Джоел Розенберг
Огненият херцог (2)

Глава 1
Фехтовчици

Много преди да отбият по шосе 1–29 при Томпсън, Тори изключи касетофона. Беше се наслушал на Ван Хейлън. По пода на колата се търкаляха опаковки от Макдоналдс, осеяни с мазни лепкави петна, празни смачкани кутии кока-кола, дори пликове от прясната зеленчукова салата, която Маги настоя да купят в „Супер цена“ край Минеаполис.

Тори Торсен смяташе, че за вегетарианка тя не е съвсем смахната. От друга страна, лошите навици на Иън успяваха да прикрият чудатостите и на двамата му спътници. Иън Силвърстайн не бе точно мърляв, по-скоро бе разхвърлян. Той никога не окачваше на място влажните използвани хавлиени кърпи, нито пък ги просваше над мивката, след като бе по-лесно да ги пусне или на някой стол, или просто на пода.

— Амиии… има една бензиностанция… по дяволите, това е сервиз… в Хътън — каза Тори и свали прозореца на стария рамблър, за да си подпре левия лакът. — Защо не спрем да почистим малко? Поне ще изхвърлим боклуците от колата.

Мериан Кристенсен прикри усмивката си с длан, но Иън се разкиска на висок глас.

— Да не би мамчето да не може да търпи мръсни коли? — изгъргори насмешливо Иън.

— Я млъквай — каза Тори, въпреки че не очакваше Иън да престане.

С удоволствие и изненада откри, че греши.

— Мир — предложи Иън. — Не исках да те обидя.

Тори вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза, че Иън е вдигнал ръка.

— Но честно да ви кажа — призна Иън, — все така става. И при теб, Маги. Имаш си собствен живот в училище, но щом потеглиш с колата…

— Аз нямам кола — прекъсна го Маги.

— … щом се запътиш към къщи, се превръщаш в момиченцето на Бък и Марта…

— Родителите ми се казват Албърт и Рейчъл.

— … момиченцето на Албърт и Рейчъл. Хващаш правия път и полагаш специални усилия, за да си миеш и врата… — Иън се почеса там, където рядката брада се триеше в яката. — Бас държа, че и леглото си оправяш.

Маги повдигна едната си вежда.

— Ти не го ли оправяш?

Не, не го оправяше. Случаите, когато тя оставаше в стаята на Тори и изритваха Иън, Тори оправяше леглото на съквартиранта си. Така изглеждаше по-спретнато и приятно.

Иън сви рамене.

— Абе, честно да ви кажа… струва ми се, че след като ще си лягам пак след шестнайсет часа, то какъв е смисълът?

— Тоест?

— Какъв смисъл има да го оправям, Мериан?

— Никакъв — тросна се намръщеното момиче.

Кой знае защо, Маги ненавиждаше истинското си име и не одобряваше нито едно от обичайните умалителни. Когато Иън й се ядосаше, изглежда все забравяше, а това много я дразнеше.

Тези неща никак не притесняваха Тори. Връзката му с Маги бе временна и нямаше нужда Иън да се намесва. Не че приятелят му би се намесил умишлено. Една постоянна приятелка щеше да го разсейва прекалено много и в работата, и в ученето. Що се отнася до Иън, Тори се съмняваше дали много го е грижа за колежа, въпреки че влагаше повече усилия и енергия, отколкото за тренировките по фехтовка.

Иън най-сетне се усети и се извини.

— Съжалявам, исках да кажа — какъв смисъл има, Маги? Така по-добре ли е?

— И още как. — Намръщеното лице се стопи и отстъпи на истинска усмивка. — Пак ще ти кажа: никакъв. Абсолютно никакъв. Наистина няма смисъл, като изключим, че е хубаво да е спретнато и не е зле да полагаш някакво усилие, за да изглежда приятно и прибрано. Затова си оправям леглото.

Тя тръсна презрително глава, гарвановочерната й коса се люшна, а тя скръсти ръце на бежовия пуловер и се облегна на възглавницата, подпряна на вратата. Момичето бе в период на късата коса и сигурно щеше да е все така чак до лятото. Нямаше нищо против да си връзва косата на опашка през часовете за фехтовка и твърдеше, че ненавижда лентите през челото.

Тори не можеше да прецени дали я предпочита с къса или с дълга коса. По принцип предпочиташе дълги коси, но нещо в почти момчешката подстрижка на Маги подчертаваше малкото копчесто носле и инатливата брадичка.

Не че имаше значение какво предпочита Тори. Маги може и да склоняваше от време на време да споделят леглото, но едва ли би поискала позволение от него, преди да се подстриже или да си купи някоя дреха.

