Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Duke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Огненият херцог

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0207-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4556

История

  1. — Добавяне

Глава 12
Харбард и Фрида

Иън се събуди легнал на една страна. Дебело влажно парче плат бе положено върху челото му, а ароматът на печено телешко погъделичка ноздрите му и устата му се напълни със слюнка. Някъде на гърлото, в основата на езика си, усети сладникав вкус, осезаем, но не и натрапчив.

Зачака да усети болка. След изтощението, на което се бе подложил, предполагаше, че ще го боли всеки мускул, а докато сваляше носилката по планината, дланите му се бяха разранили, а и мехурите по краката му се бяха пръснали до един. Когато се отърси от съня, първите няколко мига бяха все още далече от болката, но след малко раздиращата агония щеше да го обхване отново и да се усили след удоволствието, на което се бе насладил, да не изпитва никакво физическо неудобство.

Само че болката я нямаше и след няколко минути той отвори очи, обзет от необичайно глупаво чувство.

Под тънкото кафяво вълнено одеяло, Иън лежеше в ниско легло, само на няколко сантиметра над дървеното дюшеме. Върху леглото бе разстлана кожа, която го правеше много удобно. Пред леглото, в огромна каменна, камина гореше нисък огън. Над него на шиш се въртеше парче месо. Единият край на шиша бе поставен на У-образна скоба, а другият излизаше направо от стената.

Навън или се развиделяваше, или се стъмваше. Ниското слънце хвърляше масленожълти отблясъци през прозореца и превръщаше мечовете и копията, закачени по стената срещу прозореца, в чисто злато.

Той се обърна по гръб. Лежеше в просторна стая, вероятно седем на десет. Стените бяха от грубо издялани греди и той реши, че къщата е всъщност дървено бунгало, въпреки че разстоянията между гредите, изглежда, бяха запълнени с хоросан. В единия от ъглите имаше друго легло. По лавиците над него бяха грижливо подредени лъскави кожи. Отдалеченият край на помещението изглежда се използваше за кухня, защото централно място там заемаше огромна печка с дърва, направена от ковано желязо с цели четири пещи.

Иън бе най-впечатлен от това, че стаята изглеждаше изпълнена с какво ли не. Това, което му бе заприличало на огромен гардероб и две писалища, гравирани с впечатляващо сложни фигури, се намираха непосредствено до леглото. Над едното писалище бе закачено овално огледало в дървена рамка. Поне десет дървени сандъчета, различни по размер, бяха пръснати наоколо, някои поставени едно върху друго. Поне деветдесет процента от стените бяха покрити с полици, а по тях бяха наслагани безброй дреболии като дребни фигурки, изваяни от дърво, малки и големи кристали, дървени, сребърни и кожени стакани и халби, стъклени чирепи и рисувани яйца.

Това напомни на Иън за посещенията му при Зайда Сол. През целия си живот старецът не бе изхвърлил нито един сувенир и полиците у тях бяха отрупани с малки звънчета и миниатюрни кристални фигурки. И тук беше така, дори много по-претрупано, защото повечето от предметите около него приличаха на сувенири.

Имаше и изключение. Непосредствено до дебелата врата, точно над мястото, където би трябвало да се намира напречната греда, беше закачено копие в хоризонтално положение, закрепено с три кукички, оформени като ръце, а точно под него висеше рогов лък и колчан, пълен с дълги стрели. От едната им страна се открояваше меч, подобен на меча на Иън… при тази мисъл ръцете му, ръководени от своя собствена воля, посегнаха към ефеса и го напипаха до леглото, положен върху грубото дюшеме.

Иън спусна крака от леглото, изправи се и в първия момент светът се завъртя около него. Опита се да се задържи прав, както беше само по дънки. Подът му се стори студен под босите ходила, но кой знае как, не го заболяха. Подскочи няколко пъти на един крак, вдигнал високо другия.

От мехурите, които помнеше, нямаше и следа. Нито по стъпалата, нито по дланите. Нямаше и белези, сякаш цялото мъчително слизане по склона на планината не бе нищо повече от един кошмар.

Всичко това щеше да има много повече смисъл, ако бе сънувал кошмар, но не бе свикнал да се буди след кошмарни сънища в непознато дървено бунгало, до леглото му да е оставен меч, не рапира, а окървавен меч.

Истината бе, че се намираше в непознатото дървено бунгало, при това в отлично здраве. Колко ли дълго беше спал? Очевидно седмици, а дали не бяха и месеци? Години?

Опитваше се да измисли какво да прави оттук насетне. Дали да не закопчае меча на кръста си и да се поразходи, да види как стоят нещата. Дали да не извика? Ако все пак реши да извика, какво да каже, а и на какъв език?

Защо да не изкрещи нещо на английски, или на този берсмолски, дето го проговори, както изглежда, без да го учи, или пък да се шмугне някъде на тайно местенце…

Беше невероятно странно.

Тъкмо бе решил да надникне през вратата, когато тя се отвори със замах и влезе някаква жена, нарамила огромен наръч дърва за огъня. Иън се стресна. Вратата се бе отворила сама, а след това се затвори тихо и скри нощната тъмнина отвън.

— Нека да помогна — каза на английски той, но след това премина на берсмолски и повтори казаното, тъй като тя не отговори веднага.

— Не, не, не — отвърна тихо на берсмолски тя. Гласът й бе нисък и много по-безгрижен, отколкото би предположил. — Би трябвало да си почиваш. А аз и сама ще се справя.

Косата й бе дълга и чисто бяла, но права и много лъскава. Падаше свободно по раменете, разделена в средата на път, а бретонът бе подстриган късо. Дългите й крака бяха боси в сандалите. Синята памучна риза й стигаше до коленете, пристегната на тънката й талия с много красиво сребърно коланче, което подчертаваше закръглените гърди, които сигурно щяха да изглеждат прекалено големи, ако не бяха широките рамене.

Напомни му за жена културистка, не за онези с прекалено напомпаните мускули, които приличаха на мъже и почти нямаха гърди, а от типа на Рейчъл Маклиш — закръглена, с чудесно развити мускули, които не скриваха женствеността.

Мускулите, които прозираха под ризата на жената, бяха в отлична форма. Та тя носеше поне двайсет и пет килограма дърва, без да се напряга. Когато се приведе и ги стовари небрежно в сандъчето до печката, единственото напрежение, което пролича бе издуването на плата и Иън се улови, че се надява да се скъса.

Тя се изправи и се извърна, като всяко движение бе сякаш изпълнено от танцьорка, плесна няколко пъти с ръце, за да ги изтупа от прахта и мръсотията.

— Пожелавам ти добро утро — поздрави го на берсмолски тя. — Виждам, че си проспал още една нощ.

