Джоел Розенберг
Огненият херцог (16)

Глава 15
Огненият Херцог

Карин Рьолке Торсен отдавна бе изгубила способността си да изпада в паника. А и тя не беше от хората, които лесно губят самообладание.

Това си бе семейна черта. Когато татко й си отряза два пръста на комбайна, най-спокойно влезе в къщата, взе слушалката със здравата си ръка, докато се упътваше към банята, откъдето да се обади на Док Шърв, за да не цапа повече килимите на мама с кръв.

Мама пък веднъж откри двама непознати: единият бе това, което тя нарича негро, а другият не говореше и дума английски. Бяха се скрили в курника рано сутринта и тя просто ги покани на закуска. Не се паникьоса, най-спокойно събуди татко и въпреки че Карин не трябваше да разбира, татко й каза по-късно, докато двамата се миеха, да извади старата му пушка, 45-и калибър. Провери внимателно дали е заредена, свали предпазителя и я бутна в чекмеджето, където стояха сребърните прибори, точно зад стола на татко. Така и не му се наложи да насочва пушка към Ториан и Хоузи, разбира се. Вместо това ги нае като общи работници за фермата.

Късно една вечер, докато беше още в гимназията, на задната седалка на стария шевролет на Свен Хансен, стана ясно, че този път той няма да се задоволи само с целувки и опипване. Карин престана да се опитва да си издърпа китките от едрите му силни длани и се отпусна на седалката, след което бавно и тихо му обясни, че или ще спре незабавно, или го очакват последствия, с които едва ли ще съумее да се справи. И наистина всичко бе прекратено незабавно и така не й се наложи да открива колко трудно би било да се опитва да му отхапе пениса. Нещата приключиха още тогава, а по-късно двамата със Свен станаха приятели, е, поне донякъде, след като той се ожени за Санди.

Тя се бе справила. Това бе част от семейното й наследство.

Всичко зависеше от това как ще подходиш към нещата. Обмисляш внимателно ситуацията, прехвърляш наум всички възможности и избираш най-разумното. Единственият случай, когато можеш да си позволиш да викаш и кряскаш и да подскачаш, е, когато вземеш решение, кое е най-доброто, а Карин никога не успя да реши кое е най-доброто. Винаги оставаше още един начин. След две години, прекарани в Макалистър, тя се убеди, че иска да се върне в Хардуд, където познаваше всички, без да изпитва никакво желание да се премести в големия град, както постъпваха другите. В градчето се чувстваше изключително добре. Обичаше да седне със Санди Хансен и да си говорят или за незначителни неща, или просто да помълчат, доставяше й удоволствие да пазарува по каталог прежди и да обсъжда плетките с Мини Хансен. Беше й приятно да си побъбри със стария Том Норвалд, когато отиваше до пощата, за да изпрати някой колет, а пък на връщане се отбиваше в магазина, за да купи от бекона с повечко месо, нарязан хартиено тънко, с което би се заела единствено Вики Теглунд.

Искаше да е в града, но нямаше никакво желание да прекара посредствения анонимен живот като толкова много хора там.

Освен това харесваше Ториан и го желаеше.

Дори когато се оказа, че е бременна, най-сетне, защото се бе опитвала да съобрази цикъла си с ваканциите в колежа и уговорените срещи с Ториан, а той се оказа много по-хитър, отколкото тя си бе въобразявала, дори тогава, обясни направо нещата на Ториан и му заяви, че възнамерява да завърши, нищо че е бременна, след което ще се прибере у дома, за да си гледа детето, а той да избира или да се ожени за нея и да й позволи да се занимава със семейните средства, или да й предостави достатъчно от скритите си резерви златни монети, с които да се издържат с бебето. И в двата случая нямаше никакъв проблем.

Той се ожени за нея, разбира се, както тя предполагаше, че ще постъпи.

А и Хоузи не каза нищо, въпреки че се усмихна многозначително, както тя предполагаше, че ще постъпи.

Анализите на метали струваха много скъпо, но известно количество от домашно претопените кюлчета се превърнаха във внушителна купчина банкноти, които тя обърна в ценни книжа, които пък превърна в още повече ценни книжа.

И така, скоро, когато дейността й потръгна и тя изкарваше достатъчно, за да оправдае заниманията си, те купиха имота на старите Халворсен и заживяха, според нея, един великолепен живот. Не беше трудно да се търгува с ценни книжа, стига да не си прекалено алчен, да имаш желание да работиш упорито, да си признаваш грешките и никога да не се оставяш да бъдеш победен. Карин не беше алчна, упоритият труд не я плашеше, грешки понякога се случваха, а да не се оставяш да бъдеш победен бе задължително.

А пък беше толкова приятно. Всичко. Да отглеждаш дете бе приятно, също като да се занимаваш с градината, но на бързи обороти. Градинарството също бе приятно, стига да знаеш, че няма да останеш гладен, ако нещо не се получи. Поддържането на къщата също не бе никакъв проблем, особено пък след като работата можеше да се разпредели и с още двама възрастни, а и когато разполагаш с достатъчно пари, за да не ти се налага да се лишаваш от нищо, е винаги така. Майка й вечно пазеше остатъците от сапуните, за да ги събере в нов калъп, докато Карин изхвърляше прекалено малките остатъци от използваните сапуни.

Страхуваше се, че за да се радва на такъв живот, ще й се наложи да напусне Хардуд, но градчето й пасваше до съвършенство.

А оставаше и Ториан. С него човек се разбираше толкова лесно, бе изключителен в леглото, дори и след всичките тези години, и не спираше да се удивлява на живота през втората половина на двайсети век. Той самият бе невероятен и в нещата, които искаше или не искаше, и в това, което можеше или не можеше. В личния им живот бе честен до грубост, освен когато ставаше въпрос за миналото му. По този въпрос отказваше да говори и накрая тя престана да пита. Понякога, за нейно щастие, я отменяше в готвенето за цяла седмица, оправяше леглата, переше, без да вдига много шум, но никога не чистеше пода, под какъвто и да е предлог, освен ако не ставаше въпрос за пода в хамбара. С изключение на малкото случаи, когато Тори бе извършил нещо наистина опасно, като например, още прощъпалник, да се заиграе с кухненския нож, Ториан никога не му бе вдигал ръка, но настояваше Тори да умее да върти меча умело като в истински дуел, не просто за удоволствието от спорта.

Е, сега вече нещата си идваха на мястото. Шантавите разкази на Хоузи, които винаги започваха така, все едно че бяха вълшебна приказка, се оказаха истина. Ториан наистина бе някакъв шампион и сега беше загазил, задето бе освободил Хоузи (и също така се предполагаше, заради кражбата на златните монети със странните знаци и неизвестния лик на тях) и ги чакаха беди.

Да, тя наистина беше уплашена. Нападението на Чедата я бе ужасило много повече от всичко, което й се бе случило, но Ториан се появи, преди да успеят да я отвлекат завинаги, и дори с нож, опрян на гърлото му, той се бе справил.

Нейният Ториан можеше да се справи.

 

 

Карин Торсен се отпусна в каретата и му се усмихна. Той бе настанен диагонално срещу нея. Пазачът, седнал до нея, не искаше двамата да са точно един срещу друг, а и бе постъпил много разумно, като не седна до Ториан, защото дори и окован, Ториан можеше да го победи, ако беше достатъчно близо.

Но така, както му бяха вързани китките отпред, а глезените — оковани плътно един до друг и занитени към дебела скоба на пода на каретата, той нямаше възможност да рита. Тънката тел, опасала врата му, бе занитена към подобна скоба на тавана. Ако се опиташе да се изправи на мястото си, щеше веднага да се удуши.

Ториан само й се усмихна окуражително.

Каретата зави и пътят отново изчезна, а на Карин й се стори, че виси над ръба.

Само че този път долу се виждаше Градището.

Фалиас изглеждаше така, сякаш бе издялан на върха на планинския масив от някой архитект гигант, който просто бе изрязал и премахнал всичко, което не подобаваше на Градището. Кулите и бойниците се издигаха високо, но не по-високо от мястото, където би трябвало да се намира върхът. Склонът бе оставен терасовиден с прозорци по стените, някои заобиколени от крепостни валове и балюстради, а други с малки, леко наклонени площади, които служеха за покриви на по-ниските нива.

