Джоел Розенберг
Огненият херцог (23)

Глава 22
Дуелистът

Тори тъкмо бе приключил да загрява, когато пристигнаха и тримата.

Кръглото студио за фехтовка бе разположено високо в една от кулите. То представляваше точен разрез на самата кула, в която се влизаше и излизаше по централно спираловидно стълбище. Бе почти сигурно, че под тънката ратанова рогозка на пода са скрити един или повече от тунелите, които прорязваха града, но тъй като бяха под рогозката, а Тори не беше, а и стражите, оставени на горния и долния етаж, непрекъснато надничаха; той нямаше как да огледа внимателно и подробно.

През решетките на прозорците от слънчевата страна нахлуваха лъчите, а от другата страна бяха спуснати капаците, сигурно за да не духа прекалено силно. Можеше да ги отвори, но не го направи. Това бе последното, от което се нуждаеше — да се изпоти, докато тренира, а от студения вятър мускулите му да се схванат и движенията му да се забавят.

Върна на стойката сабята, която бе използвал, и се отпусна на рогозката, за да направи няколко разтягания, като непрекъснато си повтаряше, че трябва да има търпение. В момента не можеше да направи нищо, за да помогне на мама, татко и Маги, а ако не победеше тази вечер, нямаше да може да направи нищо за никого повече.

Затова си наложи маска на спокойствие.

Тренировката до този момент бе достатъчна, за да му отпусне мускулите, да го загрее, но не толкова интензивна, че да го умори. Това бе тайната на тренировките преди двубой. Все пак, независимо дали наградата бе стандартната купа масово производство или възможността да дишаш още един ден, нека тази награда ти носи удоволствие, но не чак толкова, че да те отегчи.

Сега обаче бе различно. Един турнир представляваше серия от срещи, всяка траеше само няколко минути, като ти оставаше достатъчно време, ако победиш, да обмислиш следващия двубой, да проучиш предстоящия опонент, а ако загубиш, времето бе твое, за да огледаш останалите и да забележиш издайническите грешки, които се повтаряха.

Днес не го очакваше нищо подобно и затова Тори бе поискал Ториан дел Орвалд да бъде един от секундантите му.

И тримата секунданти пристигнаха заедно. Ториан дел Орвалд се движеше трудно, но без да отстъпва на по-младите, облечен в сиво и черно. Превръзката на окото му бе все още от същия бял лен като сутринта. Ивар дел Хивал бе мъж, подобен на мечка, с едрите си гърди и разлято шкембе, прикрити от туника в зелено и кафяво, пристегната в талията от колана на меча. Бранден дел Бранден, слаб и елегантен с току-що оформена брада и лека туника в телесен цвят над искрящо бялата спретната риза.

Тори се изправи.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Ториан дел Орвалд се усмихна леко, когато се подпря на обвития с ратаново покритие стълб и се постара стойката му да излъчва нещо небрежно, вместо да покаже, че движенията го затрудняват и му причиняват болка.

— Какво искаш да направя за теб, Ториан дел Ториан младши?

— Ами, първо — каза Тори, — бих искал да ме наричаш Тори, както дяд… както ме нарича другият ми дядо. Както ме наричат и всички останали.

Леката усмивка отново се появи и в нея се прокрадна веселост, макар и едва забележима, а също и самообладание, което бе задължително и необходимо.

— Да, Тори, съгласен съм, разбира се. Може би тъкмо заради това ме избра? — Усмивката му не стана по-широка, но определено вече бе по-искрена.

— Не — поклати глава Тори. — Нуждая се от помощта ти. Няма да имам възможност да… — на берсмолски нямаше дума за „оглеждам“ — анализирам техниката на Станар дел Брунден. Има ли той някакви предпочитания, навици, прави ли грешки, от които да мога да се възползвам?

Маестрото по дуелите поклати глава.

