Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (40)

40

Автомагистрала A20

Полуизпържените картофи плуваха в мазнина. До тях в пластмасовата чинийка имаше някакъв кренвирш с неопределен цвят. Кетчупът допълваше цялата тази гадост, която Жад гледаше с нескрито отвращение.

— Яде ли се?

Марка погледна в огледалото за обратно виждане и изпревари холандската каравана отдясно. Вътре малко момиченце му правеше физиономии и му се изплези точно когато ги изпреварваха. Жад се смръщи страховито и момиченцето се изплаши. Холандските родители строго погледнаха Афганистанката. Марка натисна газта и остави далеч зад себе си караваната. Два мазни картофа паднаха върху светлия панталон на Жад. Веднага останаха малки жълти петна.

— Внимавайте. Изцапах се.

Марка се усмихна, без да отклонява поглед от пътя.

— Кажете го на Дарсан! Той ще е възхитен!

— Не можахте ли да купите нещо по-здравословно за ядене?

Тя размаха един смачкан пържен картоф.

— Не само че това нещо е срам за гастрономията, ами погледнете и този мек кренвирш. Освен това мирише лошо.

— Нямаше друго на бензиностанцията. Нито сандвичи, нито салати, нищо… тъй като спяхте, не исках да ви будя. Още малко и пристигаме. Ще хапнем там.

Младата жена върна чинията в книжния плик, остави го на задната седалка и се сви. Пътуваха край горите на Солон и полетата на Бос, еднообразни, но успокояващи гледки. Жад ясно си спомняше лицата на похитителите си, на мъчителя с ножицата, на убийцата…

След тяхното обаждане Дарсан бе изпратил по следите на Ордена специален екип, който открил само димящи руини. Пожарникарите, повикани спешно, бяха пристигнали преди тях. Пламъците на пожара бяха изплашили до смърт съседните села. Шестте трупа на живеещите там бяха открити овъглени и всички хора наоколо много съжаляваха за гибелта на членовете на Асоциацията на градинарите минималисти и най-вече за милия холандски градинар.

Жад не трепна, когато Дарсан им съобщи за пожара. Той искаше да ги свика спешно на среща, но Марка каза на Жад да му предаде, че са по нова следа и че ще се върнат на следващия ден. Жад си помисли за глутницата негодници, които я бяха отвлекли и сега бродеха на свобода. Хора, за които човешкият живот не струваше и пукната пара. Поквареното им съзнание се ръководеше от една абсурдна цел.

В своята професия Жад се бе запознала с грубостта и липсата на съчувствие у някои представители на човешкия род. Екзекуции, атентати, кланета. Мислеше си, че е видяла всичко, но… само веднъж в живота си бе ставала свидетел на подобна жестокост във владението на афганистанския генерал Дорстом, водач на планински клан. Този „господар на войната“, както искаше да го наричат, организираше колективни мъчения с цел да утвърдят властта му. Техниката беше проста и ефикасна: използваха танкове със закачени за веригите им затворници. Танкът потегляше и смачкваше затворниците. Първо стъпалата, после целите крака, корема… и така, до лицето, което танкът размазваше като зрял плод. После генералът караше някой член на семейството да почисти веригите и да събере остатъците от плътта по земята. Тя едва не повърна, докато гледаше филм, заснет от дисидент на режима. По време на тайните преговори през 2002 г. след идването на американците в Афганистан генералът, исторически противник на талибаните, станал важна политическа фигура. И без угризения той навсякъде се хвалел, че неговите лични методи били пример за това, как се насажда страх в сърцето на врага. Погледът му беше същият като на похитителите на Жад. Същата лудост и циничност.

Същият този генерал Дорстом се уповаваше на благоразположението и уважението на западните сили, които се радваха, че имат възможността да оставят на това куче да си цапа ръцете вместо тях.

Всички тези спомени я притесняваха. Както и това, че през последните часове твърде много се беше сближила с Антоан.

— Не мислите ли, че нашата история за архиви и тамплиери е доста неуместна?

— Неуместна?

— Да. Търсим тайна на хиляди години, която може изобщо да не е съществувала, докато по света има милиони хора, които умират от глад, живеят под различни диктатури и страдат от болести.

Марка зяпна от почуда.

— А ние спокойно си пътуваме, за да разгадаваме някаква езотерична загадка. Ако не ме бяха отвлекли и Софи не беше мъртва, всичко щеше да ми се струва много смешно.

Комисарят запали цигара. Беше време да каже нещо.

