Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Duke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Огненият херцог

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0207-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4556

История

  1. — Добавяне

Част втора
Новият свят

Глава 5
Чедата на вълка

Докъдето стигаше погледът, пътят се простираше прав като колосана панделка под светлината на набъбналата луна, но ако изскочеше някоя сърна от близките шубраци и се заковеше на място, заслепена от фаровете, бронкото щеше да излети в канавката.

Въпреки това татко натискаше безмилостно газта.

— Не сме говорили за стратегията — каза тихо той, без да откъсва поглед от пътя. Лицето му бе осветено единствено от светлината на таблото в някакъв ужасен зеленикав оттенък.

— За много неща не сме говорили. Сам ме учеше да не задавам много въпроси.

— Да, така е. Наближаваме. Дай ми едните очила за нощно виждане, а ти вземи другите.

Тори откопча предпазния колан. Две от кожените чанти, пълни с необходими неща за оцеляване, бяха зад седалките. Личеше, че са тежки, трябваше или да останат в багажника, или пък да ги пренесат на някакво кратко разстояние и чак тогава да заровят част от взетото с тях.

Той познаваше съдържанието им не по-зле от тайника, където бяха скрити — два малки преносими прожектора с резервни батерии, които се сменяха два пъти в годината, килограм пастърма и още толкова от восъкообразния шоколад, който не се топеше, лекарски комплект с малка аптечка, в която имаше почти всичко: от широкоспектърни антибиотици, до морфин, вистарил и демерол; дълъг ловджийски нож, марка „Гербер“, швейцарски армейски нож и комбиниран нож на специалните части, толкова смъртоносни остриета, колкото и в деня на производството им; комплект за подклаждане на огън; руло въже за катерене; няколко десетки презерватива, в които спокойно можеше да се пренася по малко вода, или пък можеха да послужат, за да се съхраняват в тях сухи кибрити, или пък дори по традиционното си предназначение; копия от четирите им паспорта, които биха преминали и най-подробната проверка, ролка водопроводна лепенка; таблети за пречистване на вода и филтри; кутия тампони; дванайсет златни монети кругеранд[1] и десет хиляди долара в банкноти по двайсет; олекотен спален чувал, натъпкан във възможно най-малката чанта — навремето, когато Тори бе още дете, спалният чувал бе с пух, но след това излязоха олекотените подобрени модели и съдържанието на чантите бе подновено; кутия за риболов, включително въдичарски прът и кукички, пера за поплавъка и черен пистолет „Ругер Марк“ първа модификация; резервен чифт къси чорапи и еластични полипропиленови пола и панталони на ластик, които спокойно можеха да станат и на татко, може би щяха да са му малко прилепнали, а също и на Тори, и на мама, въпреки че на всеки от тях щяха да стоят различно; огромни парчета покривка „Милър“, които можеха да се използват и за изолатор от влагата на земята или като покривало за навес; монокуляр на Цайс и чифт военни очила за нощно виждане.

Той извади две метални кутии и ги разположи на седалката. Отвори първо едната, а после и другата. Във всяка една от тях, в отделение, уплътнено със стиропор, за да осигури устойчивост при удар, имаше по един чифт очила с резервни батерии.

Тори извади едните, натисна копчето, за да провери зареждането, и остана доволен, когато то светна в зелено. След това включи очилата и подаде кутията на татко, който несръчно си ги сложи на очите. Татко направи нещо с едно копче на таблото и купето на бронкото потъна в мрак. След секунда изгаснаха и фаровете.

Тори вече бе извадил другия чифт и си ги бе сложил. Както повечето неща, очилата бяха скъпи, но татко и мама никога не пестяха от подобни неща. Идеята бе, че при непредвидени обстоятелства, независимо дали става въпрос за ядрена война или торнадо, те ще успеят да достигнат скритата ръчка над касата на входната врата, след това ще отместят плъзгащия се панел и ще грабнат чантата със спасителните провизии, на път към колата. Така ще могат да оцелеят, при това спестявайки си някои неудобства. В багажниците на колите имаше и по един резервен комплект, но съдържанието им бе доста по-ограничено. Тях винаги ги държаха в колите и трябваше да се съобразяват със съдържанието, за да преминат граничния патрул на канадската граница, или поне на теория, полицейска проверка.

Той включи очилата и светът се разкри пред очите му в синьо и черно, все едно че гледаше някой стар черно-бял филм по телевизията.

Сега вече луната хвърляше достатъчно светлина, за да може да види докъдето пожелае, въпреки че с очилата периферното му зрение се губеше. Внимателно тренираните рефлекси се върнаха. Тори автоматично започна да се оглежда от едната на другата страна.

— Най-добре да започвам да зареждам. — Кутиите с муниции бяха на пода и той не можеше да започне да зарежда пушките, без да се отвърже.

