Джоел Розенберг
Огненият херцог (22)

Глава 21
Тунели

В дробовете му сякаш бе накладен огън, пръстите му бяха почти изтръпнали от болка, докато Иън Силвърстайн се изтегляше нагоре към скалистия ръб и се пресягаше към каменната повърхност също като гущер на слънце.

Чуваше тежкото дишане на Хоузи, както и собственото си задавено хъркане, но нямаше достатъчно сили, за да вдигне глава и да види как е възрастният мъж.

Да се прекоси каменната седловина от Ножа на Тир до задната страна на планината, където се намираше Фалиас, бе достатъчно трудно, но изкачването право нагоре бе още по-зле.

Скалите трябваше да са разядени на стотици хиляди места, където слънцето и студът бяха отворили малки ямки, с които да се справи водата, след което трябваше да е имало още горещина и още студ, които да ги разширят, докато накрая имаше достатъчно място за растенията, които да се захванат и да ги превземат, но пукнатините в скалите бяха само на отделни места и доста раздалечени, а дори когато ги имаше, бяха пълни с мъх и дребен бръшлян, които се оказаха по-яки, отколкото би трябвало.

Те бяха достатъчни за Хоузи, който се катереше малко по-напред от Иън и успяваше от време на време да забие някой клин, който се оказваше достатъчна опора за Иън, докато използваше въже за катерене, когато пръстите на ръцете и на краката му не успяваха да намерят опора. Всичко тук бе наистина необичайно и приличаше повече на изкачването на стената, която „Спорт на Средния Запад“ бяха издигнали зад триетажната си тухлена сграда, отколкото на истинско изкачване по скали, с което Иън бе добре запознат. Хоузи пък се плъзгаше нагоре, малко назад и встрани по лицето на скалата така, сякаш имаше истинска карта в главата си.

А може и да имаше.

Иън най-сетне си наложи да вдигне глава. На метър над него, Хоузи се бе проснал на напечените от слънцето скали. Някога бялата му туника бе мърлява, с петна от пот под мишниците, очертани от солени кръгове. Пръстите на протегнатата му ръка бяха с изранени нокти и кървяха от десетките порязани места, но той успяваше да държи протегната към Иън ръката си. Задържа се в седнало положение, опрял гръб на скалата, и отвори раницата, за да извади мяха с вода. Протегна отново пръсти и внимателно помогна на Иън да седне, преди да махне тапата.

Водата бе прекалено гореща и имаше необичаен вкус на кедър и на билката Миши уши, но бе най-вкусното нещо, което Иън някога бе пил.

Седловината на Ножа на Тир се падаше някъде под тях, на изток. Долу се виждаше долината, ширнала се в зелено, кафяво и златно, далечна и недосегаема. На Иън му се стори, че усеща хладния бриз, докато лежеше на обляната от слънце скала, и бе готов да се закълне, че горещият вятър довява мириса на цветя и прегоряла от жегата трева.

Два гарвана кръжаха в небето високо над тях. Може и да бяха просто две птици, но Иън нямаше да се учуди, ако това се окажеха Хугин и Мунин.

Хоузи облегна глава на скалата. Лицето му бе по-бледо от преди, прашно на местата, където се бе натрупала мръсотия и пот. Приличаше на живата смърт, или на почти живата смърт.

Иън му подаде мяха и Хоузи, с треперещи дълги пръсти, успя да я надигне до устата си, а необичайно гладкото му гърло прескачаше на пресекулки, докато той пиеше. Водата сякаш възвърна част от силата му, защото дишането му се поуспокои, а погледът му вече не бе толкова стъклен.

— Как си? — успя да изграчи Хоузи.

Иън бе прекалено уморен, за да свие рамене. След шест шева и инжекция против тетанус, две дебели пържоли, парче ябълков пай и три-четири дни на легло, всичко ще бъде наред.

— Няколко дни почивка на легло — едва успя да изрече той — и всичко ще бъде наред. — Не попита колко още им остава, не искаше и да знае, всъщност не бе готов да попита.

— Нямаме толкова време — отвърна Хоузи. — Откакто… поддържах светлината, нещата се ускориха. Справяме се добре с времето, но те ще са готови за пристигането ни, поне значително по-готови, отколкото би трябвало.

За момент той затвори очи и се отпусна на скалата. Дишането му стана по-бавно, а пулсът, който барабанеше на врата, се успокои. Когато отвори очи, погледът му бе спокоен, не чак така измъчен.

— Това е най-доброто, което може да се постигне с мен, но, я да се погрижим за теб — каза той. Говорът му бе значително по-завален от обикновено, но не чак толкова слаб, колкото преди малко.

— Защо не опиташ същото и с мен? Няма да се възпротивя на малко магия.

Хоузи поклати глава.

— Не става дума за нищо такова. Това е само един стар буда трик.

— Искаш да кажеш будистки.

