Джоел Розенберг
Огненият херцог (21)

Глава 20
Покана за закуска и предизвикателство

Някъде в далечината издрънчаха чинии, толкова силно, че Тори се уплаши да не се счупят, но все пак не бяха в неговите ръце.

По дяволите. Искаше да се събуди преди това, но…

Едно „но“ нищо не променя. Той отметна настрани одеялата и стана, уви ленена кърпа на кръста си и излизайки от стаята, се натъкна на слуга вестри, който подреждаше закуската на масата до панорамния прозорец. Както и много пъти досега, той му напомни на неандерталец, не толкова на джудже, но Тори никога не си бе представял гладко избръснат неандерталец, освен брадата, която обрамчваше яката му челюст, нито пък неандерталец с гладко сресана и зализана назад коса, или дори в спретнати удобни панталони и сако с алено оранжев кант, типичен за Пламенния Род.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита Тори.

— Сервирам закуската, Благородни — отвърна вестрито с леко завален говор, както обикновено говореше този вид на берсмолски. Явно говорът им се дължеше на структурата на небцето, дали? — Така ми е наредено — продължи джуджето, от Джамед дел Бруно. Аз съм Броглин и съм на вашите услуги. Да не би Благородният да предпочита да сервирам в покоите му, или да оставя всичко тук, в хола?

На татко му трябваше повече време.

— Аз ще… ами я да видим — каза Тори и направи стъпка назад към стаята си. Подаде глава вътре. — Маги, сега ли искаш да похапнеш — попита на берсмолски той, — или предпочиташ да поспиш още малко? — извиси глас към разхвърляното легло, след което издаде някакъв гърлен приглушен звук, като се надяваше Броглин да реши, че тя мрънка в отговор.

— Добре, както кажеш — отговори той на берсмолски. — Ще те изчакам, добре.

Усмихна се на вестрито, който го наблюдаваше безизразно, едрото му лице бе напълно спокойно, докато Тори пресече хола към стаята на родителите си, почука на вратата и я отвори, сякаш бе получил отговор.

— Татко, аз… ами, добре, добре. Ще се видим по-късно.

Обърна се към джуджето.

— Те са нещо… неразположени тази сутрин. Май са пийнали повечко от това чудесно ингарийско вино. Това трябва да е.

Броглин кимна с едрата си глава, сякаш всичко му бе ясно.

— Сигурно е това, Благородни. Аз познавам една билкова отвара, към която се добавя мляко и коняк, и яйца на прах, която много помага в подобни случаи. Да им приготвя ли?

Тори кимна.

— Това е отлична идея, но хайде да я направиш, когато станат. Предполагам, че ще е по-късно, следобед. Да ги оставим да поспят.

— Ще се върна с отварата по-късно, Благородни — каза вестрито и се затътри към вратата. Тори отстъпи, за да може слугата да мине.

До тук, добре.

На вратата се почука. Броглин отвори и на прага застана Бранден дел Бранден, свеж и спретнат в бели ленени къси панталони и туника. Наметката му бе още едно съвършенство от бял лен, не по-голяма от кърпа, наметната небрежно на рамото му. Единственият контраст бяха тежките боти и семплият колан за сабята.

— Добро утро, Ториан дел Ториан младши — каза той. — Негово Топлейшество би искал да има компания, докато похапва тази сутрин. Изпрати ме да предам на баща ти честта да се присъедини към него, стига вече да се е събудил и да е станал.

Тори долови тежките удари на сърцето си. По дяволите, по дяволите, по дяволите, вече ги хванаха. А и нямаше как да забави нещата поне за още един…

— Смирено моля за извинение — намеси се Броглин и сведе глава. — Заслепен съм от неудобство — продължи той. — За мой искрен срам вече сервирах на Ториан дел Ториан стари, на жена му и на момичето и те се върнаха в постелите, защото сънят е най-добрият лек за болестта на виното, макар сънят да идва непълноценен. Свеждам глава в знак на покаяние, но аз…

— Млъквай, вестри — каза Бранден дел Бранден грубо. — Достатъчно. Както изглежда, ще трябва да разочаровам Негово Топлейшество, въпреки че нямам никакво желание да го сторя. И все пак не съм сигурен, че би желал един опиянен Ториан дел Ториан на масата си.