— Ами, май… да, така е.

— Но ми се струва, че изцерението ти е успешно. Много се радвам. — Усмивката й го плени.

Иън не успя да определи възрастта й. Белите коси предполагаха напреднала възраст, но съществуваха мъже и жени, които побеляваха преждевременно. Кожата на лицето й бе съвършено гладка, единствено покрай очите, когато се засмееше, се появяваха първите наченки на фини бръчици. От друга страна, тя не притежаваше свежестта на осемнайсетгодишно момиче, все още запазило детската пухкавост. В стойката й личеше самоувереност, грациозност във всяко движение. Заприлича му на Селма Дохърти, пенсионираната учителка по балет, на която преподаваше основите на фехтовката.

Ала госпожа Дохърти беше седемдесетгодишна дама, жилава, докато жената срещу него беше наполовина на годините на ученичката му.

Единственото изключение бяха очите. Дълбоки, мъдри, много стари очи, въпреки че за Иън бе необяснимо откъде се зароди това впечатление.

— Яй хайт Иън Силвърстайн, гюд фрокен — заговори той на официален берсмолски и откри, че думите му идват напълно естествено. — Яй стор тил динаб дерес тиенест. — Наричам се Иън Силвърстайн, уважаема госпожо, и съм на вашите услуги. — Колко странно! Когато изричаше думите на берсмолски, те не звучаха нито глупаво, нито префърцунено, както биха прозвучали на английски.

Тя кимна.

— Благодаря ти, че прие скромното ни гостоприемство — отвърна тя на същия език. Гласът й бе мелодичен топъл контраалт, с богати музикални интонации. Сякаш звучеше обой, не флейта. — Въпреки че аз ми се струва, че ще успея да сговоря достатъчно добре и на английски, Иън Силвърстоун — продължи на английски тя, като преведе фамилното му име също както бе сторил бащата на Тори при запознанството им. Гласът й плавно се спускаше и вдигаше, докато говореше, и английските думи придобиваха скандинавско звучене.

— Наистина можеш — каза той и се замисли защо дори не му хрумна да я поправя, когато грешеше произношението или употребата, дори името му.

— Радвам се така, поне на теб по-лесно. — Тя се смръщи. — А-ха, би трябвало да се каже така, струва ми се, че мога да говоря английски достатъчно добре — поправи се тя. — Така за теб ще бъде по-удобно.

— Няма значение на кой език ще говорим. — Той кимна. — Благодаря ти за… — протегна ръка — помощта. — Каква нескопосана дума. Помощ. Той бе пренесъл полумъртвия Хоузи през половината планина, беше си раздрал дланите и протрил краката, а сигурно имаше и други поражения, много по-сериозни, за да е бил в кома толкова дълго.

Тя поклати глава.

— Не, ние сме тези, които трябва да ти благодарим. Ти пренесе Орфиндел на безопасно място, а той твърде отдавна е скъп член на нашето семейство.

— Къде… кой… — Иън наистина не знаеше откъде да започне. — Те къде са?

— Съпругът ми и приятелят ти слязоха до брода и те оставиха на моите грижи. — Тя посочи масата и стола. — Сядай да ти донеса нещо за хапване. Те скоро ще се приберат.

— А как стана така, че говоря берсмолски? — попита той на берсмолски, задавайки въпроса по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— А-ха. Това е да имаш талант за езиците, както се казва — отвърна на английски тя. — Орфиндел притежава този талант в много по-значителна степен от всеки друг. Дръж се около него и ще… — тя се поколеба и наклони глава на една страна — пристанеш. Не, ще прихванеш, ще поемеш част от този талант. — От усмивката й сякаш цялата стая грейна. Тя вдигна пръст. — Само да внимаваш да не си загубиш хубавия акцент. Очарователен е.

Тя се приближи към печката от ковано желязо и отвори масивната врата. Гореща вълна обля лицето и тялото на Иън.

Тя спокойно бръкна и издърпа баница в глинен съд.

С приглушен вик Иън се спусна към нея, за да я спре.

На мястото на допира щеше да се вдигне огромен болезнен мехур, дори и да не изпуснеше горещата баница на пода, където щеше да се разбие в краката й и да я нарани. Но ръцете й, ръцете й щяха да изгорят, затова той трябваше… да се спре само след една крачка.

Нямаше никаква нужда да се намесва. Тя не изпищя, не се и сгърчи от болка. Дори не беше наранена.

Печката излъчваше горещина дори от разстояние, която пареше лицето, а тя просто бръкна и извади баницата. Вместо да се отдръпне от непоносима раздираща болка, тя спокойно задържа глинения съд в ръка, докато въздухът над него затрептя също като пътя в далечината през някой горещ летен следобед. Взе някаква тринога метална подложка от полицата и внимателно я постави на масата, след което сложи баницата на нея.

Иън осъзна, че устата му все още виси, и я затвори.

Тя погледна към него и се усмихна.

— О! Моля те да ме извиниш — каза тя. — Не исках да те плаша. — Посочи му да седне. — Обикновено двамата с Харбард сме сами тук и затова съм загубила тренинг и не върша нещата като вас младите.

— Не съм чак толкова млад — каза Иън, въпреки че сам не разбра защо го казва. Всичко дотук звучеше като първо действие на някоя глуповата комедия.

Очите й заискриха.

— Исках да кажа, по-скоро е въпрос на гледна точка. — Погледна косо Иън и демонстративно взе метална кука, за да повдигне капака на едно гърне. Във въздуха се вдигна пара. Примамливият аромат на готвено месо възбуди апетита на Иън.

Отвън долитаха неясни звуци, които се сториха напълно непознати на младежа. Едно басово думммм, последвано от два шумни плясъка. След малко се чу ново пляс, последвано от чаткане на копита и множество гласове.

— Ето, фериботът се връща — каза тя, придърпа нещо подобно на кръстоска между триъгълна шпатула и ловджийски нож и раздели баницата на четири с два бързи умели замаха. — Ще се върнат прегладнели, няма как да е иначе. — Тя подреди чинии и метални лъжици, след което бързо прехвърли по четвъртинка от баницата във всяка чиния. — Да излезем ли да ги посрещнем? — попита и вдигна поглед към него.

— Добре.

Тя пристъпи към вратата, която се отвори пред нея, и излезе на светло, последвана от Иън.

Първото, което забеляза, бе реката. Гилфи бе широка и бърза, понесла от високо в планината сиви плискащи се талази. Приличаше на змия, разполовила континента.

Бунгалото бе построено точно над ивицата, където най-далечните вълни, на реката бяха плискали брега. Надолу, по Стръмните отвесни стени над брега, се виеше каменна пътека право към мястото, където връзваха ферибота на док.