— Не. Няма. О — продължи той и махна отривисто с ръка, — може би мисли малко по-стратегически, отколкото тактически, но едва ли ще успееш да го победиш с подвеждащи удари. Просто няма да се хване. — Той погали брадата си с два пръста. — В двубоите до първа кръв действа напълно механично. Никога не съм го виждал да се насочва към тялото, ако може да докосне я ръка, я крак, а при обикновени схватки проявява опортюнизъм. — Слабите рамене на стареца се свиха веднъж. — Не съм го наблюдавал в смъртоносен дуел. Подобни неща, независимо от обстоятелствата, в които ти попадна, се случват много рядко. Има млади селянчета, които си играят с дървени пръчки и си въобразяват, че са мечоносци, и се предизвикват един друг, като си въобразяват, че са от Стоманения Род, но от поне десет години не се е появявал някой достатъчно добър или жесток, който да създаде на представител на гилдията неприятности или пък да го убие.

Ивар дел Хивал свирна през зъби.

— Аз съм се дуелирал със Станар дел Брунден, както и с повечето от гилдията, които са минавали тук…

Маестрото на гилдията се усмихна.

— И рядко ти се е случвало да отбележиш точки срещу тях.

Ивар дел Хивал изсумтя.

— Аз съм само ординарец в Пламенния Род и работата ми е да надзиравам две села, дори не ми остава време да се опитам да си намеря нова съпруга, още по-малко пък да прекарвам безкрайни часове в тренировки, както правех едно време със сина ми.

— За нещастие, е така. Затова може да се окаже изключително неприятно, ако се замесиш в тази история. — Ториан дел Орвалд докосна ухото си с пръст, а след това го премести в ъгъла на здравото си око. Жестът може и да беше несъзнателен, но можеше и да означава, че Ивар дел Хивал трябва да внимава да не го подслушват и да не го следят.

— Ами! Хич не се притеснявам. Ако ни подслушват, нека разберат, че хич не се притеснявам. — Едрият мъж се обърна към Тори. — Чувствата на Негово Топлейшество в този случай едва ли касаят него самия или мен. Семейството ми е било лоялно на Пламенния Род, откакто гори огънят, и все още мога да си позволя да стана секундант на сина на стар приятел и дори съм горд, че той ме помоли. — Поклонът му бе официален и Тори му отвърна със също толкова официално превзет поклон.

— Това, което не мога да разбера — намеси се Бранден дел Бранден, — е защо аз?

Тори премигна. Лицето на Бранден дел Бранден бе малко по-бледо от обикновено и се виждаше капка пот, избила точно над мустаците.

Той бе уплашен. Опитваше се да се представи за малко раздразнен и напълно нехаен, но въпреки това личеше, че е уплашен.

И как да не бъде уплашен? Освен ако…

Тори сви рамене.

— Може би защото ми се струваше, че можем да станем приятели, но това беше преди схватката с Данар дел Реджинал. И защото не съм направил нищо, с което да… предам началото на това приятелство. — Тори взе тренировъчния меч и замахна с него няколко пъти, за да го пробва. — Тогава убитият трябваше да бъда аз…

— Да, да, каза го същото и преди и…

— Да, и преди го казах повтори след него Тори и го прекъсна, защото знаеше какво ще каже. — Мислех си, че всичко идва от Негово Топлейшество. Но как би могъл Огненият Херцог да разбере, че псетата му ще заловят не само един Ториан дел Ториан, а цели двама? И кога би успял Данар дел Реджинал да получи заповедите си от Огнения Херцог? Не, тук нещата нещо не се връзват. — Той подхвърли тренировъчния меч на Ивар дел Хивал и си взе сабята, направена от чичо Хоузи. Заостреният й връх бе неподозирано здрав, закален в кръвта на черния мъж.

Това не бе мечът на Тори, собствения си той връчи на Маги, с надеждата да й служи добре, но и този щеше да му свърши работа.

