Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (16)

16

Париж

Библиотеката „Франсоа Митеран“

Валеше силен студен дъжд и преддверието на библиотеката се бе превърнало в пързалка. С великите си идеи архитектът бе покрил земята с ценно дърво, вследствие на което броят на подхлъзванията и изкълчванията скачаше рязко веднага след първата капка дъжд. Малко след откриването на библиотеката службата по поддръжката бе залепила ленти върху дървото, които предпазваха от подхлъзване за голямо облекчение на посетителите и служителите, които изпадаха в ужас, щом видеха да се задава облак.

Антоан Марка се подхлъзна все пак в един участък от стълбището, който не беше обезопасен, и се хвана в последния момент за желязна кашпа с изсъхнал храст. Той се изправи и продължи да се изкачва към централното преддверие. Четирите кули под формата на книги, поне за хората, надарени с въображение, се огъваха под силния вятър, който духаше, без да спира, от три дни в цялата област. Чиста аномалия във времето след предишния слънчев период. Парижани с неохота изваждаха по-плътните си дрехи от гардеробите с надеждата, че времето отново ще се проясни.

Марка закопча отново дъждобрана си, когато стигна пред металната врата. Както обикновено ескалаторът не работеше, но това изобщо не пречеше на хората. Високите тънки екзотични растения, които красяха огромния централен двор, се огъваха като въжета на кораб. Сякаш възползвайки се от съучастието на вятъра, те искаха да се освободят от металните примки и да отлетят надалеч. Но стоманените връзки не можеха да бъдат скъсани така лесно и оставаха прикрепени към земята.

Малка групичка хора чакаше търпеливо пред входа, охраняван от двама пазачи, които не бързаха особено да ги пуснат. Шарените чадъри бяха единственото цветно петно сред тази маса от метал и тъмно дърво.

Докато чакаше на опашката, Марка отново се замисли за престоя си в Рим. Беше се върнал от там предната вечер и все още пред очите му беше тялото на момичето, проснато на пода в посолството. Трагична история, разиграла се на място, приличащо на декорите от италианска опера. Това, че тя му беше сестра, го натъжаваше още повече. Веригата губеше още едно от свързващите я звена.

Ако можеше да избира къде да умре, Марка, без да се колебае, би избрал това посолство в Рим. По-добре беше, отколкото да умре в някое болнично легло. Той си помисли, че начинът, по който умираш, също е много важен, защото в крайна сметка красотата на мястото нямаше особено значение, ако те убият с палка.

В деня след убийството в Рим рано сутринта той бе прекарал доста време в библиотеката на италианската ложа, за да проучи ръкописи от края на XVIII век и да си води бележки за събирането на материали за провеждане на конференция за влиянието на Франция върху италианското масонство.

След като спря да преписва от книгите, му хрумна идеята да попита секретаря на библиотеката, дали има регистър с по-интересни и необичайни факти в историята на римските или италианските ложи. Секретарят — побелял, попрегърбен и леко оглушал — му донесе избелял зелен кашон с окъсани документи.

Марка се разположи в дълбоко кожено кресло и жадно разгледа съдържанието му. Търсеше свидетелства за убийства, които приличаха на убийството на Софи Доуз. Нанасянето на три удара върху тялото твърде много приличаше на легендата за Хирам. Колкото повече четеше, полкова повече ентусиазмът му намаляваше. Протоколи от открити заседания, достъпни за всички, изрезки от вестници за награждаването на представители на Ордена, статии за разграбването на ложите от фашистките групи при идването на власт на Мусолини. После нямаше нищо чак до освобождаването на Италия от Съюзниците. Тогава попита секретаря, дали знае нещо за необичайни убийства на масони в историята на италианските ложи. Мъжът се почеса по главата и се извини, че от възрастта паметта му е отслабнала. После си спомни, че точно преди освобождението на Рим са открили трима Почитаеми майстори, убити в хотел, недалеч от Колизеума. Три трупа на висши сановници от римските и миланските ложи с ритуално разбити лица. Това се случило по време, когато убийствата на Гестапо били често явление. Така че му приписали и тези убийства.

Комисарят обаче се досети, че хитлеристката полиция едва ли бе замесена в тези покушения, защото методите на Гестапо бяха различни, първо, и второ, защото по неписано правило нацистите измъчваха и убиваха жертвите си в собствените затвори, а труповете носеха многобройни белези на изтезания. А и вроденият организационен усет на германците ги подтикваше да събират всичките си жертви в общи трапове.

Архиварят му донесе още по-прашна папка, пълна с изрезки от вестници от 30-те години, касаещи политическото насилие. Едната от тях беше за убийството през 1934 г. на учен, масон, жестоко пребит, преди да бъде убит с удари по главата. До статията беше написана думата „Хирам“ с въпросителен знак след нея с лилаво, почти изтрито мастило. Марка я пресне, като си каза, че и в Париж ще продължи да търси следи от подобни убийства в миналото. В червен кожен тефтер той бе записал различните убийства във времето, като единственото, което ги обединяваше, бе начинът на убиване.

1934 г. Флоренция, убит един брат.