Докът беше съвсем простичък. През реката бе прехвърлено яко въже, а баржата се държеше на въжето благодарение на халките, монтирани на носа и кърмата. Самото въже бе прехвърлено от техния бряг чак до далечния, навито на лебедка; която бе двигателната сила на устройството, задвижвана от кон, който правеше безкрайни кръгове. Очевидно имаше и устройство, предвидено за по-тежките товари — в обора зад лебедката подскачаше още един кон, който сякаш се бе уморил да чака бездеен.

Имаше нещо необичайно в този кон, но вниманието на Иън бе привлечено от Харбард, който снишаваше рампата от ферибота, за да може да слезе каруца, теглена от коне. Кочияшът прие помощта на Харбард, за да се качи по-лесно на седалката, след това плесна с юздите и подкара каруцата по пътя, който минаваше успоредно на реката.

Когато на ферибота не остана никой, Харбард и Хоузи го привързаха на дока, освободиха коня от лебедката и едва тогава се отправиха нагоре по дългата пътека към къщата. Спряха само за миг, за да може Хоузи да помаха на Фрида.

— Така — каза тя и побутна Иън към бунгалото. — Да сядаме да похапнем. Сядай, сядай, сядай — настояваше тя. — Тук не обръщаме внимание на официалностите. — Жената сипа яхния във всички купи и ги пренесе на масата заедно с някаква гореща течност. Всичко бе готово, когато вратата се отвори пред Хоузи и той влезе последван от Харбард.

Въпреки че бе половин глава по-нисък от Хоузи, Харбард създаваше впечатление, че е прекалено едър за стаята, в която седяха, и на човек му се струваше, че ако само се протегне, неволно ще пробие тавана или стената или пък ще счупи нещо.

Харбард си свали наметалото и го окачи на пирон близо до вратата, точно под копието. Загрубелите му пръсти се протегнаха внимателно и докоснаха копието, а след това бавно ги отпусна.

Хоузи се усмихваше, докато закачваше собственото си наметало, а след това се настани до Иън.

— Радвам се да те видя в добро здраве, Иън — каза той и кимна. — Всъщност радвам се, че мога да виждам.

Харбард се намръщи, докато се отпускаше на стола срещу Иън. Приведе се напред, без да каже и дума, но очите му останаха приковани в младежа сякаш безкрайно дълго.

На Иън му се стори много трудно да издържи на този поглед.

Странното бе, че макар и да нямаше физическа прилика, начинът, по който Харбард се държеше, напомняше на младежа за актьора Питър Фолк, същия, който изпълняваше ролята на Коломбо. Гласът на Харбард не звучеше колебливо, но характерният начин, по който скланяше глава на една страна, и неестественото несиметрично движение на очите му създаваше тъкмо такова впечатление.

Младежът тъкмо се опитваше да си обясни какво означава всичко това, когато Харбард се отпусна на стола си и поклати глава.

— Не съм много сигурен в този, Орфиндел — каза той.

— Хоузи, ако обичаш — каза Хоузи, или може би наистина се казваше Орфиндел. — От известно време ме наричат с това име, а и на мен ми харесва много повече от някои други имена. Всеки от нас си има предпочитания, нали Харбард.

Единственият отговор беше нещо като ръмжене. Харбард се обърна към Иън.

— И така, добре дошъл в дома ми, бъди мой гост — каза той с известно съжаление.

— Благодаря ти.

Харбард погледна димящите гозби на масата.

— Чай? Жено, ти май си приготвила младо ябълково вино с вечерята, а?

— Харесвам го — отвърна Фрида. — Сама го сварих и подправих. Билките в него ще помогнат на гостите ни да си отпочинат и да се излекуват.

— Ти опитвала ли си от хубавото вино?

— Не. — Устните й се свиха в тънка линия. — Защо не го опиташ сам?

— Уф. — Харбард се протегна и взе едно тумбесто глинено гърненце от полицата, махна му запушалката и го надигна. — А-ха! Не е от най-доброто ябълково вино, трябва му още някой и друг ден, докато ферментира. — Наля в калаената кана, оставена пред Хоузи, а пред Иън остави глинена чаша.

— Не ми наливай — отказа виното Иън и в момента, в който го каза, съжали, защото Харбард го погледна ядно. — Моля те да ме извиниш — продължи Иън, — но аз не пия нищо… опияняващо — обясни той, като замени английската дума, когато не успя да се сети за берсмолската. — Не исках да те обидя.

— Никой не се е обидил — намеси се бързо Фрида и погледна съпруга си.

Харбард извърна гневен поглед към нея, а след това махна с ръка и се тръшна тежко на стола.

— Да, да, не съм се обидил, не съм. — Той си взе парчето все още топла баница с ръка и дори не обърна внимание, че димящата жълтеникавокафява плънка изпадна в чинията и покапа по пръстите му, отхапа, преглътна шумно и се усмихна. — Жено, да не позволяваш на жив човек да каже, че храната ти не я бива. — Той облиза пръстите си.

Фрида се усмихна.

— Надявам се на доста по-добра оценка от просто „бива я“, мъжо.

— Да, да, да, много е вкусно — изръмжа той. — Не исках да те обидя, също както Иън Силвърстоун не искаше да обиди никого.

— Аз не съм се обидила, мъжо.

— Само се хвана за последната дума, а, жено?

— Може би.

Иън предпочиташе да изяде първо яхнията, но когато си в Рим…

Той загреба с лъжицата от баницата, подухна върху хапката, за да поизстине, преди да я лапне.

Ммм. Беше греховно вкусно. Коричката бе страхотна, леко хрупкава, чудесно изпечена, а в плънката се усещаше някаква сладост, доста по-наситен вкус, отколкото при ябълковите щрудели, които бе пробвал.

Хоузи му се усмихна.

— Много я бива с ябълките, нали?

— Невероятно — отвърна Иън и загреба ново парче.

Харбард поизтупа трохите от брадата си и топна лъжицата в яхнията.

— И това е много вкусно, жено, и това.

— Благодаря ти.

Харбард погледна към Хоузи.

— Тоя какво знае?

Усмивката на Хоузи стана по-студена.

— Знае, че приятелите му са в опасност.

Харбард преглътна бързо яхнията, за да може да сумти на воля.

— Приятелите му ще са мъртви, ако Негово Топлейшество си внуши, че те няма да му свършат работа като примамка, за да те пипне теб. Можеш да ги смяташ за мъртви.

— Не съм съгласен.

Иън дори не искаше да мисли за това. Той прочисти гърлото си.