Тори повдигна оръжието за поздрав.

— Мислих много по този въпрос и се опитвах да преценя кой би имал причина и каква ли може да е тази причина. — Той отпусна върха на меча. — Маги е наистина хубава, нали? И доста екзотична по местните стандарти, с късата си коса и това вирнато носле, с формата на брадичката, а е и доста умна…

Устните на Бранден дел Бранден бяха станали почти бели.

— Какво точно намекваш?

— Намеквам — каза Тори, — че това няма да бъде първият път, когато някой мъж реши да убива заради едно красиво личице с помощта на някого, който би му свършил работата, като е подценил обучението, което вероятно съм получил в Новия Свят. — Тори проряза въздуха със сабята си, просто за опит, без да поглежда Бранден дел Бранден в очите. — Ако аз умра, така Маги ще остане без покровител и защитник и въпреки че положението й е доста неустановено, то красотата й си остава очевидна. Нищо не пречи положението й да бъде обсъдено по-късно, насаме с Негово Топлейшество, а междувременно, единственият мъж, който би се заел да защитава честта й или нея самата, щеше да бъде баща ми, а пък той безспорно щеше да се окаже прекалено зает, нали не греша? Ако все пак станеше така, че положението й не е на достатъчно издигната обожаема, тя щеше да бъде захвърлена също като селско девойче, но ако все пак то се окажеше на ниво, то тогава един устремен нагоре ординарец от Пламенния Род щеше да се наслади на по-високото си положение, с което щеше да се сдобие благодарение на брака.

— Внимавай какво приказваш, Ториан дел Ториан — каза Бранден дел Бранден.

— Изключително много внимавам, Бранден дел Бранден — отвърна Тори. — Наистина изключително много. Не бих искал да обвиня, когото и да е в безчестие… освен ако не съм съвсем сигурен. Това е. — Той се усмихна. — Дори не съм сигурен, че става въпрос за безчестие. Данар дел Реджинал беше така преизпълнен с желание да ме предизвика, а пък ние с Маги се опитвахме да представим нещата така, сякаш никак не се разбираме и това лесно можеше да подтикне всеки свестен човек, че тя трябва да бъде спасена…

— Аха — кимна Ториан дел Орвалд. — Струва ми се, че имаш някакво, макар и бегло, понятие от стратегия, млади Ториан дел Ториан. След като на всички им се струваше, че Изключителната Маги не е от твърде голямо значение за теб, то цената й като заложница доста драстично намаляваше. — Маестрото по дуелите повдигна едната си вежда… — И какво успя да измислиш, за да стане и майка ти по-малко ценна?

— Май не успях да измисля абсолютно нищо.

— Жалко.

Бранден дел Бранден вече бе възвърнал самообладанието си, което го бе изоставило за момент.

— И така, поиска да съм ти секундант, за да ме залееш с безпочвени обвинения ли? Заради това ли го направи?

— Не — отвърна Тори. — Исках да ми станеш секундант, за да има отново мир помежду ни. И без това приятелите ми тук се броят на пръстите на едната ръка, а ти си ми ядосан, защото си ме преценил погрешно и си постъпил нечестно с мен, а пък аз искам с това да се приключи. По един или друг начин.

— А в противен случай? — попита Бранден дел Бранден.

— В противен случай — отвърна Тори, стиснал меча в ръка, стъпил здраво на пода точно срещу другия младеж, — тук сме точно четирима. Избери си секундант, избери си и сабя, след като не можеш да приемеш жеста ми на приятелство.

Бранден дел Бранден мълча дълго.

Тори пъхна меча си в ножницата с шумен замах и протегна ръка.

— Избирай, Бранден дел Бранден.

Бранден дел Бранден направи крачка и половина напред, с която спокойно можеше да нападне, но ръката му сграбчи протегнатата длан на Тори. Ръкостискането му бе стегнато и силно, а кимването с глава изглеждаше напълно искрено.

