Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Duke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Огненият херцог

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0207-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4556

История

  1. — Добавяне

Глава 8
Пленници

Водачът на глутницата се усмихна с вълча наслада, което си бе естествено. На Тори му се прииска да грабне някакви клещи и да изтръгне острите му зъби един по един, но както изглеждаше, май нямаше кой знае какъв шанс, поне не и в момента.

Търпение, каза си той. Татко и чичо Хоузи си бяха направили труда да развие това, което татко наричаше „мускули на търпението“. Това тук не бе, като да клечиш часове наред и да дебнеш сърни, въпреки че принципът си оставаше същият: изчакваш, докато настъпи моментът да действаш, а сега в никакъв случай не му беше времето.

— За мен е удоволствие да те приветствам, Ториан дел Ториан младши, както бе удоволствие да приветствам баща ти, а също така и майка ти и жена ти — каза той и посочи на Тори да седне на някаква пейка пред огъня.

Тори нямаше представа, как успява да разбере езика, но това със сигурност не беше английски, а не бе и норвежки, колкото и малко да го бе учил в началното училище, нито дори френски, който се опитваше да понаучи в колежа. Винаги се бе възхищавал на дарбата на чичо Хоузи за езиците. Май нямаше език, който чичо Хоузи да чуе и да не разбере. Винаги бе смятал, че подобно умение е нещо чудесно.

Само че се оказа, че не е точно така, и то не заради факта че бе пленник, завлечен през някакъв тунел, а след това го караха да върви до изнемога по някакви хълмове от зазоряване, та чак след здрач. Не беше чудесно, защото му се стори напълно естествено, сякаш винаги е притежавал умението да говори на берсмолски, езика на Средните Владения.

— Не вярвам езикът ти да е бил изтръгнат, въпреки че без всякакви трудности мога да го уредя — каза Чедото. — Елементарна проява на учтивост е да отвърнеш, когато те поздравяват.

— Така ли? — каза Тори.

Чедото бе по-едър и космат от повечето, лицето и тялото му бяха покрити с толкова гъсти прошарени косми, че на човек би му се сторило, че е облечен, ако не погледнеше надолу към необичайно розовия му пенис, който надничаше сред тъмната козина. Впечатлението се подсилваше и от бижутата, с които Чедото се бе накичил, златна верига с кехлибарен амулет. Това бе сълза, а в нея бе поставено нещо, което, изглежда, бе последната става на нечий дебел пръст.

На малкия му пръст блестяха два много познати златни пръстена, венчалните халки на мама и на татко.

— Моля те, седни — каза той.

— Предпочитам да остана прав.

— Аз пък предпочитам да седнеш, и наистина бих искал двамата с теб, ти и аз, да стигнем до някакво съгласие сега, не по-късно, сине на Ториан — заяви Чедото. — Налага ли се да те набия? Или пък си от онези… стоиците, които предпочитат да се смеят, когато ги обработват с желязо.

Тори се изправи стегнато. Майната ти, помисли си той.

— Да нивелхим васт дю, хундбретен — изрече той.

Чедото се разсмя.

— По друго време и на друго място, с удоволствие бих те накарал да си платиш за това с болка и в кръв. Само че уговорката ми е да отведа Ториан дел Ториан при Негово Топлейшество, без да го наранявам, и смятам…

— Du skal ikke selge skinnet for bjomen er skuut — каза Тори. Това бе стара норвежка поговорка и въпреки че малцина в Хардуд все още говореха норвежки, имаше няколко фрази, които всички знаеха и употребяваха. Също като тази — не продавай кожата, преди да си убил мечката.

Козината на Чедото настръхна за момент, сякаш то се опитваше да отгатне отговора на някоя гатанка.

— Аха. Само че аз вече съм skut bjorn-a — отвърна. — Ториан дел Ториан ми е в ръцете. Всъщност сега сте двама. И след като си имам един Ториан в повече, направо ще бъде жалко да го изгубя просто така. — Усмивката му се стопи. — От друга страна пък, това твоето селянче хич не ми трябва, нито пък майка ти. Трябва ли да им отхапя по един пръст, за да те принудя да приемеш гостоприемството, което ти предлагам? Или просто ще седнеш?

Щеше да настъпи часът да се изправи срещу Чедото, обеща си Тори. Сега моментът не бе подходящ. Нямаше представа, какво е положението, не знаеше къде са мама и татко и Маги, а и не можеше да е сигурен, че Чедото блъфира.

Тори седна.

Тази… това леговище, поне Тори реши, че е леговище, бе издълбано от едната страна на хълма. Тунелът към него минаваше по полегат склон, след това се вървеше по равно и чак тогава следваше спускане. Навсякъде бяха поставени подпорни греди, посивели от креозот и годините, придобили лъскавина и гладкост с отлитането на времето. Това съвсем не беше древната конструкция, която би предположил, че глутница от Вълчи Чеда биха създали.

— Добро момче — каза водачът. — Наричам се Херолф — каза той. — А тебе те наричат Ториан, също като баща ти.

Име, чин и сериен номер нямаше да му свършат работа тук.