— Защо Хоузи? Или там Орфиндел? Може ли някой от вас да ми каже за какво точно става въпрос?

— Ммм. — Харбард сви устни. — Откъде да започна?

— Май ще е най-добре от самото начало — опита се да му помогне Иън.

Харбард го стрелна с отровен поглед.

— Добре — каза Хоузи и начерта нещо с палеца си по покривката. — И с какво точно да започнем?

— Със Скритите Проходи — намеси се Фрида — или с Брисингамен.

Харбард лапна последна хапка яхния, остави лъжицата, отпусна се назад на стола и допря върховете на пръстите си.

— Започвам. Някои неща са простички, а някои не са. Простичко нещо е, когато се каже, че детето надраства дрехите си, че открива как нещата, които някога са го успокоявали и са му носили топлина, вече са прекалено малки, създават му ограничения.

Така става и с хората, които са надраснали мястото, на което са живели.

Някога, много отдавна, един от Вековните народи, да ги наречем Децата на Дейна или пък Туата Дел Данаан, или просто народа Туата, открили, че са твърде натясно в малките си градчета и селца, че имат нужда от Градища, където да се настанят и те, и слугите им.

Не че били прекалено много, напротив, народът Туата винаги са били малобройни и никога не са били твърде плодовити…

 

 

— … за разлика от други, които веднага мога да назова — каза Фрида с презрително сумтене.

Харбард наклони лъвската си глава на една страна и замълча за момент, преди да продължи.

— Ти ли ще разправяш, жено, или аз?

— О, казвай, казвай, но поне не преиначавай нещата.

— И твоят ред ще дойде — каза Харбард. — Сега мълчи.

Фрида отново изсумтя.

— Никога не са били особено плодовити — продължи Харбард. — Истината е, че, ами, първо властвали над ниви и поля, после дълго държали в подчинение махали и селца, след тях се разширили да властват в замъци и близките градчета и си пожелали широтата на Градищата.

Само че те не искали да имат кои да са Градища, построени как да е. Искали специални, единствени по рода си, подходящи за народа на Туата, които да стават все по-удобни от година на година. Народът Туата, както ми се струва, винаги са били прекалено изтънчени. Или по-скоро с прекалено много претенции.

Затова те постъпили така, както другите Вековни Народи винаги постъпвали, когато искали нещо да бъде свършено, нещо, което не можели да сторят нито те, нито слугите им. Изпращали един от своите да посети великия… магьосник. Не. Чародей. Не. Майстор. Майстор, ще го наричаме Майстора. Или Обречения Майстор, защото не е построил нищо важно, без да му струва прекалено много.

Било изключително трудно да бъде намерен, защото, както всеки от Стареите, той умеел да променя външността си. Веднъж, когато се бил преобразил в гигант, се съгласил да построи стена около Асгард, като единственото му условие било Фрея да му стане жена, но аезирците се наговорили да го измамят и да го лишат от заслужената му награда.

 

 

— Локи — прекъсна го Иън. — Чувал съм тази приказка и преди, още докато бях в началното училище, в един от часовете, май по митология. Локи се превърнал в муха и го ужилил в окото, а после се преобразил в разгонена кобила и примамил обещания жребец надалече.

— Така се твърди. — Очите на Хоузи искряха весело. — Локи винаги е бил най-добрият от аезирците, които умеели да се преобразяват — обясни той, — но също така се говори, че бил и доста бавен. Жребецът… успял да го погне, преди да се промени от облика на кобила, и следващата новина била очакваната бременност. Твърди се, че нито един аезирец не го е виждал, докато след известно време не се появил с великолепно жребче. Слейпнир — каза Хоузи и се усмихна. — Аз знам, че след тази случка Локи никога повече не можел да ходи нормално.

Харбард изръмжа приглушено.

— Орфиндел, знаеш ли защо разказването е като да си с жена?

Хоузи повдигна едната си вежда.

— Добре, Харбард. Кажи ми защо разказването е, като да си с жена?

— Защото — поясни Харбард — удоволствието е много по-голямо, ако никой не те прекъсва.

— Извини ме, моля те.

— Вече в друг облик — продължи Харбард, първоначално намръщен — и в друго време — а всичко това е станало много отдавна, Иън Силвърстоун, толкова отдавна, че е трудно да си спомня кое се е случило по-рано — той, с един от синовете си, построили лабиринт, в който да скрият чудовище и от който само Локи можел да избяга. Този път с летене, не накуцвайки.

Не че винаги накуцвал, но Аса-Тор веднъж го пренесъл, когато бил ранен в студения север, но това е друг разказ, за друго време, когато било толкова студено, че един от пръстите на краката му замръзнал, станал твърд като камък и когато Тор се пресегнал, за да прибере голия му крак обратно в кошницата, в която го носел, пръстът му се отчупил в ръката му и Тор го запокитил към небето, където си останал като съзвездие от ярки звезди. Когато пък бил в друг облик… ама аз май се отплеснах, а ако продължа да се отплесвам, вие ще започнете пак да ме прекъсвате.

Бил се заклел никога повече да не строи нищо, защото всичко, което бил създал, му донесло единствено болка и мъка, ала народът Туата били особено настоятелни, както единствено те умеят да бъдат, и той най-сетне се съгласил, поне отчасти. Той не би могъл да положи лъжлива клетва, е, поне аз вярвам, че не би могъл да положи лъжлива клетва, но е могъл и е щял да издигне Градищата им, всеки един от тях високо в самите Въздигнати Предели, високо над Безвестните Долини.

Този път цената, която поискал, била ясна и лесна. Да го оставят намира. Народът Туата трябвало да му осигурят исканото, да го пазят, да го защитават, защото, докато Градищата съществували, той щял да се радва на спокойствието и усамотението си.

Те се съгласили, а той се захванал със задачата. Обещаното било прекалено много за сам човек, дори и за един от Стареите, дори и ако можел да бъде на две места едновременно, а според мен едно време притежавал тази способност, и така той се сношил с трол и на света се появила раса мънички създания, дребни на ръст, но с изключително умели ръце, толкова изкусни в работата си с камъка, че след себе си оставяли я тунел, я някоя стая, я статуя.

Те ги създали. Много поколения от тези дребни майстори слуги трябвало да оформят планините и още толкова, преди първите стаи да бъдат вдълбани в камъка, и още толкова ги очаквало, преди работата да бъде завършена… но в онези дни народът Туата проявявал търпение, изчаквал кротко.

И един ден работата била завършена. Един ден и последните панти били монтирани и захванати за камъка. Един ден и последните ниши в камъка били облицовани. Един ден бил прокаран и последният комин към последната кухненска печка, един ден и последната дървена врата била внимателно поставена на мястото й така, че да се отваря и затваря без всякакво усилие.