— Да, трябва. — Татко го погледна, когато разкопча предпазния колан, но не му каза нищо.

— Има много неща, които не си ми казал — промълви най-сетне Тори. — Дори не знам откъде да започна с въпросите. Всичките ли разкази на чичо Хоузи са истински?

— Всички ли? — поклати глава татко. — Не. Съмнявам се. Но много от тях — определено. Повечето от тези за Аезир и Ванир, да, те в по-голямата си част са истински. За Туата? Част от тях все още са живи. — Усмивката му стаи някаква негова си мисъл. — И Хоузи би трябвало да го знае.

— Ами вестрите? Те наистина ли са джуджета?

— Естествено — отвърна татко. — Въпреки че те… ами те са малко по-различни от картинките в твоите книги.

— Защо никога не си ми казвал за всичко това? За нищичко!

— Аз… имах си причини. — Устата на татко се изкриви. — Не исках да те забърквам. А пък толкова мразя да ме смятат за лъжец. Дори и майка ти не вярва… не вярваше дори и на половината, а тя имаше по-здрава причина от повечето да повярва.

„Или мама просто е искала да имам нормално детство, а не да обикалям да търся Скритите Проходи към Тир На Ног“ — мислеше си Тори.

Докато казаното си оставаше само част от приказките на чичо Хоузи, всичко беше наред.

Само че в мига, в който Вълчите Чеда преставаха да бъдат една приказка и нахлуеха през задната врата, положението ставаше коренно различно, макар и нито необичайно, нито учудващо. Именно тук идваше шокът, а именно че шок нямаше, въпреки че той се бе отправил по селския път, за да се изправи срещу Вълчите Чеда, и не изпитваше никакви съмнения.

— Като например златото ли? — попита Тори.

— Като например златото. Откраднахме го от Огнения Херцог, когато двамата с Орфиндел избягахме. Претопихме го и внимателно го продадохме на малки части. — Той се усмихна. — Това бяха основите на семейното богатство, въпреки че и майка ти го поувеличи. Дори много го увеличи — поправи се с усмивка той.

Тори взе кутия с патрони. Едва успяваше да прочете етикета на призрачната зелена светлина. На него бе написано Уинчестър Супер Х, 30–06. Пушките бяха старата марка „Гаранд“. Беше попаднал на подходящата кутия. Още по-добре.

След като нагласи пушката, Тори отвори кутията и извади патрон. Стори му се огромен, сякаш надут.

Тори бе стрелял предимно с 22-ри калибър, в повечето случаи, следвайки напътствията на татко или чичо Хоузи на стрелбището, въпреки че през последните си години в гимназията имаше един период, когато често хукваше на лов за зайци, но на това му дойде краят, когато мама се закле, че ще стане вегетарианка и никой повече няма да я накара да сготви още един заек било то на яхния, фрикасе или пържен.

Само че 22-ри калибър бяха малки патрони, докато 30–06 достигаха размера на средния пръст на Тори. И всеки един от тях бе облечен в домашно излят сребърен обков.

— Стриперите са отдолу — посочи татко.

Щеше да бъде наистина велико, ако успееха да измамят Вълчите Чеда.

— Хайде, казвай за стратегията. — Тори бързо подреди стриперите и зареди гаранда с осем патрона, като се увери, че предпазителят е спуснат, преди да затвори цевта, и едва тогава прехвърли пушката в поставката зад главите им. Зае се с втората пушка и прокле треперенето на пръстите си, докато изтегляше предпазителя.

Татко помълча няколко дълги минути, въпреки че мускулите на челюстта му играеха.

— Може и да не успеем да ги пипнем тук. Сигурно предполагат, че имаме всичко необходимо, за да се справим с тях, затова са отвели на безопасно място майка ти и приятелката ти и ако не се предадем, ще ги използват тях. Ако има как, заеми такава позиция, откъдето да имаш възможност да застреляш всеки, който се приближи, до която и да е от двете, докато аз им отвличам вниманието настрани.

— В противен случай, ако това не се получи, може първоначално да имаме възможност да убием няколко и с това да си останем. Едва ли ще успеем да постигнем нещо повече от това да им поразредим глутницата и едва ли ще успеем да стигнем до водача. Може и да не успеем да спасим жените веднага.

— Какво тогава?

Татко поклати глава.

— Всъщност не знам. За момента е ясно, че ако има как, ще се бием, а след това, ако се налага, ще се предадем. Мен ще ме пазят с четири очи, но тебе може и да не те вземат много насериозно. Изчакваш да ти се открие възможност да изчезнеш, и веднага трябва да се възползваш от нея. Ако забележа такава възможност, ще използвам думата „донякъде“ в изречение, или посфе на Вековния Език. Щом чуеш думата, действаш на мига. Няма да се колебаеш и да мислиш. Просто действай.