На харизан кон зъбите не се гледат, помисли си Тори.

Сърцето му още блъскаше в гърдите, когато той повдигна вежда.

— Херцогът изрично ли спомена Ториан дел Ториан старши, или просто покани Ториан дел Ториан?

Бранден дел Бранден се усмихна.

— Второто, с искрено забавление мога да подчертая. Предположих, че…

— Че нищо. По една случайност аз се казвам Ториан дел Ториан. — Тори бързо смъкна кърпата и я метна настрани, облече дрехите, които вестрито предвидливо му подаваше. Заподскача на един крак, докато обуваше тънките ленени панталони, а след това се пъхна в свободната бяла туника, която му стигаше до бедрата. Седна тежко на един стол, за да си нахлузи ботушите, но Броглин вече бе коленичил пред него с чифт къси чорапи. Късите набити пръсти на джуджето бяха невероятно умели, докато му обуваше чорапите и ботушите и нагласяваше панталоните с леки, едва забележими подръпвания.

Тори се изправи, пое подадения меч с колана и го закопча на кръста си.

— За мен ще бъде чест да се присъединя към Негово Топлейшество на масата за закуска. Не успях да хапна тук. Трябва да свърша… още нещо дребно тук и веднага идвам.

— Ами? Аз ще донеса…

— Налага ми се да отида до мястото, където дори и херцозите ходят сами.

За момент настъпи мълчание.

— Аха. Мястото за усамотение е…

— Знам къде е — отвърна Тори и пристъпи напред. Коридорът беше толкова тесен, че Бранден дел Бранден нямаше друг избор, освен да отстъпи назад.

Тори се обърна, за да затвори вратата след него. Вестрито бе до него.

— Нека бъдете здрав, приятелю на Бащата на всички вестри, който е Баща на все, докато не се срещнем отново — каза джуджето тихо на гърлен език, който Тори никога преди не бе чувал.

— Така да бъде, докато не се срещнем отново, приятелю на моя приятел — отвърна Тори на същия език. — Добре да бъдеш, пожелавам ти от сърце.

Бранден дел Бранден бе силно впечатлен.

— Ти говориш и езика на вестрите? Как е възможно това?

Беше очевидно, че Бранден дел Бранден не говори този език.

— Трябвало е да те запишат в гимназията на Хардуд — отвърна Тори.

— Очевидно. — Той пренебрегна идеята със свиване на рамене. — И какъв е смисълът да учиш езика на дребните, след като те научават берсмолски?

— Нямам никаква представа — отвърна откровено Тори.

 

 

В хубави дни, обясни Бранден дел Бранден, Негово Топлейшество закусваше на малка веранда точно пред личния му кабинет.

Денят бе ясен и тих. Високо в небето на изток, ято птици се насочваха от север на юг и с отмерени лениви плясъци на широките криле летяха, сякаш нямаше закъде да бързат. Още по на изток, бели пухкави облаци се бяха скупчили над далечните планински върхове и хвърляха тъмни сенки над зелените и кафяви парцели в долината под тях. Беше толкова ясно, че Тори дори виждаше далечната фигура на селянин и магарето му, погълнати от работата на полето, въпреки че бяха поне на петнайсет километра.

— Добро утро и на теб, Ториан дел Ториан — изломоти Негово Топлейшество. По лицето му нямаше никаква изненада от появата на Тори. — Седни до мен, моля, заповядай — каза той и посочи на Тори мястото точно срещу огромното си туловище, а с ново махване на ръката посочи на Бранден дел Бранден да се настани от едната му страна. Горната му туника се състоеше от кожени парчета, захванати едно за друго със златни конци, под които се виждаше ослепително бяла риза. Облеклото му изглеждаше неудобно, но Тори се усъмни дали наистина е така, защото Огненият Херцог едва ли щеше да изтърпи каквото и да е неудобство.