Бе очаквала да види нещо строго и сиво, но Градището се оказа потънало в зеленина и позлата. На много от площадите растяха огромни дървета и бяха отгледани вълшебни градини, на някои от по-високите имаше лехи със зеленчуци или жито, които, независимо от терасите и височината й напомниха за полята около Хардуд.

Пред тях се появи огромна висока порта от дебели, незнайно колко стари, дъбови греди, скрепени с месингови скоби, покрити със смарагдовозелената патина на времето. Тази порта запълваше огромен отвор в склона на планината, а бойниците над нея бяха изградени от самите планински зъбери.

Ториан й се усмихна.

— Впечатляващо, а? — каза той на берсмолски, но след това премина на английски. — Ако изпадне някаква възможност, ще избягам сам, а после ще се върна и за теб, не бива да се отчайваш — каза той и повдигна вързаните си китки, сякаш й сочеше нещо през прозореца.

— Никакви приказки — предупреди пазачът на берсмолски. — Ще имате достатъчно време да говорите с Негово Топлейшество. — Той беше едър мъж, по-едър от Ториан, леко въоръжен, облечен в черните ливреи с ален пламък на Рода. Единственото му оръжие бе къса палка с ефес, обвит в кожа. Независимо дали Бранден дел Бранден или Херолф отговаряше за пленниците, той много добре знаеше какво върши.

„Дайте на моя Ториан меч — помисли си тя — и ще ви смачка всички.“

Не, това не беше истина. Ториан беше мъж, не някоя първична сила. Щеше да прегази този главорез тук без дори да се задъха, и щеше да си проправи път през поне още десет, ако не и повече. Но ги пазеха много повече от десет, а някои от тях носеха лъкове.

Карин се опита да не привлича внимание.

— Постъпи както трябва — каза тя.

Пазачът я погледна гневно.

— Никакви приказки — повтори той.

— Постъпи както трябва — повтори тя. Бранден дел Бранден бе слязъл от каретата и закрачи, към портата. Месингова плочка, необичайно ярка и блестяща, бе поставена от едната страна на портата. В плитка ниша до нея бе оставен дълъг чук. Той го взе и замахна с него веднъж, втори път, трети път, всеки път много предпазливо, и накрая удари месинговата плочка.

Думмммм. Карин по-скоро почувства, не чу звука. Сякаш ехото се понесе из цялата планина.

Думмммм. Отново.

От бойниците над портата се стелеше дим и разнасяше мириса чак до Карин. Нещо в този мирис й напомни за пържени картофки, въпреки че звучеше глупаво. Тя сви рамене.

На една от бойниците над тях се появи непознато лице и извика някакво предизвикателство към Бранден дел Бранден, който му отвърна и с дума, и с жест.

Вратите се отвориха и се отдръпнаха беззвучно на невидимите си панти, а групата пристъпи навътре.

Тъй като нямаше по-добра дума, попаднаха в нещо като вътрешен двор с размерите на футболно игрище. Вонеше на конска пикня и изпражнения, а пък на Карин тези миризми й вдъхнаха кураж.

Лесно ставаше ясно защо. Стената към планината бе високо арковидно преддверие към конюшните, докато тесният проход, през който едвам трима можеха да вървят един до друг, увенчан с бойници, водеше към центъра. Войниците по бойниците, накацали над прохода, щяха да превърнат живота на една настъпваща армия в истински ад, дори и тези бойници да се окажеха единствената защита.

Тя се съмняваше, че е така. Нещо в устройството тук й се струваше познато, въпреки че нямаше представа, къде точно може да е чела подобно нещо. Иначе откъде щеше да знае, че следват завои, а след тях ги очаква широко овално преддверие и че и двата завоя, и преддверието пазят, изненади за нашествениците.

Поклати глава. Нямаше значение. Войници в познатите ливреи в черно и оранжевочервено, характерни за Пламенния Род, ги очакваха във вътрешния двор, въпреки че всеки от тях носеше две ленти на ръкава, на които се виждаше огненият символ, който Карин бе виждала и преди, но не можеше да си спомни къде.

Едно лице надникна през прозореца.

— Ториан дел Ториан, кълна се в брадата на майка ми! — избоботи гласът и отвори със замах вратата на каретата. Гласът принадлежеше на едър дебел мъж, с впечатляващо широки гърди, а усмивката му разкри съвършени бели зъби над изключително черна брада, която спешно се нуждаеше от подстригване и оформяне.

— Я, Ивар дел Хивал — каза Ториан. — Как си?

— О! — отвърна Ивар. — Не мога да се оплача. — Усмивката му стана още по-широка. — Никога не е безопасно да се оплакваш. Виждам, че и ти си добре, нищо че си се позакръглил в шкембето.

— Може и да си прав — съгласи се Ториан.

— Въпреки че не ми е работа да соча с пръст, след като всички пръсти са насочени към мен. — Ивар дел Хивал се потупа по огромното шкембе. — Може и да си стар, но си все така бърз в китката, нали?

Ториан сви рамене.

— И за това може да си прав. Сигурно ще се разбере. — Усмихна се. Карин никога не го бе виждала да се усмихва по този начин. Това бе приятелска усмивка, но в нея прозираше и заплаха.

— Сигурен съм, че ще се разбере. — Той подаде ръка на Карин. Когато Ториан кимна едва доловимо, тя я прие.

— Ти сигурно си жената на моя приятел? — попита той и отвори още по-широко вратата на каретата.

Тя кимна, когато прие помощта му, за да слезе. Тори и Маги вече бяха слезли от каретите си. Бранден дел Бранден и малка група войници ги водеха към следващата порта.

— Карин Торсен — каза тя. — А ти си неговият добър приятел Ивар дел Хивал.

Ръката му бе силна, пръстите белязани от мазоли, но въпреки това бе много внимателен.

— Да, имам тази чест — каза той.

Когато забеляза изпълнения с гняв поглед на Ториан, дебелият мъж най-сетне й пусна ръката.

— Аха, значи е говорил за мен, така ли?

Всъщност не е. Но нямаше никакъв смисъл да признава този факт, поне не тук и сега.

— Как би могъл да се въздържи?

Ивар дел Хивал пъхна пръсти в брадата си.

— В такъв случай, ясно е, че ние с вас ще се разбираме просто чудесно — отвърна той и й предложи ръката си. — Ще ме дариш ли с честта да те придружа до Негово Топлейшество? Той просто няма търпение да ви види. Всички. — Огледа дрехите й. — Само че след като ви поизмием и облечем прилично. Негово Топлейшество не понася небрежността.

— Караш ни да се чувстваме като гости — каза тя. — Не като хора, които са били отвлечени и домъкнати тук под смъртна заплаха.

Ивар дел Хивал прехапа за миг долната си устна и се замисли над казаното.

— Да, така е по-добре, нали? — Той подпъхна ръката й в сгъвката на лакътя си и я погали. — И въпреки това, не вярвай нито на една моя казана дума. Можеш да разчиташ повече на чара ми, отколкото на мен самия.

— Защо ли не ми се вярва това да е истина? — попита тя. — Според мен на теб самия може да се разчита много повече, отколкото на чара ти. А аз те намирам за изключително чаровен.

Ивар дел Хивал се усмихна широко.

— Никога не бих се осмелил да споря с една обожаема.

 

 

Челото на Тори го болеше от мръщене. Проходът към Градището се стори на младежа необикновено познат, въпреки че не можа да се сети откъде. В разказите на чичо Хоузи за Градищата и за Войните между Градищата никога нямаше подробности, затова източникът трябваше да е друг.

Тук имаше нещо смешно и както изглежда той не беше единственият, който го забеляза. Майка, хванала под ръка някакъв дебел брадат тип, също го бе забелязала, но ги държаха прекалено далече едни от други, за да могат да си сравнят впечатленията.

Нарочно ли бе това?

Бранден дел Бранден забеляза, че Тори се опитва да каже нещо на мама само с движение на устните, и веднага смръщи чело.

