Джоел Розенберг
Огненият херцог (18)

Глава 17
Ловци

Възможно е да се задържиш неподвижен за толкова време, колкото се налага, но не и ако това се повтаря ден след ден. Арни Селмо си позволяваше по пет минути на час, за да се протегне… и да похапне, ако се налагаше. Орфи пък използваше петте си минути на всеки половин час.

Когато втората стрелка на часовника наближи дванайсет, Арни се отпусна на стола. Пушката му остана прехвърлена на облегалките за ръце, докато той се топлеше с чаша кафе и сандвич с печено говеждо. Малко по-късно, когато Дейви Хансен и онзи идиот, малкият Котън, щяха да ги сменят с Орфи, той смяташе да подслади кафето с глътка от сребърната бутилка в джоба на ризата, но засега чистото кафе и сандвичът щяха да са му достатъчни.

Трябва да се възползваш от най-доброто, с което разполагаш за момента. В семейството му винаги бе така.

Дядо му Хансен бе живял в Нортфийлд, Минесота. В годината, когато бандите на Джеймс и Иангър бяха пристигнали, за да тормозят богаташите и да ограбят банките им, дядо Хансен бе помогнал да погребат някои от гаднярите, а един той бе застрелял сам с пушката, с която гърмеше по катериците.

Беше го уцелил в гърба.

Беше се прицелил иззад едно дърво.

Беше стрелял два пъти.

Всеки път, когато разказваше тази история, дядо Хансен я завършваше със сумтене.

— Да не би аз да съм го карал да ми идва в града? — все повтаряше той.

Справяш се с това, което имаш подръка.

Също като пушките „Бар“ и „Гаранд“, увити в намаслени парчета плат, поставени на земята до него. Арни предпочиташе да използва гаранда вместо тежка артилерия, докато барът можеше да остане за резерва или пък да я даде на Орфи, но това нямаше смисъл.

Неговата ръка бе по-стегната, а пък барът бе съвсем истински, напълно автоматично оръжие, и разрешителното на Орфи му даваше законно право да я използва, въпреки че Арни пет пари не даваше за законните положения, при това пушката изстрелваше двайсетте патрона в пълнителя си за по-кратко, отколкото човек ще пръдне. А и барът бе зареден със сребърните куршуми на Торсен, но Арни се бе запасил с още шест пълнителя сребро, пуснати в торбата с мунициите на метър от стола.

На върколаците може и да не им действаше металът, но Тори бе оставил няколко трупа, които красноречиво разкриваха какво може среброто.

Добро момче.

Просто трябваше да се намери подходящият инструмент за съответната работа. Също както едно време. Щом проклетите танкове им дойдоха на помощ, въпреки че те обикновено бяха някъде другаде, когато имаше нужда от тях, успяха на часа да отблъснат жълтурите. Но за да могат танкове да отблъснат пехота, имаше нужда от шрапнели, а не от автоматичната стрелба, на която разчитаха.

Но това бе преди много години, на много километри оттук. Най-добре да се съсредоточи над момента, а барът си бе добър избор на оръжие.

Разбира се, ако Арни не бе подпрял стола на нещо толкова стабилно като дънера на бряста, където се облягаше в момента, откатът можеше да го изтласка от стола. Но той се бе сетил и всичко бе наред.

Настани се удобно в наблюдателницата си. Това бе тайната на лова, да си избереш място и да чакаш. Сърните лесно ще надбягат един ловец, тръгнал пеша; могат да се скрият в толкова рехави храсти, където не би си помислил, че ще успееш да сбуташ и човката на кълвач. Мармотът пък ще изчезне като дим в дупката си и при най-незначителното движение. Дори заекът може да прескочи от едно невероятно скривалище до друго, преди още да си усетил.

Значи тайната е просто да не си тук.

Ако си седиш неподвижно, без да мърдаш, без да трепваш, без да се оригваш и да пръдваш, значи те няма. Шубраците, струпани около мястото, където седеше Арни, не бяха най-доброто скривалище, но Арни не бе облечен в ловджийски дрехи, а в едно старо кафяво вълнено палто, върху ризата и панталоните в цвят каки.

Седеше си там, а всъщност го нямаше и си мислеше за всичко и за нищо, докато накрая чу зад себе си звук, пропукване на клонки.

— Арни?

— Да — отвърна той и спусна предпазителя на пушката, преди да се изправи. След това разтри кръста си. Болеше го, но докато повърви до колата, ще се поразкърши и ще се почувства по-добре.

Издърпа сребърното шише от джоба на ризата и отпи дълга глътка, а уискито си разля на огнена ивица от гърлото, чак до стомаха. Достатъчно, за да го накара да живне.

Дейви Ларсен се бе облякъл в старите си военни дрехи в защитен цвят, както обикновено, и както обикновено бе наметнал зеленикавото си яке, останало от времето в армията. Остави плика с обяда си до стола, взе бара с кимване, без да каже и дума, добро момче, провери пълнителя с опитна ръка и се настани на стола, без да каже и дума, вече готов да се превърне в невидимо нетрепващо присъствие още преди Арни да е поел по пътеката.

Стига за днес, реши Арни. Време е за малко сън, а защо ли да не си сготви нещо за вечеря, преди отново да се върне на смяна. Тръгна по пътеката към мястото, където старият шевролет на Орфи бе паркиран отстрани на пътя, кимна кратко на онзи идиот, малкия Котън, който вече се бе насочил към мястото, след това отвори вратата и се настани в седалката до шофьора.

След около десет минути Орфи се запрепъва по пътеката, като леко разтърсваше десния си крак. Отвори вратата и се тръшна зад волана.

— Майната му, момче — каза Орфи и пое бутилката от Арни, за да отпие. — Хич дори не става по-лесно.

Арни сви рамене, както правеше всеки ден.

— Няма и да стане. Просто се налага да сме тук.

Орфи потри наболата си брада, а след това протегна ръка, завъртя ключа и изруга приглушено, когато моторът се задави на три пъти, преди да запали.

— Мислиш ли, че може да е утре? — попита той както всеки ден.

Арни поклати глава.

— Не знам. А и все ми е тая. Вероятността е едно на три да стане в нашата смяна. Само да стане, иначе ми е все тая.

Орфи се изкикоти, докато даваше на заден по пътя, с едната ръка прехвърлена през облегалката, за да има добра опора.

— Значи няма голяма вероятност да е при нас.

Арни поклати глава.

— Какво значение има, то само да стане. — Отпи нова глътка уиски. — Искам да ги пипна тези кученца. — Бяха убили Уле Хонистед и въпреки че Арни и Уле невинаги се разбираха кой знае колко добре, Уле му беше съсед, а никой не може да си позволи да избива съседите на Арни.

Отпи отново.

— Да си ходим. Искам да се изкъпя и да поспя.

Беше хубаво отново да имаш причина да живееш.