Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (45)

45

Оаз

В черната чантичка имаше две спринцовки с етикети, които показваха съставките и количеството в тях, малко шишенце с дезинфектант и малко памук. Две спринцовки, в случай че едната се изгуби или счупи.

Шефдебиен затвори страничния цип на чантичката и я даде на агента по сигурността.

— Разбрахте ли ме? Веднага щом стигнете в замъка в Бьон, предайте тази чантичка на господин Жуано. После го следете внимателно и ми докладвайте на всеки час. Самолетът ви чака в Бурге.

Агентът не каза нищо. Само поклати глава мълчаливо и излезе бързо от кабинета на генералния директор на „Ревелан“. Шефдебиен пресметна, че Жуано ще получи пратката в ранния следобед. Изследователският екип бе свършил добра работа, като изолира трите молекули и ги синтезира. Шефдебиен бе убедил Жуано да ги използва чрез впръскване, а не като напитка. По този начин не само щял да избегне повръщанията, но субстанцията много бързо щяла да повлияе на мозъка. Имаше чувството, че е дилър, който продава доза на наркоман.

От предпазливост Шефдебиен бе изискал да направят още няколко подобни проби, които в този момент вече бяха инжектирани на маймуните в лабораторията.

 

 

Къщата на Ордена

Югозападни Франция

Гигантското око в триъгълника е над пирамидата. Отзад бързо се носят червени облаци, а небето е тъмно и страшно. Марка не може да мръдне. Краката му са вдълбани в черния гранитен камък на земята. Чувства се безпомощен и нищожен пред това вездесъщо око. После от далечината пристига в галоп гологлав конник, който размахва огнена пръчка. Антоан иска да избяга, но краката му са се сраснали със земята. Небето се оцветява в кръв. Конникът слиза от коня си и тръгва към него със своята пръчка. Гласът му разцепва червената нощ и заглушава воя на ледения вятър. Той разпознава конника… това е той… неговият двойник. Марка иска да изкрещи, но от устата му не излиза никакъв звук. Двойникът му се намръщва и вдига пръчката нагоре, за да го удари по главата. Антоан крещи с всичка сила: Плътта напуска костите. Двойникът му се отдръпва стъписано, поразен от страх. Вятърът клати пирамидата. Окото започва да кърви. Антоан повтаря още веднъж заклинанието: Плътта напуска костите. Конникът яхва животното и си тръгва като във филм, прожектиран наобратно.

Виковете на Антоан събудиха Жад, която направо подскочи.

— Успокойте се.

Марка се потеше под завивките и се опита да се поизправи на леглото.

— Кошмар…

— Ако това може да ви успокои, аз спах като бебе.

Вратата на стаята им се отвори. Влезе въоръженият пазач. Жад го повика.

— Искаме да отидем до тоалетната. Разбирате ли?

Мъжът клатеше глава.

— Nein, nein.

Жад се намръщи.

— Сол, schnell!

Мъжът се поколеба за малко, после излезе от стаята и я заключи. Антоан усети, че целият е потен под мръсните си дрехи. Той се обърна към Жад.

Много неприятна ситуация. Един началник по сигурността на посолство няма ли скрит предавател в обувките си, или нещо от този род?

— Да видим. А вие не влизате ли в телепатична връзка с Великия архитект на Вселената, който да предупреди вашите братлета?

Те се спогледаха и се засмяха. Той — небръснат и с тъмни кръгове около очите, а тя — с прилепнала коса и бледа кожа.

Ключалката отново щракна и пазачът се появи с Йоана.

— Сол си почива, но аз съм тук. Какво искате?

Без да дочака отговор, тя се запъти към леглото на Жад и седна до нея. Афганистанката инстинктивно се опита да се отдръпне.

— Искаме да се измием и да отидем до тоалетната — отговори Марка.

Йоана извади режещи клещи от джоба си.

— Ние не сме чудовища. Клаус ще ви придружи. Но преди това искам да си взема едно пръстче от твоята приятелка. В крайна сметка градинарят имаше право.

Преди Жад да каже каквото и да било, Йоана кръцна с едно движение малкото пръстче на ръката на Афганистанката, която зави от болка. Антоан се опита да се освободи. Напразно.

— Спрете…

— Млъкни, куче! Това не е нищо в сравнение с онова, което тя ми причини, като ми осакати ръката. Скоро, когато свършим с вас, тя ще ме моли да я убия. И това ще стане, но ще я убия без пръстите й.

Жад продължаваше да вие. Болката ставаше непоносима.

 

 

Хърватия

Замъкът „Хвар“

Три сребърни свещника осветяваха слабо малката подземна крипта в замъка. Локи гледаше замислено черния мраморен камък със знака на слънчева свастика, която служеше за почитане на слънцестоенето. От двадесет и четири часа нямаше никакви новини от Сол и започваше да се безпокои за дъщеря си. Членовете на ръководството бяха ядосани след последния му разговор по телефона със Сол. Това нямаше значение. Скоро щеше да се освободи от всички тези негодници.

Хаймдал искаше да се срещнат двамата, за да поговорят отделно от другите.