— Сигурно замисляте нещо? — Той удари по стената с ръкавицата с метални шипове на кокалчетата. — Съмнявам се, че това е подходящото място, освен ако не знаете някой Скрит Проход, който ми е неизвестен. — Той се усмихна. — Ако е така, ще ви бъда благодарен поне в продължение на една година, ако сте така любезни да ми го покажете, пък дори и докато се опитвате да избягате.

— Не, няма такова нещо. При това няма да… — Тори си наложи да замълчи. Не, едва ли имаше Скрити Портали до самия вход, така замисълът на порталите напълно се обезсмисляше. Тези неща си бяха цяло изкуство. Да вземем например стаята за гости. Предназначението й не се губи, въпреки наличието на тайната врата към стаята на Тори. Вратата можеше да се заключва и от двете страни и така човек да се радва на усамотението си. Това бе и смисълът на помещенията, които Хоузи наричаше покои, да намери там човек спокойствие и усамотение. Една врата, която се заключва и от двете страни, не нарушаваше това спокойствие, напротив, тя подчертава замисъла му.

Маги му се намръщи. „Какво?“ — изрече с устни тя.

Той поклати глава. По-късно. Имаше нещо важно в цялата тази работа.

До тук пасажът си оставаше открит отгоре и минаващите бяха напълно уязвими от тези, които стърчаха по бойниците на около три метра над тях, но ето че навлязоха в тунел, осветен от фенери, който ги отведе в нещо като сребърна тръба, която отвеждаше навътре. Тори се зачуди какво ли е необходимо, за да може тази тръба да започне да бълва врящо олио в прохода и така да погълне всичкия кислород, докато изпържва нашествениците, но дори не се замисли дали това е осъществимо, а само как би могло да стане.

Всичко беше прекалено познато.

Знаеше, че следващият завой ще ги отведе до широк дълъг тунел, извит така, че той, или пък една настъпваща армия, няма да могат да видят нищо на повече от няколко метра пред краката си, но не чак толкова извит, че трима, които вървят един до друг, да изпитат неудобство, като се сблъскват един в друг.

Така се и оказа. Пасажът най-сетне ги отведе до просторен площад, покрит с калдъръм, обграден от десетина чворести дъба, поставени в делви, които имаха вид да са поне по на сто години, въпреки че бяха едва по три метра високи.

Тори присви очи и си ги представи като разлистени джуджета войни, застанали на вечен пост.

Краят на площада се разделяше на каменни стълбища. Едното бе широко, стъпалата ниски, но удобни за стъпване и то отвеждаше към друг площад. Второто стълбище, по-стръмно и по-тясно, водеше през зеления хълм към замъка, кацнал най-отгоре.

Групата пое именно по това стълбище.

Започваше да става горещо, но под сянката на листата, въздухът бе хладен и влажен, въпреки че имаше вкус на леко застоял. Въпреки това Тори се изпоти, докато се стараеше да не изостава от стражите по дългия път нагоре. Спираше за миг на всяка площадка, преди отново да тръгне да се изкачва.

По-напред, пред тройка пазачи, мама и татко се справяха доста успешно, а Маги се бе задъхала едва-едва.

Той й се усмихна.

— Дръж се — каза той на берсмолски. — Скоро всичко ще си дойде на мястото. — Ивар дел Хивал се намръщи.

— Баща ти, изглежда, доста ти е разказвал за това място, или е било за Градищата?

Тори сви рамене.

— Не кой знае колко. Всъщност тъкмо пресметнах колко е високо и преброих стълбите. — Обяснението му бе доста неубедително, но на Ивар дел Хивал, изглежда, му стигаше, поне за момента.

Не беше татко. Беше Хоузи. Усетът на Хоузи към начина на строене определено бе повлиян от Фалиас. Платката за почукване на вратата, която бе монтирал у тях вкъщи, бе съвсем същата като огромната платка с чукчето на портата. Извитите пасажи бяха създадени по същия начин като подстъпите към оборите, които чичо Хоузи и татко построиха на семейство Ериксон. Прасетата се плашеха от острите ъгли и понякога се опитваха да се върнат назад, но когато ги пуснеха в извит проход, те щяха да го следват, докъдето вървеше.

А пък стълбите, които се изкачваха по хълма, сигурно имаха площадки за престой по пътя нагоре към върха, също като смешната стълба, която чичо Хоузи помогна на Ейнар Олберг да направи в силоза. На пръв поглед изглеждаше смешна, но бе предвидено, че докато се изкачваш, ще се измориш и затова бе измислена нещо като площадка с място за отмора, а до върха оставаха незначителен брой стъпала.

И тук замисълът беше същият.

Точно на мястото, където той очакваше, последната площадка се оказа по-широка и изви към дванайсетина стъпала, които водеха до тясна тераса, оградена от стара каменна ограда, покрита с мъх и бръшлян. Стара дъбова двойна врата бе оставена отворена и разкриваше тъмен пасаж.

— Това ли е пътят към тъмницата? — попита Тори.

Ивар дел Хивал се ухили, а Бранден дел Бранден сви устни за секунда.

— Можеше и да бъде, Ториан дел Ториан младши — отвърна Бранден дел Бранден, — само че не е престъпление да се родиш син на предател, нито пък да убиеш човек по време на дуел.

На вратата ги посрещнаха трима вестри, предвождани от един смешно кльощав мъж, на около петдесет, предположи Тори. Слабостта му бе подчертана от късите панталонки и черните чорапи, независимо че носеше дълго до коленете черно сако или може би беше палто, обточено със златен кант. То приличаше повече на прекалено дълга пребоядисана лабораторна престилка и въпреки това му придаваше известно достойнство.

Той изви дясната си ръка пред себе си и се поклони.

— По заповед на Негово Топлейшество ви приветствам с добре дошли във Фалиас. Аз съм Джамед дел Бруно, клафварер на Негово Топлейшество — представи се той.

Маги смръщи чело.

— Клафварер значи — повтори Тори. — Пазител на ключовете. Иконом. Майордом.

Джамед дел Бруно изсумтя.

— Позволете ми да ви отведа в Зелената стая. Негово Топлейшество ще ви приеме, след като обядва, а има толкова много — той замълча и отново изсумтя, — което трябва да бъде приведено в ред дотогава.

 

 

Що се касаеше до затворите, този не беше никак лош. Зелената стая се оказаха спални, разположени високо в югоизточната кула на основното крило, построени под ъгъл трийсет градуса спрямо общото ниво, до които се стигаше по радиален коридор, който отвеждаше в огромна зала на самата извивка на външната стена.

Ниски столове и канапе с много смешна форма образуваха нещо като полукръг край камините и в двата края на стаята. По-голямата част от външната стена представляваше дълъг извит прозорец, който започваше от пода и стигаше почти до тавана. В Градището имаше и по-високи кули, но те бяха чак от другата страна. Единственото, което Тори забеляза да се извисява над тях, бе далечен планински връх.

— Гориас — каза татко. — Каменният Род.

Полята, ширнали се под тях, бяха като постеля в зелено и кафяво, просната върху полегатите хълмове, и приличаха на гигантска купа, в далечния край опасана от друга планинска верига, а може да беше и част от тази и на човек му се струваше, че орните земи на Средните Владения са издълбани от извисилите се планини, сякаш господ ги бе загребал с черпак.

Тори изсумтя. Не беше кой знае какво като затвор. Счупваш прозореца, спускаш надолу едно въже и работата е готова. Да се стигне в Градището, можеше да се окаже доста сложно, докато излизането опираше до това да намери подходящо място за въжето. Малко внимание при спускането и готово.

Ала накъде след това?

Татко бе застанал до лакътя му.

— Не, тая няма да я бъде. — Той почука по прозореца. Звукът бе странен. — Това е някакъв кристал — поясни той. — Поставен е преди хиляда години, ако не и повече. — Държеше в ръка колана си и го опипваше, за да освободи катарамата. Скритата част от катарамата се оказа изненадващо остра, значи това бе още една от хитрите приумици на чичо Хоузи.