Градищата били построени. Чисто нови и ослепителни, те очаквали новите си жители. Били сложни, необикновени, с множество тайни местенца и скрити коридори, за които народът на Туата нямал представа.

Това ги вбесило. „Кажете ми къде са всички тайни места“ — креснал някой. „Не, кажете на мен — викал друг. — Искам аз да съм този, който знае.“

Той кимнал. „Разбира се — казал той. — След като си изпълните вашата част от уговорката. Оставете ме намира и ме пазете известно време, може би само няколко хилядолетия, и ще ви разкажа всичко, което искате да знаете. Но както вървят нещата на този свят, аз все не си получавам исканата награда, затова този път, поне този път, искам само да усетя вкуса на усамотението и личната свобода, която си заслужих с поколения работа.“

На народа Туата това никак не им се понравило, нито един от Вековните Народи не обичал да му бъдат осуетявани намеренията. Затова народът Туата се обединил и започнал да преследва синовете на Локи, като избивали всички наред, а от вътрешностите им изплели въже, което не може да бъде скъсано, и с него вързали Майстора, с въжето, изплетено от вътрешностите на бог, и го хвърлили в тъмница, която се намирала в най-голямото им Градище. Измъчвали го ден и нощ, настоявали той да им разкрие всичко.

Но той никога не го сторил.

— Много се съмнявам, че това е било единственото, което са искали от него — каза Харбард. — Според мен е знаел много повече…

Фрида го накара да замълчи с махване на ръка.

— Само той е можел да каже какво е знаел и какво не. Смятам аз да продължа оттук.

— И се надявам да бъдеш прекъсвана по-малко от мен, жено.

— Няма, ако ти не се месиш. И така, Иън — продължи Фрида, — оттук разказът има много варианти и когато го разказват около огньовете вечер, краят е все различен, а това невинаги зависи от този, който разказва.

И така, според някои Майстора се освободил от въжетата и известно време вървял през Тир На Ног, Новия Свят, докато най-сетне се оставил на Съня на Боговете и се слял, по всяка вероятност, със земята, дърветата или вятъра. Същото се е случвало и с други от Вековните Народи. Със сигурност с много от сидхите, но не само с тях, случвало се е и на фригите, дори на Хеймдал, доколкото ми е известно.

Същото се случило и на повечето от народа Туата. Те оставили своите Градища на човеците. А ако вие прецените, че Проклятието на Майстора няма нищо общо с това, значи сте още по-големи скептици от мен.

Чух веднъж, че самият Аса-Тор спасил Майстора и докато го измъквал, сринал едно от Градищата с чука си, а от благодарност Майстора благословил Тор и синовете му — както човешките синове, така и аезирците. Това обяснява много неща, както ще помогне да разберете защо Градищата са пет, а не седем, както е замислено от самото начало, но този разказ ще го оставя за някой друг път. Също така това обяснява създаването на сипея, който се намира… по-точната дума е простира се… там, където би трябвало да се намира едно от Градищата. Яростта на Аса-Тор била… неописуема. Това обяснява и защо станало така, че Локи бил вързан със същите въжета малко по-късно. Този разказ може и да е верен, но може и да не е. Никой никога не е чувал Тор да говори за него, а той е бил невероятен самохвалко, същевременно значително по-хитър и изобретателен, отколкото обикновено се предполага.

Някои твърдят, че Майстора не само е създал тайните проходи в планините, но кой знае как успял да ги пресече със Скритите Проходи, които били вплетени в самото съществуване, и по този начин ги укрепил така, че тези, на които им е отредена дарбата, да могат да се ориентират в тях.

Някои твърдят, че един обикновен човек е успял да го освободи от тъмницата, а за благодарност Майстора му посочил, на него и на семейството му, пътя към Новия Свят. Други пък твърдят, че той издъхнал, както бил увит във въжетата, а народът Туата тръгнал да търси синовете му, защото според тях не било възможно той да не е предал тайните си на някого.

Трети пък твърдят, че именно залавянето на Майстора отровило душите на народа Туата, че той ги проклел от килията си и това ги прокудило от Градищата и ги тласнало в пустошта и много малко се запазило от това, което някога били.

Що се отнася до мен, аз смятам, че голяма част от това е истина. Струва ми се, че след известно време той успял да избяга, но скоро след това бил отново заловен, избягал отново и отново бил заловен, а най-сетне, силите му се стопили с възрастта и той нямал вече старата мощ, за да избяга, когато хората го заловили, и така останал да лежи в тъмницата, докато най-сетне, съвсем наскоро, успял да се освободи и избягал през Скритите Проходи в Новия Свят.

Така е според мен.

Хоузи се отпусна назад.

— Аз пък мисля, че каза повече, отколкото знаеш, както и много повече, отколкото би трябвало да кажеш.

Харбард изсумтя.

— Така ли? Да не би да искате да говорим за Брисингамен.

Хоузи се загледа някъде в далечината.

— Той би трябвало да знае.

— Тогава му кажи. Ти поне трябва да знаеш.

— Добре, тогава. Това, което трябва да разбереш, Иън — каза Хоузи, — е, че когато е била млада, Фрея не само била най-красивата аезирка, но и най-красивата от всички жени. В действителност тя била ванирка, преди те да бъдат претопени от аезирците. Тир е роден ванирец, въпреки че бил осиновен от Один малко по-късно, и също като баща й Ниорд и брат й Фрей, ванирците били много по-красиви от аезирците, ако не и по-умни.

Фрида се изкиска.

— И не по-малко арогантни, повечето от тях.

— Млъквай — прекъсна я Харбард. — Или си заминавам. Чувал съм ги тези приказки и преди.

— Заплахите хич не ти приличат, съпруже мой.

— Шшт!

— Когато — продължи Хоузи с гневен поглед, насочен и към Харбард, и към Фрида — Один пожертвал окото си, за да се сдобие със знания, Тир…

— Тир бил аезирец — прекъсна го Харбард, стиснал напрегнато зъби, с глас, по-висок отколкото бе необходимо, за да се чуе в бунгалото.

— Станал — поправи го тихо Хоузи, почти шепнешком. — Станал. Бил осиновен от Один, а Один никога не признал, че има разлика между осиновен син и роден син, особено пък когато синът бил такъв отявлен убиец, какъвто Тир се оказал, но той бил роден ванирец. — Хоузи се усмихна. — Разбирам защо Один искал той да е аезирец. Тир означава победа, а Один никога не обръщал гръб на победите.

— Каквото и да му струвало това — добави тихо Фрида. — Понякога не отдаваш дължимото на Один.

Хоузи кимна.

— Самата истина.