По каменното стълбище се чуха тежки стъпки. Локи се обърна и видя Хаймдал в компанията на един от охранителите.

— Мислех, че ще дойдеш сам?

— Локи е бог на хитростта и аз никога не забравям това. Операция „Хирам“ е прекратена.

Локи отстъпи към олтара.

— С какво право? Сол ще бъде бесен.

Двамата мъже тръгнаха към него.

— Ръководството гласува това решение преди малко.

— Не е възможно. Аз не съм бил там.

— Ти вече не си част от „Туле“.

Локи се прокле, че не си е взел оръжие.

— Никога.

— Телефонът ти се подслушва и чухме как приемаш инструкциите на Сол, които засягат и нас, относно Нощта на дългите ножове. Разбираш нашето раздразнение, нали?

Чуха се и други стъпки. Други двама въоръжени мъже влязоха в криптата. Локи се хвана за олтара.

— Вие не разбирате. Операция „Хирам“ е жизненоважна за бъдещето на „Туле“.

— Сол е изкуфял старец, който преследва химери, и сега заради него по следите ни е френската полиция. Допусна грешки. Тези убийства на масони бяха пълна глупост. А заради палестинския убиец замалко израелците не попаднаха на нас. Забрави ли казаното от Себотендорф? Нашата сила идва от нашата дискретност. Докато сме невидими и успяваме, никой не може да ни направи нищо.

— Аз по-добре от теб знам…

— Стига! Имаме заповед да приключим със Сол, твоята дъщеря и техните затворници там, където се намират сега. А ние пък ще дойдем с теб да посетиш една твоя приятелка.

Локи ги погледна объркано.

— … една Дева.

— Нали няма да…

— Една Желязна дева!

 

 

Къщата на Ордена в Югозападна Франция

Кортежът беше готов за тръгване. Сол доволно гледаше пленниците, които отново качваха в колата.

— Ще се кача с вас. Все още не сме приключили разговора си. Но преди това нека благодарим на нашия домакин, градинаря, за гостоприемството му.

Младият телохранител на Сол избута пред себе си мъжа с мустаците. Лицето му беше подпухнало.

— Нашият защитник на цветята и растенията поиска да ни убие през нощта, но за щастие Клаус беше буден. Предполагам, че е изпълнявал заповед на ръководителя на Ордена. Йоана, искаш ли да се заемеш?

Убийцата се появи на каменното стълбище с нож в ръка. Застана пред градинаря и с един удар заби ножа в долната дясна част на корема. Мъжът се свлече, крещейки. Без дори да го погледне, Сол тръгна към колите.

— Ако Йоана си е свършила добре работата, ще минат поне двадесет минути, преди да умре. Как в наши дни жените поемат всичко в ръцете си и стават равни и дори по-силни от мъжете. Лично аз съм за равенството.

Градинарят се мяташе във всички посоки като разсечен червей, който се опитва да влезе в почвата.

Набутаха Антоан и Жад в колата. След пет минути конвоят напускаше мястото, като остави след себе си агонизиращия мъчител.

Сол седеше на предната седалка, гледаше някаква карта и си подсвиркваше. Марка каза:

— Не ни разказахте как приключи за вас войната.

Сол се обърна назад.

— Много бързо. След като се измъкнах от един френски патрул, който ме забеляза, преминах в Швейцария, за да се свържа с клона в „Одеса“.

— „Одеса“?

— Каква липса на култура!? През есента на 1944 г. есесовците, измежду които очевидно имаше членове на „Туле“, разбраха, че разгромът е неизбежен. Затова започнаха да се изселват към неутрални страни. Основно в Южна Америка, но също и в арабските страни като Сирия и Либия.

— „Одеса“ името на операцията ли е?

— „Одеса“ е съкращението на една организация на есесовци. Предприятия, пръснати по целия свят и закупени с военното съкровище на СС, се наеха да приемат бежанците. В банките на съответните страни, измежду които и Швейцария, естествено бяха открити сметки.

— За щастие този негодник Хитлер не се е възползвал от тях! — прошепна бясно Жад.

Сол й се усмихна.

— Точно така. Хитлер е престъпник.

— Как така?

— Заради него умряха милиони арийци, нашата кръв пресъхна в тази война.

— Шегувате ли се?

Сол отново се усмихна. Като на дете, което беше твърде малко, за да го разбере.

— Разбира се, вие не споделяте моята гледна точка. „Туле“ нямаше директна власт върху Фюрера. Но тя можеше да влияе върху някои от неговите решения. Най-вече когато се оказа, че лудостта му става все по-разрушителна. Тогава „Туле“ се възползва и си послужи с мрежата „Одеса“.

— А вие?

— Аз започнах нов живот и се изкачих в йерархията на Ордена. При падането на комунизма отидохме да приберем масонските документи, които бях скрил. По време на руската окупация църквата се бе превърнала в музей на атеизма. След падането на Стената всичко беше изоставено. След като разгледахме документите… — очите на Сол блестяха — … разбрах колко важни са тези безценни документи.

— Но защо? — възкликна Марка — За да влезете в контакт с Бога ли?

— Не с вашия, скъпи приятелю. Моят е много по-страшен.