Джоел Розенберг
Огненият херцог (4)

Глава 3
Вълци

Джеф Бйерке седеше на маса в ъгъла и отпиваше от бирата си. Дори представителят на закона имаше право на една бира, стига да я пиеше бавно и да не си позволяваше подобна волност твърде често, за да развърже езиците на хората. На бара, точно под табелата Милър, с липсващо „л“, както често напоследък, течеше оживен разговор за вълците.

„Взрив-о-вкусно“ не се бе променил никак от детските му години, когато след училище се отбиваше, за да си купи близалка. Масите в очуканите сепарета, подредени край едната стена, все още бяха покрити със същия шарен линолеум, малкото прозорче на единствената врата към кухнята бе толкова мръсно, че човек не можеше да разбере дали вътре е светло.

По дяволите, дори двамата мъже на бара и самият барман не се бяха променили. Е, да, Арни бе по-плешив отпреди, а Орфи бе качил и на шкембе, и на диоптри, а пък зад бара високият кльощав Уле Хонистед вече не се движеше толкова бързо както някога. Джеф бе влизал тук хиляди пъти през последните двайсет години и погледът му попадаше на същата репродукция — Трите грации спорят как да прекарат времето.

— Ами той, Гунар, каза, че са отмъкнали десет от кравите му — заяви Арни Селмо и побутна шапката назад, за да му е по-удобно да надигне бирата, а веднага след това със същото отработено движение я намести напред, сякаш тя щеше да успее да скрие плешивината. — И на мен не ми се струва да е един-единствен вълк.

Иън скри усмивката си. Всички си имаха тайни, а на него рядко му влизаше в работата да ги издава и онези случаи не му доставяха никакво удоволствие. Това бе част от наследството на Джон Хонистед — освен поста бе поел и отговорността. Значката, патрулната кола, офисът и малкото помещение за задържани в приземието на кметството бяха само оръжията му, не същността на работата.

Джеф бе по-скоро като едно малко министерство на правосъдието, не толкова градският полицай. Ченгетата съблюдаваха спазването на правилата, докато правосъдието си имаше свои задължения.

Като например: остави хората намира!

Не всички обаче мислеха така. Повечето бяха доволни. Достатъчно от тях бяха доволни. Което си беше много добре. Преди около десет години, едно кльощаво, дребно дванайсетгодишно момиченце, което не пожела да се представи с друго име, освен Кейти, избягало от невероятната жестокост на втория си баща, се появи в града и семейство Орстед го приеха у тях. Тогава всички във фермата казваха, че няма проблем да изхранят още едно гърло.

В града се носеше слух, че била далечна братовчедка на Боб, която ще живее при тях, но тя изобщо не приличаше на семейство Орстед и сигурно затова никой не вярваше, въпреки че нито един не изказа съмненията си. Не се случваше за пръв път беглец да открие убежище в града, а и нямаше да е за последен. Просто всеки разчиташе, че хората като Боб Орстед или доктор Шърв, или Мини Хансен и Майкъл Бйерке постъпват правилно.

По-бъбривите домакини разнасяха слухове, но Орстед заведе Кейти на дискретен преглед при доктор Шърв, след което докторът си поговори с бъбривците и повече и дума не се чу. Никой не смееше да се противопоставя на доктор Шърв, както и на Боб Орстед.

Боб Орстед невинаги бе приятен на Джеф, но пък кой е казал, че трябва да си харесваш тъста?

Орфи Селмо, далечен роднина на Арни, въпреки че бе трудно да проследиш тези объркани роднински връзки, а и в тънкия телефонен указател на местността имаше толкова много с фамилия Селмо, колкото и Улсен, измърмори и отпусна лявата си ръка на тирантите, въпреки че това не бе в състояние да спре треперенето на ръката.

— Абсолютно сигурно е, че са десет — каза той. — Гунар няма да тръгне да използва вълците за извинение, че е заклал толкова много и ги е продал на оня швед в Гранд Форкс, за да вземе пари в брой. Разбира се, че няма да направи такова нещо.

Арни се облегна напред и си взе шепа фъстъци.

— А и защо да го прави? През последните пет години Гунар няма никаква печалба. След като не си изкарал нищо, данъчните няма как да те облагат. — Той изви глава към прозореца и пикапа на Селмо, спрян от другата страна на улицата. — Слушайте какво ви говоря.

Орфи само изсумтя.

— Добре де, щом си толкова сляп, та не виждаш сам, няма аз да ти отварям очите.