— Не е така! Вие смесвате неща, които са несъвместими. Когато избирате да се грижите за сигурността на посолството в Рим, то работата не се състои в това да се грижите за децата на Конго в някой приют или да помагате на оцелелите от цунами тайландци.

— Така е, но работех в реалността. А с вас имам чувството, че гоня някаква химера, гоня вятъра, Някаква измислица… нещо като Индиана Джоунс в търсене на Граала.

Марка издиша дима от цигарата.

— Значи ако преследвахме убийцата на нашата приятелка по класическия начин с пистолети, полиция, по специална операция, всичко щеше да е по-конкретно и ефикасно ли?

— Взехте ми думите от устата.

— Никой не ви кара насила да идвате. От гарата в Шатору за два часа и половина сте в Париж.

Антоан се ядоса малко.

— Съжалявам, но не обичам езотерични загадки. Не разбирам интереса на хората към тези истории. Исус и тайният му син, тамплиери, астрология, лечители… приказки за възрастни. А да не говорим за масонските загадки… Сектата „Храмът на слънцето“ се е прицелвала във всички тези глупаци и ето какво стана…

— Не принизявайте нещата. Лесно е да се влезе в секта, грудно е да излезеш от там. А при нас е обратното. Голяма част от братята във Великия Ориент не обичат езотеризма и споделят вашето мнение по въпроса. Други обединения са по-запалени по символизма, а това няма нищо общо със свръхестествени обяснения или магии. Няма значение! Има една ценност, която се нарича „толерантност“ и всеки може да вярва в каквото си поиска.

— Но не и когато става дума за обскурантизъм!

Полицаят отново усети, че започва да се ядосва.

— Ако знаехте само до каква степен масонството е воювало срещу обскурантизма през вековете. Ходили ли сте на училище?

— Не виждам какво общо има това…

— Общо? Безплатното училище на Жюл Фери, отворено за всички без значение от произхода, е по идея на масоните. Мога да изреждам и още. Първите взаимоспомагателни дружества за болни работници са създадени също от масоните. Законът „Вейл“ за абортите в началото на 70-те години? Прокаран и подкрепян изцяло от масоните… помислете си за момичетата, които са се оставяли да ги режат с какво ли не! И моля ви, не ми говорете за обскурантизъм!

— Да…

— Да… както казвате. Ако присъствате на срещите на ложата „Дълг и братство“, членовете й работят през цялата година от обяд до полунощ по проблеми на обществото и изобщо не се интересуват от езотеризъм. И въпреки това са стопроцентови масони.

Жад видя, че се разпали. За първи път сваляше маската си на ченге и на многознайко. Така й харесваше повече. Реши да го поразпали още малко.

— За социалната ангажираност, добре, но интересно защо няма много работници и секретари във вашите ложи. Все лекари, собственици, политици… поколенията и режимите се сменят, но вие все сте от страната на властта. Има ли ложа „Топла супа“ например?

Марка стисна волана. Това момиче искаше да го изкара от равновесие. Не можеше да му прости, че е прибягнала до помощта му. Не трябваше да й се дава.

— Може би имате основание относно присъствието на различните класи, но да твърдите, че винаги сме на страната на по-силния е абсурдно. Задавали ли сте си въпроса, защо всички тоталитарни системи по света са забранявали масонството?

— Ами… да. Хитлер и Мусолини. Но те са забранявали всички групировки, синдикати, партии, католически организации…

— Да добавим от дясно и Петен, Франко в Испания, Салазар в Португалия, от ляво всички водачи на революцията в комунистическите страни и множество други „велики демократи“ от същото брашно. Без да броим авторитарните лидери на арабските страни. И интересно защо, за да използвам вашите думи, повечето от техните противници идваха при нас…

— Браво на пропагандата. Но забравяте африканските диктатори, големите мошеници, съдиите, които…

Марка рязко удари спирачки и отби вдясно в аварийното платно. Жад изненадано впи ръце в предпазния си колан. Той се обърна към нея.

— Стига. Да си изясним нещата. Аз не съм говорител на масонството и в него, както във всички други групи, има и мръсници… нито повече, нито по-малко. Според вас всички сме боклуци. Спрете да ми триете сол на главата!

Жад се усмихна. Бе спечелила първия етап. А и ставаше толкова съблазнителен, когато беше ядосан.

— По-добре да потегляме. Опасно е да стоим в това платно.

— Не, няма да тръгна, докато не ми обясните истинската причина за вашата злоба.

Шумът от минаващите коли бе оглушителен. Жад започна да се чувства некомфортно.

