Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (5)

5

Йерусалим, Израел

Институт за археологически проучвания

Нощта на 8 май

Още от първите вечери на май Марек предпочиташе да работи в лабораторията до късно през нощта с отворени прозорци — хем прохладно, хем се долавяше ароматът на глициниите, които растяха в градините на института.

Сградата датираше от времето на британската окупация и представляваше дълга постройка от червени тухли с високи тавани. Първоначално приютяваше специалистите по библейска археология. Тук бяха работили светила като Паркър и Уилям Олбрайт. Марек обичаше това място повече от всичко. Старинният му, почти изоставен вид отлично съответстваше на склонността му към мечтателност и ровене из спомените.

Пожълтялата му и измачкана дисертация отпреди петдесетина години стоеше на почетно място до олющен стик за хокей, спомен от престой в Съединените щати. Беше толкова отдавна! Марек ясно помнеше всеки детайл от пролетта на 1945 г., когато го бяха измъкнали от лагера Дахау като жив труп и той се бе заклел да напусне проклетата Европа и да започне отново и на чисто.

С парична помощ, отпусната от еврейското представителство в Париж, бившият дърводелец се бе качил на търговски кораб за Ню Йорк. Попадна в необятна страна, напълно невежа към антисемитизма. Никой не го преследваше и обиждаше заради еврейския му произход. Съзря възможност да смени професията си с по-интелектуалните поприща, които винаги го бяха привличали, и се записа да учи библейска археология, защото най-тясно го свързваше с мечтаната родина. За да плаща образованието си, работеше на половин надница като реставратор на старите къщи по Източното крайбрежие. Именно така срещна и се влюби в девойка от знатно бостънско семейство. Идилията продължи кратко, защото избраницата на сърцето му скоро призна, че родителите й никога няма да позволят да се омъжи за него.

През петдесетте години Марек реши да емигрира в Израел — в Америка вече нищо не го задържаше. Установи се в Йерусалим и веднага осъзна, че чак сега е пристигнал у дома си — в тази толкова нова и така древна страна. С течение на времето се утвърди като един от най-известните специалисти по библейска археология и извънредно способен учен.

Сега институтът спеше — безлюден, в пълно мълчание. Вече по-голямата част от залите в него се използваха и за други науки — химията, физиката, минералогията и дори историята на климата идваха на помощ, за да се разгадае миналото. И най-незначителният камък бе подлаган на сериозни изследвания с всевъзможни измервателни уреди и технологии. Работата на Марек бе да анализира получените данни в тяхната съвкупност.

Отвън долетя шум от течаща вода. Градинарят палестинец явно бе подхванал работата си. Марек долавяше щракането на ножиците му при беседката. Въздъхна и продължи работата си по документите, оставени на бюрото му. Двеста и четиридесет страници голям формат. Пет доклада с анализи. Лабораториите по геология, химия и микроархеология даваха различни сведения, увеличавайки броя на диаграмите и библиографските справки. Институтът бе най-авторитетният и единствен легитимен оценител на археологически находки, затова и специалисти, и авантюристи — без да броим десетките музейни експерти, антикварните търговци и аукционните къщи — се тълпяха на рояци да получат удостоверение за автентичност, което понякога струваше милиони долари.

Такъв беше и случаят с Алекс Перилиан, арменец от Ливан, който от тридесет години купуваше всичко от хаотичния пазар на нелегални археологически находки за своите богати чужди клиенти. Ценен заради добрите си отношения и с палестинците, и с евреите, възпълничкият Перилиан се разхождаше необезпокояван из мюсюлманските села в търсене на редки предмети, белязани със знака на отминалото време.

Разполагаше с цяла мрежа от тайни агенти, които му се обаждаха веднага щом някоя древна вещ се появеше у някое семейство. Най-вече след поредния покойник. Редовно се случваше споминалият се да бе притежавал ценен артефакт, с който бе отказвал да се раздели приживе по сантиментални причини, а след смъртта му семейството бързаше да го изтъргува на възможно най-висока цена.