Що за метафори, успя да се въздържи Джеф. Беше достатъчно трудно да си завършил колеж и да се върнеш в малкото фермерско градче и нямаше никакъв смисъл да си усложнява живота още повече, като се обажда.

Арни се разхили.

— Напоследък много се приказва за вълци. Видях една книга в бакалията, направо не е за вярване.

— За вълци ли?

— Може и за вълци да е била, ама едва ли. — Той поклати глава. — На корицата имаше една девойка в кожена дреха, коленичила пред вълк, а вълкът се изправил на задните си крака, като че ли тя се готвеше да го… ама…

— Какво?

— Ами онова, за което вече не си спомням откога не съм плащал на курвите в Уиджонгбу, когато ходех там, но така и не успях да убедя Ефи, че не е грях. — Той въздъхна и отпи бира. — Въпреки че дъртофелата ми липсва от време на време.

Джеф си отбеляза наум да поговори с Нийл Петерсен. Не че се вълнуваше какви книги Петерсен продава на щанда за лекарства, въпреки че много добре знаеше за процъфтяващата, макар и тайна, търговия със заглавия, за които преподобният Опегорд би изнесъл проповед, ако предполагаше, че съществуват. Но тази търговия трябваше да си остане под щанда.

Арни вдигна чаша.

— За Кучешкия взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия (без коне).

— Айде пак разказите за Корея — изсумтя Орфи.

Зад бара Уле лъскаше една чаша с кърпа, като дете, което не спираше да търка лицето си с одеялцето за защита^[1].

— Ех, Орфи, поне половин милион пъти сме слушали за Бастон…

— И бас държа, че знаете, че бях в третия проклет танк зад самия Крейгтън Ейбръмс… — продължи Арни, имитирайки силния акцент на Орфи.

— … а когато и младият Дейв е тук, ще чуем какво точно се е случило при нападението край Дак То. Ще трябва да изслушаме любезно и за това, как е било в Корея. — Той кимна с брадичка към чашата на Орфи. — Готов ли си да поръчаме по още едно?

— Че защо не.

За няколко секунди в бара настана мълчание, а Джеф погледна часовника си и реши, че ще се откаже да чака Тори и приятелите му, но след това реши да им даде още петнайсет минути. Кейти сигурно все още беше при семейство Орстед, а той никак не обичаше да се прибира, когато къщата е празна и смълчана. Беше вече време да си родят едно-две деца, стига да успееше да убеди Кейти.

Ама, я по дяволите…

Вратата се отвори със замах и Тори, и двамата му приятели влязоха. Изглеждаха приятни. Неговата Маги беше сладка, кльощава, типично момиче от източния бряг. Усмивката на високия евреин, дето пушеше трева, му се стори много приятна, макар и донякъде грозновата. Имаше нещо общо с младия Ейбрахам Линкълн, преди още да си пусне брада. Този тук спокойно можеше да се замисли за едни мустаци.

— Амиии, две безалкохолни бири и един севънъп — поръча Тори и се настани в сепарето до Маги, докато високият, Иън, седна до Джеф.

— Севънъп ли? — смръщи чело Уле.

— И две безалкохолни бири.

Уле намигна хитро.

— Веднага.

Орфи бе така погълнат от разказа си за освобождаването на Бастон, че дори не забеляза как Уле налива безалкохолната бира от крана на Грейн Белт.

Тори отдавна не си бе идвал и вече бе придобил навици на гражданин. Трябваше му цяла минута, за да се сети сам да си пренесе таблата с напитките.

Известно време отпиваха смълчани, докато Джеф разказваше на Тори последните местни клюки, поне тези, които бяха достояние на всички. Банка „Гранд Форкс“ най-сетне бе обявила ипотеката на Джонсън за просрочена, а търгът щеше да се проведе следващата събота. Доктор Шърв най-сетне се бе сдобил с помощник, някакъв млад лекар, и отново се готвеше да се пенсионира. Казвал, че ще тръгне за Флорида.

И така, докато разговорът на Трите грации отново се завъртя около вълците.

— Снабдил съм се с нов окуляр на Краут за стария ми модел 70.

— А, да. Модел 70 на „Уинчестър“ отпреди 64-та. Знаем, Арни, това е добра пушка.

— Да. Защитен вид или не, вече почти съм решил някоя нощ да ги поопукам сам — каза Арни. — То си е нищо работа…

— Да бе — прекъсна го Орфи и изсумтя. — На тебе мозъка ти почти го няма. Едно е да ходиш да стреляш по вредните животни…

Маги се приведе към Тори.

— Лов на вредни животни ли? — прошепна тя. — Също като в песента „грабвай оръжието, вредителю“?