Тори нямаше нищо против. Не би и помислил, че съчетанието от обемист бежов пуловер с едра плетка и черен клин е секси, но се оказваше, че е така. Клин ли? Не, той бе казал клин, а се оказа, че е грешка. Било ластичен панталон, настояла бе Маги. Ластичен панталон или просто панталон, никакъв клин. Това беше проблемът с дамските дрехи — изчанчените имена. Ризата била или блуза, или бюстие, никаква риза. Клинът бил ластичен панталон. Може пък невежеството да е сила!

— Защо се усмихваш? — попита момичето.

— А, нищо — отвърна Тори.

Може би ластичният панталон подчертаваше краката доста добре, а пуловерът само загатваше останалата част от тялото й. Или пък, мислеше Тори, бяха минали цели три седмици, откакто двамата с Маги отпразнуваха отлично изкарания изпит на шпаги с две изстудени бутилки шардоне „Колумбия Крееш“, не че той имаше представа, че хубавото вино е по 6,95 бутилката, с четвърт пресни ягоди и най-необичайното, с четири презерватива. Сега обаче бе станал раздразнителен и без причина се сопваше на хората.

— Иън — каза Тори, — може би е крайно време да се заемеш да оправяш леглата.

— Тая работа носи ли пари?

— Не, но може да скрие факта, че сменяш чаршафите веднъж на семестър.

— Точно така. Започва да те сърби, ако не го направиш. — Той демонстративно се почеса между краката! — Е, поне намирам време да си сменя бельото веднъж в седмицата. Честно! Абе, ти не смяташ ли, че караш бързо?

— Ако смятах, че карам бързо — отвърна Тори, — щях да намаля.

Беше ред на Маги да се разкиска. След малко се разсмя и Иън.

Тори се отпусна. Харесваше Иън. Иън Силвърстайн имаше бърз ум за майтапи и смешки, а напористото му отношение към ученето бе положителен пример за Тори, който имаше склонност да зареже учебниците и да прекара прекалено много време в тренировъчната зала. И въпреки това имаше нещо у приятеля му, което все притесняваше Тори. Понякога Иън работеше прекалено упорито. Беше необичайно един младеж с толкова ентусиазъм и плам да се захваща с рапирата, най-малко агресивния вид фехтовка, но това бе типично за Иън.

Тори се намести на седалката. Нарочно настоя да кара той през последната отсечка. Бедата бе, че човек възприема за нормални нещата, с които е свикнал и израснал. Гражданите нямаха понятие как да карат тук.

Полегатите хълмове около Минеаполис бяха отстъпили място на равнините на Източна Дакота и пътят се простираше прав и безкраен. Въпреки че във всяка посока имаше само по една лента, нищо не можеше да спре Тори да не наруши ограничението от деветдесет километра с цели петдесет. Просто насочваш колата напред, настъпваш газта, докато моторът започне да се задъхва, и едва тогава отпускаш малко.

Не беше случайно, че пътните знаци в провинцията бяха по-големи отколкото в града, и внушителният октагон се виждаше от цял километър. С кръстовищата също нямаше проблем. Беше безсмислено да намаляваш, след като ясно се виждаше, че нищо не наближава.

Рядко се случваше някоя кола да профучи в обратна посока, а още по-рядко, някой пикап да те застигне и тогава Тори с мъка удържаше волана, докато завихрянето, причинено от отминаващия, се опитваше да ги изтласка от правия път. Иначе, да шофираш тук, беше лесно.

Поне сега не бе проблем. В снежна буря да караш с такава скорост, би било истинско самоубийство. Тогава, дори и при разумна скорост, човек можеше да се озове в канавката, а снегът набързо ще затрупа колата. Беше се случвало няколко пъти на мама, а дори веднъж и на татко.

Случило се бе през зимата. Сега бе пролет, а синьото небе бе покрито с огромни пухкави облаци и Тори караше с максималната безопасна скорост, без да бъде неразумен, а единствената беда бе, че…

Прозвуча острият вой на сирена, а след това три приглушени сигнала. Тори забеляза включените светлини върху колата зад тях. Кой знае как не я бе забелязал. Сега не бе моментът да прави номера.

— Е, сега вече я загазихме — изсъска Иън. — По дяволите, Тори, нали ти казах…

— Шшт. — Тори отпусна газта и насочи колата настрани, за да отбие, но не много настрани, заради канавката. — Направи ми услуга.

— Кажи — облегна се на седалката Маги. — Да не би да искаш да си разкопчея блузката и да говоря задъхано и сластно?

— Нищо подобно. Първо, облякла си пуловер. Не смяташ ли, че ще е малко трудно да ти разкопчеят ризката, а?

— Точно така.

— Това, за което исках да ви помоля и двамата — продължи Тори, — е да ми кажете честно дали не носите нещо, което… което може да създаде проблеми.

Иън вече бе отворил кутия пепси.