— Чакам.

Жад въздъхна и му разказа за самоубийството на баща си и за ролята на трима мъже масони, която изиграли, за да го накарат да продаде фирмата си и да я купят на безценица. След около четвърт час тя приключи с разказа си и замълча. По бузите й се стичаха сълзи. Марка бе потънал в размисли. Баща й и приятелката й от детинство. Най-близките й хора, убити насилствено. По различни причини, но и двамата свързани по някакъв начин с масонството. Ето какво обясняваше нещата. Той потегли бавно. Колата постепенно набираше скорост и после мина в основното платно. Той чу безстрастния и сух глас на Жад:

— Не искам да говорим повече, докато стигнем.

 

 

Хърватия

Замъкът „Хвар“

Седнали на пейката, петима мъже и две жени гледаха скалистия залив, потънали в мислите си, и очакваха пристигането на Сол. Някои от тях все още помнеха убийството на своя другар в смъртоносната прегръдка на Девата от параклиса на няколко метра от тук.

Два пъти в годината ръководството на Ордена се събираше сред природата в някой от замъците си и вземаше решение за извършването на важни операции. Това бе стара традиция, наследена от групата „Туле“ и възприета от основателя, барон фон Себотендорф, който обичаше да казва, че природата създава у човека влечение към трансцендентното.

Единият от петимата мъже с очила със златна рамка взе думата:

— След малко Сол ще ни се обади по телефона. Той е във Франция. Най-добре е да започнем с текущата работа, а пък той ще ни уведоми за хода на операция „Хирам“. Бъдете кратки. Най-напред паричните средства. Ти си, Хаймдал.

Всеки член от ръководството си имаше кодово название от нордическия пантеон. Адвокатът Хаймдал извади малко листче.

— Инвестициите на Ордена се покачиха средно до петстотин милиона евро основно чрез нашите пенсионни фондове в Маями и чрез консорциума за развитие в Хонконг. Стесняването на пазарите намали малко приходите ни, но покупката на стоманолеярния завод „Пакстън“ компенсира загубите. Искам позволението на ръководството за закупуването на дялове в едно… израелско дружество.

Шестимата членове на Ордена се размърдаха недоволно. Мъжът се усмихна.

— Зная, че имаме силни деонтоложки принципи да не влагаме пари в еврейска или ръководена от евреин фирма, но в този случай конкретно става дума просто да се купи и да се продаде най-много след месец… Печалбата ще е добра.

Мъжът с кобалтовосиниге очи, скрити зад златните очила, този, който пръв заговори, го прекъсна:

— И дума да не става. Нещо друго? Не? Твой ред е, Фрейа.

Руса жена, прочут шведски лекар, чиито разработки върху клонирането замалко не й донесоха Нобелова награда, кръстоса ръце.

— Почти нищо ново. Всички опити да удължим жизнеспособността на човешки клонинг са неуспешни и мисля, че ще продължава да бъде така и в близките две години. Псевдоуспехите, тиражирани в медиите, не са истина. Нашият кувьоз в Асунсион е пълен с ембриони. Предлагам да ги продадем на паралелния пазар за опити с лекарства.

Другите членове кимнаха одобрително. Главният посочи с пръст съседа си, едър мъж.

— Ти си, Тор.

— Двадесетина представители на политически групировки от Западна и Източна Европа, близки до идеите ни, направиха обучение по нашето предписание. Очевидно без да знаят точно с каква цел. Напомням ви, че тази година се навършват шестдесет години от падането на Райха и основната заповед е да не си играем на провокации. Трябва да говорим за социалните проблеми и на преден план да изнесем напредничавостта на нашите идеи. Безработицата е проблем в цяла Европа и демокрациите не могат да се справят.

— Това ли е всичко?

— Не. Имаме проблеми с нашите приятели от White Power в Съединените щати. Представителите на Ку Клукс Клан искат да оглавят организацията. Те се противопоставят на Движението на Христос за арийска раса, които са по-близки до нас. Предлагам вливане на допълнителни фондове в последните две.

Другата жена, около шестдесетгодишна с остър поглед, се намеси:

— Не. Защо да продължаваме да плащаме на тези безделници, които скитат по улиците с пречупен кръст и уж спомагат за изтъкване на нашата кауза? Та ние още преди двадесет години решихме да се откажем от свастиката и всички символи на нацизма! Тези глупаци няма да вземат властта. Да ги оставим да се радват на портретите на Хитлер! Най-добрите ни представители в европейските страни опитват с популизъм и ксенофобия. И най-вече отхвърлят всяка прилика с тази част от историята!