Тя се разсмя. Приятен, ненатрапчив, звучен смях. Джеф завидя на Тори. Кейти никога не се смееше така.

— На вредни хищни животни — каза Тори. — Обикновено става въпрос за прерийни кучета, но тук при нас ходят за мармоти. Причиняват много вреди на посевите и фермерите гледат да се отърват от тях. Стингерите 22-ри калибър са идеални за тях, но някои, като стария Арни, са превърнали това занимание в хоби. Снабдяват се с пушки, които са супер за дълги разстояния, и им монтират скъпи мерници.

— Доста кръвожадна ми се струва тази работа.

Тори сви рамене.

— Нали и теб съм те виждал как стъпкваш хлебарките, а те искат само да си гризнат нещо.

Иън близна показалеца си и го прокара във въздуха пред приятеля си.

— Точка за Тори. Маги губи.

Орфи все още не даваше думата на никой друг.

— … ще застреляш вълк с една от онези 22-калибрени детски играчки? Да, съгласен съм, че един мармот ще го гътне на място, но са малки за сърните, а пък аз няма да тръгна след вълци с нещо, което не става дори и за сърни.

— Значи ще вземе един 30–06.

— Значи ще си вземеш на главата само неприятности — каза Уле и поклати глава. — Ами ако се натъкнеш на още някого, дето му е хрумнало същото?

— Аз да не би да ти приличам на вълк?

— Според мен и юницата, дето я удари долу на юг миналия сезон, не приличаше много на сърна — обади се високо Джеф.

Ушите на Арни поаленяха.

— Че то беше такава адска мъгла, ама кълна се…

Джеф вдигна ръка, а Уле го последва със същия жест, за да накарат Арни да замълчи.

— Знам. Беше случайно, на всеки можеше да се случи. Стават и такива работи — продължи Джеф. — А пък на мен никак не ми се ще някой да пострада. Да не говорим, че е и незаконно. Просто зарежи тази работа, Арни — каза той и нарочно се обърна към Тори, — пък да видим какво ще излезе.

Тори само кимна и отново се върна към бирата си.

— Точно така. Ако е единак, той просто ще отмине.

Орфи изсумтя.

Джеф се усмихна.

Тори кимна отново.

 

 

Ториан дел Ториан се събуди от лекото докосване и посегна към…

Не. Нямаше опасност. Тъмната сянка, надвесена над леглото в тъмното, бе просто Орфиндел. Нямаше нужда от 9-милиметровия пистолет „Таурус“, който държеше на нощното шкафче. След всичките тези години огнестрелните оръжия му бяха станали втора природа, както и неподозирано острият нож в сребърен обков, скрит на таблата зад главата му. Това беше само Орфиндел.

Само Орфиндел, помисли си той и се засмя беззвучно. Просто Орфиндел, съвсем просто казано, един Старей, сигурно Старей на много години, който беше влязъл в стаята му, за да го събуди, сякаш Орфиндел бе просто прислужник от селски произход, който внимаваше за всяка негова дума.

Усети топлото тяло на Карин, отпуснато до него, излъчващо спокойствие и сила. Неговата съпруга бе в състояние да запали светлината в тъмна стая, да прогони нощните демони, които нахлуваха в сънищата му. Докосна два пръста до устните си, а след това много нежно и грижовно ги притисна към заобленото бедро под чаршафа.

— Да — прошепна той. — Какво има?

— Младият Ториан току-що се прибра с приятелите си — каза Орфиндел; гласът му бе приглушен, за да не събуди Карин. — Иска да поговори с теб.

— Добре, Хоузи. Благодаря ти. След малко идвам. — Това беше необходимо. Още преди години се разбраха, че Ториан ще се отнася към Орфиндел като към подчинен и ще се обръща към него с името, което Стареят сам си бе избрал, но тогава нищо не бе споменато за мислите му и въпреки че почти цялата му чест вече бе унищожена и непрекъснато усещаше нужда да я компенсира с нещо, Ториан дел Ториан все още успяваше да спази уговорката, без да плаща допълнителен дан.

Облече се бързо, целуна бегло спящата си жена и излезе в коридора. Тя помръдна едва-едва. Едно от многобройните качества на Карин бе, че спи изключително дълбоко.

Тори и двамата му приятели бяха в кабинета. Изглеждаха приятни, макар и малко изнежени гражданчета. Ториан потисна усмивката си. За двайсетте години, откакто двамата с Орфиндел бяха успели да избягат през Скритите Проходи в Следващия Свят, Ториан успя да се превърне в истински селянин. Поне осемнайсет поколения от семейството му бяха живели в Средните Владения и нито един от тях не бе стъпвал обут по нивята, камо ли пък бос.