— Трябва да успееш да победиш Станар дел Брунден — каза той, когато пусна дланта на Тори. — Наблюдавал съм и двама ви как се фехтувате. Китката ти е определено по-бързата. Малко са тези, които биха ти се опрели. — Той взе тренировъчния меч.

Ториан дел Орвалд повдигна едната си вежда.

— Един ординарец от Пламенния Род да обръща повече внимание на дуелиста, отколкото самият Маестро по дуелите. Нямат ли край чудесата този ден?

— Моля те, Ториан дел Орвалд. — Бранден дел Бранден направи някакъв удивително сложен жест, отчасти поклон, отчасти поздрав, отчасти демонстративно пренебрежение. — Ти си Маестрото по дуелите на цялата гилдия и нямаш почти никакво време да обръщаш индивидуално внимание на дуелистите. Станар дел Брунден е любимият дуелист на Негова Непоколебимост, а между Негова Непоколебимост и Негово Топлейшество често се появяват несъгласия. Така че, не е никак чудно защо един ординарец от Пламенния род обръща внимание на слабостите и достойнствата, след като същият този ординарец има известни амбиции.

— Амбиции — изръмжа Ивар дел Хивал. — Обзалагам се, че не са само известни — продължи той.

Бранден дел Бранден стисна тренировъчния меч.

— Обикновено първите му стъпки и замахвания са следните…

 

 

Изпод цветния аромат, разпръснат обилно наоколо, се носеше мирис на смърт, реши Тори, а след това прецени, че започва да се превзема.

Не беше така, предстоеше му да се сражава с професионален дуелист до смърт. Можеше да си позволи някоя и друга превземка.

Тук не му беше мястото за превземки. Беше уплашен, а под страха се прокрадваше чувство, което Тори позна. Това бе усещането, че притежава компетентност, и това усещане го съпътстваше всеки път, когато стъпеше на пътеката за фехтовка, всеки пък, когато пъхнеше крака си в стремето и стисваше с ръка седлото, за да се покачи на гърба на Джеси, това бе увереността, че може да се справи, че това умение не му принадлежи просто така, че то е част от него самия.

Усмихна се. Веднъж спомена нещо подобно пред чичо Хоузи, преди да излязат на езда, и точно тогава се случи така, че Джеси се подплаши от мармот и го хвърли от гърба си.

Тори бе по къси панталонки и обувки. Протегна се няколко пъти за разгрявка и едва тогава се наведе, за да си завърже връзките, без да обръща никакво внимание на мястото, където чакаха Станар дел Брунден и секундантите му, отдалечени почти на половин амфитеатър от него. Давай по познатия начин, каза си той. Да, вместо памучни, връзките на ботушите му бяха от наслоена кожа, пластовете — съшити от умелите ръце на вестрите, но въпреки това той ги завърза на фльонга. Да, след двубоя по арената щеше да е разлята кръв и всичко тук щеше да зависи от окото и китката му, от подвижността на бедрата му и най-вече от наблюдателността му. Фехтовката бе спорт на ума, който се осъществяваше с тялото. Умът трябваше да е бистър и необременен, спокоен също като повърхността на гладко езеро, готов да подтикне тялото към действие, преди още то да е осъзнало какво точно върши.

Ториан дел Орвалд огледа крайчеца на меча на Тори с опитно око.

— Прекрасно оръжие — каза той, плъзна предпазител на върха и изви острието почти наполовина. Старецът бе значително по-силен, отколкото изглеждаше.

Пусна го да се изправи и замахна.

— Наистина прекрасно. — Той стисна рамото на Тори. — Бий се добре, млади Ториан дел Ториан. Ти ми направи впечатление на чудесен младеж, с благ характер и добре възпитан. Надявам се да ми бъде предоставена възможността да те опозная.

Устата на Тори бе пресъхнала. Не можеше да се насили да се усмихне, макар да знаеше, че трябва.

