Джоел Розенберг
Огненият херцог (3)

Глава 2
Ториан и Хоузи

Иън Силвърстайн си бе сложил само предпазен набедреник, памучни къси панталонки и избеляла тениска с надпис „Дартмут“, спечелена при някакъв бас. Усети хладната рогозка под окосмените си бедра, преви се почти на две, докато му се стори, че подколенните сухожилия ще се скъсат. Трябваше да разгрее добре.

Разгряването бе една от тайните, ако не искаш да се нараниш или да скъсаш някой мускул или сухожилие. Като изключим славата, която се носеше за фехтовката, и то сред хора, които знаеха само да зяпат, седнали лениво пред телевизора, взрели се в Базил Ратбоун, който се преструваше, че губи схватката от Ерол Флин^[1] (Ратбоун бе фехтовчик от олимпийска класа, а Флин, дори и в моментите, когато бе трезвен, не можеше да вдигне шпага, за да се защити, дори от това да зависеше животът му), този спорт бе не по-опасен от шаха и значително по-безобиден от бейзбола и баскетбола. Един бейзболист можеше да улови фаулово подаване, баскетболистът можеше да се сблъска с друг играч или след отскок да стъпи накриво. Ами то и плувецът имаше опасност да се блъсне в стената на басейна, а всички онези малоумници на футболното игрище си заслужаваха това, което ги сполиташе.

Човек трябва да знае какво иска, особено ако разчитате единствено на себе си. Истинските опасности при фехтуването бяха скъсването на мускул или сухожилие, и то само ако не си разгрял както трябва. Иън Силвърстайн не можеше да си позволи здравна осигуровка извън студентската лечебница, нито пък да изгуби цяла седмица, за да се възстанови след дребна контузия, още по-малко да пропилее година, ако му се случи нещо сериозно. Затова разтягаше мускулите си, докато се почувства като Рийд Ричардс, и едва след това отвори сака с екипировката.

Иън не бе допускал, че Тори лъже за приземната salle d’armes^[2], поне не много, но бе приятно изненадан, че приятелят му изобщо не бе преувеличил. Вместо с обичайния циментов под, приземието бе с дървен под, отлично осветено с флуоресцентни панели и великолепно оборудвано, като се започнеше от лентата за загряване, до стойките с рапири, шпаги, саби и няколко странни меча за упражнения, каквито Иън не бе виждал, до електронните таймери, които му се сториха малко по-малки и доста по-точни от тези в колежа.

Колко ли е хубаво да имаш пари?

Още само три години, малкия, и ще открием сами. Не, май ще бъдат три и половина. Първо трябва да се приключи с бакалавърската степен, следва още едно лято преподаване на средно напредналите в Д’Арно, където дават тлъст бонус от десет процента ако някой се класира пръв на градско, двайсет процента — за регионално първенство, а после три години в Правния факултет и чак тогава идват парите.

Ще ставаш адвокат като татенцето, а?

Майка му стара, няма да е баш така.

Нямаше никакво желание да се сеща, но го очакваха десетки хиляди долари студентски заеми за изплащане. Имаше си план, който не само щеше да му помогне да върне парите, но и да останат за него.

Иън коленичи на лентата. Хубаво дърво, равномерно и гладко лакирано, със същата маркировка като на баскетболно игрище: плътна зелена линия очертаваше центъра на лентата, а две по-тънки отбелязваха ангард линията. Имаше и две червени, плюс трета, за която Иън се зачуди каква е, които служеха за предупредителни линии първо при шпагите, а после при рапирите. Зоната за отстъпление отвъд линиите бе в по-тъмно дърво и младежът реши, че разликата е минимална и едва ли някой ще успее да се възползва от нея, но когато стъпи там, установи, че при всяка крачка и всяко преместване дървото проскърцва и стърже, все едно че някой драска с тебешир по дъска. Така всеки би имал достатъчно време да забави крачка, преди да се блъсне в някоя от стените.