Но това бе толкова отдавна, толкова далече оттук.

Тори бе много сериозен и Ториан веднага позна защо. Заради вълците.

Той погледна към Орфиндел. Това бяха само вълци, нали така?

Орфиндел не умееше да чете мисли, но понякога това нямаше никакво значение. Той кимна, но в отпуснатите му рамене личеше някаква резервираност, сякаш казваше: „Не съм много сигурен, но почти“.

— Тази вечер говорих с Джеф Бйерке — каза Тори. — Вълците го притесняват.

Ториан кимна.

— И не само него. Свен е бил на пост снощи и му се е наложило да стреля. Днес ми показа следите.

Следите водели на юг, което по всяка вероятност беше чисто съвпадение.

По същия начин говореше и доктор Шърв, когато ставаше въпрос за някоя диагноза.

— Когато чуеш звука от копитата на кон, трябва да си мислиш за коне, не за зебри.

Фермерите навсякъде си имат проблеми с вълците. Цяла една поредица от необичайни, но показателни случки би предшествала евентуалната поява на Чедата на Фенрис.

— Да, но… — Тори не довърши мисълта си.

Това беше глупаво, макар и лесно обяснимо.

Ториан се усмихна.

— Ако човек има доверие на приятелите си, най-добре е да си каже всичко. Той иска двамата с Хоузи да тръгнем след тях.

Тори кимна.

— Да. Не му се искаше да го каже направо, но…

Орфиндел също се усмихна.

— На него просто не му се иска да си слага главата в торбата, Тори. Ако после попитат Джеф или в съда, или някъде другаде, дали ни е дал одобрение да застреляме защитено животно, той с чиста съвест ще отговори, че такова нещо няма. — Орфиндел вече намъкваше дебело пухено яке. — А пък ако не ни спипат, все едно че нищо не се е случило.

Най-добре беше да се действа веднага. Имаше пълнолуние, а Орфиндел бе в състояние да следи дирята дори и в най-тъмните нощи: умение, което Стареят все още притежаваше, въпреки че очите на Ториан си бяха напълно човешки. Както и очите на сина му, а също и на госта на сина му.

Ториан си помисли дали да не вземе от комплекта, предвиден за критични моменти, чифт очила за нощно виждане, но се отказа. Всъщност трябваше да си купи друг чифт за ежедневна употреба, но никак не му се искаше.

Все пак в тъмното Ториан спокойно можеше да гледа през окуляра, а това би трябвало да му е напълно достатъчно.

Дали да покани и госта? Местните обичаи не даваха ясна представа по този въпрос, а според него това, което не бе забранено, си оставаше позволено.

— Ториан, Иън… вие искате ли да дойдете?

Тори кимна.

— Да, господине.

По-високото момче замълча, преди да отговори.

— Ами да. Да, разбира се. Ако няма да ви се пречкаме, господине.

— Нали сте наясно, че пристъпваме закона? Съмнявам се, че има опасност да ни арестуват и да се изложим, но не е срамно, ако прецените и откажете.

Момичето се намръщи, сякаш и тя очакваше да бъде поканена. Тя нямаше място там, въпреки че американка от двайсети век едва ли би разбрала подобно нещо.

Не беше работа на Ториан да й обяснява всичко това. Затова остави проблема на сина си.

Иън се усмихна:

— Не забелязах много, които да се съобразяват със закона наоколо. Май… ами… то да се разбираме, е много по-важно от формалностите.

Ториан изобщо не бе изненадан, че Тори си е подбрал умни приятели. Той бе добър син и изборът му бе правилен. Както се оказваше, това момче, Иън, имаше добър захват в бой и умна глава на раменете.

— Ние ще отидем да съберем необходимото и да подготвим пикапа. Ще се видим навън след десет минути — каза Ториан.

Тръгна надолу към склада и извади две кутии с амуниции от високия заключен шкаф. Отвори кутиите и се вгледа в дългите изтънени патрони 30–06.

Странно, по местните стандарти, старите оръжия бяха високо ценени. Ториан някога се бе упражнявал със саби, значително по-стари от това тук.

Ръчното зареждане се бе превърнало в негово хоби, едно от многото неща, които научи от стария Том Рьолке.