Най-често ставаше дума за дребни находки, но Перилиан пътуваше постоянно, не се пазареше и плащаше в брой, тъй като знаеше, че хората първо се опитват да продадат по-евтините вещи. После, ако се породи доверие, някоя забулена жена изтичваше в мазето на къщата и донасяше грижливо сгънато одеяло, в което се криеха истински съкровища. По същия начин Перилиан бе открил камъка с надписа, завит в ленена кърпа. Купи го за стотачка от опърпан козар и го предложи на Марек за шестцифрена сума, с уговорка за повече, ако текстът, който разшифроват, е интересен.

В началото възрастният учен не скри недоверието си, когато арменецът му донесе откритието си. Не за първи път някой колекционер или търговец се мъчеше да блесне пред него с всевъзможни „находки“. Даже няколко години по-рано го бяха търсили за експертно мнение при анализ на друг подобен камък, за който се смяташе, че е с огромна археологическа стойност, тъй като давал сведения за строежа на Храма на Соломон. Колегите му бяха единодушни относно автентичността му, дори химическият анализ показваше наличие на неестествен брой златни частици в текстурата на камъка — прах, който можеше да произлиза единствено от разтопено злато в седиментния слой. Навремето се вдигна доста шум, научните среди се развълнуваха, коментираха, спореха, духовенството го провъзгласи за свещена реликва, политиците се присламчиха, за да използват събитието за своите каузи… Вълнението достигна връхната си точка, когато Марек реши да се затвори в лабораторията, за да проучи нещата бавно и спокойно. След седмица се разчу, че анонимен антиквар е предал на същата група учени още един гравиран камък, досущ като първия. На свой ред новата придобивка бе обявена за напълно автентична. А на следващия ден Марек официално призна, че лично е направил този фалшификат, за да може колегията да осъзнае заблудата си и занапред да подхожда по-научно към подобен род инсинуации. На многобройните въпроси как е успял, Марек отговори така: „Ползвах стари инструменти, за да не оставят те частици от по-ново време, издълбах надпис върху камък от стар геоложки пласт, поръсих повърхността му със ситен пясък с помощта на обикновен пистолет със сгъстен въздух, след това счуках парче от камъка в обикновено старо чукало, превърнах го в прах с помощта на ултразвук и го потопих във воден разтвор. Колкото до следите от злато, една обикновена газена лампа и стара брачна халка ми бяха достатъчни, за да разпръсна златни частици по цялата повърхност. А за да подпомогна «неопровержимото датиране», инкрустирах няколко парченца въглища от действителна археологическа местност с настоящи разкопки“.

От този ден нататък молеха Марек да даде експертиза за всички по-важни археологически находки.

Възрастният учен не можеше да откъсне уморените си очи от реликвата, донесена от Перилиан. Камъкът лежеше на бюрото му и от първия миг Марек бе сигурен, че е съвсем истински. Още преди да бъде подложено на какъвто и да е анализ, това парче скала буквално говореше за многовековната си история. По принцип Марек не се доверяваше на предчувствията си и предпочиташе да залага на разума в работата си, но този път го обземаше някакво силно вълнение, докато гледаше това… нещо. Усещаше тайната, която този камък носеше в себе си от хилядолетия. Послание, написано в памтивека от ръка, чиито кости отдавна се бяха разложили под влиянието на времето.

Шестдесет и два на двадесет и седем сантиметра, счупен в долния ляв ъгъл. Въпреки това издълбаният текст се четеше добре и изглежда бе устоял на атаките на времето по една щастлива случайност или благодарение на човешка грижа.

По принцип преди да пристъпи към разчитането на подобен текст, Марек винаги се запознаваше с научните и археологическите заключения. Ако изследванията покажеха, че може да става дума за фалшификат или за някаква грешка, то по-добре бе да не започва да го тълкува в исторически план.