— Благодаря ти, дядо.

— Не се притеснявай за него, за мен, за каквото и да е — намръщи се Ивар дел Хивал, надвесил се над Тори. — Просто си използвай главата по предназначение и вземи неговата.

Бранден дел Бранден бе стиснал зъби.

— Дадох ти всичко, което можах. Да се справиш успешно, приятелю — каза той.

Тори се отдръпна на няколко стъпки от тях, обзет не от друго, а единствено от непреодолима нужда да се изпикае.

Вдигна меча си за поздрав…

 

 

Отгоре се чу скърцане на метал и нещо падна на пода на амфитеатъра. Някой — Иън, о, боже! — изпълзя от дупката в стената над ложата точно срещу Негово Топлейшество и се спусна първо на пода на ложата, а след това се прехвърли на арената на амфитеатъра, като дългите му крака се присвиха при скока.

— Здрасти, Тори — извика на английски той. — Кавалерията пристигна. — Беше облечен като заможен селянин — панталони, натъпкани в черните му ботуши, семпла широка риза в убит цвят, стегната здраво на кръста с колана на сабята, двойник на оръжието на Тори.

Иън отупа панталоните си и се обърна към просторната ложа, където Негово Топлейшество вече се бе изправил на крака.

— Името ми е Иън Силвърстайн — каза той на берсмолски, без да превежда фамилията. Изглеждаше по-скоро комичен, отколкото човек с неоспоримо достойнство, докато стоеше скръстил тънките си ръце пред гърдите. — Но май повечето от вас проявяват склонност да ме наричат Иън Силвърстоун. Аз съм шампионът на Ториан Торсен.

Сред тълпата проехтяха викове и подсвирквания.

Огненият Херцог изглеждаше развеселен, когато разпери пръсти на месинговите перила, ограждащи ложата му, и се приведе напред.

— Нямах представа, че има нужда от шампион, Иън Силвърстоун — каза високо той. — Не съм и чул да си помолил за достъп в Градището.

Иън сви рамене.

— Има разни тайни пътища, които водят към Градището и извеждат от него — отвърна небрежно той. — А ако пуснеш приятеля ми да си върви, ще си заминем по някой от тях.

Огненият Херцог сви устни.

— Не си толкова почтителен, колкото съм свикнал, нито пък си спомням да дължа някакви услуги на Рода Силвърстайн, ако въобще съществува такъв род. И защо ми трябва да изпълнявам молбата ти?

Иън се поколеба за момент…

— Защото това ви беше целта, Ваше Топлейшество — каза чичо Хоузи и внимателно се смъкна долу през отвора на вентилационната шахта, за да скочи на пода на ложата срещу тази на Огнения Херцог. — Защото наградата, към която толкова отдавна се стремите, е тук, в мен, и защото получавате още нещо допълнително с проявеното от моя приятел Иън Силвърстайн желание да влезе в ролята на шампион. Защото, ако той загуби, ви предлагам и себе си, и всичките си знания в замяна на освобождаването на младия Ториан дел Ториан. — В ъгълчето на дясното му око се процеждаше капка кръв и той я избърса с опакото на ръката си.

— И с какво е той толкова важен, че си готов да рискуваш, Старей? — попита подигравателно Огненият Херцог.

— Защото съм се заклел да го пазя в деня на раждането му. Защото в деня на раждането му дядо му, който ме прибра и мен, и баща му, когато бяхме гладни, ме накара да се закълна, че ще го защитавам с всички свои сили и възможности до деня, когато той ме освободи от тази клетва. — Той погледна към Тори с обич. — Нищо, че рядко ми е била предоставяна възможността да помагам при отглеждането и възпитаването на човек от раждането му чак до възмъжаването. Това бе радост, на която рядко съм имал възможността да се насладя. Нищо, че го обикнах изключително много, защото това е чувство, което вие никога няма да споделите. Няма дори да успеете да го разберете, Ваше Топлейшество, но поне ще разберете клетвата, че заради тази клетва аз съм обвързан да споделя с теб всичко, което знам, ако вашият шампион победи Иън Силвърстоун на това място и в този ден.