— Ториан — каза той. — Можеш да ме наричаш Ториан.

Чедото кимна.

— Отлично. Искаше ми се малко да си поприказвам с теб насаме, да ти обясня как стоят нещата, за да можем да се разберем. Мислех си да ви окова двамата с баща ти, но който е успял да избяга от някое от Градищата, да пренесе един Старей, който е бил… окован във вериги, които се предполага, че са в състояние да задържат в плен всяко живо същество, при това завинаги, ами, то според мен такъв човек скоро ще успее да преодолее всяко физическо ограничение, което му бъде наложено.

— Ето, тук започва ролята на майка ти и жена ти, а също и твоята. — За момент той наклони глава на една страна. — Ако един от двама ви си позволи да не се държи подобаващо, или пък ако някой от вас се опита да избяга, ще се наложи да хвърля едната от жените в някое от леговищата при разгонена вълчица и ще я оставя там, за да се позабавляват зяпачите… а мога да те уверя, че те ще се забавляват с нея дълго след като престане да диша. Ако пък оцелее, ще й изтръгна гръкляна. Ясно ли ти е?

Тори кимна.

— Ясно ми е.

 

 

Другите трима го очакваха в малка килия на самия край на тесния тунел, обезопасена от кръгла дървена врата, покрита с кръстосани метални пръчки. Решетката от ковано желязо, на която бе закачена вратата, бе вградена в стените на тунела. Изглеждаше много странно, също като дъбова херметически запечатана камера.

Когато приближиха, Чедото, застанал на пост, плъзна някакъв метален лост навътре в стената на тунела чак до един почти незабележим ограничител, за да може вратата да се завърти на централната си ос.

Тясната килия бе добре осветена от техния фенер „Коулмън“, който просъскваше тихичко, провиснал на една от десетките метални куки на тавана, вероятно поне на метър над главите им. Зад тях се виждаше входът към друго помещение, а Тори бе убеден, че това не е лесният път за навън, ако въобще отворът водеше навън.

Някой блъсна Тори грубо вътре и вратата се затвори зад гърба му.

— Тори — каза мама и се надигна от мястото, където бе коленичила до татко. — Благодаря на бога, че си добре.

Маги, облечена в изпокъсаната, вече много мърлява, памучна нощница с надпис „Някой е ходил в Пуерто Рико и единственият ми подарък оттам е тази скапана тениска“, се бе облегнала на стената, а очите й минаха през него, сякаш изобщо не го видя.

Изглеждаше добре, макар и в този твърде неугледен вид. Същото се отнасяше и за мама, в широката пижама, още по-мръсна и по-смачкана от дрехата на Маги. Единствено татко лежеше на една страна върху някакво одеяло, лицето му бе покрито с множество синини, лявата му ръка — превързана и вдигната към врата.

Той погледна Тори с единственото си отворено око и се ухили, при което младежът видя, че му липсва единият от кучешките зъби.

— Радвам се, че си добре, Тори — каза той.

Изглежда, татко не бе тръгнал доброволно с Чедата. Поне им се бе противопоставил, каза си Тори и се презря за собственото си покорство. Но какъв беше смисълът във всичко това? Нали бяха попаднали в същата какофония.

Коленичи до Маги. Какво да й каже? Беше я поканил у тях, за да прекарат една приятна седмица, защото не обичаше да спи сам, защото рядко му се удаваше възможност да се изфука с мама, татко и чичо Хоузи, защото винаги се бе гордял с тях тримата.

Да, ама не. Нищо не се получи. Тук ставаше нещо от приказките, които му бе разказвал чичо Хоузи, за които се бе чудил, макар и дълбоко в себе си, дали няма нещо истинско, нещо, което да се протегне и да го докосне, въпреки че никога…

Тя сигурно го мрази заради случилото се, а той не можеше да й се сърди.

— Маги, аз…

Горната й устна се изкриви.

— Млъквай! — каза високо тя, а гласът й бе едва сдържан вик. — Само ме остави намира.

— Маги… — Той протегна ръка към нея и се стресна, когато тя сграбчи предната част на ризата му, изтегли го на крака, приближи го към себе си и засъска нещо в ухото му.

Думите й бяха едва доловим шепот.

— И за двама ни е по-безопасно, ако се преструваш, че не даваш и пет пари за мен, както и аз за теб. Затова ще те ненавиждам, че ме набута в тази гадост, и след като се опиташ да си ме върнеш и не успееш, ще покажеш колко силно ме мразиш. — Докато говореше, ръката й го държеше здраво.

Той отвори уста и веднага я затвори, притисна я към себе си и постави устни до ухото й.

— Извини ме, че те…

Усети топлите й пръсти върху устата си. Тя поклати глава и отново приближи устни до ухото му.

— Татко ми би поклатил глава и би казал: „Възпитал съм те по-добре от това!“ ако започнех да пищя и да обвинявам жертвата: — Тя се притисна към него за миг и след това лекичко го отблъсна.

Той чу променения й глас.

— Копеле, гадно, как може да ми навлечеш такива неприятности на главата? Как може и за момент да допуснеш да ми се стоварят такива беди?

