Джоел Розенберг
Огненият херцог (12)

Глава 11
Средните владения

— Я мърдай по-бързо, бе — каза Херолф и се обърна рязко, за да стрелне с поглед четиримата, след което се обърна отново. — Ще пътуваме още четири или пет дни, преди да стигнем края на Владенията, където ще ви предам на Пламенния Род. Затова, ако има как, ми се ще да са четири, не пет.

Тори бе учуден, че никой от четиримата не е в окови или поне вързан, но както казваха хората, на харизан кон зъбите не се гледат. Да не би да бяха забравили? Не, това беше глупаво. Дори можеха да се движат сравнително спокойно в средата на импровизирания кръг. Но пред тях имаше поне шестима от Чедата, а ги следваха два пъти повече.

Не, тук не ставаше въпрос за небрежност. Всеки един от Чедата с лекота щеше да настигне и надбяга и най-добрия от тях. Но ето че тази мисъл даде на Тори една идея. Веднъж чичо Хоузи каза, че хората са най-добрите, най-упоритите бегачи, че един здрав мъж или жена има такива способности в тичането, че може да удари в земята всяко друго животно на планетата.

Тогава ставаше въпрос за лов, за преследване, а дали същото важеше и за преследваните?

„Добре — обмисляше той, — да приемем, че успея да се измъкна, как да стане така, че и другите да са с мен? Дори не беше нужно да са всички. Ако Херолф можеше да разчита единствено на един Ториан дел Ториан, дали щеше да си позволи да му стори нещо?“

Най-вероятно нямаше. А ако Тори беше свободен, може би щеше да успее да направи нещо полезно. Спомни си разказите на чичо Хоузи за вестрите и най-вече за народа на Двалин, и за това, колко важен е за тях гостът. Ако успееше да открие някое от леговищата им… всъщност къде беше казал чичо Хоузи, че са Вестрите? Тори не успя да си спомни. Не го бе разпитвал кой знае колко за географията на митическите страни, от които чичо Хоузи черпеше разказите си, защото не бе очаквал да му се наложи да ги прекоси пеша.

Пътят пред тях се виеше по хълмисти ридове нагоре в планината, извисила се високо над хоризонта, а на запад, малко по-долу, река Гилфи прорязваше като сребриста пътека долината.

Още петнайсет километра ли оставаха? Или петдесет? Трудно му беше да прецени. Но не му се струваше да наближават.

Най-лошото от всичко бе начинът, по който татко се държеше. Сякаш Чедата бяха успели да го пречупят напълно.

Свиваше се всеки път, когато някой от Чедата минеше покрай него, изпружваше ръце, сякаш за да се защити, а поведението му не представляваше заплаха за никого.

Чедата се отнасяха с презрение към това поведение — както водачът, така и вълчицата. Също и Тори, въпреки че не каза и дума, а и какво можеше да каже? Покажи малко достойнство, тате! Дръж се като мъж, не като страхливец!

Но Тори не повярва дори за момент.

Малко пред тях пътят се разклоняваше и едната част отвеждаше към задигната берма и селце на не повече от километър отвъд.

— Херолф? — Тори забърза напред, към мястото, където водачът на Чедата нетърпеливо сновеше сред своите. — Херолф? Мога ли да те попитам нещо?

Огромната глава, покрита със златна козина, прошарена с черно, се извърна към него и се килна на една страна.

Космата вълчица, приела човешки облик, лицето й покрито със светлокафяв мъх, спря да разтрива белега на мястото, където трябваше да се намира лявото й зърно, изръмжа към Херолф, разтвори ръце и пак изръмжа нещо, а той й отвърна по същия начин. Кой знае защо Тори реши, че отговорът е саркастичен.

Тя се обърна към Тори.

— Зависи. Ако само попиташ колко още остава, докато пристигнем, ще ти отхапя два от пръстите. — Усмивката й разкри зъби, които спокойно можеха да свършат тази работа. — Затова, моля те, излъжи го.