Татко протегна катарамата и я прокара по стъклото. Вместо познатото скърцане, когато метал се отърка в стъкло, тя просто се плъзна.

— Не, пътят навън не минава оттук — каза той с въздишка и постави ръка на рамото на Тори. — А и не можеш да видиш всички препятствия — каза тихо той. — Представи си, че ще пътуваме с майка ти и с Маги, нито една от тях не умее да се движи бързо като нас с теб, а пък ние двамата сме доста по-бавни от Чедата, които Негово Топлейшество е наредил да обикалят стените и да ни причакат. — Той се замисли за момент, а след това поклати глава. — А трябва да обмислим и други неща.

Тори се намръщи.

— Стените може да имат уши, но едва ли говорят английски.

Едното ъгълче на устата на татко се стрелна нагоре.

— А ти пък къде научи берсмолски?

— Очевидно от чичо Хоузи — каза Тори. — Защо не ме научи и на френски по същия този начин — оплака се с усмивка той. — Щеше да ми спести толкова неприятности в училище.

Татко поклати глава.

— Извън Тир На Ног, дарбата за езици не може да се дарява толкова лесно — обясни той. — Иначе, преди години и аз нямаше да си блъскам главата толкова много, докато науча английски.

Мисълта, която му хрумна, го порази. Всички тези приказки за Ториан Предателя бяха подвеждащи. Ами да, ако татко бе предал гилдията, то гилдията щеше да го търси; ако бе откраднал пари от Родовете, то трябваше да отговаря пред самите Родове.

Но да си направят целия този труд да издирват Скрити Проходи между световете единствено заради него? И това колко години е продължило? С какво е той толкова важен?

Може би изобщо не беше важен.

Само че един странен чернокож човек с дарба за езици може би беше повече от важен. Един странен мъж, който умееше да върши нещата също като Стареите и който по всяка вероятност познаваше Скритите Проходи в Градището много по-добре от всеки друг.

Може би той беше безкрайно важен.

— Всичко това е заради него, нали? Защото знае Тайните Проходи?

Татко стисна зъби за миг.

— Шшт. — След това продължи само с устни: „Да не си продумал и дума повече.“

„Искаш да кажеш — изрече Тори също безгласно, — че те не знаят, че той е този, който в действителност им трябва?“

„Не — отвърна татко, — искам да кажа, че те може и да не знаят, че аз знам. — Сви рамене и задържа жеста. — Ако наистина е това, което им трябва.“

Тори долови стъпки зад себе си. Беше Джамед дел Бруно и нови трима слуги вестри, понесли натрупани дрехи.

— Позволих си да изпратя госпожите Ингар и Хилге да се погрижат за обожаемите — каза той. — А на вас донесох дрехите лично. Банята и катовете за преобличане ви очакват. Негово Топлейшество тъкмо започна обяда си.

— А ние сме десертът — добави Тори на английски и никак не се изненада, когато Джамед дел Бруно закима, преди още да се е усетил.

— Страхувам се, че времето ще ви стигне само за да се изкъпете набързо, господа. Негово Топлейшество не проявява благоразположение към закъсненията.

 

 

Тори намрази Негово Топлейшество още от първия поглед. Не че имаше значение.

Не че Негово Топлейшество беше дебел, това не притесняваше Тори. Приятелят на дядо Орстед, Боб Адамс бе дебел като пазач в харем и два пъти по-кисел и груб, но това също не притесняваше Тори. Просто Боб си беше такъв. Учителят на Тори по говедовъдство, господин Бънс, бе също толкова дебел в талията като Огнения Херцог, но господин Бънс беше толкова мил, добродушен и открит човек, че единственото, което трябваше да направи зимно време, бе да си боядиса брадата бяла, за да се престори на Дядо Коледа в Детската болница.

Всичко идваше от очите. Негово Топлейшество, да бе, как ли пък не. Те бяха студени тъмни кладенци в подпухналото лице и в тях нямаше никаква следа от човечност или състрадание, там искряха силна воля и интелигентност, вероятно доста развити.

Тори се зачуди с какво ли впечатление остава Огненият Херцог за изправените пред него. Според Тори бяха доста впечатляващи. Една доста прибързана баня и бързите умели пръсти на вестрите с иглата бяха оставили Тори и татко чисти, в искрящо бели ризи, черни кожени сака и черни памучни панталони. Ризите бяха стегнати в китките, но толкова широки в раменете и около ръцете, че не възпрепятстваха движенията им. Черните кожени сака бяха украсени със сребърни катарами и орнаменти и стигаха под кръста, а пък кожени препаски на бедрата им помагаха да задържат мечовете на място, въпреки че ги бяха помолили, много любезно, да оставят оръжията си в стаите.

Мама и Маги бяха пременени в рокли, които напомниха на Тори за сари, само че тези се връзваха различно. Мамината беше от синьо-черен опал, който оставяше раменете й голи. От лявата страна падаше почти до пода, а на дясното бедро бе стегната с нещо като гигантска брошка във формата на сребърен рак, така че десният й крак оставаше гол чак до средата на бедрото. Роклята на Маги, от пурпурночервена коприна, бе привързана около едното й луничаво рамо, а след това обгръщаше подобно на плътна кордела гърдите, ханша, бедрата, като коремът й оставаше покрит само с прозрачна тъкан, докато отзад даваше впечатление, че е с минипола.

Докато ги водеха по коридорите, след тях се обръщаха, но Тори дори за миг не си помисли, че причината е в достолепния вид на двама им с татко.

— Разбирам — започна Огненият Херцог, — че сте имали възможност да се освежите.

— За което сме много благодарни, Ваше Топлейшество — отвърна татко.

Огненият Херцог бе решил да ги приеме в залата, която Джамед дел Бруно нарече тронна, въпреки че на Тори му заприлича на личен кабинет. Една от стените бе покрита с лавици книги, а пред огромен статив бяха натрупани карти, навити на рула. Друга бе цялата покрита с гоблен, на който мечоносец с надути мускули се бе надвесил над туловището на някакво човекоподобно създание, докато трета бе цялата в нарези, направени в оригиналния камък, някои покрити с кадифе, други с врати на шкафове, които придаваха домашен уют. Тори беше готов да се обзаложи, че и трите стени криеха поне по един таен път навън или към стаята. Очите му веднага се стрелнаха към място на гравирания таван, скрито в сенките на лампите. Там сигурно имаше нещо.

Оставаше и подът. Под някои, ако не и под всички дървени плоскости, сигурно имаше тайни врати, или поне изход за някъде. Всичко това беше познато, стилът му беше много познат.

За човек с неговите размери, Негово Топлейшество се надигна с удивителна лекота от дървения стол. Тори бе почти сигурен, че под кожената тапицерия на седалката и гърба има възглавници. Херцогът се изправи пред един от прозорците, който и тук започваше от пода и стигаше чак до тавана, широко разкрачен, ръцете му хванати зад гърба.

— Ториан дел Ториан — каза той. Гласът му бе по-дълбок, отколкото Тори предполагаше, но звучеше малко странно, сякаш в него имаше особено съзвучие, все едно че Огненият Херцог създаваше някакъв резонанс. — Старши. — Той изговаряше думите бързо. Синкавите му устни се свиха, а след това се отпуснаха отново. — Много време мина, откакто се видяхме за последен път. Благодаря и на теб, и на спътниците ти, че дойдохте да ме посетите.

Татко се усмихна, но Тори бе наясно, че това не е искрена усмивка.

— Нищо работа, Ваше Топлейшество. Вашите псета ни отправиха толкова настойчива покана, че не можах да устоя.

Беше смешно. И четиримата бяха затворници и всеки един от тях имаше причина да се страхува, най-вече татко, който със сигурност разбираше много по-добре от тях от какво да се страхуват и защо, а въпреки това стоеше малко по-изправен от обикновено, тялото му бе по-скоро в готовност, отколкото напрегнато, цялата тежест бе отпусната на петите също като танцьор и на Тори му заприлича на едно от превъплъщенията на Джони Карсън, когато прави монолог. Погледна мама. Тя бе забелязала същото.

Каквото и да предстоеше, татко бе напълно подготвен.