Но пък и едва ли бе кой знае колко практично, като се има предвид колко разстояние бе оставено между кожените парчета. Тори се зачуди какво ли би станало, ако извадеше меча и го прободеше с един замах, но Негово Топлейшество се размърда леко на стола, сякаш се подготвяше или предусещаше нещо, но какво? Не сега, но трябваше да помисли по този въпрос.

Тори седна.

На масата имаше прибори за петима, въпреки че храната бе поне за десет прегладнели лакомника. В центъра бе подредена малка пирамида, съставена от десет малки пилета, по-скоро декоративни кокошки — печената им кожа апетитно бе покафеняла. В едно плато беше подредено невероятно изобилие от тънко нарязани меса и различни видове сирене, някои тъмни, почти черни, рула, пълнени с пастет и тъмножълти кашкавали, някои от тях — гарнирани с червен лук на толкова тънки резенчета, че изглеждаше почти прозрачен.

До тумбестия чайник бе поставено още едно плато, в което се виждаше пушена риба. Тори бе сигурен, че оранжевеещото филе е от пушена сьомга, но нямаше никакво желание да гадае за произхода на тънките, почти прозрачни, парчета от някаква бяла риба, както и не желаеше да знае дали нещото в кръглата чиния са изправени глави от риба, нарязани на толкова тънко, че създаваха илюзията, как всеки момент ще изскочат на масата, все още запазили цвета на езерна вода в бурен ден.

Негово Топлейшество даде знак и от тъмен вход се появи Джамед дел Бруно с кристална гарафа върху сребърен поднос, балансирана на дланта на ръката му. Джамед дел Бруно — дългото му скулесто лице бе подобно на безизразната маска на хирург — напълни умело и обиграно чашата на Тори с някаква тъмнопурпурна течност, без да разлее и капка по покривката. Поклони се вдървено и повтори същото действие и пред Бранден дел Бранден.

— Едно доста скромно вино от Вятърната Наравия, но според мен с доста земен привкус, така че да съперничи на каменните муранийски вина — обясни Огненият Херцог и остави чашата си, за да може Джамед дел Бруно отново да я напълни. Отпи една глътка от любезност. — Моля, заповядайте.

Тори също отпи. Наистина не беше лошо, въпреки че Тори не бе експерт по вината. Имаше някаква сладост, напомняше на боровинки и малини, но и на още нещо, освен че бе приятно изстудено, имаше превъзходен вкус.

— Наивно младо наравийско — отбеляза Тори, — но ме учудва този натрапчив арогантен вкус.

Негово Топлейшество се усмихна.

— Аха. Една доста разпространена забележка тази сутрин, която може да се приложи за толкова много неща. Съжалявам, че баща ти не се чувства добре. Всъщност той беше гостът, когато имах предвид, когато отправих поканата, но и ти си добре дошъл, разбира се.

Тори сви рамене.

— Съжалявам. — Видя една широка щипка на масата и се надяваше да е предназначена за целта, за която си мислеше. Сервира си първо пиле, като отчупи малка кълка, за да не се наложи да използва вилицата с два зъба и ножа много подобен на скалпел, подредени до чинията му.

Ето, това вече бе вкусно. С повече месо, отколкото обикновено, и с изключителен аромат.

Както и всичко на масата.

Трябваше да е уплашен. Всеки, дори с половин мозък и четвърт надбъбречна жлеза, която да бълва адреналин, би трябвало да е уплашен, но ето че сърцето му не препускаше, а дланите му не се потяха. Много по-уплашен бе първият път, когато се опита да си пъхне ръката в сутиена на Хайди Бйерке, отколкото сега, докато седеше точно срещу Огнения Херцог.

Дебелият херцог се мръщеше срещу него.

Тори преглътна.

— След като ви обремених с присъствието си, Ваше Топлейшество, има ли някоя конкретна задача, за която бихте проявили желание да поговорим?

Бранден дел Бранден наклони глава на една страна.

— Предполагах, че ще предпочетеш да бъдеш по-неофициален с Негово Топлейшество.

— Нямам нищо против дребните прояви на неофициалност. Наистина дребни прояви — черните му очи не се откъсваха от Тори. Устните на Огнения Херцог бяха плътно стиснати. — Снощи ме информираха за… проявата ти. Чудя се дали си наясно с какво си се заел.