— Все едно. — Хоузи вече ровеше в раницата. — Това ти позволява да премахнеш болката и неразположението и да ги съсредоточиш в една точка от тялото, след което ги изтласкваш навън. Наречи го, ако искаш, самохипноза, но то ми позволява да тегля от запасите на тялото почти без ограничения.

— Мислиш ли, че ще можеш и мен да ме научиш?

Хоузи кимна.

— Почти сигурно. Ако ми дадеш, да кажем, десет години.

— Ами ако обещая много да се старая? — ухили се Иън.

— Тогава, двайсет години. Може би дори петдесет. А-ха. — Хоузи извади малка кожена торбичка с връзка от раницата на Иън, отвори я и извади нещо, което приличаше на…

Приличаше на дълго лайно.

— Какво е това?

Хоузи го подуши.

— Очевидно ябълкова наденица — каза Хоузи. — Подарък от Фрея. Има поне двайсет такива. — Той пролази напред, извади ножа и го наряза на малки парченца. — Яж.

Никаква пилешка супа. Иън нямаше нужда от ябълкова наденица, само от почивка и лекарства.

— Хоузи, това няма да…

— Яж.

Беше кафяво и изглеждаше ужасно, но щом Иън го подуши предпазливо, то му замириса на топлите ябълкови пайове на Фрея, сякаш току-що извадено от фурната. Ако не знаеше, че е студено, щеше да предположи, че е пълно с горещи ябълки, в карамелизирана захар и канела, с хрупкави, но крехки крайчета.

Той лапна едно парче, и ако не друго, то поне имаше много по-добър вкус, отколкото аромат. Сладкият наситен ябълков вкус бе там, облян в сладост и канела, от което устата му се напълни със слюнка и му се прииска да запази този вкус завинаги, а той задъвка по-бързо и преглътна.

Взе си второ парче, а после още едно и когато отвори очи, забеляза, че Хоузи му подава сбръчкания край на ябълковата наденица.

Иън бе правил доста благородни неща през живота си, но нищо не можеше да се сравни с предложението, което отправи към Хоузи.

— Вземи си и ти.

Хоузи поклати глава и пусна последното парче в ръката на Иън.

— На мен няма да подейства.

— Да подейства ли? — Нямаше да има този прелестен вкус? Нямаше…

Я чакай малко.

Вече нищо не го болеше. Той не се бе отпуснал безжизнено на скалата, без да може да помръдне, раменете не го боляха така, сякаш някой го бе ръчкал с гореща тел, главата му не пулсираше, а пръстите му не кървяха…

Пръстите му дори не кървяха. Порязаните места се бяха затворили толкова плътно, че когато прокара един от мръсните си изпочупени нокти по най-дългата рана, усети онази мека мигновена болка, която човек усеща, когато натиска коричката на рана, готова да падне. Това вече не бе дълбоката пулсираща болка, която нахлуваше, когато раната бе прясна и отворена.

Той лапна и последното парче и го задъвка бавно, преди да преглътне.

Иън се изправи без всякакво усилие, а след това помогна на Хоузи да стане.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — Гласът му вече нямаше прегракналото звучене отпреди малко.

Дори му се стори по-дълбок и силен от обикновено.

Имаше чувството, че е в състояние да се изправи срещу цяла орда Чеда, въпреки че това си бе донякъде преувеличено.

Хоузи се усмихна.

— Много неща, Иън Силвърстайн. За момента приеми само, че овощните градини на Индун растат на няколко места и че за тях се грижат неколцина избраници сред Стареите и малцина са тези, които са опитвали плодовете им. — Той наклони глава на една страна. — Все ми се струваше, че си доста по-наблюдателен. На сутринта, след като ме довлече при Харбард, не забеляза ли колко бързо си се възстановил?

Иън сви рамене.

— Винаги съм се възстановявал твърде бързо, но чак толкова… — той сам си наложи да спре. — По-късно може би… нали каза, че бързаме. — Той вдигна поглед към склона. Може би на три-четири метра над него, някаква издадена стена му пречеше да види по-нагоре. — Хайде, да се заемаме с катеренето.

— Няма да е необходимо. — Хоузи поклати глава.

— Така ли?

Пръстите на черния мъж погалиха скалата за момент, сякаш опипваха и търсеха нещо. След това той натисна, чу се прищракване и една назъбена врата се отвори и пред тях зейна мрак.

— Оттук — каза той.

Иън го последва, след като хвърли последен поглед към небето отвън. И двата гарвана направиха по един последен кръг и се отправиха на юг, като замахваха бавно и отмерено с мощните си криле.

Е, така Харбард щеше да научи какво им се е случило досега. Важното обаче бе какво ще им се случи занапред.

Иън съвсем не бе сигурен, че предстоящото ще му се понрави.

 

 

Иън никога не бе притежавал добро чувство за ориентация, но в момента, когато Хоузи коленичи, бе сигурен, че вече са твърде далече от входа. Тунелът, който ги доведе, се разклоняваше в два странични ръкава, единият от които със стъпала, издялани в камъка, отвеждаше право нагоре. Хоузи зашепна толкова тихо, че се наложи да допре устни до ухото на Иън, за да предупреди младежа никога да не тръгва нагоре, защото тунелът щеше да го отведе в нещо като капан.