Огненият Херцог кимна бавно.

— Така постъпват те. Помолих Херолф и Чедата му да вардят стените… очаквам посетители.

— Нима?

— Завръщането ти е такава новина, а в Средните Владения рядко пристигат новини. Беше много досадно, докато те нямаше. Очаквам да получа отговорите на някои… — той се поколеба за момент — незначителни предизвикателства, които отправих напоследък. А може да се окаже, че ще дойде и друг гост.

Татко поклати глава.

— Не бих се надявал.

— Аз пък се надявам — каза Огненият Херцог. — Една птичка ми прошепна, че наш стар приятел е пристигнал в Тир На Ног, а пък аз подозирам, че се е заклел… — Огненият Херцог плесна с длан ръката си също като риба, която се мяташе във въздуха на брега на реката — да се погрижи за вашето добруване. — Раменете му потрепваха нагоре и надолу. — Възможно е и да греша. Междувременно, надявам се да не греша, но съм ти дал авансово едни двеста двайсет и три златни монети и се надявам искрено, че ще си ги отработиш. Затова си позволих да насроча няколко дребни срещи…

— Станар дел Брунден ли?

Огненият Херцог се усмихна.

— Най-вече той. С Негова Непоколебимост не успяхме да постигнем съгласие, а пък аз предпочитам нещата да се решат в моя полза. Страхувам се, че двубоят до първа кръв с Родик дел Ренал не постигна желания резултат. Защо да не пробваме до втора кръв? Дори може да стигнем и по-далече.

Татко кимна.

— Както желаете.

Тори направи крачка напред.

— Не, чакайте…

Така и не разбра какво стана с гоблена. Беше сигурен, че ако е бил дръпнат настрани, щеше да забележи, пък макар и с края на окото си, но ето че той се бе вдигнал и трима мъже с мрачни лица, облечени в ливреи на Пламенния Род, се скупчиха в ниша, която бе стояла закрита от гоблена. Двама от тях се прицелваха с късите си лъкове в Тори, докато третият бе насочил стрелата си към някой от останалите, най-вероятно — татко.

— Ториан! Да не си посмял да мръднеш! — Гласът на татко прозвуча пискливо, но той не бе трепнал. Ръката на Огнения Херцог бе вдигната пред него, сякаш ако я свалеше, щеше да даде сигнал за началото на клане.

— Има и други възможности, Ториан дел Ториан старши — каза той, гледайки към татко, без да обръща внимание на Тори. — Можеш да ме предизвикаш заради пари и да ми позволиш да си избера шампион. Естествено, ако спечеля, ще ми дължиш два пъти повече от сумата, а пък аз ще се изкуша да ти взема жената и да я пратя да работи до края на живота си по гръб някъде в долната част на града за два байса на тек. — Усмивката му бе широка. — Може да се оформи доста стабилна опашка, като си помисля.

— Вече се съгласих с условията ви, Ваше Топлейшество — каза татко с безизразен глас. — Заплахите едва ли ще са от помощ.

— Така е. Право казваш. Но всяка победа е много важна, Ториан дел Ториан. Няма да е зле от време на време да ти напомням колко… несигурно може да бъде положението ти. — Бавно и внимателно, Огненият Херцог свали ръката си. Мъжете с лъковете не трепнаха. Сякаш бяха скулптури или пък замръзнали за вечни времена от главите, чак до краката.

Огненият Херцог се отпусна тежко на стола си.

— Както сам каза, вече се съгласи с условията ми. В такъв случай, ти и компанията ти имате свободен достъп до Градището. Поканих Бранден дел Бранден да придружи Ториан дел Ториан младши и неговата обожаема, а пък Ивар дел Хивал — теб и твоята. — Усмивката му бе ехидна. — Помолих и Херолф да ви наглежда от време на време.

Усмивката се стопи.

— Можете да си вървите.

 

 

Помещението пред кабинета на Огнения Херцог беше дълго, широко, с каменен под, полиран почти до огледален блясък, който улавяше и отразяваше дългата редица фенери, закачени на високия таван. В далечния край се издигаше подиум с подозрително широк трон. Помещението беше празно, с изключение на статуите и ангажираните в приятелски разговор Ивар дел Хивал и Бранден дел Бранден, застанали в средата. Бранден дел Бранден беше свалил ливреята в черно и огнено и си бе наметнал по-семпла туника, съчетана с панталони в кремаво и сатенен шал в същия цвят, който приличаше по-скоро на панделка, завързан на врата. Цветовата хармония бе нарушена единствено от съвсем семплия, дори прост черен кожен калъф за меча, затегнат здраво над бедрата му.

Ивар дел Хивал бе целият в цветове, от пъстроцветната туника, в която се съчетаваха от индигово виолетово на левия ръкав, до наситено индигово и небесносиньо на рамото, които се спускаха надолу през всички нюанси на тревистото зелено, наситени лимонени отсенки и неестествено приглушено оранжево, докато най-сетне завършваше с кърваво червено от лявата страна на кръста, сякаш той бе ранен там.

Двамата бяха истински контраст. Ивар дел Хивал бе едър и червендалест, докато Бранден дел Бранден бе дребен и както Тори би се изразил, нащрек като лисица, а това пък предполагаше притворство, дори подлост, които не се връзваха с високомерието на Бранден дел Бранден.

— Ще има малко тържество утре на смрачаване, на Пепелния Площад — каза Бранден дел Бранден и ги поведе на терасата към стълбище за следващия площад. — Лорд Сенсевер дел Сенсевер ми нареди да ви поканя — каза той.

Някъде край стената, три деца играеха с топка. Трудно беше да се прецени дали бяха момичета или момчета, или пък и момчета и момичета, защото подстрижките им напомниха на Тори за Храбрия принц, а и трите дечурлига бяха в къси панталонки, почти прикрити от дълги памучни ризи.

Тори не успя да хване думите на песента, но май ставаше въпрос за небето, което покрива всичко.

— Според мен — каза татко — да си останем в стаите следващите няколко дни. — Той махна с ръка. — Отдавна…

— Надявам се да размислите — усмихна се Бранден дел Бранден, а Ивар дел Хивал се намръщи. — Той наистина много настоя, та на вас ви се обръща специално внимание, на всички ви. Ще бъдат и някои ваши стари приятели, а пък аз бих искал да настоя Изключителната Маги и Невероятната Карин да ме красят от двете ми страни, когато влизаме. Поне тази чест може да ми бъде оказана като компенсация, че ги ескортирах до Градището. — Той повдигна едната си вежда. — Дори се носи слух, че Маестрото по дуелите ще удостои празненството с присъствието си.

Това, изглежда, бе истински шок за татко.

— Нямах представа, че е в Градището.

— Но той има представа, че вие сте тук, и независимо от факта дали е тук сега или не, много е възможно утре да присъства. Или ако не утре, то след няколко дни. — Бранден дел Бранден се ухили широко. — Ивар дел Хивал ще ви отведе до покоите ви. Двамата с него ще наминем, за да ви придружим, например в тринайсетия час утре.

Татко кимна.

Бранден дел Бранден се обърна към Тори.

— Ти, Ториан дел Ториан младши, ако прецениш, че предпочиташ да си останеш в покоите, няма да настоявам…

— Ще дойда — каза Тори.

— О!

— Небето властва над все — пееха децата, а топката подскачаше.

 

 

Тори беше бесен от мълчанието на четиримата, докато пресичаха тераси и слизаха по стълбите към кулата, а след това нагоре към отредените им стаи. Опита се да заговори, но никой не отвърна. Мама и татко се затвориха в своята стая, а Маги, малко след това, заяви, че я боли глава, и стори същото.

— Приятен следобед и на теб, Ториан дел Ториан — каза Ивар дел Ивар. — Ще се видим малко по-късно. Трябва да се погрижа за семейните дела. — Поклонът на едрия мъж бе приятелски, макар и направен по задължение, след което той се завъртя на пети и си тръгна.