Харбард само се намръщи.

— … Тир, както се канех да кажа — продължи Хоузи, — някак си загубил ръка, защото бил невнимателен, докато се разправял с вълка Фенрис, а по-късно твърдял, че било нарочно, когато Тор му се изсмял. Разбирате ли за какво става въпрос? Да замениш нещо много стойностно, за нещо значително по-маловажно, както сторил Один, но, от друга страна, оставаш с раните.

Е, Тир така и не разбрал, докато не му се присмели.

Но аз говорех за Фрея, сестрата на Фрей.

В Едите, сагите, непрекъснато се споменава, че този или онзи я желаел, че един гигант откраднал чука на Тор и настоял Фрея да му бъде дадена за булка, че Майстора я поискал в замяна на изграждането на Асгард. Знаем, че и Локи се стремял към нея, също както и Тир, въпреки че малцина са били жените, които той не е удостоил с вниманието си. Често я бъркали с Фриг, първата жена на Один, а за мен съмнение няма, че това било така, защото Один често се опитвал да я подвежда.

Дори съществуват разкази, че тя застанала между Тор и Сиф, въпреки че на това трудно може да се повярва. Предаността, която Аса-Тор изпитвал към неговата Сиф, била нещо изключително.

Най-близкото до ума, е, че всеки би закачил вселената на верижка, за да може тя да носи този подарък като медальон, а в някои отношения стореното било точно така.

Някой път разгледай един специализиран астрономически текст, Иън. Попитай астроном специалист къде е всичката материя? Най-добрите ви уреди могат да засекат и определят, че съществуват само десет процента от материята, необходима, за да стане вселената циклична, за да може най-сетне да бъде всмукана в моноблока, откъдето цялата тя е произлязла, за да започне всичко отново, от самото начало.

Не, ако вашите учени бяха открили истината, щяха да знаят, че вселената се състои от един-единствен цикъл — Гинунгагап не разграничава животите във вселената, той представлява окончателната еднократна смърт; Окончателният Стон, а не бавният отмерен звън на Църковните камбани.

Но това, разбира се, не би могло да бъде истина, защото независимо дали става въпрос за цвете в саксия или за вселената, нещата не се появяват просто така. Те са създадени от нещо, по определен начин. След края и в самото начало, когато съществувал само Единственият Господ Бог и моноблокът, в един безкрайно дълъг и безкрайно къс миг от вечността, Единственият Господ Бог отнел една десета част от всичко и й вдъхнал живот и промяна, а след това я запратил да се разширява, да се изгражда, а пък останалата част небрежно пъхнал на няколко различни места, с намерението по-късно да се занимае с тях, може би, за да постигне същия ефект, който постигнал с едната десета.

Но така и не стигнал до момента, в който да изпълни намеренията си, и едва ли някой знае защо е станало така.

Има много хора, които са се опитвали да разговарят с Единствения Господ Бог, а още по-многобройни са тези, които твърдят, че са получили отговор от него, но получените отговори били прекалено общи. Твърдят, че Единственият Господ Бог им внушавал да бъдат достойни благоверни люде, но никога не е казал колко да се нагорещи острието на меча, ако си решил да го закалиш както трябва. Проповядва въздържание, но никога не дава насоки как да премахнеш апандисита на болния.

Според мен те наистина вярват, че са говорили с него. Също така мисля, че той изобщо не ги е слушал.

Май се поувлякох. Това, което исках да кажа, бе, че останалата материя е била… разкъсана на няколко… всъщност на седем… отделни парчета и така си останала. Накрая, както става с повечето ценни неща, тези парчета попаднали в ръцете на вестрите…

Така, така, така, нали не съм прекалено критичен, а и аз харесвам джуджетата. Винаги съм ги харесвал. Но първоначално са имали за баща един глупав трол и въпреки че са невероятно умели във всичко, което пипнат с ръце, те зорко пазят, съхраняват, запасяват се с какво ли не, не че има защо, и са същите като плъховете, които запечатват бунищата си с кристализирала урина. В това отношение Народът на Двалин са повече от ужасни, но те едва ли са единствените осквернители.

Твърди се, че Фрея попаднала на трима вестри, нека ги наричаме брисинги, които намерили седем камъка и сътворили колие, което наричаме Брисингамен. Работата с тези камъни се оказала трудна, разбира се, защото всеки от тях съдържал в себе си толкова много материя, а материята е, ами да кажем, че тя отблъсква нещата в друга посока, също както Тир На Ног се е отблъснала в посока, различна от тази на Новия Свят, та материята ще съхрани разстоянията, докато камъните си останат камъни, а тримата вестри били от първородната кръв и все още притежавали магическите умения на баща си, когато работели нещо с ръце, въпреки че не се отличавали с кой знае каква интелигентност.

Да погледнем на нещата от гледната точка на Фрея. Ето ги значи трима развратни полуидиоти, стиснали в ръце колие, което не само е прекрасно, но съдържа в себе си достатъчно материя, за да преобрази вселената. Тя била готова да направи всичко заради колието и джуджетата поискали единствено тя да легне с тях в продължение на седем дни и седем нощи.

И тя го сторила.

 

 

Кой знае защо Харбард се бе втренчил гневно във Фрида, която бе свела очи и не смееше да го погледне.

Иън поклати глава.

— Искаш да кажеш, че това колие е можело да бъде използвано… за какво?

Хоузи погледна сериозно Иън.

— Да сложи край на вселената, да събере в едно всичко съществуващо, да събере всички липсващи части на моноблока. Някой с магически способности, поне всеки от Вековните Народи, може дори и някое човешко същество, би могъл да използва колието, за да се превърне, независимо дали е мъж или жена, в следващия Единствен Господ Бог на следващия цикъл. — Той се усмихна. — А може да се окаже, че така е най-добре, дано Господ Бог на следващия цикъл да се окаже поет, а не майстор, какво мислите?

Харбард се намръщи.

— Глупости са това, пълни глупости от начало до край. Вселената ще се срути, когато му дойде времето, не е нужно да избързваме.

Фрида наклони глава на една страна.

— Ти така разправяш, а пък според мен времето ще настъпи, но още е рано… въпреки че има други, които мислят по-различно. — Тя отново се обърна към Иън. — Затова ми го отнеха и го предадоха в по-сигурни ръце.

Иън бе шокиран, че чутото не го шокира.

— Фрея?

Тя се усмихна.

— Кажи, Иън.

— Истина ли е това?

— Ааа. — Усмивката й стана още по-широка. — Ти май не ми вярваш, младежо. Добре тогава…

После Иън си мислеше, че това се е случило в едно-единствено мигновение, защото не бе забелязал секундата, в която тя се промени, нито самата промяна, просто внезапно се оказа различна.