— А после? — Тори намести и втората пушка на поставката, след което се зае да подрежда стриперите. Татко не бе обмислил нещата достатъчно добре. Всички тези муниции трябваше да ги съхранява на пачки.

— Мисли и преценявай бързо, Ториан дел Ториан младши — каза татко. По лицето му за миг плъзна усмивка. — Имам да ти казвам толкова много неща, а не остана почти никакво време. Внимавай какво си пожелаваш, защото молитвите ти може и да бъдат чути. Не забравяй, че Туата и другите Старей могат да се превъплъщават в най-различни форми, но повечето не издържат на студената стомана. Когато се биеш, не използвай само ръцете си, но и ума.

— И не забравяй да си миеш зъбите след всяко хранене.

— Точно така — усмихна се татко. — Исках да ти кажа да се постараеш да запазиш чувството си за хумор, защото може да те постави в доста изгодно положение. — Усмивката му се стопи. — Достатъчно добър си с меча и би трябвало да можеш да победиш всеки, но това не значи всички. Какво друго? Ако успееш да избягаш, пред никого не разкривай истинското си име, освен ако не се налага да го използваш. Има и такива, които ще са ти признателни от името на Орфиндел, но не използвай това име без сериозна причина. То ще ти донесе власт и сила, но също така и безчет опасности. Някои ще решат, че знаеш прекалено много, а пък други ще са готови да ти окажат помощ единствено заради името.

Тори откри, че имитира жест, който често бе виждал да прави баща му. Сви десния си юмрук и удари с него дланта на другата ръка.

Татко поклати глава.

— Не, Аса-Тор е мъртъв много отдавна, веднъж Хоузи видя костите му.

Старият непавиран път прорязваше полята напред и отвеждаше към скупчени дървета, извисили се внушителни и заплашителни. Дълбоко навътре в гората нещо просветваше, но Тори не можа да разбере какво е.

— Има пътека — каза татко, — която пресича този път на около петнайсетина метра. Там ще карам по-бавно. Ти скачаш и тръгваш по нея. Очилата ще са ти от полза — обясни той, бръкна в джоба си и извади черен пистолет. — Тишината обаче ще ти е от още по-голяма полза.

Тори умислено бутна предпазителя и отвори барабана. Деветте куршума си бяха в леглата. Малък 22-ри калибър.

— Сребро — каза татко и му подаде малка кутия. — И тук има. Ще ти трябва точен и бърз изстрел, за да повалиш още първия, но пистолетът е сравнително безшумен. Не напълно безшумен, но с по-приглушен звук, отколкото Ругерите.

— А ти какво ще правиш?

— Ще продължа още малко напред, а след това ще се промъкна от запад. — Той сви рамене. — Или пък ще се изправя срещу тях и ще те чакам. Зависи колко внимателно наблюдават пътя.

Тори върна барабана на място и пъхна пистолета в джоба на якето си.

— Да не си забравиш сабята — каза татко.

Тори прехвърли колана през рамо и се пресегна към най-високия гаранд.

Татко протегна ръка и включи светлината на таблото, докато намаляваше скоростта.

— Скачай.

Стиснал пушката в едната ръка, другата празна, Тори отвори вратата и изскочи към неестествената нощна светлина.

В първия момент залитна, но след това се спусна в полето край пътя и със свободната си ръка отметна шубрака, за да предпази очилата за нощно виждане.

Колата избръмча надолу по пътя.

Полуприкрит в гъсталака, Тори застина неподвижно. Татко и чичо Хоузи го бяха научили, че това е най-добрият начин за засада при лова на сърни. И двамата настояваха, че е по-добре да заемаш позиция на земята, въпреки че сърните едва ли ще вдигнат поглед нагоре към някое дърво.

Но и заемането на позиция на земята си имаше предимства, стига да успееш внимателно да заличиш миризмите от тялото и дрехите си, стига вятърът да духа в благоприятна посока, стига да успееш да стоиш неподвижно.

Тори умееше да стои неподвижно, и сега така направи, въпреки че от студения вятър по лицето му щяха да потекат сълзи, ако не бяха очилата за нощно виждане.

Долавяше ударите на сърцето си и започна да ги отброява. Ако имаше някой на стража зад дърветата, може и да е забелязал нещо, но може и да не е забелязал.

Имаше нещо нередно в него, помисли си Тори. Би трябвало да тръпне от безпокойство заради това, което може да се бе случило на мама и Маги, направо да трепери от страх, но нищо подобно не се бе случило. Сякаш всичко, на което татко и чичо Хоузи го бяха научили, е било предназначено за този момент и той единствено трябваше да повтори заучените стъпки.