— Само една цигарка с трева — каза той и я показа. — Все си мислех, че…

— Хич недей да мислиш. Млъквай и я разкарай. Ако не си забелязал, цялата страна е тръгнала на лов за наркотизирани вещици и нямам никакво намерение да ме сложат на кладата. — Тори спусна прозореца. — Ако не ти е известно, по закон имат право да конфискуват колата.

— И аз така знам — каза Иън, докато гълташе натрошената цигара. — Сигурно си се изръсил с осемдесетачка, а?

— Махай я!

— Гълтам, гълтам.

— Здрасти, Тори! — Гласът на ченгето прозвуча познато, но Тори не успя да се сети веднага кой е човекът. След това отвори вратата със замах и изскочи от колата.

— Майка ти никога ли не ти е казвала да не караш като луд? — Ченгето скръсти ръце на едрите си гърди и се опита да си придаде строг вид, но усмивката, която се плъзна по лицето му, развали всичко.

Ченгето бе само няколко години по-възрастен от Тори и широкото скандинавско лице, скрито под гъсто избуяла, пясъчно руса коса, бе добре познато на младежа. Тори не можа да се сдържи и също се засмя.

— Джеф Скапаняков Бйерке — произнесе той името с типичното норвежко произношение и възходяща интонация на последната сричка. Семейство Бйерке се бяха заселили в Северна Дакота още през седемдесетте години на деветнайсети век и само най-старите помнеха по някоя и друга дума на норвежки, но също както повечето хора в тази част на щата, си бяха запазили стария акцент единствено като израз на гордост. — Как си?

Лицето на Джеф се озари от широка усмивка.

— Само ако знаех, че си ти — отвърна той, — щях…

— Щеше да ме пуснеш да мина между капките, нали?

— Да, бе. Щях да ти прострелям гумата и да видя какво ще направиш, като се завъртиш. — Джеф подръпна колана си, модел „Сам Браун“. — Честно казано, аз лично пет пари не давам, но сто и трийсет е малко множко за тази отсечка. — Той се приближи към колата и надникна в купето. — Няма ли да ме представиш на приятелите си? Или след две години в колежа вече се смяташ за прекалено голям баровец, та не желаеш да имаш нищо общо с плебеите?

Тори не се сдържа и се разсмя.

— Ако не ме лъже паметта, ти май завърши Северозападния неотдавна. Не бях разбрал, че си поел работата на стария Джон Хонистед.

— Времената са трудни, работата си е работа, а Джон се пенсионира през февруари — обясни Джеф и протегна ръка на Маги през прозореца. — Джеф Бйерке — каза той. — Едно време смилах от бой приятеля ви, докато беше по-малък, но после той се заигра със заострените пръчици.

— Все още си играе с тях и е станал доста добър — засмя се Маги. — И на мен ми е приятно да се запознаем. Аз съм Маги Кристенсен.

— Иън Силвърстайн — обади се Иън от задната седалка. Гласът му бе все още малко странен. — Приятно ми е да се запознаем.

Джеф се ухили, докато се здрависваше с Иън.

— Амиии, то… следващия път просто провесете цигарката през прозореца и я натрошете между пръстите. Ще ви бъде по-лесно. — Изкиска се на пребледнелия Иън, пусна ръката му, изправи се и стисна здраво рамото на Тори. — Цялата пролетна ваканция ли ще си тук, или ще отлетиш на юг?

— Все тук — отвърна Тори. — Миналия път пробвах Орландо.

— Чудесно. Значи ще се видим. Амиии… във „Взрив-о-вкусно“ тази вечер всяко питие е по долар. — Вдигнатата му вежда подсказа на Тори, че това е въпрос, а стиснатите устни разкриха, че въпросът е зададен сериозно.

— Може — отвърна Тори и погледна Иън. Приятелят му сви рамене и кимна, а смръщеното чело на Маги можеше да означава както безразличие, така и несъгласие. — Ще видя какво ще кажат моите хора — добави Тори.

Джеф кимна и стисна силно рамото му.

— Бре да му се не види, приятелю, колко време мина. Радвам се, че се видяхме. Специални поздрави и на майка ти, и на баща ти, и на Хоузи. — Той се обърна и се отправи към патрулната кола и докато Тори запали стария рамблър, Джеф вече бе направил завой и се насочваше в обратната посока.

— Приятен е — каза Маги, когато изхабеният мотор нададе вой, преди колата да благоволи да запали.

Тори хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане и кривна на пътя. Кимна на думите на Маги.

— Да — отвърна с усмивка той. — Не съм много сигурен, че сърните ще подкрепят мнението ти.

— Какво?

— Двамата с баща му, моят баща и чичо ми Хоузи ходят на лов за сърни всяка есен и винаги донасят трофеи. — Това по-скоро се дължеше на преследваческите умения на чичо Хоузи, но сега не му беше времето да се впуска в подробности. Понякога търпението, както се оказваше доста често, служеше не по-зле от следотърсаческите уменията на чичо му. Ловът не научи Тори на търпение, но го научи да изчаква.