Ето. Каза каквото трябваше. Тори бе прав. По един или друг начин тук ставаше въпрос за чичо Хоузи, не за него. А по един или друг начин, Огненият Херцог бе разбрал, че чичо Хоузи е наблизо, и бе предизвикал настоящето, за да го принуди да се разкрие.

Ами Иън? Иън в ролята на шампион? Не. Иън бе по-добър фехтовчик с рапира от Тори, но когато ставаше въпрос за свободен стил или за истинска битка, Иън нямаше никакви шансове срещу такива като Станар дел Брунден.

Не можеше така. Трябваше да се бие Тори, не Иън. Тори бе трениран още от раждането си за този момент, не Иън. Иън бе просто, ами, просто един от приятелите му. Тори бе…

— Не — каза Тори. — Аз ще изляза на арената. Аз ще се бия.

Чичо Хоузи погледна надолу към него с тъга в очите. Един от дългите му пръсти се вдигна към външния ъгъл на лявото му око и избърса една тъмна сълза.

Капка кръв. Как е успял чичо Хоузи да се пореже близо до окото и какво означаваше всичко това?

— Ти вярваш ли ми, млади Ториан? — попита той. Думите му бяха леко завалени накрая, както обикновено. — Вярваш ли ми достатъчно, за да отстъпиш настрани сега, веднага, и да позволиш на друг да ни защитава и двамата, след като знаеш, че това противоречи на всичко, което ти е ясно и за което си бил възпитан? Можеш ли? Ще го направиш ли?

Иън се изправи пред него.

— Ами на мен, Тори? Аз доверен приятел ли съм ти, или просто случаен познат? — Той се усмихна криво. — Може пък следващия път да ти дойде и на тебе реда. Знам… от достоверен източник, че тук трябва да се бия аз, че този двубой е за мен, за Иън Силвърстайн, загубеняка. Момчето, което е само фехтовчик с рапира и не става за кой знае какво друго, освен да побутва с тази рапира и без това бързия ти ум.

Тори отвори уста, за да протестира, но Иън го накара да замълчи, като вдигна длан.

— Може би някой друг път — каза Иън. Надигна глас. — Приемаш ли ме за свой шампион? — попита той на висок глас. А след това продължи приглушено. — Не се ебавай с мен, Тори. Преживях прекалено много и дойдох прекалено далече заради това тук.

Трябва да имаш доверие на семейството си, на съседите, на приятелите. Никой в Хардуд не бе казал точно това, нямаше нужда да бъде казано с думи. То бе също като дишането, то бе нещо, което просто трябваше да сториш.

Тори разкопча колана на меча и го пусна от едната си страна.

— Приемам те. — Погледна ядно към Огнения Херцог. — Приемам Иън за свой шампион в това предизвикателство.

Огненият Херцог, все едно че не го чу. Той погледна към чичо Хоузи.

— И ти ще се подчиняваш изцяло на заповедите ми, ако моят шампион победи този Иън Силвърстоун, този ваш шампион.

Чичо Хоузи кимна.

— Да.

Огненият Херцог изглеждаше някак си по-як и по-малко тлъст, когато пусна наметката си настрани.

— Тогава условията ти са приети и в този случай аз ще бъда шампионът на моя Род.

Той се движеше много по-леко, отколкото някой би очаквал от човек с неговото туловище. Прескочи парапета и се приземи леко на пясъка на амфитеатъра.

Вдигна меча си.

— Готов съм, Иън Силвърстоун.

 

 

В ума на Иън се прокрадна шепнещ глас.

„Не ме затруднявай, загубеняко, и ще те довърша бързо.“