралният дълг, поет от Жуано. Членът на „Орион“ имаше голямо влияние и щеше да му помогне да постигне целта си, която преследваше от години: да стане бъдещият Велик майстор на Великия Ориент.