Тори се просна на ниското канапе до широкия прозорец и скръсти ръце на гърдите си. По дяволите, трябваше да отиде. Гърбът на татко…

Тори стана и се приближи до подредените за упражнения мечове на най-далечната стена. Избра си сабя, която бе малко по-дълга от обичайното и прекалено тежка за вкуса му, въпреки че щеше да е доста добра, ако не беше тъпият й връх и внимателно притъпеното острие на осем сантиметра под върха. Той се протегна няколко пъти и пробва различни комбинации.

Това поне все още го можеше.

Очевидно бе наложително да се приготви както физически, така и психически. Татко щеше да бъде предизвикан, а Тори трябваше да намери начин да се намеси и пресече някои от предизвикателствата, защото колкото и да беше добър, татко вече не беше фехтовчикът от младите си години. Огненият Херцог не го екзекутира, вместо това го посочи за свой шампион, а това означаваше смъртта на десетки пробождания, вместо само на едно.

Не чу отварянето на вратата, но когато се извърна, зад него бе застанал татко.

— Да не би да си въобразяваш, че ще успееш да ме предпазиш от всички тези чакали? — попита той.

Тори се опита да разгадае изражението на лицето му. Забавляваше ли се? Не. По-скоро изразяваше скептицизъм, въпреки че татко, както обикновено, се владееше. Тори никога не бе виждал баща си да губи самообладание и се съмняваше дали някой някога го е виждал. Това бе напълно нетипично за баща му.

— Е, все някой трябва да го направи — отвърна Тори.

— Така ли? И ти си мислиш, че ще успееш да поемеш всички желаещи?

Татко бе само по къси панталонки, без обувки. Под гъстите косми по гърдите му, белезите му изпъкваха по-бели, отколкото преди, особено онзи дългият, който минаваше отстрани на ребрата, от дясната страна. Оставаше и онзи от външната страна на ръката, която държи меча, който стигаше почти до рамото, а също и трите на дясното му бедро, които не отиваха много на четирите паралелни на лявото бедро. И двете му колена бяха нашарени с малки белези, по около сантиметър, дори по-малки.

Тори бе виждал белезите на баща си стотици, не, хиляди пъти, но никога преди не бе забелязвал, не и съзнателно, че те всички бяха периферни, някъде отстрани на тялото. Това беше, или защото никой тук не атакуваше централната част на тялото, или, което бе по-вероятно, защото той винаги бе защитавал средната част, дори и това да е означавало ударът да попадне някъде отстрани.

— Аз те питах, Тори, мислиш ли, че ще успееш да победиш всички желаещи?

— Възможно е.

— Възможно е — съгласи се татко и взе един от учебните мечове. — Но е и много малко вероятно. Сигурно си се бил в много повече учебни схватки през изминалите години, отколкото аз през целия ми живот, но само един-единствен път си поемал истински меч в ръка. Това са две доста различни неща — каза той.

— Справих се достатъчно добре.

— Да се биеш с глупак, тръгнал да те убива, вместо да стигне само до първа кръв, да — съгласи се татко. — То е все едно да пробваш фехтовка срещу боец с шпага. Съмнявам се, че ще направи отново същата грешка.

— Той е мъртъв.

— Не, не този идиот вторият адютант. Този, който стоеше зад него. Най-вероятно Негово Топлейшество. А може да е и някой друг. Политиката в Градищата е толкова сложна и объркана понякога, че най-доброто е да се сещаш колко са прости нещата в основата си.

Той разсече пробно въздуха с меча, след това застана ангард и Тори го последва.

— В основата си ли?

— В основата си проблемът е да се разбере до каква степен ти представляваш заплаха. Така е било във Вековните Градища. Превърни се в прекалено голям проблем за един отделен Род и останалите Родове ще се нахвърлят да те разкъсат точно както сториха с Рода, лишен от име. Ако пък се окажеш някакъв незначителен проблем, ще те изядат, както сториха с Дървесния. — Той зае висока позиция, за да се ангажират върховете и да отбиват само високи удари, преди да се оттласнат един от друг и да преминат на ниска позиция. Тори парира, но не приложи сила, защото му бе по-интересно това, което татко разказваше, отколкото учебната битка.

— Едно време се превърнах в прекалено голяма заплаха — поясни татко. — Причина, разбира се, имаше, но според мен тя не беше особено важна, но ме накараха да си платя. Аз знам как стават тези неща, ти нямаш и понятие. — Той нападна с удвоени сили и в следващия момент Тори остави китката си да мисли вместо него.

Той не се фехтуваше като Иън и другите: мускулите — водени от ума, в пълно съзнание; дали ударът е бил кварт или сиксте, дали позицията е висока, или ниска, дали ударът е външен, или вътрешен. За него всичко бе като едно цяло, една неразделима на сегменти структура. Ниското нападение налагаше противникът да посрещне ниско удара ти, за да те пресрещне, отскубването от противника го принуждаваше да нападне или да пропусне момента завинаги. Всичко бе една цялост. Китката вършеше фехтуването, докато умът се рееше някъде високо, по-скоро свободно съществуващ, отколкото зает в мисли.

Татко позволи на върха да падне прекалено ниско и му се наложи да го вдигне прекалено бързо, за да пресрещне високата атака, но Тори се откъсна и настъпи с нисък удар, за да докосне бедрото, а след това парира при отстъплението си.

Татко сниши върха и вдигна свободната си ръка, за да спре Тори, когато младежът понечи да продължи двубоя.

— Точно за това ти говорех. Единственото, което постигна, беше да ми нанесеш удар в бедрото. Това е чудесно при двубой до първа кръв, но мога да те уверя, че Негово Топлейшество няма да отстъпи нито един сантиметър земя, да не говорим пък за въпросите на чест, заради една никаква рана на бедрото на Ториан дел Ториан, било то старши или младши.

— Ако можех да се движа достатъчно бързо, щях да съм те ударил някъде по средата на гърдите… или пък един бърз замах през гърлото и всичко щеше да свърши.

Той отново разсече въздуха с учебния меч, за да покаже, че учението е приключило, а когато го вдигна, той почти докосна тавана.

— Въпреки най-добрите ми намерения, те обучих за бой с рапири, не с мечове. — Намръщи се, без да крие тъгата си. — И все се надявах, че никога няма да се окаже важно. — Той потупа рамото на Тори и се отдръпна. — Хайде, ела, ако се смесиш с кадети, редници и старши офицери от Пламенния Род, ще научиш най-добре какво означава да държиш меч.

— Като теб.

 

 

Душът беше истинско удоволствие, нищо че бе студен. Някаква врата в края на коридора отвеждаше надолу по друг коридор и до друга врата към малка съблекалня. Беше осветена от неща, които приличаха на дълги дупки с големина на юмруци и извеждаха през дясната стена навън, но разположението им накара Тори да смръщи чело. Тук нещо не беше наред, тази дупка трябваше да е паралелна на външната стена, не перпендикулярна. Две дървени пейки бяха единствената мебелировка в стаичката. Тори придърпа едната и стъпи отгоре, за да види отблизо.

Аха. Няколко сантиметра по-навътре бе поставено огледало под ъгъл деветдесет градуса. Това, което приличаше на права линия, се оказа вдлъбнатина, извита на едно място. Поне на едно място, поправи се Тори. Ако беше прав, тя можеше да прави извивки в различни посоки поне двайсет пъти между вътрешната и външната част и на всяко завойче бе монтирано малко огледало, поставено в съответния ъгъл.

Той се отпусна на пейката и както го бе посъветвал слугата вестри преди малко, се съблече гол и остави меча на пейката до някаква необичайно груба и дебела кърпа. Със себе си взе единствено стара четка за баня с дълга дръжка и калъп восъчен сапун, който миришеше на грейпфрут и мед.

След един завой се озова при душовете.

Те бяха в ниша, монтирана извън стените, покривът открит, за да влиза слънце и да може да се наблюдава какво става долу и наоколо през дървена решетка, по която бяха избуяли лози, малките алени цветчета изпъстряха изобилието от триъгълни листа. Вода от някакъв далечен извор се процеждаше надолу по издялан в скалите улей и се събираше в огромен железен контейнер, закрепен на стената на стойка, която можеше да се навежда с подръпването на верига и която минаваше през пръстен от едната страна. Когато контейнерът беше пълен, непрекъснато течащата вода се отклоняваше по V-образен чучур на едната страна и течеше по леко наклонения под към улук, прокаран по външната страна на банята.

