Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (4)

4

Рим, Виа Кондоти

Ложа „Алесандро Калиостро“^[2]

8 май 2005 г., 20 часа

— Ще завърша с думите, скъпи мои братя, че съм много щастлив, че можах да говоря тук пред вас. От дълго време съществува важна връзка между масонството във Франция и в Италия. Много ритуали са се родили в родината на Данте и Гарибалди, а Франция ги е възприела и обогатила. Затова за мен е голяма чест да съм тук сред вас в ложата „Калиостро“, ложа на Великия Ориент на италианска земя.

Ораторът, мъж на около четиридесет, с катраненочерни коси, огледа масонския храм. Точно зад него изрисувано на стената стилизирано слънце в оранжев цвят внасяше цветни щрихи. Благодарствената му реч бе последвана от дълбоко мълчание. Помещението приличаше на синкава пещера. Тънки снопчета светлина струяха от покрития със звезди таван, за да осветяват меко тъмносините стени.

Отляво и отдясно на оратора имаше около четиридесетина мъже в черни дрехи и бели престилки и ръкавици, които слушаха, без да помръдват — като живи статуи. Само няколко жени, които носеха дълги бели рокли, правеха изключение и внасяха малко по-свежа нотка в тази разиграваща се сякаш в друг век сцена.

— Приключих, Почитаеми майсторе — каза ораторът, като се обърна към Ориента, където седеше ръководителят на сбирката.

Почитаемият майстор изчака няколко секунди, после удари с чукчето по малкото си бюро, преди да огледа присъстващите. Над него на стената висеше огромно египетско око, сияйната Делта.

— Братя и сестри, преди да поискате думата, държа да изкажа благодарност на нашия брат Антоан Марка за това, че е тук, и да го поздравя за неговото представяне на „Произход на древните обичаи в масонството“. Без съмнение въпросите ще бъдат много. Братя и сестри, думата е ваша.

Последва ръкопляскане. Един брат откъм лявата колона — тази, която се намираше на юг — място, запазено за Майсторите, поиска думата. След ритуалните думи Първият надзирател му я даде.

— Почитаеми майсторе на стол, Почитаеми майстори на Ориента и всички вие, братя и сестри мои, бих искал, ако е възможно, нашият брат Марка да разясни произхода на ритуала, наречен „Калиостро“, чието име нашата ложа има честта да носи.

Ораторът погледна бележките си, преди да отговори. Той внимателно разгърна гланцираните листове, изпълнени със стегнат почерк.

— Както вие със сигурност знаете, през декември 1784 г. в Лион, в Ложата на триумфиращата мъдрост Калиостро представя своя „Обичай на Висшето египетско масонство“. Според собствените му думи той самият е бил посветен в него от един малтийски конник, някой си Алтотас. Разбира се, това е псевдоним. Според някои автори от онова време вероятно става дума за датски търговец на име Колмер, който е бил в Египет, преди да се установи в Малта, където твърдял, че пресъздава Египетските загадки от Мемфис^[3]. Според съвременните биографи на Калиостро последният всъщност е бил посветен в този обичай в Малта, през 1766 г. в ложата „Свети Йоан Шотландски“ на тайната и хармонията и там е открил този ритуал, който впоследствие носи името му. Както виждате, въпросът далеч не е толкова ясен.

Отново отекнаха ръкопляскания.

Антоан Марка наблюдаваше присъстващите, които го слушаха внимателно. Освен италианците присъстваха и всички френски представители. Като се започне от братята от Великата ложа, чиито престилки бяха обшити с червена ивица, символ на шотландския ритуал, и се стигне до сестрите от ритуала Мемфис-Мизраим^[4] в бели рокли.

Почитаемият даде думата на брат, чието силно миланско произношение усилваше още повече сериозността на ситуацията.