— Значи си в състояние да убиеш Бамби? — попита Маги, а иззад шеговития глас прозвуча непозната нотка.

Гражданчета.

— Ходил съм няколко пъти на лов. — Всеки сезон, откакто навърши четиринайсет, с изключение на миналата година, когато се прибра вкъщи болен от грип.

Превит на задната седалка, Иън тихичко се кикотеше.

— Да не би ловът да е нещо смешно? — попита Маги, присвила нацупено устни.

— Не — отвърна Иън, без да спира да се киска. — Не е това. Спряха ни, защото Тори караше бързо, и кой отнесе наказанието? Аз трябваше да изям цигара с трева.

Тори се засмя.

— Няма справедливост, нали?

— Да, животът изобщо не е справедлив. На мен лично никога не ми се е случвало да ме спрат за превишена скорост и да не отнеса някоя глоба.

От уважение към Джеф, Тори закова километража на максималната допустима скорост, а след това погледна Иън в огледалото за обратно виждане.

— Това е, защото ти си гражданче, а тук сме в провинцията. Да се разбираш със съседите, е много по-важно тук, отколкото в града. Сега, ако Джеф ме спипа пиян или пък надрусан, приятелството щеше да отлети през прозореца. Но едно превишаване на скоростта? И то на път, прав, широк и открит като този? Абе, дори и да сгафя нещо, най-много да паднем в канавката, а и никой няма да пострада. Не. Той не иска да се дразним, нито пък да се заяжда с мама, татко или чичо Хоузи, нищо подобно.

Тори се усмихна при тази мисъл, която му се стори толкова забавна, че се разсея и за малко не изпусна отбивката по един прашен път, маркиран единствено от стар бряст в самия край на полето.

— Освен това — продължи той, — в Северна Дакота, след като навършиш двайсет и една, можеш да пиеш, а ако Джеф реши да се придържа към всички формалности, няма да успеем да изясним нещата и до следващата година.

Маги се засмя.

— Значи, както разбирам, няма да се притесняваме, че могат да ни поискат документите за проверка, ако отидем довечера в това „Взрив-о-вкусно“, боже какво ужасно име.

Тори също се усмихна.

— Зависи. Ако има някой непознат, Уле ще предположи, че е от Държавната комисия по алкохола, и тогава задължително ще ни поиска личните карти, при това така, че всички да видят, и то ако сглупим дотолкова, че решим да си поръчаме бира, което, естествено, ние няма да направим. Обаче, ако Орфи Селмо е там и си надига ежеседмичната халба бира, Уле няма да си прави труда да ни иска документи. Направо ще ни сервира тъмно пиво в чаши от кола и ще пъхне по една сламка. Старият Уле е страхотен досадник и ще ме предаде на властите и при най-малкия намек, само дето хич недовижда, а не обича и да носи очила и не е много наблюдателен.

— Всички сме част от системата.

— Както вече ви казах, да се разбираш със съседите в малките градчета, е много по-важно от всички формалности.

Колата се друсаше по пътя към незасенчена от дърветата алея напред.

— Можехме да минем и през града — каза Тори — и да завием от задната страна. Къщата е в източния край, а и като време е почти същото.

— Обаче — каза Иън — тук е по-прашно и по-автентично…

— Автентично? — вдигна вежда Маги.

— … и следователно по-весело — продължи Иън.

— Да бе.

 

 

Къщата бе точно отвъд пояса дървета, една от най-гъстите горички наоколо, разпростряла се почти на цял един километър.

Всъщност, мислеше си Тори поне за стотен път, тя не беше кой знае каква. Просто една огромна стара къща, издигната в традициите на прерийното строителство. Имаше два цели етажа и таван, ограден от едната страна и частично от други две от остъклена веранда, която не позволяваше на насекомите да нахлуват вътре през лятото и която мама използваше вместо фризер през по-голямата част от зимата. Цялата къща бе бяла, въпреки че никой не я бе пребоядисвал наскоро. Мама и татко можеха да си позволят да се заемат с нея, когато им се иска, но не обичаха да се надуват и перчат.

Зад къщата се гушеше старият хамбар в убит ръждив цвят. Огромната му врата бе открехната, за да пропуска светлина и въздух през деня. Той вече бе прясно боядисан и така подсказваше на всички, че семейство Торсен се грижат за животните си, което не бе изненада за никого.

Един ръждясал стар студбейкър бе покачен на трупчета в предния двор, малко по-високо от нормално. Тори се усмихна широко. Чичо Хоузи си имаше нова играчка. За човек, който ненавиждаше да се вози в автомобил, старият имаше страхотен усет да ги поправя.