Тори бързо се насапуниса под тънката струя, след това дръпна една дръжка и задейства механизма на контейнера и с наслада остана под вече по-обилната ледена струя.

Зъбите му тракаха, но никога преди не се бе чувствал толкова чист.

Почти бе приключил с обличането, все още се мотаеше с кукичките, които заместваха копчетата на ризата, когато Маги влезе и затвори вратата след себе си. Беше в бяла памучна риза до коленете и носеше наръч дрехи и десетина кърпи.

— Бимбур каза, че сигурно вече си тук — каза тя с доста мразовит тон.

— Бимбур ли? — Тори предположи, че това е едно от джуджетата, защото не се бе сетил да ги попита за имената. И без това му се струваше безкрайно необичайно да са около него.

— Неандер… вестрито, което дойде, за да оправи стаите. Каза, че си тръгнал към душовете и може вече и да си готов.

Защо беше толкова ядосана Маги? Аха! Беше забравил. Опитите им да изглеждат така, сякаш не се понасят, все още не бяха дали резултат, а може би дори никога нямаше да се получи желаният ефект, но това не бе причина да не продължават. Поне така Маги се превръщаше в доста по-незначителен обект за някого, който имаше намерение да се добере до Тори. И освен това преструвката трябваше да продължава и тук. Въпреки че на това място никой не можеше да ги види, стените и вратите бяха дълбоки и здрави, но не бе невъзможно някой да ги подслушва. Една дупка, която стигаше до външната страна на стената, можеше да отвежда и звуците не по-зле от светлината.

— Е, тръгвам си — отвърна той и се опита гласът му да звучи ядно. — Изчакай само момент.

— Благодаря — каза тя с ледения си глас, но с усмивка. Седна до него и приближи устни до ухото му. — Струва ми се, че ще ни оставят да се поогледаме наоколо, но не ми се ходи сама — прошепна тя, а след това обърна глава, за да може той да прошепне.

— Е, какво искаш да направя? Да те помъкна след себе си? — шушукаше той.

Тя се усмихна и изрече само с устни: „Дадено. Само че внимавай.“

Той се усмихна.

— А ти какво ще направиш за мен? — прошушна той.

„Както вече ти казах — изрече отново с устни тя, — бъди внимателен.“ Пръстите й се заиграха с катарамата на колана му. Подът е твърд.

Усмихна му се на една страна.

— Ама…

— Направо да не повярваш какви работи държите в аптечките за първа помощ. — Тя извади нещо, което приличаше на златна монета, между пръстите си и я пречупи на две. — Никак не ми се иска — каза тя, а усмивката й издаде лъжата. — Никак.

Тори се ухили. Е, в повечето случаи не, означава не, помисли си той.

Но не и когато тя повдига въпроса и се подсмихва, стиснала презерватив в ръка, и започва да постила кърпи по пода.

 

 

Кривият път се виеше ту нагоре, ту надолу по периферията на града и заобикаляше кули и площади, понякога дори минаваше по запазената външна стена, ограждаща площадите, понякога навлизаше в града и се превръщаше в тясна алея между две сгради или прерязваше някой площад, а грубите, елмазено твърди камъни контрастираха с вградените полирани правоъгълни мраморни плочи, с които бяха покрити площадите.

Когато слънцето се спусна ниско в небето, те тръгнаха по пътеката надолу, към портата и широко открито пространство зад обръч дървета, по тесни виещи се пасажи и минаха под шест високи порти.

— Защо се мръщиш?

Тори поклати глава.

— Не разбирам… защо са нужни такива сложни отбранителни замисли вътре в самото Градище?

Пътеката рязко изви надясно и те се озоваха на шумен пазар. Също както вятърът отнасяше миризмите настрани от тях, някаква игра на акустика ги бе предпазвала от глъчката и шумотевицата.

На една сергия край външните стени селяни бяха наредили продуктите си. Продавач на ябълки с огромни бузи поспря песента, с която възхваляваше стоката си, грабна плод с размерите на юмрук и я залъска в учудващо чистата си престилка от зебло. До него, продавач на птици тъкмо бе приключил със скубането на една от кокошките и оглеждаше стоката в дървените кафези. Зад него, мелничар внимателно насипваше кафяво на цвят брашно в малка торба, а сетне бързо я завърза с канап.

И вестри, и хора, почти всички в различни варианти на ливреите на Пламенния Род, се бяха смесили сред редиците сергии.

От другата страна на площада, далече от какофонията и шума на пазара, бяха подредени каменни маси, край които минаваше пътеката. Там, настанили се на каменни столчета, седяха четири млади жени и похапваха от няколко чинии, непрекъснато допълвани от множество слуги вестри, които минаваха през друг пасаж, точно зад тях.

Тори им кимна за поздрав.

— Желая ви добър ден — каза едната на берсмолски, гласът й бе нисък и мелодичен. Червените отблясъци в кестенявата й коса се подсилваха от медните нишки на късата рокля, която разкриваше дълги крака в сандали. Тори предположи, че и тя, както и останалите три, са към края на тийнейджърските си години, въпреки че не би се обзаложил в правотата на предположението си.

Той присви ръце на кръста и леко се поклони, също както правеше чичо Хоузи.

— Добър, ден и на вас — отвърна той. — Аз съм…

— Ториан дел Ториан — прекъсна го друга. Косата й бе толкова светлоруса, че изглеждаше почти бяла, въпреки че кожата й бе потъмняла от слънцето почти като лешник.

— Младши — обади се трета.

— Синът на изключително известния Ториан дел Ториан — добави втората — по-точно…

— Белиана! Къде са ти обноските!

— … Старши, както исках да кажа — продължи блондинката; лицето й бе много сериозно. — А ти за какво мрънкаш, Герин?

Герин се намръщи. И тя беше руса, но цветът и на косата, и на кожата й беше много по-умерен, отколкото на Белиана.

— Ами. — Тя докосна с грижливо лакирания си нокът челото. — Мрънкам си, защото ме въвлече в безсмислен спор. — Тя вдигна фина чаша с кристално столче и отпи изискано от течността с цвят на мед.

Устните на Белиана се извиха нагоре едва забележимо.

— Нямам никаква представа за какво намекваш. — Тя задържа за миг погледа на Герин само докато другата се намръщи и сведе очи. Извърна се към Тори. — За всички вас се говори толкова много в Градището, Ториан дел Ториан. А това, предполагам, е Маги, наречена Изключителната, нали? А ние сме Ембърли, Герин, Дортая и Белиана — каза тя и посочи всяка една с пръст, докато накрая стигна и до себе си. — Всички сме на постоянна служба в Пламенния Род, иначе нямаше да сме така затънали в задължения в прекрасен ден като днешния.

Тори едва потисна усмивката си.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той.

— Така и би трябвало да бъде — вметна Ембърли. — Въпреки че като ги няма нашите възлюбени, ще ти е много приятно да се запознаеш с нас, а сетне да ни зарежеш — каза, сумтейки тя. — Освен, разбира се, ако не възнамеряваш да изоставиш Изключителната Маги и не решиш да обърнеш внимание на някоя от нас.

Герин сбърчи нос.

— Едва ли на Деверин дел Ордеин това ще му допадне, скъпа Ембърли.

— Съмненията, които храниш към Деверин, винаги много ме интересуват, безценна Герин — започна Ембърли. — Моля те, разкажи ми още.

„Бихте ли искали нещо за пиене? — попита наум Тори. — Какво ще кажете да ви сипя по малко мляко в по една чинийка?“

Дортая прочисти гърлото си и се изправи.

— Беше ми приятно да се запознаем, Ториан дел Ториан — каза тя. — Маги ще остане при нас и ние ще се погрижим да се прибере в Зелените Покои в подобаващ час.

Маги погледна въпросително Тори, а той сви рамене. Не изглеждаше опасно, освен ако не се смята рискът да бъдеш поразен от някоя хаплива забележка.