Той не можеше да си поеме дъх, докато се взираше в лицето й, и откри, че неочакваната му ерекция е повече от болезнена. Дълги златни кичури обрамчваха лицето й и се спускаха надолу над порцеланово гладките рамене и ги милваха така нежно, че Иън усети завист. Кожата й бе съвършена, сметаново нежна, поруменяла едва доловимо на високите скули и край челюстта. Пълните розови устни бяха открехнати едва-едва, а простичката риза, в която бе облечена, едва успяваше да прикрие вирнатите стегнати гърди отдолу…

— Престани — нареди остро Хоузи.

Иън сигурно отново бе примигнал, защото косата й стана черна и лъскава като гарваново крило, под която изпъкваше маслинова кожа, бадемови очи с най-синия цвят, в който Иън се уплаши, че може да се удави. Устните й бяха кървавочервени, а розовото езиче се стрелна навън примамващо…

— Спри веднага — каза Хоузи, подпря се с пръсти на масата и понечи да се изправи. — Няма да ти позволя да се държиш с детето по този начин, не и след като му дължа толкова много.

Иън сигурно отново бе примигнал, след като тя възвърна образа, в който я бе видял за пръв път — много човешки, прекрасен лик с неопределена възраст.

Тя поклати глава.

— Моля те да ме извиниш, Иън. Не би трябвало да си играя с чувствата ти, но си мислех, че съм надраснала това преди… доста години. — Усмивката й го стопли. — Поне така си въобразявах.

Иън се опита да каже нещо, но единственият звук бе ниско ръмжене.

Харбард също изръмжа.

— Както и да е. Говорехме за Брисингамен — напомни той. — Кажи му.

За един кратък миг, тя стисна устни.

— Один — продължи тя — ми нареди да му го дам и аз се подчиних, а пък той го предаде в ръцете на Майстора, който го счупи и раздели скъпоценните камъни, като всеки един остана скрит някъде на много тайно място.

Иън изсумтя.

— Което означава, че той може да ги събере отново, както и всеки, който го накара да проговори, може да го събере отново.

— Не е точно така — каза Хоузи с глас, значително по-остър отколкото преди. — Не и ако той… е повредил онази част от мозъка си, където се намират спомените, защото той е решил, че дори и на него не може да се довери, когато става въпрос за края на вселената. По този начин, дори и по-късно да бъде заловен от… агенти на армагедонистите, нека така да ги наречем, дори и те да успеят да го завържат така, че той да няма как да избяга, не би могъл да им каже къде се намират скъпоценните камъни просто защото не знае, това е.

— Всички те са грешали — добави Харбард и показалецът му лениво пресече една едра капка вино, капнала на масата. — Трябвало е да остане при тебе, Фрея. Ти щеше да го пазиш, докато настъпи подходящият момент, а до него остава още много време. Вековните Народи са вече остарели и уморени, докато на по-младите им остават още много дни под слънцето, нали така? Единствено защото съм стар, трябва ли да ме болят костите…

На вратата се чу почукване.

— У теб има нещо, което е необходимо другаде — прогърмя плътен глас и звукът отекна в бунгалото и го изпълни, а чиниите и лъжиците на масата се раздрънчаха. — Искам да ми го предадеш.

— Няма — отвърна най-сетне Харбард. — Говориш за гостите ми, непознати, а моите гости могат да останат, докато аз позволя. Няма да те оставя да тормозиш никого от гостите ми, както няма да ти позволя да нараниш жена ми. — Докато говореше, се надигна от масата и пристъпи към вратата. Сега държеше главата си много по-изправена, а гърбът му изглеждаше вдървен, въпреки че в раменете му бе съсредоточена мощ, каквато Иън не бе забелязал до този момент. Главата му не се удари в гредите отгоре, въпреки че той сякаш се извиси и стана значително по-едър, докато стоеше изправен край вратата.

Стаята, която изглеждаше топла и уютна, изведнъж изстина. Лампите разпръсваха остра ледена светлина, от която навсякъде плъзнаха зловещи сенки. Светлината се стори на Иън или прекалено ярка, или направо достигаща до черно.

На Харбард, изглежда, му харесваше точно така, защото се обърна към вратата.

— Харбард, Харбард — прогърмя отново гласът, — да не би да се каниш да противопоставиш волята си на моята? Стари Господи Боже, прекалено стар си, за да си го помисляш дори.

Харбард се усмихна и тази усмивка не бе никак приятна.

— От много години нито един от туарините не се е осмелявал да премери сили с мен.

Иън усети как се вледенява. Нещата започваха да се избистрят, поне част от тях, вече можеше да каже защо погледът на Харбард му приличаше на едноок актьор и защо му се бе сторило, че конят му е с повече крака от обикновените животни.

Книжките по митология винаги представяха не Фрея, а Фриг като жена на Один, но очевидно грешаха за това, както и за други неща.

— Готов съм да премеря силата на огъня си срещу твоя, Харбард — продължи грубият гръмовен глас.

— Не — отвърна Харбард, — не и днес, не и тази вечер. Спомни си разказите, старче, не забравяй, че мога да бъда убит единствено, когато настъпи краят на всичко.

— Разказите лъжат, боже потънал в забвение, на теб ти служат единствено мъртвите — продължаваше да стърже гласът. — Защото те са тези, според които Лисичия Брат се е съюзил с Мраз и Плам и с нас, а това не е така, защото те оставят Уку-Тор да живее, докато не се сблъска с Червея, а костите му отдавна вече са изгнили, защото те имат място за Хемидал и всички останали богове, отдавна вече измрели. — Последва дълго мълчание. — Те лъжат, тъй като ние не побеждаваме, те просто преиначават собствените ни образи. — Стържещият глас се усилваше. — Отново повтарям, предайте ни Орфиндел и другия смрадливец и ще ви оставим намира.

— Няма да го бъде — отвърна Харбард и се протегна към копието, закачено над вратата. Дървото проскърца облекчено, когато Харбард отне тежестта, въпреки че на него тази тежест, изглежда, не му направи впечатление. Далечно барабанене изпълни стаята, сякаш ехтяха вибрациите на някаква невидима мощна машина.

— Нямало да го бъде, значи? — попита гласът.

— Няма да го бъде. Според мен Иън Силвърстоун не е смрадливец, а приятел и сътрудник на Орфиндел, макар момчето да е все още младо и зелено. Май единственото, за което те бива, е да заплашваш, и то на място, поверено на моите сили, не на твоите, и си мисля, че ако се осмелиш да пристъпиш през тази врата в дома ми, никога повече няма да излезеш. — Отговор не последва. Харбард повдигна в дясната си ръка тежкото копие. Изви глава така, че лявото му око бе на една линия с копието, а мускулите на рамото му се стегнаха и издуха.