Не че Тори бе учуден. Чичо Хоузи си беше чичо Хоузи, също както татко си беше татко, а мама — мама и нещата, които другите намираха за необичайни у тях, бяха толкова естествени за Тори, както и ширналите се равнини наоколо.

Паркира колата на тревата до страничната врата и изключи мотора. Напълно умишлено остави ключовете на таблото, а вратите отключени, въпреки че това му се стори необичайно. Последния път, когато се прибра, мама дълго се надсмива над градските му навици.

Маги вдигна едната си вежда.

— Минаваме през входа за прислугата?

— Тук в провинцията няма такова понятие като прислуга. Това си е страничната врата и е най-близо до стаите ни.

Верандата пред страничния вход бе просто един задигнат циментов блок, а стъпалата отвеждаха направо на тревата. Нямаше достатъчно място и не можеха да оставят много неща, без да пречат на вратата да се отваря свободно.

Тори се качи по стълбите и отвори мрежестата врата, задържа я открехната, а след това завъртя топката на дървената врата, малко хлабава, но със здрава брава.

Както бе обичаят в провинцията, предната врата на къщата никога не се заключваше. Ами ако някой искаше да влезе? Странното бе, че и страничната, и задната врата често беше залостена.

Разбира се, както чичо Хоузи би обяснил, има заключени и заключени врати.

Тори стовари юмрук върху месинговата плочка, поставена на касата на вратата, монтирана върху решетка, която чичо Хоузи бе свалил от изоставена кола, а след това я изтъни и вгради в издълбаната на касата ниша. Така ударът по металната плочка отекваше из цялата къща. Не че чичо Хоузи имаше нещо против звънците, но плочката се получи много елегантна. Тя привличаше вниманието на всички на долния етаж, но не ехтеше чак така, че да стресне заспалите на горния.

Тори пак почука и отново никой не отвори.

Младежът затвори очи за секунда и подпря коляно на вратата, за да я намести. След това се облегна и с рамо, за да има необходимата тежест, докато усети леко поддаване. Внимателно насили топката на бравата и леко я завъртя наляво. Усещането винаги си бе същото — гладко, без да е смазано, както става при прецизно изработени части, напаснати съвършено точно.

Резето се приплъзна с леко щракване, което човек по-скоро усещаше, вместо да чуе, вратата се открехна с познатото скърцане и Тори си отдъхна.

Първия път, когато се прибра от училище, не успя да се справи както трябва и на чичо Хоузи му се наложи не само да прекара почти цялата вечер да оправя скритите части на бравата, но и тримата възрастни не престанаха да го вземат на подбив дни наред.

— Проблеми ли ти създава тази врата? — попита Иън, вече стоварил саковете на верандата, докато Маги държеше по един комплект екипировка във всяка ръка, а ефесът на една от евтините рапири за упражнения стърчеше промъкнала се през скъсания цип.

— Неее — отвърна Тори. — Само малко заяжда. — По-особените начини за влизане в къщата бяха семейна тайна, а ЧОВЕК НИКОГА НЕ ОБСЪЖДА СЕМЕЙНИ ТАЙНИ, ПРЕД КОГОТО И ДА Е, независимо дали ставаше въпрос за добри приятели, гаджета или който и да е.

Той вмъкна глава през процепа и викна високо:

— Пристигнахме! — за да го чуят родителите му, ако не бяха обърнали внимание на почукването. Не беше много редно да нахълтат просто така и да се натъкнат на тях. Майка му и баща му се стряскаха лесно, затова синът им се съобразяваше с това или ако случайно забравеше, се правеше, че не забелязва.

— Хайде, влизайте!

Не се притесняваше, че ще изненада чичо Хоузи. Него никой не можеше да го стресне и изненада. Сигурно вече бе чул прещракването на бравата или поне проскърцването на вратата. Дяволите да го вземат, Тори никак нямаше да се изненада, ако чичо му бе доловил шума от мотора на рамблъра още от цяла миля. Но това щеше да се случи, ако чичо си бе у дома, което вече му се струваше малко вероятно. Също и татко, а може би…

— Ториии! — чу се от горния етаж, последвано от топуркане по коридора и надолу по стълбите.

— Здрасти, мамо — каза Тори, когато тя го прегърна и целуна по двете бузи. Нямаше начин човек да спре майка му, затова бе най-добре да я остави да прави каквото иска.

Голяма част от хладнокръвната норвежка непоколебимост се бе запазила у Карин Рьолке Торсен, което си бе много хубаво, защото Тори харесваше майка си тъкмо каквато е.

Беше облечена в обичайните си работни дрехи — старите, кърпени на безкрайно много места, дънки „Левис“ и карирана мъжка риза с навити ръкави. Господи, все едно че идваше от шейсетте години. Русата й коса бе опъната на нещо като кок, който в съчетание с очилата й придаваше строг вид, но мама си беше просто мама, която бе успяла да мацне малко руж на бузите си.