На светлината на очилата за нощно виждане непавираният път искреше с почти болезнена белота, леко затъмнен, но въпреки това ясно доловим на местата, където дърветата хвърляха сянка и закриваха лунната светлина. Но светъл или тъмен, пътят бе пуст, а…

Там! От лявата страна на големия дъб, точно от другата страна на пътя, нещо бе мръднало, а след това още веднъж.

Застанал малко под нивото на пътя, Тори бръкна в джоба и стисна с всички сили ръкохватката на пистолета.

С бързи, но плавни движения, вълкът излезе на пътя и пристъпи колебливо към Тори, въпреки че не смееше да излезе от сянката. Пристъпваше с изпънати крака, ту напред, ту назад, подуши въздуха няколко пъти и едва тогава излезе на осветената част на пътя, но почти веднага се дръпна обратно.

Очевидно лунната светлина не му се понрави.

Звярът бе огромен, поне веднъж и половина, колкото санбернара на семейство Петерсън, и въпреки че бе раззинал челюсти и дългите му зъби се виждаха ясно, животното бе много красиво.

Вълкът бе също нащрек.

Тори изчакваше, без да помръдва.

Едва ли щеше да има някакъв успех с другите, ако този вълк изчакваше умишлено там, а да сториш нещо, единствено за да се каже, че е сторено, си бе пълна глупост поне докато си в засада.

Вълкът пристъпи на открития път, след това затича, леко сумтейки, и се насочи към мястото от другата страна, където клечеше притихналият Тори.

Той бавно изтегли пушката, като внимаваше да избегне и най-незначителното шумолене на калъфа, пое я в протегнатата си ръка и с палеца внимателно изтегли предпазителя, така че усети щракването, без да издава и звук.

Едва тогава долови едно пшшшт на нещо, което прелетя във въздуха над него, и се извърна тъкмо в мига, в който нечий удар го порази право в лицето с такава сила, че очилата отлетяха на една страна, а пред погледа му затанцуваха звезди.

Заслепен, замаян от болка, той вдигна пистолета и натисна спусъка, а след това със задоволство чу гърмежа на 22-ри калибър и нечие ръмжене от болка.

Огромно смрадливо туловище го повали на земята и нечии пръсти впиха нокти в гърдите му, но той успя да задържи оръжието и заби цевта в неизвестното нещо, след което отново натисна спусъка.

Почти не усети ритането на пистолета, но нещото изпусна приглушено ръмжене и падна встрани от него в тъмното. Тори едва успя да се съсредоточи и забеляза, че съществото се запрепъва няколко стъпки, а след това рухна в изораната нива.

Тори бързо се извърна тъкмо когато вълкът бе скочил. Стреля отново, на сляпо, малкият 22-ри калибър, бълваше огън в тъмнината, а до него на земята се търкаляше готовата заредена пушка „Гаранд“.

В първия момент му се стори, че е пропуснал целта. Вълкът се приземи на четирите си лапи, сякаш бе готов да скочи веднага.

Но ето че светлината в лявото му око угасна и стана матова на лунната светлина, докато другото око, дясното, се бе превърнало в тъмна яма. Създанието рухна на земята и в същата секунда се отпусна, сякаш мускулите му се бяха превърнали в желе.

Тори се обърна към другия вълк.

Но… това не беше вълкът, вече не беше. Променял се е, докато се е готвел да го нападне, и сега, отпусната на хълбок върху изораната земя, лежеше неподвижно гола жена. Угасналите й очи бяха взрени в луната, бялата й кожа — прорязана от множество белези на корема, а на лявата гърда се виждаха две малки дупчици.

Вятърът измени посоката си и Тори усети смрадта на умрялата.

Погледна и към другия от Чедата, все още във вълчи облик, и си спомни нещо, което чичо Хоузи бе казал за Чедата, че били резултат от сношението на Фенрис с вълчица, че самият Фенрис бил роден след сношението на Дяволския Фокусник с вещица и как дори Стареите не успявали да разберат дали някой човек е вълк, който се преструва на човек, или човек, който се преструва на вълк. Поне това излиза, че беше вярно.

Усещането бе доста необичайно. Първия път, когато застреля сърна, го завладя същото необичайно чувство, едно съчетание от въодушевление и вина. Добре че улучи сърцето, защото ръцете му трепереха толкова силно, че едва бе успял да дръпне предпазителя на пушката и сигурно щеше да я изпусне, ако чичо Хоузи не беше положил ръка на рамото му, за да му вдъхне кураж.

Но това не означаваше нищо. Пред него лежаха две купчини гадост от мускули и кокали — едната просната на пътя, другата в разораната нива, при това не означаваха нищо за него.

От тази мисъл се почувства омърсен, а когато се сети, че си губи времето, докато мама, Маги и татко са някъде в опасност, му стана терсене. Тръсна глава, след това пропиля още няколко безценни секунди, докато открие очилата за нощно виждане и се увери, че се здрави, и, слава богу, работят. Прехвърли ремъка на сабята през рамо, след това зареди отново пистолета и го прибра в джоба и вдигна гаранда.