Тори поклати глава.

— Става въпрос за обувки. Мама и Маги са с чехли — каза той. — Подметките им са добри, но пред нас има село, доколкото виждам… дали не може да им вземем нормални обувки? Хората не са с толкова дебела кожа на краката като Чедата и затова…

Херолф го прекъсна с ръмжене, а след това изръмжа и към вълчицата.

— И с какво смяташ да платиш на обущаря? — попита тя.

Тори преглътна.

— Смятах да използвам част от златото, което откраднахте от раницата ми и от раницата на баща ми.

Никога преди не бе чувал смеха на вълк, затова Тори реши, че отговорът не само ще бъде отрицателен, но и обиден. Вълчицата се обърна към него и изръмжа.

— Както искаш. — Тя бръкна в кесията си и пусна два кругеранда в дланта му. Златната монета, както винаги, му се стори по-тежка, отколкото изглеждаше.

— Четирима да дойдат за охрана — изръмжа тя на берсмолски, а ръмженето, което последва, сигурно бе превод на думите й.

Татко се сви, отдръпна се уплашено, когато един от Чедата почти се отърка в него. Мама се пресегна и го погали по рамото, а Маги пренебрегваше всички.

— Накарах Херолф да се съгласи да ни пусне в селото, за да може някой обущар да ви направи обувки.

„Благодаря“ — каза само с устни мама.

— Благодаря, Тори — каза вече на глас мама.

Татко не го погледна в очите.

Охраната се оказа съставена от две Чеда във вълчи облик и две вълчици, превърнали се в жени.

— Тори — каза татко. — Да внимаваш. Аз съм… донякъде притеснен — каза той и намигна едва забележимо.

Тори си наложи да запази лицето си спокойно и безизразно. Думата „донякъде“, или еквивалентът й на берсмолски, посфе, бе кодовата дума за бягство, но татко не използва точно нея, а нещо много близко, а наблягането на нея и намигването показваха, че това не е случайност.

Смразяваща ледена тръпка плъзна по гърба на Тори. Едва се удържа да не потрепери. Татко не беше страхливец, само се преструваше на уплашен. Нека Чедата да си въобразяват, че се свива от страх, така ще проявят по-малко бдителност, когато са около него и дойде времето да се действа. Тори бе готов да се ощипе, задето бе решил, че татко е страхливец. Трябваше да се сети, трябваше веднага да се сети.

Татко го прегърна и го привлече близо до себе си.

— Да внимаваш! — Тори никак не се изненада, когато свободната му ръка разкопча копчетата на ризата и пъхна в пазвата му нещо, което, изглежда, бяха две малки ками.

Тори отблъсна татко, изправи се, сякаш преизпълнен с презрение, но го стори главно, за да има възможност да си оправи ризата.

— Не ми трябва загрижеността ти, дето се свиваш като бито куче пред Чедата.

Охраната на Тори се разкиска. Една от вълчиците се извърна към другата и изломоти нещо с тих глас.

— Много скоро — каза Тори, сякаш се обръщаше към Чедата.

Татко кимна само веднъж, и то толкова незабележимо, че ако Тори не го наблюдаваше внимателно, сигурно нямаше дори да забележи.

 

 

Селото се казваше Село на Мерините гори. Името не бе кой знае колко изобретателно, при положение че къщите бяха разположени на сечище в самия край на ловен резерват, притежание на Маргрейв Мер, но пък и никой никога не бе имал основание да нарече вандестийците кой знае колко изобретателни.

Когато пристъпи след Маги и мама в сумрачната обущарница, охраната не мина пред тях. Последваха ги само двама в малката влажна стаичка.

Задна врата нямаше, освен ако стенните гоблени, които наподобяваха изход, не криеха нещо. Въпреки всичко, ръчно тъканите пана тук бяха великолепни — дълъг и тесен водопад сред дърветата се изливаше на зелена морава сред истински ореол от пръски. Беше изключително красиво.