— Здравей, миличък — каза тя и се отдръпна от него, за да погледне Маги и Иън. Движенията й бяха леки, грациозни, по-скоро като на танцьорка, отколкото като на борсов инвеститор. Изящна ръка се протегна и свали очилата, а другата посегна към тила и освободи малкото махагоново гребенче, за да разтърси дългата златна коса.

— Аз съм Карин Торсен — каза тя и протегна длан първо към Иън, който я задържа секунда по-дълго от необходимото, преди да я пусне. Тори просто бе забравил колко добре изглежда мама… за жена на нейната възраст, разбира се.

Не му хареса особено начинът, по който мама и Маги се изгледаха: мама — с усмивка, от която лъхаше подозрителност, а Маги — с разбиране за близостта между Тори и мама.

Почувствал се неловко, той пристъпи половин крачка към приятелката си и погледна и двете с полуусмивка.

— А това, мамо, е Маги.

Усмивката на майка му стана широка.

— Много ми е приятно, че дойде, Маги — каза тя любезно, но не фамилиарно. — Много бих искала да се опознаем по-добре. — Тя отново се извърна към Тори. — Очаквах те по-късно, иначе щях да приключа с работата за днес… мислех, че ще пристигнеш чак в късния следобед.

— Имахме попътен вятър — обясни той. Мама все още не се бе научила как трябва да се държи пред хората, а Тори отдавна се бе отказал да й набива в главата, че не бива да правиш забележки на сина си пред приятелите му: Тя не искаше да каже нищо лошо и обикновено това бе достатъчно, но дори и да негодуваше, нещата нямаше да се променят.

— И баща ти, и Хоузи отидоха у семейство Хансен, за да оправят трактора на Свен. Трябваше да се върнат на обяд, но нали знаеш какво става, щом подушат печените пилета на Санди. Сигурно ще си седят там и ще се потупват по шкембетата, докато решат, че трябва вече да си пристигнал. — Тя се намръщи за миг.

Тук нещо не се връзваше. Защо ли се притесняваше мама, че татко и чичо Хоузи са във фермата на семейство Хансен? Да, наистина, случвало се е хората да се нараняват, докато поправят трактори, но това никога не би сполетяло татко. Той имаше прекалено консервативно отношение към машините и им нямаше много доверие, нито пък чичо Хоузи.

Тя долови изражението му.

— Тук има един дребен… проблем. Снощи някакъв вълк е отвлякъл едно от телетата на Хансен. Но те отидоха, за да оправят трактора.

Тори кимна, веднага разбрал защо не й се иска да разисква въпроса, поне не и пред непознати, и затова измисли историята с трактора.

Вълците бяха защитен вид, а фермерите ги търпяха и ако някой отклонил се хищник предпочиташе да напада добитъка, вместо да отиде да си хване я диви зайци, я лалугери, единственият изход бе фермерите да се примирят с нарастващите загуби, нещо, което не можеха да преглътнат, и да се обадят в Министерството на горите и околната среда, за да заловят и преместят звяра, което, ако изобщо направеха нещо, ставаше безкрайно мудно и бавно, или пък да действат сами, на своя отговорност, от което поне имаше някакъв смисъл.

Затова значи татко и чичо Хоузи са там. Татко обожаваше печените пилета на Санди Хансен, също и Тори, само като си помислеше, му се прияждаше и никога нямаше да забрави случая, когато Свен дойде в онази страшна снежна виелица, за да изтегли колата на мама, затънала в канавката. Татко обичаше да прави услуги на съседите, но семейство Хансен бяха нещо специално.

Тори потръпна. Никак не обичаше вълците. Те бяха прекалено жива част от приказките и разказите на чичо Хоузи.

— Мамо, наистина няма нищо страшно. Сега ще си оставим багажа, ще си вземем по един душ, а аз ще поразведа Иън и Маги.

— Чудесно. — Тя погледна часовника си и направи крачка към стълбите. — Точно сега съпоставях едни срочни сделки и трябва на всяка цена да ги хвана, иначе ще се наложи да започна отначало със сутрешните квоти. Може ли да ме извините, че съм такава небрежна домакиня? Тори ще ви настани — обърна се бегло тя към Маги и Иън. — Обещавам по-късно да ви обърна внимание и да се опознаем, не съм аз тази от семейството, която гледа да не дава обещания, но днес си е работен ден за мен и…

— Мамо, наистина няма проблем.

— По-късно е чудесно — обади се Маги.

— Няма проблем, госпожо Торсен — усмихна се Иън.

Мама се обърна и се заизкачва бавно по стълбите, за да не им се стори, че бяга, а Тори нарочно се направи, че не забелязва как Иън оглежда тесните й дънки. Имаше нещо неприлично в това.

Тя затвори вратата на кабинета и Тори пое нагоре по стълбите, следван от приятелите си.