Тори потупа ефеса на сабята си.

— Достатъчно компетентен съм. Дори значително по-добър, отколкото си мислите.

— Оо! — Това възклицание на Огнения Херцог можеше да означава много, но също така и абсолютно нищо. Той бързо остави чашата. — Виждам, че и другите ми двама гости са вече тук.

Възрастният мъж и Херолф му се сториха твърде необичайна двойка, когато Джамед дел Бруно ги въведе на терасата. Херолф, висок и космат — валмата козина бяха единственото му облекло; зъбите — прекалено заострени, когато се усмихваше, гъстата грива — все още мокра от сутрешната баня или от плуването. Той се тръшна на един стол и посегна с дългите си пръсти към пилетата. Разкъса едно с острите си зъби, мляскането му бе съпроводено с ниско ръмжене.

— Хубаво пиле — изломоти той с пълна уста, — но на мен ми харесва повече, докато има и малко кръвчица в него.

Останалите стояха прави и чакаха. Другият бе възрастен, със сива брада, побелял; раменете му бяха малко по-изправени от обичайното, белите ленени дрехи — провиснали на слабото му тяло. Беше слаб, но не прекалено и се движеше така, сякаш всяка стъпка му причиняваше болка, въпреки че бе решен да я преодолее.

Лицето му бе изпито и ъгловато в скулите и челюстта, брадата — къса и заострена, носът — тънък и орлов. Изпод гъстите сиви вежди надничаха очите; дясното бе покрито с ленена превръзка в цвета на туниката, завързана с кожена връзка, която минаваше през косата.

Ако у този човек имаше друг цвят, освен черно, бяло или сиво, Тори реши, че това може да е единствено бельото.

Старецът пъхна палец в колана за сабята, но в жеста нямаше нито заплаха, нито перчене. Сякаш му се искаше да се подпре, макар и на себе си. Прекалено упорит, за да се облегне на нещо или на някого, прекалено горд или пък може би възпитан, за да седне, преди да е поканен. У него имаше нещо познато, въпреки че Тори не можеше да определи какво точно.

— Ториан дел Ториан — каза Огненият Херцог, — имам честта да ти представя Ториан дел Орвалд, Маестро по Дуелите.

— Ториан дел Ториан младши — повтори възрастният човек и кимна. — Син на Ториан дел Ториан, доколкото разбрах.

— Трябваше да ви срещна снощи, Ториан дел Ториан — намеси се Бранден дел Бранден, — но компанията ви си тръгна от приема доста преди Маестрото да пристигне.

— Няма значение — каза Ториан дел Орвалд. — Бях уморен след пътуването, а съм и търпелив човек. — Той си сервира няколко парчета пушена риба, изсипа в чинията си купчинка горчичено жълт сос и добави вече обелен портокал. — Мислех си, че тази сутрин ще се срещна с баща ти.

— Той е още в леглото, възстановява се след прекомерното количество местно вино, което изпи снощи.

— Жалко. Не бе чак така небрежен едно време. — Старецът отказа с махване на ръка виното, което Джамед дел Бруно се канеше да му налее. — Чиста планинска вода, ако е възможно. — Джамед дел Бруно наклони глава и след малко се върна с кристална кана за вода, като повтори безупречния начин за наливане, който впечатли Тори толкова много първия път.

Ториан дел Орвалд взе вилицата от кост и сребро, откъсна деликатно парче пушена риба и внимателно го поднесе към устата си. Сдъвка и преглътна с още по-голямо внимание, сякаш всяка дребна подробност в живота му бе толкова важна, толкова значима, че изискваше пълното му внимание.

— Разбирам, че познаваш баща ми още отпреди — каза Тори.

Херолф се изсмя. На Тори този смях никак не му допадна, но пък и той никак не харесваше Херолф. Не че можеше да направи каквото и да е по този въпрос.

След това се обърна към водача на вълците.

— Херолф — попита той. — Ти можеш ли да бъдеш предизвикван? Или може би вие, псетата, сте много под всичко това?

Херолф се усмихна, ако озъбването можеше да се нарече гримаса. След това от гърлото му се изтръгна ръмжене.