Останалите стени бяха покрити с ниши, пълни с парчета кожа и дърво или малки късчета от някакъв кръгъл метал, вероятно нещо като калъп за обувки с връзки. Върху очуканата работна маса, монтирана точно под витражното стъкло, беше поставен щендер с инструменти в най-различни размери, някои от които, предимно ножове, Тори нямаше проблем да разпознае, докато други не му приличаха на нищо познато.

— Ърр — заръмжа вълчицата отговорник на малката група. Тя погледна красноречиво щендера с инструменти, протегна дългата си космата ръка и сграбчи нещо, подобно на скалпел, поставено върху дръжка с дължината на човешки крак. — Нали желаете нещо, вървете. Ако сте намислили да бягате, значи ви се е приискало да видите к’во ш’ съ случи и на тебе, и на тях.

— Няма — отвърна Тори и преглътна.

Мама стисна устни за момент, но след това поклати глава. Маги просто се взираше някъде в далечината.

Прозвуча тих нежен звън, по-скоро от кристално, отколкото от обикновено звънче, и някакво джудже, не, вестри, поправи се Тори, се измъкна от водопада, който се оказа съставен от безброй ресни, закачени на самия край на свода на врата.

— Бимбур, ат йер шепвиш — каза джуджето на берсмолски, който почти не се разбираше от съскащия му говор. Погледът му се плъзна от Тори към жените, а после към Чедата. Сви едва забележимо рамене, сякаш казваше, че видяното не му влиза в работата. — Уважаеми господа, обожаеми, мога ли да ви предложа нищожните си услуги?

Това бе идеалната възможност. Вълчицата отговорник се бе загледала в Бимбур, а Чедото във вълчи облик бе свел огромната си глава и душеше краката на една от масите, сякаш обмисляше дали да не маркира територията си.

Само че моментът отлетя и се оказа късно. Тори обясни, че имат нужда от хубави обувки или пък ботуши за жените и показа един кругеранд, за да покаже, че е платежоспособен.

След малко Маги вече седеше на една от пейките със събути пантофи. Джуджето коленичи пред нея, след като свали от стената дървена греда с някакви странни обозначения, подложи я под стъпалото и отбеляза нещо с бяла креда. След това стори същото и с краката на мама.

Кимна.

— Ако благоволите, до утре ще са готови. — Потри ръце. — Сега трябва да уточним цената…

Тори отново измъкна златната монета.

— Искаме ги веднага, а цената е тази. Вземи я.

Джуджето сведе едрата си глава на една страна.

— Така, така, мога да преправя два чифта ботуши, над които работех в момента, но пък цената в този случай…

Тори прибра кругеранда.

— … ще отговаря тъкмо на златото ви, дори предостатъчно, млади господарю. Седнете, ваша милост, седнете, ще ми отнеме само минутка.

Положението, в което се намираха, съвсем не беше нормално, но дори и при тези обстоятелства, на Тори му достави удоволствие да види как някой, с изключителни способности в работата си, действа с ръце. Наистина, само за няколко минути, джуджето разряза два чифта ботуши с малък остър нож, извади шевовете, свързващи подметката за кожения свод, очерта новите подметки, в единия случай само ги стесни, в другия ги скъси и стесни.

Работата бе свършена наистина за минути и въпреки това Чедата ставаха неспокойни.

— Трябва да тръгваме днес — каза вълчицата. — Херолф щедро ни пилее времето, но дори и той не може да си позволи да прекали.

Тори коленичи пред Маги и провери връзките на ботите, пристегнати до средата на прасеца й.

— След малко — вдигна поглед към нея той — ще трябва да ги затегнеш — обясни, стегна пръсти около китките й и лекичко я подръпна напред. — Щом ти кажа „сега“ — продължаваше тихо той, докато й предаваше малката кама в ръката, — излизаш и действаш, нали?

Татко сигурно е имал предвид да даде камата на мама, но Маги все пак бе фехтовчик, а мама не и въпреки че камите не бяха същото като рапири, то и Маги не бе точно специалист в боя с ножове.

