Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (41)

41

Областта Брен

Над езерото Червено море, най-голямото езеро в областта, се носеше огромно ято скорци.

Хилядите птици се събираха по едно и също време всеки ден и нощуваха тук във високите дървета. Суетенето във въздуха продължаваше около двадесетина минути и после, поведени от няколко птици разузнавачи, те кацаха на дърветата, за да си починат заслужено.

Слънцето, истинският художник на този сумрачен танц, залязваше и мрак се възцаряваше върху областта с хилядите езера. Туристите също се бяха разотишли и всяка следа от човешко присъствие се бе заличила, като изключим обитателите на малкото къщи наоколо.

Колата се движеше на югозапад по посока на Блан, после към Мерини и от там — към параклиса.

Жад размишляваше върху това, което й беше казал Марка. Според него и някой си Жуано, голяма клечка във Великия Ориент, тайната от ръкописите на Софи се криеше в този забутан параклис и по-точно в една фреска от Средновековието. Там беше ключът.

От жабката на колата тя извади малка туристическа брошура за параклиса, която бе взела от парка. Според авторите той бил построен през XII век и принадлежеше на Ордена на рицарите хоспиталиери на свети Йоан от Йерусалим, който по-късно се превърнал в прочутия Орден на Малта^[1]. По онова време голям имот опасвал параклиса и той бил достъпен само за рицарите. Така било поне до XV век. Жад прекъсна четенето си.

— Нещо не разбирам. Софи ми каза, че това бил параклис на тамплиерите. А тук пише, че е бил на хоспиталиерите.

— Точно така. Аз също си задавах този въпрос, но ръкописът на Дьо Брьой обяснява този факт. През XIII век двама сановници на Храма са преминали в редиците на хоспиталиерите и получили земи в тази област. Днес биха ги нарекли изменници. Няма съмнение, че по тяхна инициатива са направени фреските в параклиса. Аз бих добавил, че отношенията между тамплиерите и хоспиталиерите винаги са били двусмислени. Понякога в разгара на войната в Свещената земя се е случвало да сключват съюзи в Европа. При падането на Храма през 1307 г. много рицари намерили убежище при хоспиталиерите.

— Нас ни интересуват фреските, нали?

— Точно така.

Жад продължи да чете. По време на Революцията, както всички религиозни имоти, Пленкуро бил иззет от държавата и после продаден на буржоазията. Параклисът станал плевня за сено и се поразрушил с течение на годините. През януари 1944 г. енигматична фигура в отдела „Културни паметници“ от Виши взел решение да класифицира параклиса в националното наследство. Сградата, поразрушена от времето и брулена от ветрове и дъждове, останала затворена в продължение на около петдесет години. И така до 1997 г., когато Природният парк на Брен, общината, областта и държавата финансирали реставрирането му под егидата на „Културни паметници“. Реставрирането продължило три години и специалистите върнали блясъка на този параклис. Фреските възвърнали предишния си вид.

След половин час стигнаха до параклиса. Марка два пъти бърка пътя, докато най-накрая намери точното място. Потънал в мрак, параклисът се намираше на висок нос до поле и до голяма ферма. Той спря колата на тесния и кален път пред сградата.

Наоколо всичко беше пусто, фаровете на колата бяха изплашили два заека. Надалеч лаеше куче.

— Пристигнахме.

Марка слезе от колата и без да чака Жад, се отправи към входа. Нетърпението го разяждаше още от самото им тръгване в ранния следобед. Той извади големия метален ключ и го пъхна в ключалката, която веднага се отвори.

— Изчакайте ме.

Той едва чу гласа на младата жена. Натисна ключа на стената, за който му бяха казали, но нищо не светна. Извади джобно фенерче и насочи светлината към дъното на параклиса, а после огледа и останалата част.

Марка и Жад бавно се придвижваха напред между пейките, хипнотизирани от красотата на тези оцелели през вековете рисунки, мълчаливи свидетели на една отминала епоха, когато християнството е господствало и е владеело всички души.

От дясната им страна светец изчукваше подкова с чук под възхитените погледи на двамина смъртни. По-нататък ангели бдяха над други светци с поизтрити лица. От лявата страна, при третия ред пейки, изскочи цял бестиарий^[2] от Средновековието. Два леопарда, от които единият с корона, се биеха с извадени нокти.

Под светлината на фенера се появяваше богата палитра от цветове — бежово-жълто, червено, сивкави и сини нюанси, зелено…

— О, Марка, погледнете тази.

Горе високо на една стена имаше засмяна лисица, която свиреше на някакъв инструмент, може би на виола, пред една кокошка и няколко пиленца. Точно до тях, като следващ кадър от анимационен филм, лисицата ги изяждаше.

Жад каза лукаво:

— Разгадах загадката. Лисицата символизира мъжа, който съблазнява жената, за да задоволи нуждите си със свежа плът. Тези рицари хоспиталиери са имали голямо чувство за хумор.

Марка се засмя.

— Не е така, но добре го измисли. Фреската, която ни интересува, е там, при олтара.