Затича по пътя и отби по пътеката, като се движеше възможно най-бързо и тихо.

 

 

Ръмжене и гласове се носеха откъм завоя пред него. Тори забави крачка и внимателно се огледа за нови стражи. Ето, това беше неудобното на очилата за нощно виждане. Сега наистина улавяше всичко около себе си по-добре от всяко животно, но зрителното му поле бе ограничено. На работната си маса у дома татко имаше бинокъл „Старлайт“ и тежък съветски прибор за нощно виждане, който си бе купил и който Тори би предпочел в този момент вместо очилата, които носеше.

Някаква прекалено ярка светлина изригна сред листака пред него и разпиля искрящите си лъчи сред гората. След всяка бавна крачка Тори се оглеждаше, после пак пристъпваше, без да отмества пръст от спусъка на пушката.

Промъкна се на тъмна поляна и се отпусна първо на едното коляно, след това по корем и се запромъква по студената пръст, докато не стигна дънера на един огромен дъб.

Бавно и много внимателно, той подаде глава иззад дървото, докато можеше да вижда всичко пред себе си на сечището.

Бронкото бе паркирано, моторът — изключен, въпреки че фаровете бяха пуснати и насочени право срещу малка купчинка камъни.

Нямаше никой.

Татко е бил тук. И двете чанти бяха разкъсани, съдържанието им бе пръснато из сечището, сякаш преровени набързо и небрежно, но от него нямаше и следа, нито пък от мама и Маги.

Нито пък от Чедата.

Овален отсек пред камъните бе наситеночерен, дори и на светлината на фаровете и през очилата, но освен това петно, на сечището нямаше нищо необичайно.

Всички бяха изчезнали, а той бе прекалено далече в тъмното, за да забележи дали има стъпки и да се опита да тръгне по следите.

Тори вдигна очилата на челото си.

Дори и без тях, само на светлината на фаровете, овалното черно петно не променяше цвета си. А сечището си оставаше пусто.

Тори зачака. Не можеше да направи кой знае какво, а това, което му идваше наум, бе направо безсмислено, но не му оставаше нищо друго. Можеше или да се разкрещи, докато обикаля наоколо без посока, или да изчака.

Ако някой дебнеше да се появи, сигурно вече го бяха видели, но в противен случай… тогава най-доброто бе да остане неподвижен.

Застина на място и зачака.

Това бе най-трудният момент в лова, и най-важният урок. Когато бе на четиринайсет, му се струваше невъзможно, а чичо Хоузи се закле, че никога повече няма да води Тори в гората, ако продължава да шава и да се върти.

И затова чичо Хоузи, както обикновено, превърна всичко в игра, в която уж отиваха на разходка в гората, и при командата „Не мърдай!“ Тори застиваше, а при добро изпълнение после го чакаше някаква награда: или нова тока за колана, или нови сребърни копчета за любимата му риза, или нов разказ за Аезир и Ванир, а по-късно — монтиране на нов карбуратор на колата.

А което беше най-важното, чичо Хоузи го възнаграждаваше с усмивка. Това бе нещо изключително.

Докато Тори изчакваше напълно неподвижен, без дори да смее да диша дълбоко, се надяваше чичо Хоузи и в този момент да се усмихва вкъщи. Нито трепваше, нито помръдваше. Беше, както чичо Хоузи твърдеше, че е вярно за важните неща: и простичко, и трудно. Тайната, за да не мърдаш, бе изобщо да не мърдаш.

Започна да брои ударите на сърцето си, докато стигна до хиляда и започна отново. Луната бавно се издигаше и сенките се изместваха.

Това бе другото, което бе научил, докато дебнеха сърните: че гората никога не е напълно притихнала.

Някъде в далечината, по някоя самотна кола профучаваше, но нито една не бе завила по прашния черен път. Щеше да долови разликата веднага. Смътна далечна смрад на скункс се носеше из въздуха, но сигурно идваше поне от километър и повече. На Тори тази далечна миризма всъщност не му беше неприятна.

Над главата му, тихо драскане по съседно дърво му показа, че една катерица е тръгнала на нощен поход, но наоколо не долови звуците на други животни.

Опита се да прецени къде са другите и как са. Чичо Хоузи му бе разказвал, че светът е прорязан от изкусно построени Скрити Проходи, но това може и да бяха само детски приказки, въпреки че…

Беше чакал поне половин час, когато най-сетне се изправи на крака. Беше сам.

Стисна пушката „Гаранд“ в ръце и се изправи. Беше се схванал, но това не бе нещо необичайно. Винаги се усещаше болка, след като си стоял неподвижен.