1944 г. Рим, убити трима братя.

2005 г. Рим, убита една сестра.

Той се надяваше целият този списък да е просто съвпадение и да не намери нищо в архивите в Париж. С дълбоко уважение благодари, сбогува се с възрастния човек и напусна римската ложа.

Дъждът ставаше все по-силен и сигурно по тази причина библиотеката „Франсоа Митеран“ бе необичайно пълна. Самото име на бившия президент събуждаше у Антоан позабравени спомени от началото на кариерата му. Като млад инспектор през 80-те години Марка бе започнал да се издига в кариерата по времето, когато левите губеха утопичните си илюзии и се сблъскваха с действителността. До достигането на неговото посвещаване той бе изминал същия път като всеки друг новопосветен, воден от високопоставени братя. Една вечер, след като си бяха пийнали доста, един от неговите висшестоящи го бе попитал дали иска да влезе в масонството — така, както би го попитал дали иска да членува в клуб за петанк, или да участва в ловна дружина. Марка не знаеше какво да отговори в момента.

На двадесет и пет годишна възраст той не беше сигурен в избора си и не му харесваше да се подчинява на принудителни правила. Един от неговите колеги, с когото бе разговарял за това, му каза с насмешка, че трябва да си изключително глупав, за да откажеш такава покана, тъй като това е един от най-добрите катализатори за развитие на кариерата в тази система.

От любопитство и опортюнизъм младият инспектор Антоан Марка се посвети в масонството. Във Великия Ориент с подчертано леви убеждения. А не във Великата ложа на Франция, където имаше повече полицаи. Един месец по-късно трима непознати, изпратени от Почитаемия майстор на ложата, в която искаше да го приемат, дойдоха да се запознаят с него и да поговорят за бъдещото му посвещаване.

Единият от тях, застрахователен агент, искаше да види неговото жилище, за да си направи изводи за личността му. Марка си спомни как се бе обадил на пожар на портиерката, за да подреди набързо и да прибере мръсното бельо. По онова време все още не беше женен. Нито пък разведен.

Мълчаливият и затворен човек дълго време разглежда жилището и му задаваше въпроси за неговия живот и предпочитания. Говореше по особен начин, като изговаряше бавно всяка сричка от думите, сякаш искаше да ги запечата в съзнанието на събеседника си. Това действаше почти като хипноза, като нежна мелодия, която постепенно се загнездва в съзнанието. За първи път инспекторът се намираше от другата страна и не той водеше разпита. Това нарушаваше устойчивостта му, още повече че разпитващият изглежда правеше всичко възможно, за да го разубеди.

Спомни си чакането в тъмната стая, малка стая, изпълнена със символи, където трябваше да размишлява и да формулира философската си мисъл. Спомни си как после вързаха очите му, как откриха някои части от тялото му и как трябваше да мине през изпитанията. Дълго опасно пътуване през вода, въздух и огън, за да види накрая Светлината. Върховният миг. Мигът на истинското раждане. Всъщност в този ритуал нямаше никаква тайна. Всеки, който иска, можеше да си купи от книжарницата едно от хилядите произведения, посветени на масонството, които надълго и нашироко описваха този ритуал.

През онази вечер Марка разбра, че изживяването на това посвещаване му бе окрилило душата.

Бе изпитал неописуемо чувство, впечатлението, че за миг се е усетил във вечността; нещо, което човек трудно може да разбере, ако не го е изпитал. Във всеки случай това не може да се предаде в тези книги. Няма нищо магично, по-скоро става дума за различно състояние на духа. Той бе говорил за това с други братя, единият от които, убеден агностик, антиклерикал и привърженик на земните удоволствия, му бе казал, че това е като при секса — трябва да си го правил, за да знаеш какво е. „Опитай се да обясниш на един свещеник, какво е оргазъм. Изобщо няма да може да разбере за какво му говориш, освен ако не се е поддавал на изкушението…“

След посвещаването си той се запозна с новите си братя в ложата, но никой от тях не заемаше истински влиятелна позиция. Той се разочарова: не познаваха нито някой известен политик, нито виден магистрат, още по-малко пък медийни звезди. Сред тях имаше ченгета като него, учители, няколко бизнесмени, шепа занаятчии, пенсионирани университетски преподаватели и един готвач, заслужил похвалите на пресата, след като бе удостоен с една звезда от „Мишлен“^[1].

През годините проявяваше упорство и стана Майстор. Когато стигна до тази степен, започна да посещава други ложи и се запозна отблизо с една от толкова оклеветяваните масонски ложи от пресата, чиито членове бяха изгубили всякакво чувство за справедливост. Ала винаги се връщаше в своя храм — там, където бе направил първите стъпки. В него се чувстваше като у дома си, защитен от околния свят. В пълна сигурност, сред братя масони. Когато се подготвяше за конкурса за комисар, мрежата от масони се бе поразмърдала и предложила да се присъедини към една група, в която членували около стотина комисари от всички ложи. Марка не знаеше дали това има значение, но за няколко години списъкът с познатите му доста набъбна.