Би трябвало да им се стори страшно, реши Тори, но вместо това усети странна тръпка, сякаш заради това бе роден и обучаван през всичките минали години.

Може и да не успяваше всеки път, но пък кой ли успяваше? А сега бе настъпил моментът да действа.

Той издърпа камата от канията и с палец притисна малкото острие към дланта си, така че да го скрие.

— Виж. — Със същата ръка посочи нещо и когато вълчицата отклони поглед, той отпусна ножа и го завъртя ниско, така че да попадне в долната част на стомаха й.

Тя пролая и нададе виещ писък, който премина в гъргорещо стенание.

Тори не чака повече. Спусна се към Чедото до нея, този във вълчия облик, приведе се под вдигнатите предни лапи и оголените нокти и заби камата между ребрата му. Плътта се разтвори веднага, сякаш разрязваше желе, а не тренирани мускули под плътната кожа.

Двете Чеда, оставени на пост, вече се бяха втурнали вътре. Тори успя едва да одраска единия, който бе приел човешка форма, но го препъна, когато се хвърли към него и се извърна към другия. Можеше само да се надява, че Маги ще успее да се справи с ранения, защото той се преобрази, сниши се към пода и скочи.

Да избереш подходящия момент, обичаше да казва татко, е от изключително значение. Тори се отдръпна на една страна, единственото свободно място, прехвърли ножа в лявата си ръка и го заби с всичка сила в гърлото на Чедото, завъртя го и го изтегли.

Обърна се. Мама се бе прилепила към стената, а Маги бе оплескана с кръвта на Чедото от гърдите чак до краката и въпреки че лицето й бе силно пребледняло, тя бе стиснала здраво зъби.

— Бързо — изсъска той. — Трябва да тичаме, за да се измъкнем. — Тори се обърна към джуджето. — Този магазин има ли заден вход?

— Бързайте, бързайте — рече джуджето и ги побутна към задната част на магазина, по едно тясно коридорче към склада, затворен с плътна врата, запречена с метална летва. Джуджето освободи летвата и понечи да отвори тежката врата. — По алеята наляво, в края й надясно и тичайте с всички сили, тичайте, тичайте, тичайте.

Тори тъкмо отваряше вратата, когато зад себе си чу прищракване. Тримата бяха сами в склада, джуджето бе изчезнало.

Пристъпи навън на алеята и застина на място. Изходът бе ограден от шестима мечоносци, всеки от тях с изтеглена сабя, облечени в черни ливреи, обточени с алено оранжево, на гърдите на всеки — избродиран пламък. Зад тях, стиснали юздите на коне, украсени със същия мотив, четирима вестри чакаха търпеливо.

— Добре свършена работа — каза най-едрият мечоносец, отметна назад черната си пелерина, обточена с ален кант, и се поклони. — Струва ми се, че беше интересна идея да накараме Чедата… да забравят да ви споменат, че доставката и прехвърлянето ще се извърши тук и сега, иначе щяхте да избягате още преди няколко дни и заради това щяхте да си докарате смъртта.

Войниците се разделиха и зад тях се показа татко, ръцете му бяха вързани пред него, на бузата му бе опряно острието на сабя така, че той държеше главата си наклонена на една страна, а това, изглежда, не им се беше сторило достатъчно, защото тънка струйка кръв се процеждаше по нетрепващата му буза, стичаше се към брадата и капеше по мръсната му риза.

— Негово Топлейшество би желал да ви види лично, живи — каза водачът. — Вярвам, че ще стигнем до някакво съгласие.

Зад него се чу ръмженето на Чедата.

— Аз лично, бих ви предложил да се предадете — каза водачът. — А вие, както прецените… — Той кимна на един от войните мечоносци най-близо до татко. Мъжът извади сабята си, готов да…

— Чакайте! — Тори вдигна ръце.

— Много добре. — Водачът се усмихна.