С толкова бързо движение, че дрехите му изпукаха като съдрани, Хоузи скочи на крака и положи ръка на бицепса на Харбард, за да го възпре.

— Недей. — Той пристъпи към вратата, а пръстите му пробягнаха по дървената повърхност също като пръстите на слепец, който разчита брайловата азбука. — Той иска да метнеш копието, кой знае как, но е готов да посрещне Гунднир.

— И ти го разбра само като пипна дървото?

— Не е само дървото — каза Хоузи, — както много добре знаеш. — Хоузи затвори очи. — Всичко е част от цялото. Всичко дава… отражение. Усещам нетърпеливо желание, готовност, които долитат отвън. Каквото и да е това, за който и да се представя, нещото е ранено, но е в готовност, също като… — той изсумтя. — Също както беше готово за мен горе на планината и бе прибързало да приеме облика на бергениз, смятайки, че е неуязвимо. — Той се обърна към Иън. — Мечът… какво стана, когато го докосна с меча? — попита нетърпеливо той.

— Ти не си ли видял? — сопна се Харбард.

— Бях полусляп от болка, Харбард, но благодаря, че така любезно се поинтересува. — Хоузи се обърна към Иън. — Казвай.

Иън стисна ефеса на меча.

— Вдигна се пушек, когато го докоснах. Дали мечът, или плътта му, не знам, но започна да дими…

— Аха — Харбард протегна ръка. — Подай ми меча си, Иън Силвърстоун — рече тихо той. — Ще ти го върна покрит в кръв. — Иън не разбра нищо и въпреки че бе готов да жертва едната си ръка, но не и да се раздели с меча, когато Хоузи кимна, той го изтегли и го подаде на Харбард с ефеса напред. Харбард го пое и понечи да даде на Иън копието…

Хоузи бързо пристъпи между тях и отблъсна копието в секундата, преди Иън да се докосне до него.

— Недей — каза той. — Да не би да искаш да убиеш детето?

Харбард поклати глава.

— Не. Би трябвало да си поласкан, Иън Силвърстоун. За момент забравих, че си само едно човешко същество, едно дете, за момент ми се стори, че е също както в старите дни, когато аезирците бяха до мен.

— Тогава нека оставим нещата пак да станат такива, съпруже — каза Фрея. — Аз съм родена ванирка, но съм живяла с теб и твоите близки достатъчно дълго. До тебе винаги има една аезирка.

Иън не успя да види кога тя се преобрази, но вече не бе облечена в риза и клин. От брадичката до пръстите на краката бе обвита в сребриста защитена броня, а на главата имаше войнски шлем със сребърни крилца на ушите. Всичко бе изработено от невероятно фини люспи, които трепваха при всяко нейно движение, а почти огледалната повърхност хвърляше отблясъци от светлината из цялата стая.

— Аз ще браня дома ни, съпруже — каза тя и пое копието от Хоузи. Фините й пръсти се стегнаха уверено около копието, а ръката й не трепна, когато Харбард пусна оръжието.

Вратата се отвори и затвори сякаш по собствена воля и Харбард изчезна.

 

 

Може би няколко минути по-късно, а може би цял час по-късно, Иън така и не разбра, Фрея продължаваше да стои неподвижна, с копието пред себе си, изправено в готовност, а Хоузи се ослушваше на вратата.

Доста по-късно Хоузи въздъхна.

— Готово. Свърши се. Той се връща.

Фрея продължаваше да стои неподвижна и в очакване.

— Не, Фрея, той е. Не би могъл да скрие тези стъпки…

Вратата се отвори със замах и Харбард застана на прага. Наметалото и панталоните му изглеждаха по-скоро съдрани, отколкото разкъсани, а когато пристъпи в бунгалото, не можа да скрие куцането си. Дясното му око бе покрито с черна превръзка, а на Иън се стори, че това му око винаги е било стъклено.

— Свърши се — каза той и подаде меча на Иън. Острието бе чисто и изглеждаше по-чисто, по-лъскаво, отколкото когато го бе дал на Харбард. На Один.

Ефесът се стори на Иън неестествено топъл.

— Беше…? — започна Хоузи.

— Мразник — каза Харбард. — Стар и много лукав. Биеше се много добре. Все си мислех, че сме ги избили още преди векове, но изглежда съм бъркал.

Хоузи поклати глава.

— Не. Не всички от Вековните Народи са си отишли, иначе щях да усетя.

— Мразник ли? — вметна Иън. — Това не е ли…

— Леден гигант, може и така да го наречеш — обясни Фрея и положи нежно ръка върху неговата. Тя отново бе пременена в ризата и клина, а гласът й звучеше приглушен и вълшебен. — Той е от Вековните Народи — усмихна се топло тя. — Също като Пламенниците, огнените гиганти, и народа Туата… и като нас, нали така?

Харбард отвори едно от ковчежетата и измъкна някаква дреха.

— Май ще отида да се изкъпя в Гилфи. Тя е студена и бързоструйна, но не бих осквернил леглото си с неговото докосване. Удари ме повече пъти, отколкото би трябвало. — Той изсумтя. — Не съм се бил истински от повече години, отколкото мога да преброя. — Погледна към Фрея и сви уста. — И въпреки това е хубаво да си припомниш как беше едно време, нали?

— Едно време, значи? — Фрида се приближи към него с усмивка. — И едно време, а и сега, сме си все същите, когато стане нужда. — Фините й пръсти се преплетоха с неговите и тя повдигна дланите им към устните си. — За мен ти винаги ще си бъдеш какъвто бе преди, какъвто си сега. — Внимателно и нежно, тя целуна едрите му ръце и разкървавените кокалчета, с размерите на орехи.

Харбард кимна отсечено и нещо като усмивка плъзна по лицето му, въпреки че Иън не бе сигурен, че това е усмивка.

— Ще дойдат и други — каза Хоузи. — Сега, след като вече се знае, че съм някъде в Тир На Ног, ще ни последват.

— Тогава си събирай нещата — каза Харбард и пусна ръцете на Фрея. — Трябва да тръгнете със зората.

— Да. Ще ви приготвя храна и ще ти направя подарък, Иън Силвърстайн — каза тя, като този път произнесе правилно името му, без да го превежда, както правеше Харбард. — Една незначителна дрънкулка, но се надявам да ти помогне, когато си в нужда. — Тя облиза устни. — Нека пътят ти да е безопасен, а стъпките ти да са крилата — пожела му тя.

— Да — каза Харбард. — Нека бъде така.