Те пристъпиха няколко крачки напред и минаха покрай малка черна решетка. Фенерът освети тавана и фреските и от играта на сенките се създаваше усещане, че фигурите оживяват. Жад рязко взе фенера от ръцете на Марка.

— Дайте да видя…

На пръв поглед нищо не се набиваше на очи. На тавана беше Исус пантократор, който вдигаше пръст към небето, заобиколен от обичайния тетраморф, четиримата алегорични представители на евангелистите: лъва на свети Марк, орела на свети Йоан, бика на свети Лука и свети Матей.

Отстрани имаше две фрески с големина два на два метра, на които бяха изобразени четири сцени от Библията, а между тях имаше три стъкла.

— Да видим какво е това тук? Тук има разпятие, там — Дева с дете, по-нататък — Страшния съд, и най-накрая вдясно… Адам и Ева, заобиколили… По дяволите, виждате ли това, което и аз виждам?

Марка изчака Жад да довърши казаното и изрече магичната дума.

 

 

Хърватия

Замъкът „Хвар“

Откакто се стъмни, подухваше лек ветрец. Прогнозите вещаеха влошаване на времето над Адриатика. Всички кораби се бяха приютили в пристанищата. Навътре в морето проблясваха светкавици, а след това отекваха гръмотевици.

Сам, седнал на пейката на високия нос, мъжът с очилата се радваше на разразилата се стихия. Телефонът беше долепен до ухото му и той говореше с господаря си, Сол.

— Добро предзнаменование. Тор удря земята. Членовете на ръководството са недоволни от докладваното от теб по операция „Хирам“. С изключение може би на Фрейа. Те ви уважават и няма да посмеят да оспорят думите ви, но…

— Но какво?

— Те са от друго поколение. Споделят нашите политически идеи, обичат властта, която им дава организацията, но са скептично настроени към крайната цел. Смятат, че операция „Хирам“ не води до нищо. Един от замъците на Ордена е разрушен.

Локи стана, сложи ръка върху една от двете полуразрушени колони, които обграждаха пейката. Бурята приближаваше. Гласът на Сол прогърмя.

— Но те са посветени и знаят, че духовното начало е водещо. Ако операция „Хирам“ е успешна, ще бъдем в зората на нова ера. Връщането към древната „Туле“… Не го ли разбират?

— На теория, да, но приказките, че може да се намери начин да се общува директно с Бога, им се струват абстрактни. Хаймдал ме попита дали не сте си изгубили ума.

Сол беше бесен.

— Ще видят те, че не съм слабоумен старец. Като се сетя само какво са дали хората преди тях на Ордена. Ръководството е много слабо и мисли само за собствените си привилегии. Никой от тях не би могъл да бъде приет във Вафен СС като мен. Те забравиха да убиват. Трябва да сменим ръководството и само ти можеш да се справиш добре с тази задача. Аз съм прекалено зает с операция „Хирам“, но когато всичко приключи, ще организираме една нощ…

— Нощ?

Локи гледаше приближаващата се буря и надвисващите големи и тъмни облаци. Гласът на Сол долиташе като металическо ехо.

— Нощ на кинжалите. Не толкова масирана, като тази, извършена от Фюрера, за да се освободи от щурмовите си части, но със същата енергия. Твоята желязна Дева ще се порадва на дошлите в прегръдките й. Всъщност до мен е дъщеря ти, тя ти праща поздрави.

Той затвори.

 

 

Пленкуро

— Голяма гъба!

Полицаят кимна в знак на съгласие.

— Голяма Amanita muscaria, червна мухоморка.

Жад и Антоан се приближиха до фреската, за да я разгледат по-добре.

Адам и Ева, голи, криещи с ръцете половите си органи. Между тях — голяма гъба с пет разклонения с кръгли шапчици.

Около главното стъбло три пъти се беше увила змия и бе наклонила главата си към Ева.

Жад описа с пръст фреската.

— Странно… гъба вместо ябълка. Странно виждане за първородния грях… някогашните художници са обичали да шокират енориашите си.

— Не. Не забравяйте, че този параклис е бил затворен за хората. Само рицарите хоспиталиери са идвали да се молят тук и да търсят духовно единение в продължение на два века.

Марка извади малък фотоапарат и снима фреската от всички посоки. Жад я разглеждаше с интерес.

— Каква е връзката между тази интересна фреска и ръкописа на Дьо Брьой?

Марка прибра фотоапарата в джоба си и седна на едно каменно стъпало до олтара, като потърка ръце. Без да усетят, температурата се бе понижила много и натрупаната през деня топлина бе изчезнала в студената нощ. Жад седна до него. Марка усети докосването й и никак не му беше неприятно.

— Спомнете си. Дьо Брьой купува този параклис и земите, които го заобикалят, и така попада на тази рисунка. Когато се е върнал от Египет, той е искал да създаде нов ритуал, да въведе пиенето на горчива напитка при посвещаването и да остави дупка в средата на храма за някакъв храст. Погледнете изрисуваните корени на тази гъба и дългите стъбла. Изглежда почти като дръвче с плодове.

— На мен ми прилича на гъба.