Промъкна се внимателно към каменния куп. И двете кожени чанти бяха разкъсани отгоре до долу, а нещата в тях — унищожени: от спалните чували, до хапчетата в аптечките. Първата му мисъл бе да отдаде всичко на безсмислен вандализъм, но нещо не се връзваше.

Приближи се към бронкото. Тапицерията бе разкъсана, жабката зееше, всичко, което е било вътре, бе разпиляно, сякаш извършителят бе търсил нещо, нещо много малко.

Тори включи с палец фенерчето. На някои места имаше петна, всичко вътре беше мокро, но това сигурно бе станало, когато някой бе изпуснал пластмасова бутилка вода. Отпред миришеше на течност за чистачки.

Нито едно от петната не му приличаше на кръв и нищо не миришеше на смърт.

Добре.

Насочи светлината към земята. От страната на шофьора земята бе подгизнала, а работните ботуши на татко бяха оставили дълбоки отпечатъци по влажната почва. Беше скочил долу, не е взел пушката, защото тя лежеше на земята от другата страна на бронкото, и е тръгнал към камъните. Отпечатъци от лапи в и около неговите подсказаха на Тори, че Чедата са го последвали, докато стъпките от другата страна са били оставени или преди, или след това.

Татко се бе отклонил от пътя на няколко стъпки от колата и Тори загуби следите му в тревата, но определено водеха към купчината камъни. Тори ги последва.

Не видя нищо. Насочи фенерчето напред. Черният овал изглежда беше дупка, въпреки че в нея нищо не се виждаше, а и малкият фенер „Мегалайт“ не беше достатъчно мощен.

Зад него се чу леко прошумоляване. Той затегна пръста си на спусъка на пушката и направи още една стъпка напред. След само още една, щеше да се отдръпне от фаровете на бронкото. Щеше да се метне настрани, да заеме отбранителна позиция и единственото…

— Спокойно, Тори — прозвуча познат глас.

Тори се обърна и видя Дейви Хансен да куцука откъм дърветата, вдигнал едната си длан с разперени пръсти; гърдите му бяха голи, въпреки студа, а пушката му ARI5 бе стисната с цевта напред в другата ръка.

Тори не харесваше много Дейви Хансен. Дейви си беше затворен и си докарваше по някоя и друга допълнителна пара към инвалидната пенсия, като поправяше разни неща. Понякога му се струваше, че ненавижда умението на чичо Хоузи да поправя всичко, до което се докосне, по-добре и по-бързо, при това като услуга, без дори да иска да му плащат. Тори предполагаше, че стига Дейви да получава работата, която иска, няма да има защо да се оплаква и щеше да се въздържа да пуска забележки, но не беше сметнал за необходимо да обсъжда мнението си с Дейви.

Дейви кимна към дупката.

— Всички влязоха вътре, а след това тунелът заискри за момент, но само за момент.

— И ти само гледаше? — попита Тори и съжали за казаното в момента, в който го изрече.

Дейви само се усмихна.

— Да, само ги гледах. Видях как един вълк се превърна в мъж, застана до майка ти, извади нож и го притисна към гърлото й, за да се предаде баща ти, а аз само гледах как този върколак им върза ръцете и на тримата и ги спусна в дупката. През всичкото време само гледах. — Той сви рамене. — Разбира се, докато бяхме у вас, се опитах да застрелям шибаното изчадие, но единственото, което успях, бе да го раздразня. Уинчестър с рязана цев не ги засяга… случайно да имаш сребърни патрони? — попита той със саркастична усмивка.

— Много — отвърна Тори.

Дейви се стресна в първия момент, но след това кимна.

— Нещата се връзват — каза той. Във вените на Дейви Хансен течеше твърде много от кръвта на бойките норвежци, за да показва изумлението си всеки път.

— Ами те? — попита Тори. — Бяха ли…

— Добре? Всичко им беше наред, малкия. И на тримата. Жените бяха малко изподрани, а пък татко ти го фраснаха в корема, защото не се движеше достатъчно бързо според един, но ми изглеждаха съвсем добре, когато ги спуснаха долу. — Той сви рамене. — Според мен нямаше смисъл само да се набутвам. — Дейви се усмихна, сякаш бе казал нещо смешно, което само той можеше да разбере. — Тая работа ми стига веднъж за този живот, дори за два.

Тори спусна предпазителя на пушката си, след това я остави в бронкото, като внимаваше цевта да не сочи към Дейви.

— Заредена е със сребърни куршуми. — Със съвсем бавни и отмерени движения, той извади пистолета от джоба си, остави го върху багажника, а след това и очилата за нощно виждане. — И това също. Някои са се разпилели по земята.

— Не обичам пистолети. — Дейви остави пушката си с нежелание и пое гаранда, махна предпазителя и изтегли цевта, въпреки че движението освободи един от патроните и той падна на земята. Отново спусна предпазителя, наведе се и вдигна патрона и отново го върна в цевта. — А и като имам това, пистолет няма да ми трябва. — Отново сви рамене. — Сигурно ще дойде някой от града. У мен ли искаш да остане?