Тори отдръпна стола си от масата. Причината за това движение бе очевидна. При първото трепване на Херолф, Тори щеше да запрати по него чашата с виното, да изрита стола на Бранден дел Бранден така, че другият мъж да загуби равновесие и да отдръпне собствения си стол от масата, като използва суматохата, за да изтегли меча. Херолф никога не бе обръщал внимание на меча преди дуела на Тори и не знаеше кой го е изработил. Тори пък бе готов да се обзаложи, че всеки меч, създаден от чичо Хоузи, може да убие някой от Чедата, може би не само някой от тях.

— Мирно, Херолф — нареди кратко, ясно и категорично Огненият Херцог. — Непрекъснатото ти ръмжене ми разваля закуската.

Точно така, кученце краставо, лягай мирно, когато господарят ти говори.

Обърна се към Тори.

— Независимо от всичко, разбирам добре… изкушението, на което е подложен Херолф. А също и разочарованието му. Той се надяваше тази сутрин да стане свидетел на една среща, отлагана твърде дълго, както впрочем и аз. — Огненият Херцог отпи от виното, а след това набоде на вилицата парче риба, голямо като човешка длан, и го натъпка в зейналата си уста. С две бързи предъвквания хапката изчезна. — Разбираемо е, все пак, нали?

Тори сви рамене.

— Значи баща ми е работил за тази гилдия на дуелистите…

— Той беше член на нашия съвет — отвърна тихо Ториан дел Орвалд. — Заклет бе с кръв, огън и плът да бъде верен на тези, които предаде.

— Чичо Хоузи е бил държан в дранголника тук… колко години? Вързан и измъчван… колко дълго?

Огненият Херцог поклати глава.

— Очевидно не е било достатъчно дълго. Имаше толкова много неща, които исках да разбера.

И които той още не е разкрил. Тори не позволи на усмивката да плъзне по лицето му, въпреки че не бе сигурен дали това бе усмивка, или просто поглед, зареден с ужас. Тук изобщо не ставаше въпрос за татко, в никакъв случай. Той бе само примамката. Маги и мама са били примамката за Тори и татко, а пък Тори и татко са били примамката за чичо Хоузи. Значи Огненият Херцог никак не се интересуваше дали ще си намери шампион без предразсъдъци, нито пък държеше на играта на политика с останалите Родове. Идеята бе да залови чичо Хоузи и да го задържи, за да може да го контролира.

Значи нямаше да се получи.

Огненият Херцог нямаше да отзове псетата си в замяна на обещанието Тори да му предостави услугите си. Това не му бе необходимо. Тори се почувства също като… също като кутиите за филмови ленти, натъпкани с памук, а после накиснати в урината на сърни, които използваха, за да привлекат дивеча на открито. Той бе просто примамката за един истински лов.

А сега на примамката й оставаше един-единствен логичен ход: да изчезне. След като татко и мама вече ги нямаше, ако Тори умреше, нямаше да има нищо, което да привлича чичо Хоузи тук.

Да изчезне бе, разбира се, много по-лесно да се помисли, отколкото да се осъществи.

Като се изключи възможността да се засили и да скочи надолу с главата през балкона, за да се размаже на плочника, преди някой да успее да го спре, Тори нямаше никаква представа, как да престане да бъде примамка.

А и, освен това, дори да се убиеше, резултатът щеше да си е същият. Огненият Херцог сигурно щеше да запази смъртта му в тайна достатъчно дълго, за да може да пипне чичо Хоузи.

Джамед дел Бруно се върна с поднос, върху който имаше парче пергамент, притиснат с гладък камък.

— Адютант Елдрен дел Елдрен ви изпраща доклада си, Ваше Топлейшество.

Огненият Херцог скръсти ръце на разлятото си шкембе.

— Предполагам, че вече си го прочел.

— Ваше Топлейшество, та то е неразпечатано.

— Не че това е в състояние да те спре. Много добре, за какво става дума?

— Ториан дел Ториан старши, съпругата му и придружителката на сина им, известна под името Изключителната Маги, са избягали от покоите си по таен пасаж.

Тори щеше да каже нещо, но ръката на Ториан дел Орвалд стисна неговата.