— За мен е все едно.

Ембърли изсумтя.

— Никой не те е питал за мнението ти, Ториан дел Ториан. Бъди така добър да си тръгваш. Присъствието ти става неприлично. Освен, мила Маги, ако не предпочиташ да се отнесеш с презрение към компанията ни в този прекрасен ден.

— Дори не бих помислила подобно нещо. — Маги направи крачка напред. — Ще ми бъде изключително… приятно да остана.

— Сядай, сядай, сядай — настоя Герин, вдигна ръка и с пръсти даде знак на един слуга вестри, който се мярна в далечината. — Как пиеш чая от жасмин?

Тори се намръщи.

— Не съм много сигурен…

— Аз пък съм абсолютно сигурен, че тя е в пълна безопасност при нас. — Ембърли отново изсумтя и се надигна, за да поеме ръката на Маги.

Белиана щракна с пръсти.

— Несъмнено ще се видим утре вечер, на приема на лорд Сенсевер. — Цялото й внимание бе насочено към Маги, докато отвеждаше новата позната към стола, който Белиана току-що бе освободила. — Бъди така любезна. Слугите ще дойдат след секундичка и ще донесат още един стол, а за мен ще бъде чест да заемеш мястото ми.

Четирите насочиха погледи към Тори, последвани и от погледа на Маги.

Той се обърна, сви рамене и се отдалечи.

 

 

Карин Торсен се облегна на парапета, докато разглеждаше пазара под тях и наблюдаваше как синът й се отдалечава.

— Струва ми се, че доста добре си играят ролите — отбеляза тя.

Ако някой се интересуваше от мнението й, тя би казала, че представлението на Тори и Маги никак не минаваше, защото публиката хич не се интересуваше. Проблемът бе, че никой не се интересуваше от мнението й. Нищо. Карин вярваше на Ториан.

— Поне трупат опит, ако не друго — каза замислено Ториан и я докосна леко първо по лакътя, а след това положи ръката си на бедрото й. — Не бих се изненадал, ако се окаже, че никой не забелязва — каза той, сякаш прочел мислите, които тя не смееше да изрече на глас. — Както и не бих се изненадал, ако грешиш и все пак някой дебне.

Как така успяваха почти да четат мислите си, зачуди се лениво тя. Дали имаше нещо в езика на тялото й, с което му подсказваше за какво си мисли? Или пък в гласа й? И как така успя да разбере, че когато я докосна близо до лакътя, искаше да й подскаже да внимава, а докосването по бедрото трябваше да й даде кураж?

— Живееш с един мъж достатъчно дълго — каза веднъж майка й и понякога не можеш да му хванеш нито началото, нито края. Може пък ти да имаш късмет.

Дали не беше това?

Той отпусна ръце.

— Очаква ни провал, независимо накъде ще тръгнат нещата — каза той. — Не можем да си стоим просто така и да им позволим да ни използват за примамка на Хоузи…

— Орфиндел — поправи го тя. — Вече чух името.

— … а и аз не мога да избягам сам, нито и да ви оставя вас с Ториан за заложници. Него го държат благодарение на присъствието ви с Маги и донякъде на моето.

— Аз не съм съвсем безпомощна — каза тя.

— Само дето не можеш сама да преминеш отвъд Тир На Ног. Аз може и да успея да стигна сам, но ти — не — каза той с категоричност, която Карин не посмя да оспори.

— Представяш нещата като напълно безнадеждни — отвърна тя и се усмихна.

— Възможности винаги има. — Пръстите му се преплетоха с нейните. — Възможности винаги има, мин алсклинг — каза той и повдигна пръстите й към устните си. — Тоест ако аз проявя достатъчно умение, а всички ние — търпение.

— Умение? Търпение?

Той вдигна ръка.

— Просто… просто трябва да ме оставиш да се оправя сам. Това е мъжка работа. Стратегия, политика, чест, това са…

Тя се наежи при тези думи.

— Аз не съм една от местните жени, които не стават за нищо, освен да се контят и — тя махна с ръце — … каквото там правят.

Той се усмихна.

— Това е самата истина — отвърна. — Но тези местни жени съвсем не са безполезни. Много са талантливи, когато трябва да се наконтят и в каквото там вършат.

Тя наведе глава на една страна.

Той сви устни за момент.

— Нали я виждаш Маги там долу. Седи си и пие чай с онези празноглави млади дами. Глуповати безмозъчни създания, които просто си седят на чист въздух, пият парфюмиран чай, докато истинският живот кипи около тях.

Тя кимна.

— Е, може би те не са чак толкова празноглави, колкото изглеждат. Предполагам, че всички са щерки на управители и началници. Повечето от тези служители са оставили дъщерите си да живеят в Градището, и то не само за да могат да се ослушват и оглеждат за възможно най-добрата партия за женитба. Само обърни внимание къде седят. От това място могат да наблюдават как върви търговията почти на всяка сергия на пазара, а когато някоя от тях се надигне от мястото си, за да се огледа, закрива останалите. — Той се ухили. — И понякога се случва, че някой самостоятелен фермер е решил да лиши Владенията от полагаемото им се. Данъците са сложна работа, а е толкова трудно да водиш точни отчети.

— И те го спират, така ли?

Той сви устни.

— Сигурно е просто съвпадение, че тези фермери, които въртят добра търговия на пазара, но въпреки това обявяват трудности, когато дойде време за данъците, са тези, които местният надзирател, обикновено служител на Рода, понякога може и да е някой кадет, посещава. — Той сви рамене. — Аз не вярвам в съвпаденията особено когато нещата протичат по един и същи начин и на градските, и на селските пазари. Освен това съм сигурен, че фермерите от околността често въртят тайно търговията си нощем, така че никой не може да ги хване и да ги обложи с данъци. И никога не забравяй, че почти нищо не убягва от тези привидно заблеяни момиченца.

Там долу, една от младите госпожици тъкмо бе извадила дървена кутия и я бе отворила. В нея имаше цял куп дребни неща, които Карин не успя да види какви са.

— Играта се казва Каприз — каза Ториан. — Никога не успях да я схвана, но целта е да се определи кои са квадратчетата, които държи противникът ти, на базата на доста откъслечна информация.

Карин смръщи чело.

— Звучи ми като… ами покер.

Ториан сви рамене, без да обръща повече внимание на забележката й.

— Може и да си права. — Игрите с пари не го интересуваха. Виж, шахът беше нещо друго. Двамата с Боб Орстед бяха прекарали много нощи надвесени над старата износена шахматна дъска, сигурно останала от едно време, с по чашка кафе, но когато мъжете се събираха на покер у Свен, той винаги отказваше и след години те престанаха да го викат.

Карин кимна. Шах, но не и покер. Стратегия, но не и пари. Сега вече разбираше защо никога не я разпитваше за успехите й на борсата.

— Нека да позная — каза тя, — на теб ти трябва момиче, което да разбира от сметки.

Той се усмихна и постави ръце на кръста й.

— Освен всичко друго.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му, но тя бързо се овладя. Не беше свикнала Ториан да я разсейва, но ето че той бе успял. Стегна се.

— Все още не си ми казал какво мислиш да направим.

— Ами… — той се замисли за миг. — Не е кой знае колко трудно. Първо, смятам да останем живи и да поговорим за всичко, което съм направил през последните години, за това, колко близък стана Хоузи на семейството ни, и да покажа на практика колко съм добър с меча. — Той поглади ефеса. — Ще сразя всеки мъж, когото другите родове изправят срещу мен, и ще направя да изглежда така, сякаш е било фасулска работа за мен, а накрая ще се окажа ключът към Орфиндел. Ще дам на Негово Топлейшество всичко, което пожелае — каза той и стисна зъби, а устните му се разтвориха едва-едва. — Накрая другите родове ще решат, че става прекалено опасно и че Негово Топлейшество се е превърнал в прекалено голяма заплаха.

Карин се намръщи.

— И какво ще направят те тогава?

Той я придърпа към себе си.

— Понякога — прошепна нежно и с любов — задаваш прекалено много въпроси. Дръж се, милата ми Карин. Няма защо да бързаме.