Третото стъпало проскърца както обикновено. Стъпка наляво, след това бързо отпускане на лявата страна на четвъртото стъпало, така че то се извиваше нагоре и разкриваше още една от измишльотините на чичо Хоузи, която криеше военен „Колт“ 38-и калибър и ролка тоалетна хартия.

И двете неща бяха глупави. Мама и татко бяха винаги добре заредени с основните неща, не че се държаха като глезени граждани или нещо такова. На Тори никога не му се бе налагало да прибягва до резервната ролка тоалетна хартия, а още по-малко до 38-ия калибър, но когато стана на петнайсет и баща му прецени, че вече е мъж, чичо Хоузи му показа къде се съхраняват семейните оръжия, а татко го научи как да ги използва, и не миряса, докато не остана доволен от резултатите.

Е, чичо Хоузи твърдеше, че му е показал всички скривалища, но човек въобще не можеше да бъде напълно сигурен, защото Хоузи никога не казваше всичко.

Маги си прочисти гърлото.

— И сега?

— Ами… о, извинявай. Не те чух. Какво каза?

— Казах… искам да кажа, попитах тя това ли работи. Тук? На това затънтено място? — Момичето се усмихна. — Не исках да те обидя.

— Не съм се обидил. Но, да, тук.

— И какво искаше да каже с това, че не обича да дава обещания?

Тори стисна устни. Нямаше нищо лошо да им каже.

— Става въпрос за чичо Хоузи. Той не обича да обещава. Сто на сто ще направи това, което е казал, че ще направи, но никога няма да го чуеш да обещае. — Той сви рамене. — Просто си е такъв.

От дясната страна, в края на коридора, където бе кабинетът, се чуваше как пръстите на мама барабаняха по клавиатурата. Тори поведе приятелите си към лявата страна, покрай затворените врати на стаята на Хоузи и неговата.

— Маги, ти ще си в стаята за гости — каза той и пусна сака й вътре. Говореше тихо, за да не смущава майка си, въпреки че това едва ли бе необходимо. Когато тя се съсредоточеше над някоя колона цифри, нямаше начин един разговор да я притесни.

— Иън, ти отиваш в шивачницата — каза той и отвори широко вратата в самия край на коридора. — Имаш чудесно южно изложение. — Винаги й казваха шивачницата, въпреки че това бе просто стая за гости, малко по-малка от официалната, но също много приятна. Стените бяха боядисани в бяло с нюанс на прасковено, което придаваше уют; дървеният под бе в топло светлокафяво, покрит с любимия на чичо Хоузи гладък мокет.

Старият дъбов гардероб и тоалетката от същия материал бяха на мама още от момичешките й години и плачеха за пребоядисване и лакиране, но все още си бяха добри.

Иън попипа зелената карирана покривка на леглото.

— Майка ти ли я е правила?

Тори поклати глава.

— В интерес на истината, не. Баба ми… леглото ще ти е много удобно. Матракът поема формата на тялото. Банята е в края на коридора, а другата е точно срещу кабинета на мама. В шкафа отвън има достатъчно кърпи, вземете си.

Стаите бяха готови за гости. През зимата, когато имаше опасност да се извият снежни виелици и бе рисковано децата да се прибират с рейс от училище, къщата на семейство Торсен можеше да поеме без проблем по шестима гости. Тогава винаги ставаше весело, защото половината нощ оставаха будни с децата на семейство Томпсън и на Гиселкуист, докато слушаха разказите на чичо Хоузи за вестрите и аезирците, а малкият Тоби Томпсън питаше и молеше по сто пъти да чуе отново как Тор се е срещнал с пазителя Локи, или пък за бягството на Хонир.

— Един душ ще ми дойде добре — протегна се Иън. — След като проспахме половината път, май наистина имам нужда от душ, а може и да подремна пак.

— А после можеш и да поспиш, и да похъркаш.

Иън се ухили.

— Да, а после може да си поотпочина и да направя една сиеста. Ще съм готов за отмаряне веднага след вечеря, още преди да дойде време да си лягаме.

Тори също се ухили.

— Идеята е страхотна. — Беше му приятно, че Иън се е поотпуснал. Той имаше огромна нужда от ваканция. Приятелят му бе напрегнат до краен предел през повечето време.

Иън вдигна вежда.

— Ами то… ако ми доскучае, вашата зала за фехтовки в приземието приема ли обикновени хора?

Тори си наложи да не се мръщи и се усмихна. Кратката почивка вече намирисваше на тренировка.

— Разбира се. Слизаш по стълбите от кухнята, лампите се палят най-горе на стълбите, отляво. Когато искаш, иди.

— Първо банята и малка дрямка. Всеки трябва да си знае приоритетите. — Той вече откопчаваше ризата си.

Тори се усмихваше, когато затвори вратата и се насочи надолу по стълбите. Иън веднага бе степенувал времето на ваканцията по важност.