Мъжът с очилата, Локи — бог на хитростта, поклати глава.

— Имаш право. Ще им спрем парите. Тор ще замине за Съединените щати, за да поговори с някои хора. Не забравяйте, че символът на нашия Орден е закръгленият пречупен кръст над кинжал. Той е съществувал още когато Хитлер е бил бедняк, който продавал платната си по пазарите, и продължава да съществува. По-нататък. Балдер.

Здрав мъж с решителен поглед взе думата:

— Имам неудоволствието да ви съобщя, че замъкът ни в Шеврьоз до Париж е опожарен.

Останалите членове на ръководството го погледнаха смаяно.

— Градинарят, един от най-добрите ни южноафрикански сподвижници, ми се обади тази сутрин, за да ми го каже. Той е предприел спешни мерки поради сериозните грешки, допуснати от един от нашите членове, жена. Очевидно е свързано с операцията „Хирам“. Вчера Сол е бил там и предполагам ще може да ни каже повече. Всички са заминали за Лондон. Останало е само момичето, което е отишло при Сол в парижки хотел.

Мъжът, когото наричаха Локи, долови лека промяна в гласа на Балдер. Той знаеше, че това е неговата дъщеря. И знаеше какво наказание се предвижда от Ордена: смърт.

 

 

Областта Брен

Черната кола се движеше през тази област с толкова много езера. След като подмина Мезиер-ен-Брен, измина три километра по път Д17 и после пое по Д44 по посока на природния парк, където се намираха ключовете за параклиса. Пътищата бяха прави, от двете им страни имаше вода. Повече от десет хиляди хектара, пропити от вода. Марка познаваше тази област, тъй като навремето бе посещавал една сестра, директор на Историческите паметници, която имаше къща до парка. Той й позвъни по телефона и благодарение на нея получиха позволение да посетят параклиса сами, без водач.

Той спря колата на паркинга. И двамата бяха схванати след повече от три часа път. Слънцето проблясваше над голямото езеро. Навсякъде имаше туристи с огромни фотоапарати. Жад си взе чантата и заобиколи колата.

— Това папараци ли са? Да не чакат някоя звезда?

Марка се усмихна.

— Тук звезди са скалните лястовици, малките дропли, дивите патици и… черният щъркел.

— Черният щъркел много би ви отивало като прякор. Арогантен и вманиачен в езотеричните си размисли. Шега. Това са имена…

— … на птици, които тук изобилстват в определено време от годината. Намираме се в природен резерват, който е рай за птиците. Тук идват хора от цяла Европа, за да ги снимат.

Те тръгнаха към входа, а около тях във всички посоки тичаха деца. Сърцето на Марка се сви, когато едва не се блъсна в малко момченце, което приличаше на сина му. Те влязоха в сградата, където имаше магазин и ресторант. Марка посочи на Жад маса до голямата камина в дъното на ресторанта.

— Седнете там и поръчайте шаран, местния специалитет, а също и чисто ябълково вино. Аз ще потърся ключовете.

Жад седна и поръча това, което Марка й бе казал. Тя разтри гърба си. Предната вечер бе отвлечена и заплашена със смърт.

На две маси разстояние двама мъже на около четиридесет години разискваха нещо над географска карта. Професионални фотографи, които си говореха за пътуване до Колумбия. Единият от тях, с обеца на ухо, обясняваше, че трябва да предвидиш и пари за почерпка, ако искаш да снимаш в индианските села. Другият мъж, с прошарени коси и хитър поглед, го слушаше с голяма халба бира в ръка и от време на време хвърляше по някой поглед към Жад.

Марка пристигна с връзка ключове в ръка. Точно преди да седне, поздрави двамата мъже и си размени няколко думи с тях.

— Срещал съм ги често, когато съм идвал тук. Големи пътешественици са. Обикалят целия свят, но продължават да живеят тук между пътуванията. Единият се казва Кристиан и е специалист в снимането на пейзажи. Прави страхотни снимки. Другият пък, Никола, е един от най-добрите фотографи на животни в света. Всъщност той ме попита дали ще поостанете малко.

Жад го погледна състрадателно.

— Не, благодаря! Колкото по-бързо се върнем в Париж, толкова по-добре.

Сервитьорката донесе двете чинии с пържен шаран и бутилка вино. След като се отдалечи, Марка каза тихо:

— Сега ще ви кажа какво всъщност ще търсим в параклиса.