— Да, но Дьо Брьой, както и много други масони, използва параболата и символите, за да назове по заобиколен начин някои неща, предмети, растения или животни. Искал е да използва тази гъба за ритуала си. Това е ключът. Трябва незабавно да повикам Жуано. Това е третият елемент.

Жад вдигна рамене.

— Но защо точно гъба?

— Най-вероятно това е халюциногенна гъба. В много езически ритуали по света и от хиляди години насам тези гъби са били използвани, за да се влезе в контакт с божествата. В Сибир, в Индия, навсякъде, където растели. Тази картина означава, че Адам и Ева са били изгонени от Рая, тъй като са вкусили от тази гъба, а не от ябълката. Познанието на абсолютното прогонва невинността. С помощта на една съвсем мъничка гъба…

— Чела съм някъде, че в Южна Америка имало култ към свещени гъби.

— Да. Халюциногенните гъби са използвани от шаманите в много култури. В Мексико например с Teonanacatl, чиято основна съставка е псилосибин, много мощен алкалоид, от който се получават халюцинации от религиозен тип. В превод Teonanacatl означава „плътта на боговете“.

— Откъде знаете това?

— Един от нашите братя, много добър биолог, представи великолепна разработка за влиянието на халюциногенните гъби върху религиозността на индианските племена в Централна Америка. Темата породи много спорове, които продължиха до късно вечерта. Този брат лансира хипотезата, че разказите на големите християнски мистици наподобяват халюцинации, приличащи на халюцинациите на индианските шамани.

Жад се усмихна.

— Най-накрая едно разумно обяснение и един масон, който ми става симпатичен. Имал ли е и други доказателства за твърденията си този биолог?

— Да, разказа ни за опит, направен в началото на 60-те години в Съединените щати. Един психиатър, доктор Панке, е извършил опит с псилосибин с група студенти по християнска теология. След приемане на пречистеното вещество от гъбата трима от десет са описали, че са имали мистични видения с дълбокото усещане, че се съединяват с Христос и с Богородица. Според думите им те наистина виждали Исус и Дева Мария.

Жад стана и отново се загледа във фреската.

— Има ли още нещо?

— Софи е идвала в този параклис и е открила още нещо. Но какво?… Малките детайли… Понякога отговорът се крие в подробностите… Тази фреска сигурно крие тайна формула, или поне част от формулата… по принцип става дума за числа.

Афганистанката го погледна втренчено.

— За код на сейфа в посолството Софи пожела да използва името на Пленкуро така, както са го изписвали тамплиерите. Добави две букви и така те станаха 15.

Марка размишляваше:

— Да се съсредоточим върху числото 15 и тази рисунка. Фреската ни показва пет шапчици с пет стъбла.

Жад поклати глава невярващо.

— Не, погледнете, две други по-тънки стъбла излизат от главного стъбло и поддържат главната шапчица. Това прави 5 шапки и 7 стъбла.

Полицаят обхвана главата си с ръце, за да се съсредоточи.

Той взе един лист и написа числата.

5,7?

Жад се усмихна.

— Сетих се.

Тя му дръпна листа от ръцете.

3+5+7=15

— Цифрата 3. Погледнете, змията се е увила три пъти около стъблото.

Марка подсвирна.

— Браво! Уроци по символика ли сте вземали?

— Не. Когато бях малка, обичах гатанките и тестовете за интелигентност. Остава да разберем на какво съответстват тези три цифри.

Антоан се усмихна.

— А сега и аз да ви науча на нещо. В масонската символика всяка степен е символизирана от цифра. Три е числото на Чирака, пет — на Калфата, и седем — на Майстора.

Марка набра номера на Жуано, като се молеше да има мрежа на това отдалечено място. Лампичката за обхвата премигна няколко пъти и после се стабилизира. Попадна на секретаря.

— Марка се обажда. Батерията ми почти е паднала. Третият елемент е гъба мухоморка. Дозировката може би е 3, 5 и 7. Обади ми се. Поздрави.

Антоан прибра телефона и застана зад младата жена, която гледаше звездите зад стъклата. Те бяха тъмни. Леко ги осветяваше само снопчето светлина, което идваше от оставения на земята фенер. Сложи ръка на рамото й. Жад не се възпротиви и продължи да гледа небето. Антоан каза нежно:

— Какво ще кажете да се помирим наистина?

Жад потрепери от студ и постави ръката си върху неговата. Изведнъж се почувства изплашена тук, на това призрачно място, и присъствието на Марка й носеше изненадващо успокоение.

Тя не беше от притеснителните, но обстановката в потъналия в мрак параклис я притесняваше. Представяше си тези загадъчни рицари хоспиталиери или разкалугерени тамплиери, загърнати в дългите си наметала с кръст, да се покланят пред тази еретична фреска. Тя стисна ръката на Марка и й се прииска нежно да я прегърне. Да проявиш някои слабости, когато си силен, беше лукс, който можеше да си позволи. Тя се притисна към Марка. Той обви талията й с ръце.

Изведнъж в мрака отекна силен глас. Точно на входа на параклиса.

— Адам и Ева отново заедно при Дървото на греха. Възхитителна гледка!