— Мълчи, мълчи. Точно сега не можеш да направиш абсолютно нищо, а и няма смисъл да се нахвърляш безцелно.

Бранден дел Бранден изломоти някаква ругатня, смачка салфетката си и я захвърли на една страна.

Огненият Херцог се усмихна.

— Аха. Знаех си, че има таен пасаж към този апартамент, сега поне няма да имат възможност да го запечатат, когато Чедата ги домъкнат обратно. — Усмивката му бе не по-малко вълча от тази на Херолф. — Има три възможни Прохода, които може би са свързани с кулата. Позволих си волността да накарам Херолф да скрие по двойки Чеда в ковчежничетата във всеки от тях. — Усмивката му стана още по-широка. — Които са известни само на мен, разбира се.

— Да, Ваше Топлейшество — каза Джамед дел Бруно. — Това беше втората част от съобщението. Елдрен дел Елдрен съобщава, че две от двойките не са забелязали нищо и очакват заповеди, а що се отнася до третата…

— Добре, де, изплюй камъчето най-сетне.

— Третата двойка лежат мъртви на пода на тунела. — Джамед дел Бруно отново се зачете в писмото. — И, а, да, наоколо има доста кръв, Ваше Топлейшество, но по всичко личи, че кръвта е тяхна. Тоест, на мъртвите Чеда.

По лицето на Ториан дел Орвалд трептеше едва забележима усмивка.

— Бях сигурен, че синът ми ще успее да се справи с неколцина от тях, стига да има необходимото оръжие. Дори съм учуден, че е успял да се промъкне тайно до тях.

— Тайно ли? — Херолф буквално изсъска думата.

— О, да — отвърна Ториан дел Орвалд. — Тайно. Иначе са щели да вдигнат останалите накрак. — Той се отпусна на стола си, взе ножа и вилицата и продължи да се храни. Тори запази усмивката си за себе си. Тези хора наистина подценяват мама и Маги, също както, по всяка вероятност, са направили и Чедата. Мама си бе момиче от провинцията и въпреки че напоследък си купуваше месо от месарницата, тя можеше така добре да пререже гърлото на едно прасе, колкото и баба навремето. Маги наистина не бе на нивото нито на Тори, нито на Иън като фехтовчик, защото не тренираше отдавна, но бе в отлична форма и той лесно можеше да си представи изумлението по лицата на косматите гадняри, когато е наръгала единия между протегнатите лапи така, че…

Чакай малко. Моят син ли? Тори се обърна към стареца.

Ториан дел Орвалд кимна.

— Аз съм твоят дядо, млади Ториан — каза тихо той, почти с обич. — Баба ти много би искала да се запознае с теб някой ден. Живее в едно село на няколко дни път от това място. Винаги, когато мога, отивам при нея. — Той внимателно огледа храната в чинията си, а след това набоде малко парче месо и го поднесе към устата си, сдъвка го прилежно и едва тогава преглътна. — Много малка е вероятността да ти се отвори такава възможност, като се има предвид развитието на нещата. — Той попи със салфетката ъгълчето на устата си. — Ваше Топлейшество, доколкото разбирам, бихте желали да предизвикате Ториан дел Ториан младши за нанесената обида.

— Непременно.

— Обидата, моля?

Огненият Херцог стисна устни.

— О, нека да кажем, че това е конспирация, която има за цел да се избегне моето правораздаване, като е помогнал на баща си да избяга.

— Много добре. — Ториан дел Орвалд се обърна към Тори. — Ти отричаш ли участието си в разкритата конспирация? — Гласът му звучеше небрежно, въпреки че бе строго официален.

— Ами ако не отрека?

— Тогава Негово Топлейшество ще те осъди както подобава. — Устните му бяха стиснати в права линия. — Не те съветвам да се оставяш в ръцете му.

— А другият ми избор? Ако отрека да съм замесен?

— Тогава Негово Топлейшество ще намери човек, който да те предизвика публично на амфитеатъра, теб, или твоя шампион, за да докажеш правотата на думите си или за да се покаже в двубой, че това е лъжа.

— Ами ако призная, че съм го извършил, но настоявам, че това не е престъпление?