— Да. Но от друга страна, не ми се ще да измръзнеш. — Тори остави сабята и ножницата върху багажника и си свали якето. Би трябвало да му стане на Дейви, нищо че щеше да му е малко хлабаво.

Наистина нямаше значение. Метна якето на Дейви, след това прехвърли ремъка на сабята през рамо и тръгна към задната част на бронкото.

При резервните части за бронкото имаше фенер „Коулмън“ и празна раница. Само след секунда запали фенера и на бялата му светлина се наведе, за да прибере някои от разпилените по земята неща.

Двата пакета с пачките по двайсет долара, увити в пластмасова опаковка, бяха отворени, но захвърлени настрани. Кругерандите ги нямаше. Една от аптечките бе разкъсана, но другите си бяха цели. И двата спални чувала бяха съсипани, сякаш разпорени с бръснарско ножче, но мушамата бе непокътната. Пистолетите липсваха, но той откри два от тънките пълнители под разкъсаната раница, в която бяха поставили всичко.

Сигурно имаше някаква причина за всичко това, но Тори не успя да я открие. Беше учуден, че е толкова спокоен, като се изключи треперенето на ръцете му, докато пъхаше разни неща в раницата. След това се изправи за момент и бавно отвори и провери отделните елементи на комбинирания нож на специалните части.

— Оня, дето претърсваше, захвърли пистолетите в гората — каза Дейви. — Мога да ги открия, като се съмне.

— Ти пази това място — нареди Тори, вместо да помоли, докато вземаше пистолета си от багажника. Презареди и го пъхна на колана си.

Дейви кимна отривисто. Само веднъж.

— Ще се справим.

Тори му подаде двете пачки банкноти.

— Ако има нужда от нещо… — Когато Дейви го изгледа гневно, той вдигна ръка. — Няма да ми трябват там, където съм се запътил — каза той. — Ако ставаха за нещо, щяха да са ги взели.

— Нямам нужда от шибаните ти пари, Торсен — каза Дейви Хансен. — Но ще ти ги пазя.

Имаше една приказка, която чичо Хоузи разказваше за времето, когато един от народа Туата се опитал да залови Хонир с врата, която изчезвала, след като я прекрачиш.

Тори се надяваше да се справи геройски, също като Хонир, въпреки че го глождеха съмнения. Вероятно Чедата го очакваха в другия край на тунела.

Но какво друго можеше да направи? Да чака тук? Дейви щеше да чака. Всеки можеше да чака.

Пристъпи до ръба на тунела и светна с фенера към тъмното. Тунелът се спускаше право надолу около четири-пет метра и завиваше на юг. Вдлъбнатините и стъпките, издялани в стените, щяха да му дадат възможност да се спусне до основата.

Дейви му подхвърли края на едно въже с готов моряшки възел с малка примка, в която Тори да си пъхне крака. Той вдигна поглед. Другият край бе завързан за предния носач на бронкото. Дейви се изправи изпод колата, прехвърлил гаранда през рамо, стиснал в ръка навитото въже.

— Готов за спускане — каза той.

Тори затегна коланите на раницата и стисна ефеса на сабята.

Нямаше смисъл да изчаква повече. Можеше да използва и издълбаните вдлъбнатини и стъпки, но Тори предпочиташе да се остави в ръцете на някой съсед.

Седна на самия край на дупката и намести десния си крак в примката.

— Готов за спускане! — каза Дейви.

Бавно и постепенно, Тори прехвърли тежестта си върху крака и Дейви започна също така бавно да отпуска въжето.

Стиснал фенера в едната ръка, а с другата въжето, Тори бавно се снишаваше в тъмното.

— Късмет, малкия — бяха последните думи, които долетяха от горе.

 

 

Точно когато изхлузи крака си от примката и стъпи на твърдия каменен под, въжето поддаде и се изхлузи пред него. По стар навик Тори се наведе и грабна свободния край.

Семейство Торсен не оставяха недовършени неща. Въжето, което държаха в багажника на бронкото, бе за изкачване на планини и можеше да издържа невероятни товари. Якият сплитък трябваше часове наред да се търка в скала и дори би затруднило някой с остър нож.

Но ето че краят бе прерязан, сякаш с едно безпроблемно замахване на острие. Тори се опита да освети горната част на дупката с фенера, но тъмнината го обгръщаше отвсякъде, а над него сякаш бе изникнала скала.

Замисли се дали да не извика на Дейви, но се отказа. В тунелите се разнасяше удивително мощно ехо.

Е, нямаше смисъл да чака тук, не и след като тунелът щеше да го отведе някъде. Ако се налагаше, щеше да се опита да се изкачи по вдлъбнатините и стъпките, но не бързаше, вече нямаше защо.