— Бих искал да се възползвам от присъствието на брат от Великия Ориент, за да му задам въпрос относно положението на нашите братя във Франция. Всъщност дълго време италианският политически живот поддържаше съдебната действителност, корупцията, упадащите институции… ние бяхме лабораторията на европейското зло. Впрочем струва ми се, че днес на свой ред и Франция е засегната от тези проблеми и много братя са сочени с пръст като главни действащи лица на корупцията.

Марка поклати глава, преди да продума. Политическите въпроси изобщо не го привличаха, но бе принуден да отговори. Той беше масон от около петнадесет години и ясно бе усетил деградацията в позициите на масонството в страната си. Бе влязъл в масонския храм по убеждение, вярващ в републиканските и светските ценности и в идеята за усъвършенстване на човека. Малко след това постъпи в полицията и постепенно, с годините, бавно съзряваше и се издигаше в професионалния си живот и в ложата. Когато стана комисар и Майстор, той би трябвало да изпитва безусловно спокойствие. Ала не бе така. Обстановката извън храма ставаше все по-тежка с всеки изминал ден.

Преди медиите хвалеха намесата на масоните в големите битки като образованието, правото на аборт, решаването на конфликта в Нова Каледония, а сега се надпреварваха да разкриват подробности около тайнствени организации с окултно влияние. Черни овце продължаваха да петнят цялото стадо въпреки напразните протести на всички масонски ложи и други опити за чистка.

Присъстващите забелязаха колебанието му, но никой не продума. Ритуалът налагаше мълчание. Французинът най-накрая каза:

— Мисля, че за нещастие Франция не прави изключение и има същите проблеми, които засягат всички западни демокрации: неприемане на елита, недоверие към властта, засилване на екстремизма. За добро или за зло ни поставят в групата на силните. — Марка спря за миг, после продължи: — Що се отнася до атаките срещу нашите братя, мисля, че те понякога са пресилени. Знаете, че първите страници на вестниците, посветени на масоните, продават поне толкова броеве, колкото когато става дума за цените на недвижимите имоти. Ето едно доказателство, че все още струваме колкото недвижимите имоти. При все това… — Марка замълча, за да подбере думите си. Не можеше да развие докрай мисълта си. Всъщност се чувстваше все по-неудобно, що се отнася до медийните кампании и до поведението на някои недостойни за престилката братя, което бе имал възможността да наблюдава отблизо.

Като полицейски комисар Антоан Марка дълго време бе посещавал ложа, в която имаше и разносвачи на дипломатическата поща на политическите партии, фактуристи измамници и съмнителни търговски представители, които изкусно хитруваха на пазара, особено що се отнася до строителството. Ложата, дискретно разположена в сграда в парижко предградие, постепенно се поквари отвътре посредством създадената корупционна мрежа на най-високо политическо ниво.

Отвратен от тези разкрития, една година преди журналистите да надушат цялата тази работа, той бе отишъл в друга ложа. Верен на масонските си убеждения и идеали, той изобщо не припознаваше себе си в тези корумпирани хора, виновни за допуснатите злоупотреби, но се бе усъмнил, че други братя също ще тръгнат в тази посока. Ето защо отчаяно се потопи в историята и символите на масонството, сякаш миналото можеше да измие днешната мръсотия. С течение на времето разработките му бяха посрещани с все по-голямо уважение и славата му на честен и неподкупен човек се разнасяше във всяка ложа, където беше поканен да представи работата си. Но спокойствието му се разклащаше всеки път, щом видеше във вестниците някоя статия, уличаваща негови непристойни братя. Той я приемаше като лична обида.

Последните позорни дела на Лазурния бряг, разкрити от медиите, го бяха потопили в тих гняв, въпреки че ставаше дума за друга ложа. Свален от длъжност угодлив съдия, който твърде много бе извадил на показ приятелските си връзки, колега полицай, замесен с големи бандити, бивш кмет, отговорен за разделението на града чрез една покварена ложа, истинско свърталище на измамници: тези истории винаги засядаха като буца в гърлото му.