Вторият ръкав, със съвършено гладки стени, отначало ги поведе надолу и продължи да се вие ту нагоре, ту надолу, докато накрая се озоваха в малко кръгло помещение, осветено от отразена светлина, нахлуваща отнякъде над тях. Хоузи се протегна към тавана и опипа нещо като изгравиран знак. Таванът се спусна, за да се превърне в стъпала, които ги отведоха към друг, свързващ тунел с нисък таван, който се стесни дотолкова, че на Иън му се наложи да си свали раницата и да я избутва пред себе си, докато пълзеше по корем, усещаше се притиснат от бабуните пред него и му се струваше, че цялото Градище го притиска. Опитваше се да потиска напиращата паника и си налагаше да вдишва и издишва, докато пръстите на краката му го избутваха напред, докато се изкачваше напред с пълзене, приплъзване, провлачване и създаваха у него усещането, че е плъх, попаднал някъде зад стените на господния дом, докато най-сетне някаква скрита врата го отведе в нещо като шахта, където продължи да следва Хоузи, отново на лакти и колене към светлината, която се разливаше на пода на тази въздушна шахта. Хоузи вдигна един от дългите си пръсти пред устата, когато коленичи пред някаква решетка. Точно под него имаше нещо, което приличаше на открита ложа в опера, издадена над опесъчена арена.

Лек ветрец проникна през решетката и Иън долови смътния мирис на далечни парфюми и на нещо, което приличаше на торф, въпреки че не можеше да определи какво точно е това, докато крясъците на развълнуваната тълпа отекваха и вибрираха в ушите му.

А там долу, на арената бе Тори, съблечен само по къси панталонки и сандали, придружен от трима мъже, срещу които се бяха изправили други двама мечоносци.

Хоузи погледна Иън. „Моментът настъпи — изрече той беззвучно, само с устни. — Имаш ли ми доверие? Можеш ли да ми се довериш?“

„За какво, по дяволите? — отвърна само с устни Иън. — Ти нарочно не ми каза абсолютно нищо за цялата тази работа, а и сега не ми казваш нито дума.“

„Самата истина, Иън Силвърстоун — отвърна Хоузи. — Но можеш ли да ми се довериш сега, да ме последваш и да направиш това, което ти казвам, въпреки че рискът ще е огромен, а пък отплатата съвсем истинска?“

„Ами ако не мога да ти се доверя?“

Хоузи извади кожената торба, в която бяха останалите ябълкови наденички, приготвени от Фрея. „Поне на нея имаш ли доверие?“

Хоузи изсипа на купчинка ябълковите наденички, подреди ги внимателно настрани, а след това измъкна и единственото останало в торбата — някакъв дребен предмет, увит в намаслен плат. Възрастният мъж го постави в ръката на Иън.

Иън го разопакова с треперещи пръсти.

Това бе малка дървена гравюра, нищо повече. На нея бе изобразен фехтовчик в поза сиксте, лицето му бе покрито от решетъчна маска.

Хоузи постави миниатюрен меч в ръката на фехтовчика. Не, това не бе меч, беше рапира, с изтънено, изковано от гъвкава стомана острие. Фехтовчикът бе прекалено слаб, наистина слаб, въпреки че това донякъде бе прикрито от бухналата туника и късите панталони…

„Боже господи. Та това съм аз.“

„Имаш ли доверие на нея? — попита отново с устни Хоузи. — Съгласен ли си, че Фрея ти желае само доброто и ти каза да бъдеш себе си, да бъдеш такъв, какъвто си…“

„Има толкова много, което премълчаваш и не ми казваш“ — отвърна Иън.

„Ще ти кажа следното — продължи Хоузи. — Тук те очаква битка и ти си последният, най-добрият шанс, тя да бъде спечелена. Нито Тори, нито пък аз. Само ти.“

„Ти не струваш чак толкова много — промълви някъде в главата му гласът на баща му. — Старецът си няма и представа, иначе нямаше да разчита чак толкова много на теб. Може би дори не разчита. Сигурно иска да те жертва, за да се отърве от теб. Толкова може и да струваш.“

„Направи го сега!“ — помисли си Иън, а след това заговори на глас.

— Направи го сега. — Нямаше смисъл да шептят, вече не.

Господи, почувства се толкова добре.

Хоузи направи движение към решетката.

— Идвам с теб след минутка.

Няколко лица от ложата вече се бяха извърнали нагоре и наблюдаваха с широко отворени очи решетката. Иън се опря с гръб на стената на тунела, ритна силно веднъж, два пъти, три пъти…

Металната решетка изскърца в знак на протест, след това поддаде и се срути.

Хиляди очи се приковаха в Иън Силвърстайн, когато той скочи леко на пода в ложата.