Тори качи още багаж по стълбите и стовари раницата си пред своята врата, а след това занесе малкия сак на Маги в гостната. Остави го на пода до старото бюро с подвижен капак.

— Тук ще ти е удобно — каза тихо той. — Това е едно от любимите ми места.

Тори обичаше тази стая. Като дете, когато собствената му стая ставаше прекалено разхвърляна, за да може да остава там, често си пренасяше по някоя книга и се изтягаше на двойното легло, за да почете. Беше така, докато татко не го спипа и не го накара да си подреди и почисти стаята и го наказа да не мърда, докато леговището му не придобие вид. Тогава татко заключи гостната, въпреки че нямаше понятие кога чичо Хоузи му е показал тайния вход зад бюрото, който отвеждаше в стаята на Тори през гардероба на гостната. Тори скришом измъкваше една извита тел, скътана върху неговия гардероб, и започваше да ръчка през почти невидимата дупчица, която дори и при внимателен оглед приличаше на луфт между дървените панели. След това отваряше вратата и изместваше бюрото, за да не му пречи, минаваше оттатък и си допиташе книгата, преди да се заеме с подреждането и чистенето.

— Много е хубаво — каза тя и се облегна на вратата. Усмивката й бе малко пресилена. — Не си ми казвал, че майка ти прилича на едно от момичетата на Плейбой — каза тя. — И моментът с очилата и кока. Сигурно трябваше да я помисля за съвсем обикновена, така както си бе вдигнала косата.

Той не се стърпя и се усмихна.

— Тя е борсов инвеститор.

Маги докосна ъгълчето на устата си с език.

— Баща ми има борсов агент. Едно дребно плешиво човече с шкембе и вечно оплакващ се от лошото си храносмилане.

Тори поклати глава.

— Не става въпрос за борсов агент или брокер. Брокерите купуват акции от името на други, опитват се да обърнат ценните книжа възможно най-бързо, също като дилърите на блекджек, които те карат да играеш на шест ръце едновременно. — Той се наведе, за да вдигне раницата си и сака на Маги. — Тя е инвеститор. Мама сама си подбира акциите и влага свои пари. Е, парите, които имат с татко.

— Тя изкарва ли нещо от това, или баща ти удържа фронта с фермата?

Тори наведе глава на една страна.

— Ако решиш, че искаш да прегледаш данъчните декларации, мисля, че всичките са комплектувани в кабинета й. — Беше по-добре да отговори така, отколкото да й отговори с да или пък да й каже, че от земите, които притежаваха, всичко бе дадено под наем, освен двайсетте декара семейна градина.

Но това си беше семеен въпрос, частен, нищо че не бе тайна. Произходът на странните златни монети, източник на семейното богатство, беше забулен в тайна и Тори често се бе питал откъде са. Щеше да разбере всичко, когато му дойде времето. Така казваше мама, така твърдеше и татко, същото обясняваше и самият чичо Хоузи. Тори им вярваше.

Междувременно…

Тори прокара ръка по гърба на Маги и подръпна ръба на пуловера й. Тя вдигна глава и той я целуна — отначало лекичко, после задълбочи ласката и усети топлия й мокър език в устата си. Ръката му повдигна пуловера и се плъзна под сутиена, обхващайки гърдата. Зърното й се втвърди под дланта му, докато пръстите й си играеха с катарамата на колана. Неочаквано, но много внимателно, тя го отблъсна.

— Тори, майка ти е в съседната стая, а баща ти и чичо ти всеки момент ще се появят.

Ръката му си остана на гърдата й.

— Нищо няма да чуе, докато работи, а щом те са закъснели толкова време, няма да се върнат чак до късния следобед. И ти щеше да знаеш, ако беше пробвала печените пилета на Санди Хансен или поне ако беше видяла как ги подрежда.

А дори и мама да чуе нещо, ще се направи, че не е чула нищо.

Той я притисна към вратата, целуна я по ухото и отстрани на врата. Миришеше на лимонов сапун и той долови слабия мирис на пот.

Пъхна пръст в колана й.

— Аз съм много разбрано момче и ще приема не за отговор, ако и ти приемеш не за отговор.

— Мисълта да го направиш, докато майка ти е на две крачки, те възбужда толкова много, че ми се струва, че баща ми, като клиничен психолог, няма да го сметне за много нормално — каза тя, все едно че не го бе чула.

— Ти не ми каза не.

Тя ровеше в задния джоб на дънките му.

— Доколкото разбирам, няма да ни се налага да си търсим презерватив.

— Бил съм Скаут.

Тя се усмихна, докато не откопча колана му.

— Този път ти скъсай обвивката със зъби.

— Което си е справедливо, си е справедливо — съгласи се Тори. Това определено бе по-добре, отколкото да чуе „Беше вече крайно време“.