Ториан дел Орвалд сви рамене.

— Както прецениш. Ако искаш — отречи, ако искаш — потвърди, както прецениш. Резултатът е един и същ.

Нямаше значение. Тори и Маги се преструваха, че не се понасят, но това бе напълно безполезно, както щеше да се окаже напълно безполезно, ако отречеше да е замесен в бягството. Беше много по-добре, че мама, татко и Маги бяха успели да избягат, отколкото да се опитва да убеждава Огнения Херцог, че пет пари не дава за тях.

Затова Тори си наложи да се усмихне.

— Тогава признавам и твърдя, че не е престъпление да помогна на майка ми и баща ми, и придружителката ми да избягат от извратеното чувство за справедливост на Негово Топлейшество.

Никой не изръкопляска при тези думи.

Ториан дел Орвалд се обърна към Огнения Херцог.

— Предполагам, че ще бъде до смърт.

Ториан дел Орвалд или не знаеше, или не разбираше. Тори бе примамката и Огненият Херцог не можеше да нареди да бъде убит, не и ако искаше да го използва, за да подмами чичо Хоузи да се появи.

— Точно така. — Огненият Херцог кимна. — Дуелът ще бъде повторен при нужда…

— Какво?

— … като първият ще се проведе, да кажем, още тази вечер. — Той се извърна към Тори. — Какъв ти е проблемът, Ториан? Да не би нещо храната да не ти понася?

— Напротив, дойде ми много добре, Ваше Топлейшество — отвърна Тори. — И кого ще изправите срещу мен? — Той стисна ефеса на меча и бавно се изправи. — Може би вашето собствено величествено тяло?

При неговото движение двама лъконосци се появиха на бойниците над тях, извадили стрели и обтегнали тетивите.

Нямаше значение колко бърз беше Тори. Дори и Херолф, и Бранден дел Бранден да не успееха да го спрат, в което той съвсем не бе сигурен, нямаше да успее дори да стигне до Огнения Херцог със сабята си, преди да го пронижат, а сигурно имаше поне още двама с лъкове, които не виждаше. Входът към частния кабинет на Огнения Херцог бе тъмен, а там сигурно имаше скрити още стражи.

Може би, въпреки всичко, щеше да опита, ако Ториан дел Орвалд не се бе втурнал много по-бързо, отколкото човек на неговата възраст би успял, и не го бе възпрял.

— Недей, Ториан дел Ториан младши, не тук ще се изправиш срещу Негово Топлейшество. Ще имаш възможността да премериш сили с неговия шампион утре, на амфитеатъра. А след това, ако се налага, и с още един. — Очите му не се отделяха от Тори, когато заговори на Огнения Херцог. — Ваше Топлейшество, кого ще посочите за свой шампион?

Огненият Херцог махна с ръка.

— Всеки старши дуелист ще свърши работа, Ториан дел Орвалд.

— Станар дел Брунден е, разбира се, на разположение. Ще проверя дали ще изяви желание.

— Можеш да му предложиш двойно на обичайната такса, както и добавка към вече безупречната му репутация, в случай че победи. В противен случай, Ториан дел Ториан го очаква още един дуел. — Огненият Херцог се обърна към Херолф. — По другия въпрос. В кабинета ми има карта…

— Помня пътя от миналия път — каза с ръмжене Херолф. — Ще искам шест Чеда да дойдат с мен.

— Нека да са дванайсет. И да ми донесат трофеи. Не искам да ги виждам отново.

Херолф се ухили.

— Нали няма да имате нищо против, ако първо си поиграем с тях? Жените може и да са доста забавни, а пък нито една от вълчиците ми не е разгонена в момента.

Огненият Херцог изцъка с език.

— Вълчицата, която те е родила, не те ли е научила, че не трябва да си играеш с храната? — Той махна с ръка. — Прави каквото желаеш. — Огненият Херцог даде знак на Джамед дел Бруно с тлъстата си ръка. — Ще направиш следното. Заведи дванайсетте Чеда в Златния апартамент. Всички да са с вързани очи. Не искам да разбират къде са тайните входове, все още не. — С друг жест накара Тори да седне. — Сядай, сядай, сядай, Ториан дел Ториан младши. Не е нужно да пренебрегваш закуската си.