Марка продължи:

— При все това е ясно, че много черни овце се появиха в стадото. Аз съм строго за прогонването им от храма. Може би ако бяхме действали по-стриктно, сега нямаше да сме на това дередже. Помислете си, че отклоняването на една ложа се отразява и в много други храмове. Ето това е истинската несправедливост. Понякога усещам вкус, който много прилича на горчивата напитка^[5], която сме длъжни да изпием при нашето Посвещение.

След това Марка отговори и на други въпроси, като умело използваше ерудицията си, но без да се изтъква, и чувството си за хумор, когато трябваше да признае, че не е достатъчно запознат с нещо.

После настъпи мълчание. Почитаемият отново взе думата и започна ритуала по закриване на срещата:

— Брате Първи надзирателю, какво цари в редиците?

— Тишина, Почитаеми майсторе.

— В такъв случай нека се хванем за ръце.

Един по един мъжете и жените се изправиха, свалиха си ръкавиците и кръстосаха ръце пред гърдите. Всеки хвана ръката на съседа си и образуваха кръг. Почитаемият повтори ритуалните думи:

— Нека сърцата ни се доближат така, както и ръцете ни; нека Братската обич обедини всички кръгове на тази верига, образувана от телата ни. Нека разберем силата и красотата на този символ; нека се вдъхновим от дълбокия му смисъл. Тази верига ни свързва както в пространството, така и във времето; тя ни е наследство от миналото и ни води към бъдещето. По този начин се свързваме с прадедите ни, нашите почитани Майстори, които са я образували и преди нас…

Думите отекваха в храма. Великият експерт повиши глас:

— Обещавам това от името на всички присъстващи сестри и братя.

Срещата вървеше към своя край. Всяко изречение в ритуала бе точно определено от векове насам. Като в театрална пиеса всеки участник знаеше отлично ролята си. Надзорниците държаха дървените чукове пред гърдите си, водещият на церемонията удряше пода с пръчката си с метален връх, а друг държеше меч в дясната си ръка.

Марка на свой ред също се изправи и със силен и решителен глас изрече последните думи и обещанието:

— Свобода, равенство, братство.

После настъпи мълчание. Срещата бе приключила, храмът тихо се изпразваше.

В преддверието пред залата Почитаемият, банкер с аристократична външност, се обърна към него на отличен френски език:

— Ще останеш ли с нас за вечерята?

Марка се усмихна. Във всички ложи по целия свят след срещата имаше вечеря, на която хората пиеха и хапваха в определена за това зала.

— Уви, не мога, брате. Обещал съм на един мой дългогодишен приятел да присъствам на вечеря във френското посолство. Но утре ще дойда пак, за да разгледам някои редки книги от вашата библиотека. Може би ще обядваме заедно?

— С удоволствие. Мини през моя офис на улица „Серена“ към 13 часа. Ще запазя маса при Конти.

Французинът кимна учтиво на своя домакин и слезе по черното мраморно стълбище, което водеше към приземния етаж. Когато излезе от сградата, го изненада силен вятър. Вдигна яката на палтото си и спря едно такси. Качи се в „Алфа Ромео“ с предница като акула, и каза адреса, на който отиваше, а именно двореца „Фарнезе“ на другия край на града.

Както след всяко представяне или експозе Марка се чувстваше странно ведър. Усещаше някакво спокойствие, което се дължеше на ритуала в ложата. Той си спомни за времето, когато жена му го беше напуснала и за последвалия развод. Полицаите не оставаха задълго женени. Да, тогава бе прекарал много безсънни нощи, пълни с отчаяние, а невръстният му син не разбираше защо баща му е толкова разсеян. Някои започват да пият, други се отдават на мимолетни връзки, а той отиде в ложата. Там, с вперен в символите поглед, той търсеше своя път. Дълъг и труден път, за да разбере и приеме всичко. Цяла терапия. Но след всяка нова среща настъпваше успокоение. Съвземаше се полека-лека. Постепенно всяка частица от неговото същество излезе наяве, обляна от нова енергия. Вече гледаше по друг начин на случилото се. Миговете, изпълнени с болка, изплуваха на повърхността, но пречистени и осъзнати. За една година под влияние на масонството той се бе преобразил.

