Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (22)

22

Париж

Лек ветрец поклащаше листата на яворите, или поне на тези, които бяха останали след разрушителната намеса на парижките градинари. Марка си спомни сенчестите улици от детството си и красивите познати дървета. Кварталът на пазара „Сен Пиер“ бе потънал в дълбока летаргия.

Първите слънчеви лъчи обагряха в лилаво облаците, надвиснали над столицата. Пустите улици в подножието на Монмартр все още тънеха в мрак. Слънцето се показваше мързеливо, далеч на изток, може би откъм Страсбург или Мец.

Марка се загледа в небето, очарован от играта на цветовете, и си спомни за негов брат, колега, полицай американец, с когото се бе запознал на международна конференция по проблемите на престъпността във Вашингтон. Докато говореше за разликите между двете ложи, американецът, ченге от Арлингтън, му бе обяснил, че при посвещаването на послушниците Почитаемият изрича тържествено изречение от шотландския ритуал: „Слънцето е водач на деня, Луната — на нощта, а Майсторът — на ложата“.

Чувствителен към тесните връзки между масонската символика и своето ежедневие, Марка се радваше на алегориите и параболите, които придаваха съвсем друг смисъл на напълно баналните неща, каквото беше изгревът на Слънцето. Така например в ложата Ориент се намира на изток — там, откъдето изгрява Слънцето.

Вълнението, което изпитваше пред изгрева, бе все така силно и той се питаше дали понякога щастието не се крие в съзерцанието и разбирането на обикновените неща. Това нямаше нищо общо с ню ейдж. По-скоро ставаше дума за нещо като свещена геометрия, математически танц, в който, както би казал поетът, участват картините, звуците и ароматите.

Уви, този път миризмата не съответстваше на красотата на небето и развали момента. Марка замалко да стъпи върху три кучешки изпражнения на тротоара. Седем сутринта. Времето, в което най-добрите приятели на човека се изхождат на улицата под съучастническите погледи на господарите си и в което миризмата на изпражненията беше най-силна. Той се размина с възрастен мъж с лукаво лице, който водеше след себе си миниатюрно куче, което не спираше да скимти.

Марка ускори крачка. Всъщност той не изпитваше никаква носталгия към отминалите години, когато имаше много явори, тъй като и тогава Париж беше дори по-мръсен и стените на сградите по „Осман“ бяха мръсночерни. По онова време освежаването на старите мазилки не беше задължително. А що се отнася до парижаните, то те и тогава си бяха все така груби.

Той зави по улица „Андре дел Сарт“. Някакъв тип с оранжева шапка и цигара в уста разлепваше плакати по вратите на сградите. Марка се спря пред един от тях, за да го прочете. Ставаше дума за заснемането на филм, поради което молеха жителите да преместят колите си, за да може да мине камионът на продукцията.

В края на тази улица се намираха най-високо ценените от кинодейците стълби в Париж, които веднага опираха до тях, щом искаха да придадат типична атмосфера. Стълбите минаваха покрай парка на хълма и водеха към площад „Бонар“, а после към „Сакре кьор“. Само за пощенска картичка.

Тук снимаме сцена от приключенски филм с Джъд Лоу и Шарън Стоун. Ще сме ви благодарни да освободите улицата за през деня. Подпис: Юнивърсъл студио.

Колко филми са снимани тук? Вероятно стотици. Жителите на квартала се бяха нагледали на големи камиони с техника, които на всеки два месеца задръстваха улицата. Бяха създали дори и организация, която бе подала жалба в кметството, за да се опита да сложи край на това. Напразно.

Марка бързо изкачи стълбите, като вдишваше приятния въздух. Площадът беше празен. Само кафе „Ботак“ беше отворено и вече бе сложило двата шезлонга, на които веднага щеше да седне някой турист или обичаен посетител след единадесет часа. Той махна на сервитьорката и поръча обичайната си сутрешна напитка — гъсто мляко с много какао. Чу се познато кашляне. Чистач със зелена униформа, каквато носеха всички чистачи в града, метеше боклуците, нахвърляни през нощта.

Марка се наслаждаваше на какаото си. Денят щеше да е тежък още от сутринта с предвидената среща в министерството. Жад, все още не можеше да свикне с това име, бе познала. Наистина прекият му началник го повика, за да му каже, че прекъсва отпуска му, за да участва в разследването на убийството в посолството. Той не знаеше дали да се радва. Единствената причина, поради която искаше да участва, бе особеният характер на убийството.

Странно, но дори само мисълта, че ще види Жад, го зарадва, въпреки че знаеше, че ще се скарат отново.