Изтегли сабята, почувства се по-добре и закрачи бавно по тунела.

Формата му наподобяваше на яйце, обърнато с широката част надолу, ако човек си го представи разрязано. Можеше да докосне тавана там, където бе аркообразно извит най-отгоре. Подът бе леко заоблен и затова трябваше да върви в самата среда. Стените бяха каменни, грубо издялани, въпреки че никъде не личаха следи от инструменти. Протегна пръст. Усети топлина, но не много силна.

По-напред, тунелът завиваше наляво в нещо като арка, която отначало бе гладка, но стана доста по-неравна, докато вървеше напред. Следваха серия остри завои, а всеки отрязък от тунела бе не по-дълъг от три метра. На всеки завой стените бяха оформени в груби арки малко над главата му.

Цяла една вечност, по-късно нямаше представа колко точно, не долавяше никакъв друг звук, освен тихото съскане на фенера „Коулмън“ и приглушените удари на сърцето си.

Постепенно усети много лек хладен повей в лицето си, въпреки че не можеше да си представи откъде може да идва. Тунелът все пак бе задънен там, откъдето Тори се бе спуснал. Да не би това да означаваше, че отново се е отворил? Или нещо друго?

Забърза, с надеждата да намали разстоянието между себе си и нещото, което би могло да го преследва, като следваше завоите под арките.

Най-сетне една от арките пред него разкри познатата чернота. Тори спря за миг и му се стори, че долавя някакво съскане в далечината, въпреки че това сигурно бе фенерът. Отстъпи няколко крачки назад, внимателно остави фенера на земята, отстъпи още и спря под самата арка, за да се ослуша.

Да, някъде отдалече идваше съскане, може би подобно на звука от течаща вода. Когато надникна зад ъгъла, не видя никаква светлина пред себе си, само сивотата на пътеката, осветена от фенера, която като че продължаваше до безкрайността.

Отново вдигна фенера и потегли напред.

За момент му се зави свят и за малко не падна.

Каменната пътека напред бе оградена от нищото, освен на местата, където плоската каменна стена зад Тори се извисяваше нагоре много по-високо, отколкото достигаше светлината на фенера. Бавно и внимателно, той надникна в бездната и не успя да види нищо друго, освен сивите скали някъде в ниското. Пътеката, издялана грубо в камъка, също както и подът на тунела, изглежда нямаше страни. Тя просто свършваше. Тори бодна с върха на сабята, но откри, че зад мрака не се крие абсолютно нищо.

Все още долавяше звука на течаща вода, но по никакъв начин не можеше да определи дали идва някъде отгоре, или пък отдолу, или отпред. Единственото, в което можеше да бъде сигурен, бе, че не е зад него.

Пътеката, прокарана във въздуха, се простираше напред в тъмата и на него не му оставаше нищо друго, освен да я следва.

Скалата зад него скоро изчезна, погълната от мрака. Започна да си брои стъпките и стигна до шестстотин седемдесет и осем, когато забеляза, че чернотата се стопява и се превръща в сивота, която с приближаването се оказа нова скала.

Осемстотин и три и видя арка — доколкото можеше да прецени — същата като тези зад него.

Спря да брои, но след още сто забързани крачки я достигна, премина я и се озова в малка стая, където кръгли очи грееха към него в тъмнината. Преди да успее дори да си помисли да помръдне или да направи нещо, някой изтръгна и сабята, и фенера от омекналите му пръсти и груби силни ръце го сграбчиха над лактите и за раменете.

Съпротивляваше се, въпреки че съзнаваше колко е безсмислено, докато най-огромният вълк, който някога бе виждал, с поне деветдесетсантиметрови рамене, се показа от мрака и се изправи пред него. В някой друг момент би му се възхитил като на едно великолепно животно, с гъста грива в черно, сиво и бяло, но това наистина трябваше да остане за някой друг път. Въпреки това не можеше да откъсне очи, когато звярът се отпусна, сякаш седна на задните си лапи и вдигна предните.

И се преобрази.

Дългата муцуна се промени, някои от космите преминаха в плътта му, други измениха дължината си, а предните лапи се издължиха в дълги пръсти, по краищата, на които имаше жълти, но заострени нокти. Гърдите на мъжа, набраздени тук-там от белези, бяха покрити с гъсти черни косми.

Тънките устни на Чедото се извиха в победоносна усмивка, но очите му задържаха погледа на Тори и го накараха да се почувства като мишка, прикована от очите на змия.

— Поздравявам те, Ториан син на Ториан — изрече Чедото с груб нисък глас. — Приятелите ти те очакват и отпред, и отгоре.

Бележки

[1] Кругеранд — златна монета на Южноафриканската република. — Б.пр.