Колата се движеше през центъра на Рим, който бе учудващо тих и спокоен през тази майска вечер. Без клаксони, без оживление по улиците. Това направи впечатление на Антоан. Шофьорът включи радиото и в колата отекна насечен мъжки говор. Звучните крясъци дадоха отговор на французина — футболният клуб на Рим играеше полуфинален мач срещу един от съперниците си на полуострова. Кажи-речи, свещена битка, грандиозна церемония, почитана от всички жители на Вечния град.

Познавайки страстта на италианците към футбола, той се попита как ли успяваха братята му да я съвместят с масонските си задължения, които налагаха редовно да присъстват на срещите. Сигурно за някои това беше страшна дилема. Той си спомни за свой приятел, Почитаем майстор в ложата в Тулуза, който винаги се измъчваше, когато в една и съща вечер имаше среща и важен мач на градския стадион.

Колата наби спирачки заради червен светофар, шофьорът се озърна бързешком и потегли, без да го е грижа, че извършва нарушение. Катаджиите със сигурност също бяха пред радиоприемниците си.

В този миг коментаторът от уредбата изрева на умряло. Явно бяха вкарали гол на домакините. Шофьорът гневно удари волана и изруга звучно, вследствие на което колата залитна. Марка се усмихна и обърна очи към прозореца. Току-що бяха прекосили символично за италианската столица място — площад „Кампо деи Фиори“, където Джордано Бруно е бил изгорен от папството преди повече от половин хилядолетие. Той можеше да бъде достоен син на Вдовицата.

Времената се бяха променили. Марка се сети за трима италиански духовници, също масони, присъствали на срещата. В други времена те биха били подложени на най-тежко наказание от страна на Светата католическа църква.

Все още обаче съществуваха няколко деликатни момента: от 1984 г. с папско решение масоните могат да присъстват на службите, но не могат да си вземат от нафората. Единението с Христос все още е забранено за братята, принадлежащи към католицизма, наследство от древните и жестоки битки между Църквата и ложите.

Това не бе проблем за Марка, тъй като от дълго време не посещаваше църквата, но знаеше, че някои от неговите другари от други ложи, които бяха по-набожни, страдаха от това. Още една грешка на невежите, които вярват, че масоните са антиклерикално настроени, помисли си той. Несъмнено светският характер на масонството бе един от стълбовете на Великия Ориент, но различията във вярванията бяха по-големи, отколкото си мислеха.

В края на улицата се мярна дворецът „Фарнезе“, резиденция на френското посолство. Отдалеч сградата бе осветена с хиляди светлини. Скрити в поляната прожектори озаряваха каменните колони пред нея. Скъпи коли се движеха пред високата ограда от ковано желязо. Антоан инстинктивно бръкна във вътрешния джоб на сакото си, за да провери дали си носи поканата. Навик, от който не можеше да се отърве — винаги проверяваше какво има в джобовете си. Стана му драго колко различни страни имаше вече животът му. Допреди минути говореше в тържествената зала, смълчана от древния рутиал, сега се готвеше да се потопи в суетата на светския живот в този луксозен дворец, а след ден ще е пак в невзрачния си полицейски кабинет в Париж.

Най-отзад на впечатляващата колона от луксозни возила, таксито спря свенливо на петдесетина метра от входа на френското посолство. Антоан плати на шофьора и слезе. Духаше слаб южен вятър и едва забележимо поклащаше дърветата около дипломатическото представителство. Все още нощем беше прохладно, преди да стегнат летните жеги.

Антоан подаде сребриста покана и личната си карта на внушителен по ръст охранител в изряден черен костюм и с малка слушалка в ухото. Гардът безмълвно го пусна да влезе. Едва пристъпил, Марка бе посрещнат от млада жена в синя роба, придружавана от други две гостенки на средна възраст. Предложи да го съпроводи до залата на приема и полицаят кимна в съгласие.

Вечерта започваше добре.