Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (23)

23

Холандия

„Талис“ бавно се движеше сред сивото и безцветно поле, окъпано от слаб дъждец. Гледка, характерна както за Белгия, която Бешир скоро щеше да прекоси, така и за Северна Франция. Удобно настанен в първа класа, той бе вперил поглед в безкрайните полета с картофи от двете страни на железопътната линия. Какъв контраст с безплодните земи на Палестина, където неговите братя се мъчеха да отгледат и най-крехкото растение. Нищо общо с конфискуваните от евреите земи, които бяха превърнати в плодовити полета с помощта на милиони американски долари. Ако и другите арабски страни бяха проявили такава солидарност, Палестина щеше да се превърне в нов рай.

Холандците се бореха с морето, за да печелят просмукани с вода земи, а палестинците се бореха с постоянната липса на късмет. Аллах бе пратил черното злато, но не и в Палестина.

Бешир отклони погледа си от гледката навън и се загледа в съседите си, трима правоверни евреи с черни кафтани, черни шапчици и фризирани коси. Търговци с бледа кожа и светли коси, каквито са холандските евреи. Емира си даде сметка за недвусмислието на ситуацията — ако знаеха кой е, сигурно щяха да избягат на момента. Смях. Съдбата понякога си правеше забавни шеги. Той им се усмихваше иронично и дори си направи труда да размени няколко думи с тях за дъждбвното време и за подобреното обслужване в „Талис“. С италианския си акцент им се струваше приветлив и симпатичен. По време на обяда евреите дори се пошегуваха с него, че напълно ще заприлича на тях, ако си сложи шапчица на главата. Емира отговори, че това би била голяма чест за него, и обеща да мине през техните магазини в Анвер при следващото си идване в града.

Оставаха още два часа до пристигането на гара Север. Бешир стана, за да се поразтъпче малко до бара на влака и да изпие едно кафе. Той взе кожената чанта, в която се намираше камъкът, и прекоси вагона, като залиташе между местата в първа класа, заемани главно от бизнесмени, които пътуваха по маршрута Амстердам-Брюксел-Париж. Те се познаваха по строгите тъмни костюми, по вечно включените преносими компютри и по финансовите вестници, оставени на масичките пред тях. Такъв твърдо регулиран и установен начин на живот се струваше непоносим на Бешир. За него денят си струваше само когато бе изпълнен със ситуациите, в които адреналинът му се покачваше.

Палестинецът бе стигнал до втория вагон, когато усети тръпка в горната част на гърба си. Нещо ставаше. В главата му отекна сигнал за тревога, механизъм, който се задействаше автоматично, щом имаше опасност наоколо. Той бутна вратата на тоалетната, за да остане сам и да се съсредоточи върху възможната причина за задействането на неговата защитна реакция. Пусна студената вода и си наплиска лицето. Изпразни главата си, нека подсъзнанието изплува на повърхността, отхвърли разума — техника, на която го бе учил сирийски суфи при едно от обученията.

Измина една минута и сложната верига на неговите неврони се задейства. Мъжът със светлите очи и сива риза, седнал на предпоследния ред отдясно. Същият, когото бе срещнал да пие бира в един бар точно до хотела му. Не че бе запомнил лицето му, но нещо явно се беше запечатало в съзнанието му. Каква беше вероятността този тип да се е озовал в същия влак като него? Бешир не обичаше съвпаденията и това на няколко пъти бе спасявало живота му.

Не беше сигурен сто процента, но онзи човек го следеше. Реши да не се връща обратно, защото неговият преследвач можеше да заподозре нещо, и продължи към вагон-ресторанта. За кого работеше той? Вероятно за „Мосад“ или за „Шин Бет“^[1], които го бяха взели на мушка. Сигурно са го забелязали на йорданската граница и го следяха от там. Русият тип във влака не изглеждаше като евреин, но Бешир достатъчно добре познаваше как набират хора тайните израелски служби, които много обичаха руси агенти със сини очи, използвани, за да елиминират нацистите, преследвани в Южна Америка.

Бешир не можеше да търпи преследвачи. Трябваше да се отърве от него бързо, било във влака — малко трудно, поради липсата на място, било във Франция, преди да стигне до хотел „Уестминстър“. Ако клиентът му разбереше, че е бил преследван, щеше да го убие. Той постоя около четвърт час във вагон-ресторанта и после се върна на мястото си.

Когато стигна до русия мъж, той му хвърли бегъл поглед и видя, че спи със слушалки на музикален плеър в ушите. Точно когато Бешир минаваше покрай него, той помръдна леко крака си. Почти незабележимо движение, което обаче потвърди първоначалното впечатление на Бешир, който уж случайно си поглеждаше часовника.

Оставаха му малко по-малко от два часа до Париж. След минути влакът щеше да пристигне в Брюксел. Той се върна при тримата евреи в купето и се настани отново на мястото си, след като затвори вратата.

Тримата евреи му кимнаха радушно и продължиха да разговарят с един холандски евреин.

При всички положения преследвачът не работеше сам и други съучастници щяха да го чакат на гара Север. Поне той би постъпил така на негово място. Трябваше на всяка цена да им избяга. Единствената възможност беше да слезе в Брюксел и да се опита да се измъкне от преследвача си. След това щеше да намери друг начин да стигне до Париж и без „Талис“. Но това означаваше да изгуби поне половин ден.

Влакът прекосяваше предградието на белгийската столица и след пет минути щеше да пристигне на гарата. Решението беше взето. Бешир машинално взе чантата си и бавно започна да се изправя. Изведнъж видя, че евреинът, който седи от дясната му страна, му подхвърля бележка, написана с големи черни букви.

Само една дума от три букви, която той знаеше отскоро: СОЛ.