Всъщност древните текстове бяха изключително редки и след откритието на ръкописите от Мъртво море израелската държава и големите монотеистични религии следяха отблизо всяка находка, която можеше дори и бегло да ги застраши или да разклати традициите им.

За пореден път Марек съжали, че е взел решение да не пуши вече. Само една цигара, преди да отвори първата страница, колкото да изостри мисълта и избистри съзнанието! Той се бе отказал от това удоволствие в деня, когато навърши петдесет години. Беше нещо като облог, за който след това съжаляваше, но пък му бе възвърнал обонянието.

Дори и сега усещаше силния аромат на глициниите, които Али, градинарят, режеше точно под прозореца на лабораторията. Марек вдъхна дълбоко и се залови за работа.

След два часа заключенията му вече бяха изписани на хвърчащ лист: От минералогична гледна точка направените анализи върху трите проби разкриват, че камъкът е съставен от черен зърнест пясък от периода камбрий. Това поставя въпроса за мястото, откъдето е добит. Доставчикът не можа да даде точни сведения по този въпрос, като посочи единствено, че реликвата се предавала в семейството, което я е продало, от поколение на поколение.

На историческата територия на Израел три геоложки района могат да спорят за неговия произход: Южен Израел, Синай или южния йордански бряг на Мъртво море.

Анализът на патината върху седем проби позволи да се открият силициев двуокис, алуминий, калций, магнезий и желязо, а също така и следи от дърво. Въглеродният анализ на тези частици позволява патината да се датира 500 г. пр. Хр. (плюс-минус четиридесет години). Ако анализите потвърдят това датиране, то този камък ще се разположи хронологически във времето на реконструкцията на Храма на Соломон.

Марек спря. Храмът на цар Соломон… Митично място за евреите, построено от този легендарен цар, в което били пазени Свещеният кивот^[1] и скрижалите с Десетте божи заповеди. Разрушен от жестокия Навуходоносор, построен отново по нареждане на Кир и изящно довършен от Ирод при римското нашествие.

Първата реконструкция на Храма на Соломон през 520 г. пр. Хр. била изключително важно събитие в еврейската история, затова всичко, свързано с него, придобивало огромно значение. Марек претегли с ръка камъка. Ако той наистина се окажеше автентичен, щеше да удари джакпота. Музеите по целия свят, частните колекционери и най-вече израелската държава щяха да се изпокарат за тази уникална находка. В ожесточена надпревара те щяха да предлагат стотици хиляди долари, за да се сдобият с археологическата ценност.

Марек започна да си представя купища пари. Въздъхна. Сумата не беше чак толкова голяма, още повече че трябваше да връща пари на свой дългогодишен приятел. На Марк Жуано, брат от масонската ложа и единствен син на Анри, загинал в концентрационния лагер. Преди да го депортират, Анри бе на крачка от разкриването на една изгубена истина, а след смъртта му порасналият му син бе продължил разследването в знак на почит към паметта му. На следващата вечер Марек очакваше от Рим да пристигне пратеничка на Марк, която да донесе окончателното разчитане на руните върху камъка. Как й беше името? Софи Доуз. Софи… София… мъдрост. Хубаво предзнаменование! Утре вечер ще я чака на летище „Бен Гурион“ и ще я настани в „Цар Давид“, най-престижния хотел в града. Развълнува се като юноша при първото си влюбване. Скоро загадката щеше да се разясни и вратите на познанието щяха да се отворят. Обзе го съмнение: какво още можеше да очаква от живота, когато стигнеше края на въжделеното търсене? Или загадките съществуваха именно за да не бъдат разгадани, и особено тази с камъка, който бе дошъл от толкова древна цивилизация?

Марек се вгледа внимателно в реликвата, обзет от страшно предчувствие. Може би трябваше да спре сега и да не разбужда заспалите демони? Суеверно потръпна въпреки среднощната горещина и прочете преписа на издълбания надпис. Наистина представляваше невероятна историческа загадка!