Никога нямаше да си признае, дори и пред Орфиндел, но семейство Рьолке му липсваха също толкова, колкото и родната му земя. Само че Том и Ева сега живееха в старчески дом някъде близо до Сан Диего, благодарение на златото на Торсен. Ториан не съжаляваше за нито едно похарчено пени, не и за тези, които похарчи за мъжа и жената, които бяха прибрали двамата с Орфиндел, когато имаха най-голяма нужда, без да знаят нищичко за тях, освен че са в беда. Свято да е окото на Один, но по онова време Ториан дори не говореше езика, никой от двама им не го говореше. Добре че я имаше Дарбата за Езици на Орфиндел.

Очите му се спряха на сребърните главички на патроните. Да, беше почти сигурно, че имат насреща си вълци, не Чеда. Но и един вълк би загинал също толкова лесно от сребърен куршум.

Замисли се за момент дали да не остави бележка на Карин, но никога не успя да се научи да пише много добре, а и освен това, тя го познаваше достатъчно и знаеше, че той ще се върне. Това съвсем не бе първият път, когато се измъкваше посред нощ, а и едва ли щеше да е последният.

Другите го чакаха горе.

— Ще се забавим — каза Тори на момичето. — Няма смисъл да ни чакаш.

 

 

Маги Кристенсен чу зад себе си тихото пошляпване на боси крака, докато си наливаше нова чаша кафе. Беше бясна, въпреки че не го показваше.

Нямало било смисъл да чака значи, а? Щом е така, значи ще чака.

Винаги се получаваше по този начин, откакто се помнеше.

Сигурно трябваше да благодари на татко. В семейството се разправяше като истинска легенда, че когато е била на около четири, още по времето, когато все още я наричаха Мериан, се возела в колата с леля си Маги, сестрата на мама, която по това време живеела при тях, и заявила:

— Когато порасна, искам да бъда леля Маги.

Леля Маги се разсмяла и й обяснила, че първо трябва да убеди мама и татко да си родят още едно дете, а след това да убеди детето да порасне и също да има деца и едва тогава щяла да стане леля Мериан, а не леля Маги.

— Татко ми — казала тя и демонстративно изсумтяла — казва, че когато порасна, ще бъда каквато си поискам.

От този ден насетне, тя настоявала всички да я наричат Маги.

Не една и две учителки забравяха, но им се напомняше, докато накрая те се отказвали да спорят, а пък понякога, на детската площадка, когато момчетата я викаха на истинското й име, тя се преструваше, че не ги чува. Всичко това, разбира се, се промени в девети клас, когато неусетно, поне така беше в спомените й, шината на зъбите изчезна, кожата й се избистри, а гърдите и бедрата й се наляха и добиха женствени форми, които нямаха нищо общо с момичешката слабост, след което започнаха да се извръщат погледи и да се чуват подвиквания.

Тя нямаше абсолютно нищо против.

Маги не искаше кой знае какво. Единственото й желание бе нещата да стават както пожелае тя, което съвсем не означаваше „без всякакви усилия“. Нямаше нищо против да се залавя за работа, както нямаше значение на каква цена ще получи това, което си бе наумила, дори и целта да бе да накара оня смотан професор по английски да й пише шестица, защото още една петица би смъкнала общия й успех на 3,5; или пък да обиколи десет магазина, за да открие точния червен нюанс, който да подчертае блясъка на косата й, без да личи, че е боядисана; или пък да прекара десетки часове в салона с останалите новаци от клуба по фехтовка, когато стана ясно, че това е единственият начин да раздели Тори с тогавашната му приятелка; или пък да прекара още десетки часове в залата не заради Тори, нито пък защото бе открила, че е добра, а защото, за нейна изненада, разбра, че това много й харесва.

— Здравей! — чу тя зад себе си. — Виждам, че оставаш будна до късно.

Тя се обърна, без да се изненадва, че Карин Торсен се е появила в къс халат, който определено бе от Виктория Сикрет, с дантелено черно боди, което се подаваше отдолу. Тя наистина изглеждаше страхотно за жена на нейната възраст, но все пак!

— Надявам се да не съм те събудила аз — каза Маги.

Карин поклати глава и разтърси златистите си коси, за да отмахне един кичур от очите си. По дяволите, косата й наистина бе златна, не просто руса.

— Не — отвърна с усмивка тя. — Вкъщи се шегуват, че се будя само когато аз реша. — Изведнъж усмивката й стана някак далечна и замислена. — Налагаше се Ториан да ме буди, докато кърмех Тори — разказваше тя. — Дори плачът на бебето не можеше да ме накара да трепна. — Погледна Маги за миг, след това поклати глава, за да се отърве от мисълта, която й мина през ума. — Но ето че понякога се будя и сама. Виждам, че Ториан и Хоузи са излезли, а и Тори не си е в… и Тори е с тях.