Очите й казваха, че всичко ще бъде наред.

 

 

Тори изгуби съвсем напразно цял един час, дали не бяха два, докато оглеждаше всеки сантиметър от килията и съседната стая. И в двете помещения, точно в ъгъла, където се срещаха стената и таванът, имаше по една тръба, през която нахлуваше свеж въздух. Тръбите бяха каменни и толкова тесни, че само някой плъх можеше да се промъкне през тях, а пък той трябваше да прегризе решетката, която бе монтирана на самия край.

Само дето той не беше плъх. Тори реши, че в това помещение сигурно съхраняват месо и заради това на вратата има решетки, а и сигурно я заключват отвън по някакъв начин, така че помещението да е здраво запечатано, за да не могат да се промъкнат плъхове и да изядат храната на Чедата.

Искаше му се да обсъди изводите си с другите, но всички бяха стигнали до единодушно съгласие разговорите да се сведат до минимум. Щом Маги, мама и татко бяха убедени, че могат да ги подслушват, значи имаха основание, а и нямаше смисъл да се опитват да измислят план за бягство, който вълците ще разберат веднага.

В момента мечтаеше да му попадне една свръхмощна автоматична карабина поне с десет пълнителя.

Само че такава нямаше, а и той не разполагаше с много. Чедата го бяха претърсили и въпреки че не взеха портфейла и ключовете му, взеха камата и всичко друго, което бе натъпкал в джобовете. Чичо Хоузи винаги носеше сгъваем нож с две остриета, внимателно увит в намаслена хартия, скрит в портфейла, да не би някой път да му се наложи да заостри нещо с него, но Тори така и не възприе навика му.

Значи разполагаше с фенер марка „Коулмън“ и незначителен резерв от керосин. С това можеше да направи един коктейл Молотов, който едва ли щеше да им е от кой знае каква помощ при гадните вълчи Чеда.

Значи налагаше се да чака. Правилното и разумното бе да се свие на две върху одеялото и да се опита да поспи, също като татко и мама, въпреки че мама само се преструваше на заспала, докато Маги седеше отпусната върху своите одеяла.

Отвън се чу как нещо дървено се удари във вратата.

— Отдръпнете се от вратата — каза нечий груб глас на берсмолски.

Вратата се завъртя на централната си ос и в двете половини застанаха едри космати Чеда и някакъв дребен набит грозен тип с ботуши, който, изглежда, се бе омотал в нещо между туника и саронг от зебло. Лицето му бе като на пришелец от космоса под грижливо зализаната назад права черна коса и внимателно пригладената брада. Челото му бе неестествено малко, а сводовете над очите — прекалено изпъкнали.

Дребосъкът крепеше с две ръце поднос, отрупан с малко поувехнали ябълки и моркови около незапушена глинена бутилка, в която се побираха поне четири литра и половина течност. Той постави подноса на твърдия под и под бдителните очи на Чедата, които, изглежда, го пазеха, се изниза, без да каже и думичка.

Вратата се плъзна зад тях.

Татко се намръщи и се изправи с усилие.

— Не допусках, че отново ще видя някой от вестрите — каза той.

Мама поклати глава.

— Какви вестри?

— Джудже — отвърна той и удари стената със здравата си ръка. — Чедата не строят, поне не толкова стабилно, и въпреки че живеят под земята, не са много по копаенето. Трябваше сам да се сетя, че вестрите са им слуги.

Маги наклони глава на една страна.

— На мен ми заприлича на неандерталец.

Тори се намръщи на думите й.

— Да, точно така — каза саркастично тя. — Не трябва да слушаш нищо, което искам да кажа. Няма начин да знам каквото и да е, та аз съм само едно момиче. — Тя сви устни за момент. — Само че като махнеш дрехите, зализаната коса и брадата, на теб на какво ти прилича?

Тори тъкмо се канеше да каже колко глупаво звучи всичко това, когато забеляза, че баща му кима.

— Аз направих обратното сравнение… преди години, когато попаднах на една рисунка в учебника на Тори. Вашите неандерталци приличат невероятно много на неопитомените вестри — обясни татко. Протегна се въпреки болката. — Най-добре да си поделим храната, а после да изгасим фенера. Горивото няма да ни стигне за много дълго, а и едва ли ще ни дадат ново. — Той отпи от глинената бутилка. — Прясна вода — заяви той.

 

 

Тори нямаше намерение да заспива, но в тъмното нямаше какво друго да направи, особено пък след като похапна и успокои прегладнелия си стомах.

Искаше му се да прегърне Маги в тъмното, но ако вратата ненадейно се отвореше, това никак нямаше да се връзва с представата, която искаха да създадат, че не се разбират.

Но какво от това? Не можеше да направи нищо, дори и Чедата да преценят, че не си струва да наказват Маги, защото им оставаше мама.

Беше безсмислено да гради планове. Само можеше да полудее. В този момент трябваше да послуша един от съветите на чичо Хоузи — когато не знаеш какво да направиш, ако си гладен, си хапни, а дори и да не ти се спи, дремни.

Дори не разбра кога се е потопил в безпаметен сън, обгърнат от тишина.