В периода след войната френската полиция е имала много масони в редовете си — по-малко сред тези без военни чинове и все повече нагоре в йерархията. Поне трима бивши директори на полицията са били масони.

Най-пристрастените към историята братя обясняваха, че тесните връзки на полицията с масонството са започнали с Фуше, страшния министър на полицията при Наполеон и Луи XVIII и освен това влиятелен в йерархията на Великия Ориент по това време.

Марка не ценеше много Фуше и вече бе изгубил част от наивността си относно действията на някои от посветените си колеги. В средата на 90-те години, докато разследваше афера за злоупотреба с финансови средства в една политическа партия, за своя огромна изненада той бе посетен от съмнителен посредник. Мъжът дълго се бе ръкувал с него, като леко му натискаше ръката, обичайният знак за разпознаване на масоните. После се впусна в дълга реч за защитата на Републиката от крайната десница и накрая го помоли да не се намесва и да запази мълчание по повод на серия преводи, осъществени от една петролна компания към арабското емирство посредством швейцарска банка.

Мъжът знаеше името на ложата, която Марка посещава, и не се бе поколебал да потърси помощта на министъра. Марка учтиво остави събеседника си с груб югозападен акцент да се изкаже и след това го изпрати. Този вид натиск ненавиждаше най-вече, още повече като знаеше, че и други посветени като него са правили компромис в подобни случаи от солидарност.

Оттук идваше и страстта му към проучване на масонската символика и история; нещо като противодействие на отровата, която вливаха някои братя масони. По време на петнадесетте години, изминали в търсене на Светлината, той редовно публикуваше под псевдоним свои трудове и различни изследвания в исторически списания и името му вече беше известно в която и ложа да отидеше, за да изнесе лекция.

Големи капки вода се стичаха по стъклата, преди да образуват полека вадички. Марка отиде на първия етаж и прекоси металното мостче, което водеше към кафенето в библиотеката и под което се виждаше дълбока пропаст. Той бутна тежката врата и огледа голямата зала с тъмни стени. Група от четирима студенти разговаряха тихо по учебни въпроси, двойка японски туристи се гледаха мълчаливо, а една възрастна дама четеше внимателно старо списание. Човекът, с когото имаше среща, все още не беше дошъл. Той си поръча кафе и седна от лявата страна на кафенето в източната му част.

Машинално започна да разглежда някаква рекламна брошура, която предлагаше съблазнителни пътувания до Куба и Санто Доминго, богато илюстрирани с много снимки на палми и плажове с фин пясък. Четиристотин евро на седмица. По-евтино беше да отидеш до другия край на света, отколкото да прекараш един уикенд на Лазурния бряг.

Истинско предизвикателство в това дъждовно време, но и истинска измама. Краят на май и началото на юни не бе най-подходящото време, за да прекараш ваканцията си в тази част на Карибите, където имаше много тропически бури. Марка си спомни за една седмица, прекарана в Хавана, когато през цялото време дъждът се ля като из ведро. Той бе прекарал времето си с жена си, малко преди развода, в пиене на местен ром и опити да оправи лошото им настроение в барове, където скубеха отегчените туристи. В стаята си в долнопробен тризвезден хотел с влажни и олющени стени те прещракваха двете национални програми, които за огромна досада и за стотен път предаваха пропаганден репортаж за Че Гевара. Репортаж, който бяха изгледали с неприятното впечатление, че големият лидер се подиграва с тях с ироничната си усмивка на лицето, хвалейки големия напредък на социализма под светлото небе на 50-те години.

От тогава никога повече не беше стъпвал на този остров, от който бе запазил горчив спомен.

Вдигна очи от брошурата и веднага я забеляза. Фигурата й се открояваше сред студентите и старците. Самоуверена, с прекрасно палто в кремав цвят по последна мода, Жад Зевински вървеше към него и го гледаше решително.

Тя излъчваше нещо, което той не можеше да определи. Не класическа хубост, а някакъв чар, който я правеше привлекателна.

Тя му се бе обадила сутринта на мобилния телефон, докато официално той все още беше в отпуск. Трябвало да го види по възможно най-бързия начин. Щеше да й затвори, но тя му каза, че била получила заповед да се свърже с него. Заповед директно от министъра. От най-високо ниво. Той й бе определил среща в кафенето на библиотеката, идеално място за поверителни разговори.

Жад седна срещу него, без да съблича палтото си.

— Добър ден… брате. Как сте?

Марка стисна зъби. Тонът на младата жена не му харесваше. Също като в Рим. Понечи да стане.

— Чакайте, пошегувах се. Държите се като малко обидено хлапе. Вие, масоните, нямате никакво чувство за хумор. Извинявам се, няма повече.

Тя вдигна ръка в знак на доброжелателност. Марка седна отново.

— Може би нямаме едно и също чувство за хумор, госпожице Зевински. По-добре ми кажете защо трябва да си прекъсвам отпуска, за да се срещам с вас.

Жад го погледна сериозно. Лицето й бе помръкнало. За пръв път забеляза цвета на очите й — светлокафяв със зелени перлени отблясъци.

— Открих защо са убили Софи.