„А пък леглото на Тори хич не е било пипвано. А пък ти сигурно се чудиш дали бебчето ти не се е гушкало в моето легло, а, има ли такова нещо?“ — мислеше си тя.

— Иън също е с тях. Докато бяхме в бара…

— Във „Взрив-о-вкусно“ ли?

— Да. Джеф Бърк…

— Бйерке.

— Да, той разказа, че някакъв вълк удушил пилета или нещо подобно и че би било доста хубаво, ако можеше нещо да му се случи на този звяр. „Кой ще ме отърве от този разбеснял се вълк?“ — каза тя по-скоро за да провери дали Карин ще познае цитата.

— От Джеф ще излезе прекрасен крал — усмихна се широко Карин. — Та значи, Тори се прибра и събуди Хоузи, а той събуди Ториан, а той веднага хукна да види дали не може да направи нещо, дори и посред нощ, така ли?

Маги не се сдържа и също се усмихна.

— Нещо такова. — Взе кафеварката. — Искаш ли да ти предложа чаша от твоето кафе?

Карин се замисли за миг.

— Да, благодаря. Обаче, ако ще чакаме мъжете, тогава ще се кача, за да си сложа нещо по-удобно, за да седна и да си поприказваме.

„И с което няма да си полугола пред друга жена.“

Карин се обърна и излезе, а в походката й я нямаше обичайната плавност.

Маги се усмихна.

На момичето не му отне дълго да намери сметаната, наполовина изразходван пакет, който успешно премина проверката с душенето, който не би си позволила да направи пред Карин. Захарта обаче беше по-трудна за откриване. Кристалната захарница при чашите беше празна, а докато открие шкафа, където я държаха, и отвори пластмасовата кутия, за да топне пръст и да се увери, че не е попаднала на огромно количество сол, и докато пресипе в кристалната купа, Карин се върна, облечена в обемиста копринена пижама в черно и жълто, която би изглеждала подходяща както за мъж, така и за жена, или просто безформена, ако не бе силно пристегната на талията с копринен шнур, който не беше в същия нюанс на жълтото.

Тя пое чашата от Маги, седна на масата и забарабани лениво с късия си изгризан нокът.

— Тори не говори много за училище, когато се прибере.

— Нито пък за вкъщи, когато е в училище. — Маги се настани от другата страна на масата срещу нея. — Понякога споменава по нещо дребно.

— Той си е такъв — усмихна се широко Карин. — Това май е част от норвежкия стоицизъм. Чудех се вие двамата от колко време…

В хола се посипаха счупени стъкла и на пода се чу нещо, което наподобяваше десетки стъпки, придружени от страховито ръмжене.

Маги замръзна на мястото си от уплаха и изненада, но Карин Торсен вече бе скочила от масата. Движеше се като танцьорка, която е упражнявала прилежно всяка стъпка не само за да я изпълни безупречно, но и грациозно. С две крачки се озова до мивката, след това вдигна лявата си ръка и изтегли огромния месарски нож от поставката над плота, а с дясната ръка сякаш погали и плесна шкафа над чешмата. Скритите в страницата на шкафа пружини се отместиха и откриха пистолет от неръждаема стомана, закачен на три кукички. Карин го свали с едно движение.

Понечи да побегне, но ужасяващата космата топка отскочи през вратата на кухнята и я събори назад.

Тя насочи пистолета и стреля.

 

 

Далечният изстрел изтръгна Арни Селмо от първия дълбок сън, на който се радваше от седмица насам.

След като бе женен четирийсет и две години все за една жена, с която спеше все в едно легло, му трябваха повече от една година, шест месеца и два дни, за да свикне да спи сам и да върши всичко сам.

Ходенето в бакалията бе трудна работа. Докато Ефи бе жива, Арни нямаше нищо против да пазарува. Обичаше да ходи с нея в Гранд Форкс на всеки две седмици, за да заредят с всичко, което им е необходимо. А ето че сега пазаруването никак не му се нравеше. Нямаше с кого да обсъжда глуповатите нови продукти, които все лансираха, сякаш на някого му трябваше таблетка, която да оцветява водата в тоалетната в синьо, или пък алое, каквото и да беше това, с което напояваха кърпите за почистване на бебешките дупета. Вече никой до него не въздишаше над цената на ребрата, нямаше кой да кудкудяка и непрекъснато да повтаря: „Ами че то само веднъж живеем“ и да се протегне да вземе малко ребра.