Тори седна отново с искрената надежда, че по лицето му не личи паниката, която го бе обзела.

Това тук нямаше никакъв смисъл. След като Огненият Херцог бе решил да залови и убие мама, татко и Маги, значи Тори не му бе излишен, а въпреки това нагласи нещата така, че да го убият. Цялото семейство бе примамката за чичо Хоузи, освен ако Тори не бе объркал нещата прекалено много.

Тук нещо не се връзваше.

Ами да, по дяволите. Щом го върнеха в стаята му, ако го оставеха да се върне в стаята си, щеше да дойде време за сгъваемия комбиниран нож на специалните части, с който да отвори тайната врата и да изчезне.

Междувременно, най-доброто бе да се престори, че е много заинтересован от предстоящия дуел.

Тори протегна ръка и взе вилицата, набоде парче пушена риба и го лапна. Сдъвка и преглътна, без да усеща вкуса, а след това взе чашата с виното и със задоволство отбеляза, че повърхността не трепва в ръката му.

— Не е нужно да бързате, Ваше Топлейшество — каза Тори със спокоен равен глас. — Предполагам, че днес ще ми оставите малко време да потренирам. — Той стегна рамене под туниката. — Нещо ми липсва практика.

Огненият Херцог кимна.

— Разбира се. Ще назовеш ли секундантите си?

— Искам трима, ако това не ви притеснява прекалено много.

— Това е с двама повече от обичайното, но никак не ме притеснява, уверявам те.

— Избирам Ивар дел Хивал, Бранден дел Бранден и моя дядо.

Бранден дел Бранден се ококори, докато Ториан дел Орвалд само кимна леко. Дали това беше одобрение? Трудно можеше да се прецени.

Огненият Херцог направи гримаса.

— Маестрото по дуелите обикновено се изключва от подобни неща, но… да бъде както искаш.

 

 

Стражите се настаниха пред вратата.

— Ще ти бъде донесена каквато храна пожелаеш, Ториан дел Ториан — каза по-старшият. — Междувременно, пожелаваме ти приятна почивка.

Вратата се затвори, след което се чу дръпването на тежкото резе.

Сгъваемият многофункционален нож си беше все още на мястото. Крайно време беше да си тръгва.

Нямаше да е лесно, но поне имаше някакъв шанс…

Не.

Там, където трябваше да е дупчицата в стената, блестеше метал, колкото глава на карфичка. Тори се опита да избута резето с телта, но то не помръдна.

Седна на леглото и се разтрепери.

 

 

Доста по-късно Тори надигна глава от дланите си.

Майната му, така да бъде. Ще се справи.

Той бе Тори Торсен, мътните го взели, син на Карин и Ториан Торсен, внук на Том и Ива Рьолке, и очевидно на Ториан дел Орвалд и баба, която никога не бе виждал. Той бе син на Хардуд, Северна Дакота, съсед на хора като Арни и Ефи Селмо, а след като Ефи можеше да се държи с чест и достойнство и да бъде в добро настроение, докато ракът я разяждаше отвътре, бавно и постепенно й отравяше последните дни, след като Арни можеше да се втурне в нощта, за да помогне на изпаднал в беда съсед, за бога, то Тори щеше да вдигне високо глава и да посрещне това, което му бе отредено.

Мечът му лежеше на леглото до него. Чичо Хоузи го бе направил сам, ръката му го е държала така, че се бе превърнал в продължение, в естествена част от собствената му ръка.

Това не бе просто някакъв меч. Татко и чичо Хоузи го бяха превърнали в такова оръжие, че на хората тук тепърва им предстояха изненади.

Ще им дам аз за душата. Той заблъска с юмрук по вратата.

— Отворете! — нареди властно.

Чу как резето щракна и се отдръпна, а вратата се открехна едва-едва.

— Кажи, Ториан дел Ториан младши.

— Обещаха ми възможност да потренирам в помещението на дуелистите — каза той. — Трябва да се приготвя за тази вечер. Водете ме.

Пазачът кимна.

— Както пожелаеш.