Хърватия

Замъкът „Хвар“

Защо винаги мъжете трябва да смятат красотата на жената като определяща, когато говорят за нея? Мари-Ан въздъхна, като остави листа със сведенията, които й бяха дали за Жад Зевински. Сведения, които доста изчерпателно описваха живота на младата жена. Орденът за пореден път заслужаваше похвала.

Авторът на тази справка, мъж, разбира се, се бе поувлякъл малко в описание на външността на мишената.

Спортна натура, съблазнителна, с приятно, но решително лице…

Какъв мачизъм! Никога не бе срещала подобни описания, когато ставаше дума за мъже. Предпоследната й жертва, затлъстял датски посредник в търговията с оръжия, беше просто отвратителен, но в справката за него не се посочваше нищо особено. Сякаш мъжкото тяло е само подробност.

Орденът имаше симпатизанти навсякъде по света и тя бе убедена, че сведенията за Жад Зевински идват от френски източник. Информацията цитираше точния й адрес, службата, за която работи, и номера на мобилния й телефон.

Мисията на Мари-Ан се състоеше в това да върне обратно документите, които й се бяха изплъзнали в Рим. Не биваше да си навлича гнева на посолството, като убие една от служителките му, но ако по някакъв начин, за да се сдобие с документите, това се наложи, тогава… Сол лично й бе дал разпорежданията.

Мари-Ан запали цигара и зарея поглед в осветения залив. Тя гледаше на Сол с уважение, примесено с недоверие. Той беше част от шепата хора, останали от „Туле“, и един от последните оцелели от една изминала епоха. Около него цареше някаква мистериозност дори и в Ордена.

Една от загадките произтичаше от псевдонима на възрастния човек — Сол, което означаваше „слънце“ на латински или на испански. Преди десет години тя го бе видяла със собствените си очи да убива хладнокръвно десет босненски затворници в проклетата война и да гледа труповете като развалено месо.

Сол сменяше местожителството си на всеки два месеца и се установяваше в имотите на Ордена, като от няколко години предпочиташе по-умерените страни като Хърватия.

Замъкът в Хвар беше един от духовните центрове на Ордена заедно с този в Асунсион. Всяка година, в деня на лятното слънцестоене, около 21 юни, голямата среща се провеждаше или в Хвар, или в Асунсион. За тази цел монументалните крипти, построени за провеждането на церемониите, отваряха врати за правоверните.

Тази година след месец и половина слънцестоенето щеше да бъде чествано в Хвар и Сол бе обещал незабравим празник във всяко едно отношение.

Той не беше водач на Ордена в истинския смисъл на думата, а по-скоро специален съветник на ръководителите, които се подменяха периодично. Ръководният състав се бе събрал в замъка от десет дни и се носеше слух, че единият от неговите членове вече е изпробвал Девата в параклиса — находка на баща й, която по-скоро бе вдъхновена от жестокостта на Сол. Неговата власт никога не се оспорваше. Мари-Ан, която обичаше келтски легенди, го сравняваше с Мерлин, защото той беше богат извор на знания в областта на езотериката и обучаваше някои специално избрани членове. След успешна мисия в САЩ тя бе имала честта за награда да присъства на една от тези лекции за влиянието на паганизма в християнската мистика. Брилянтна реч, която бе очаровала безкрайно слушателите.

Но Сол си оставаше и човек на действието и въпреки възрастта си смело излизаше на бойното поле с хората си, както в Хърватия по време на войната.

Преди да напусне замъка в Хвар, за да замине незнайно къде, той й бе казал да се погрижи за себе си и й бе обяснил, че ако успее във възложената й мисия, ще получи ключа към тайна, която ще разтърси бъдещето на Ордена и вероятно бъдещето на избраната раса. Неговата, разбира се, а не узурпаторската. Всъщност той й бе доверил, че по същото време, когато убила Софи Доуз в Рим, в Йерусалим е бил убит един от представителите на тази раса, и то при същите условия. Един ден щял да й обясни на какво се основава тази ритуална смърт.

Тя не му бе задала въпроси.

Мари-Ан заспиваше. Изгаси лампата на нощното си шкафче. Трябваше да замине от замъка в шест часа с хеликоптер на Ордена, който да я закара до летището в Загреб, откъдето щеше да се качи на самолета за Париж. Вече имаше резервирана хотелска стая. Помисли си за Зевински и си каза, че с удоволствие би я убила. Това предизвикателство я изпълваше с радост. Най-много от всичко обичаше да се бие с жена и често поддържаше формата си с джудо. Тя тренираше с представители на националния отбор на Хърватия и ставаше все по-добра. Жад й се струваше достоен противник. Софи беше дребна подробност, докато приятелката й беше много по-жилава. Дано обстоятелствата наложат да я убие. Тя заспа с освободено съзнание и тяло. Имаше нова жертва.