Пазаруването беше досадно, чистенето бе досадно, всяко прашно петно му напомняше за Ефи, но когато си легнеше, ставаше най-зле. Много лесно можеше да посегне към бутилката „Четири рози“, която винаги стоеше на нощното шкафче, но това в никакъв случай не беше начинът. Арни Селмо предпочиташе да пийне чаша преди лягане, както правеше открай време, но, Бог да му е на помощ, нямаше да се напие до несвяст в леглото на Ефи.

Сънищата бяха най-лошото. Всяка нощ го спохождаше все един и същи сън. Ефи спи до него, почива си, удобно отпусната, няма я разкъсващата болка, която превърна последните й дни в истински ад, от който се избави с помощта на Арни и доктор Шърв. Арни се събуждаше всяка сутрин, все още полузамаян от съня, отваряше вратата на банята и наблюдаваше как слънчевите лъчи нахлуват и се разполагат по старинните шестоъгълни плочки, и зачакваше Ефи да излезе, загърната със стария пухкав син хавлиен халат, и едва тогава започваше да осъзнава, че всъщност отново е в плен на съня, че се събужда пред прага на още един ден без нея.

Затова той се изтръгна от съня почти със задоволство.

Проехтя нов изстрел в нощта, и веднага след него писък.

Арни бе слушал разни градски легенди. Не беше много сигурен дали да им вярва, но знаеше за някакъв изрод, дето наръгал жена си до смърт, и то насред улица, а стотици минувачи чули писъците й, но никой не сторил нищо. Разказаха му, че на убиеца му били необходими повече от десет минути, за да завърши деянието си. Това сигурно бяха гнусни измислици, въпреки че така му бяха представили нещата.

Наполовина буден, Арни вече се бе упътил към шкафа с оръжията в гостната. Извади пушката си с една ръка, а с другата посегна към кутията с муниции. Пушките не гърмят посред нощ току-така. Не и без причина. Нощем не се разнасят писъци, без да има причина.

За всяко нещо си имаше причина.

Пъхна крака в ботушите без дори да си прави труда да обува чорапи, остави пушката и мунициите, за да завърже връзките, нямаше да се остави някой да го спъне в тъмното, след това грабна пушката и патроните и навлече едно дълго палто.

Изскочи в нощта без дори да си прави труд да затвори вратата.

Нов изстрел, който май идваше от къщата на семейство Торсен. Те може и да бяха странни, но изобщо не бяха хората, които ще гърмят по нощите.

Отсреща, у Дейви Хансен, светеше, когато вратата се отвори. Гърдите на Дейви бяха голи в хладната нощ. Беше успял да нахлузи единствено дънки и някакви работни ботуши, сякаш само това бе успял да докопа, след като бе скочил от леглото.

Дейви закуцука към Арни. Лявото му стъпало и по-голямата част от крака под коляното бяха останали в някакво оризище във Виетнам. Държеше пушката с цевта нагоре и Арни едва след секунда разбра защо това го изпълваше със завист. Дейви стискаше ARI5, цивилната версия на пушката, която Дейви бе носил по време на войната. Арни го сърбяха ръцете за стария „Гаранд“, а ловджийската пушка нямаше да излекува желанието.

— Къде? — извика Дейви.

— У Торсен — каза Арни и затича леко, за да не изостава прекалено много по-младият мъж, докато тъпчеше патроните в цевта.

Къщата на семейство Торсен бе построена на самия край на града, в гъста горичка. Така тя бе заслонена от три страни, а четвъртата бе извърната към града. Непавираната пътека минаваше зад имота на семейство Бьорнсен, който граничеше с ливада.

Тревите го перваха през ръцете и очите, но Арни продължаваше напред, там, откъдето долитаха виковете и писъците.

И ръмжене.

Той разтвори тревата и се закова на място.

На входа, Карин Торсен, облечена в съдрана пижама в жълто и черно, стиснала дълъг кървав нож в ръка, се бореше с най-големия вълк, който Арни бе виждал през живота си, докато още три или дори четири също толкова огромни вълци се бяха скупчили наоколо и я хапеха. На верандата лежеше пистолет. Арни го забеляза, когато лапата на един от вълците попадна върху него и пистолетът отскочи към ливадата.

Огромният прозорец на верандата, издаден напред, бе разбит и още два вълка теглеха полуголо момиче през него, а стърчащите стъкла разкъсваха краката й. Момичето, изглежда, не забелязваше това. И тя като Карин стискаше нож и не спираше да замахва с него, но усилията й бяха толкова напразни, колкото и тези на по-възрастната жена.

Арни не можеше да стреля по посока на жените, не и със своята ловджийска пушка. Със стария „Гаранд“ можеше да уцели каквото трябва, но сега от лявата страна на верандата имаше още два вълка, които изчакваха да се включат в битката. Той постави патрон в цевта, вдигна пушката на рамо и стреля.

Оръжието ритна силно, оттласна го назад и едва не го събори.

Трябваше му цял един миг, за да прецени, че това не е резултат от остаряването, а че сигурно е посегнал към кутията, където държеше различни патрони: от сачми за птици, до едрокалибрените патрони, които използваше за сърни. Сигурно бе взел от онези за сърни.

Не се бе прицелил достатъчно внимателно, колкото ако знаеше, че не стреля със сачми, но въпреки това един от вълците се прекатури. Прозвуча нов изстрел, а след него и още един с високия напев на пушката на Дейви, която звучеше като тенор в сравнение с баса на ловджийската пушка на Арни.

Тук нещо не се връзваше. Карин бе нападната от три вълка, но истината бе, че те я принуждаваха да слезе от верандата на ливадата. Само един от тях би могъл да я разкъса, докато Арни кихне. Ножът й не преставаше да нанася удари, а освен писъците и изстрелите, той долови характерното хрущене, когато ножът се забиваше в нечия плът. Въпреки че кръвта блестеше със сатенена лъскавина в нощта, нито един от вълците не падаше, нито пък се чуваше скимтене от болка.

Арни зареди отново и се прицели в друг вълк, който бе на самия край на глутницата. Стреля, този път готов за отката на високо калибрения патрон.

Усети удара право в прояденото си от артрита рамо. Намръщи се от болка и зареди отново.

„Стар съм вече за такива неща — помисли си той. — Мили боже, върни ми младостта само за пет минути.“

Повече не му и трябваше, след това добрият господ можеше да го отведе, след само пет минути със силата и очите на млад човек.

Две глутници вълци отнасяха нанякъде жените, а той не бе в състояние да направи нищо. Поне можеше да убие някой и друг вълк и така да улесни тези, които щяха да свършат важната работа. Арни не се гордееше с постижението си.

Но… нали стреля два пъти, а Дейви даде поне дванайсет изстрела. Къде бяха мъртвите вълци?

Арни бе сигурен, че уцели първия право в гърдите, но не го видя проснат никъде по земята. Беше се изправил и вървеше наежен към него, със схванати крака, раззината челюст, в която стърчаха грозни зъби.

Той спокойно зареди отново, прицели се и нежно дръпна спусъка, толкова нежно, че някъде дълбоко в съзнанието си видя как старият му сержант, който ги обучаваше, се усмихва доволно, защото сержант Хоумър Абърнейти не би се усмихнал и на собствената си майка, дори и копелето гадно да имаше майка.

Пушката го отхвърли назад, този път доста по-силно, и куршумът събори вълка. Петдесеткалибров куршум за елени би трябвало поне да счупи някоя кост и да разкъса достатъчно плът, за да не може тази твар да се надигне отново. Ето че звярът бавно се изправи на крака и се понесе към него.

Някъде от дясната му страна, нов писклив екот му показа, че още някой стреля, последва двоен басов гърмеж, според който братята Ларсен също се бяха включили в играта, а това вече бе добре. Може пък да извадят повече късмет от него.

Вълкът свиваше и отпускаше крака в почти комичен танц, след това задните бутове се отпуснаха неподвижно на земята, изтласкаха се нагоре, насочвайки тежкото тяло в скок право към Арни, с широко раззината паст, готов да захапва, да разкъсва, да убива.

Не му оставаше време да зареди наново, а и нямаше никакъв смисъл.

По дяволите тогава. Арни отпусна пушката от едната страна. Ръката му попипа за миг мястото, където преди почти половин век се намираше щикът, но пръстите му не напипаха нищо.

По дяволите и с него тогава. По дяволите с всичко.

Ефрейтор Арнолд Дж. Селмо, Кучешки взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия, се изправи. Един ефрейтор от Кучешкия взвод, 7-ми полк, Първа кавалерия не се нуждаеше от кон. Първа Кавалерия бе заминала за Корея като пехотна част. Един ефрейтор от Кучешкия взвод нямаше нужда от пушка. Един ефрейтор от Кучешкия взвод нямаше нужда от щик. Щяха да му свършат работа и голите ръце, и шията на противника, а Бог бе свидетел, че ръцете му си бяха на място.

Арни Селмо протегна ръце и отправи молитва да не изпусне вълка, а да успее поне за момент да сключи пръсти около шията му.

А ако не успееше да се добере с пръстите си, то, свети Боже, нека поне да бъде със зъби.