Иън не посегна към подредените рапири. По-скоро би взел чужда четка за зъби. Отвори ципа на сака, извади гуменки и любимата си рапира за упражнения.

Тя не бе чак толкова специална като електронния му меч, но захватът бе същият, а просъскването на острието бе истинско удоволствие. Освен това бе и значително по-евтина, ако я повредеше.

Остави си маската, панталоните и пластрона върху сака, но задържа ръкавицата. Нямаше нужда да се обременява с всички тези неща, след като нямаше никого срещу себе си.

Нахлузи ръкавицата, хвана леко дръжката, след това се съсредоточи: прибра пети, дясното стъпало — насочено към лентата за фехтовка, лявото — под прав ъгъл, дланите — извити навън. Стойката е безкрайно важна при фехтовката. Научиш ли се да държиш тялото си правилно, бързината и контролът остават за по-късно и тогава всичко си идва на място от само себе си.

Изпъна гръб, рапирата бе в положение сиксте, отпусна цялата си тежест на стъпалото под пръстите, готов да се втурне напред при най-малко…

Оттласна се с левия крак, петата му усети твърдостта на пода, след това направи дълга стъпка напред с десния и пълно разтягане; китката му бе вдигната така, че да задържи върха на оръжието на една линия с рамото, а самото оръжие насочи точно към мястото, където би се намирала подмишничната ямка на въображаемия опонент.

Идеалната линия. Беше чудесно да се докоснеш до нещо съвършено.

— Отлично, господине — прозвуча глас зад него.

Само преди година Иън сигурно щеше да се стресне при звука, но по време на турнирите имаше какви ли не неочаквани звуци и човек трябваше да се научи да ги пренебрегва, иначе щеше веднага да се разсее от затръшването на някоя врата и някой не чак толкова придирчив веднага щеше да отбележи точка, а за Иън щеше да остане нищо, една голяма нула, никой нямаше да му подари точки, затова трябваше да се бори за тях.

Свали острието и се извърна бавно и елегантно.

Не беше трудно да се разбере, че петдесетинагодишният мъж е бащата на Тори. Имаше същото телосложение, дребен, малко над среден ръст, със същата буйна светлокестенява, към руса коса, обрамчила лице, почти толкова квадратно като носовете на ботушите. Силно развитите мускули на бедрата изпъкваха под стегнатите дънки. Бе облякъл бял плетен пуловер с яка, който сякаш бе купен от селото Стърбридж, въпреки че Иън бе виждал каталога „Дива“, от който ги поръчваха, защото и пуловерите на Тори бяха от него.

Никой не би ги сбъркал за братя. Годините, прекарани на слънце и вятър, бяха прорязали бръчки по мургавото лице, а на някога правия му нос сега се виждаше леко изкривяване, сякаш е бил чупен. Едната страна на лицето му бе пресечена от белег, който приличаше на Хайделбергския белег^[3], който бившите нацисти, тренирали отбора от Дартмут, сигурно са дооформяли с червен грим.

Като се изключи това, че Хайделбергският белег бе тънка побеляла линия, изключително внимателно оставена да заздравее, без следи от шевове, този на бащата на Тори приличаше на дълга бяла гъсеница, закачила се за бузата му.

Той придаваше заплашителен вид на усмивката му.

— Ти сигурно си Иън Силвърстоун? — попита той. Гласът му бе дълбок, но много по-тих, отколкото Иън си представяше.

— Да, господине — каза Иън и пъхна рапирата под мишница, за да си свали ръкавицата. — Иън Силвърстайн, господине. Тори каза, че няма да има проблем да използвам тази зала — посочи той лентата за фехтовка.

— Аз съм Ториан Торсен — отвърна по-възрастният мъж и пое ръката на младежа. — Съжалявам, че ти сбърках името. Все превеждам имената. Разбира се, че можеш да използваш залата, когато пожелаеш. Ти си гост в дома ни. — Дланта му бе здрава, мазолеста и мускулеста. Стисна силно ръката на Иън, но без да го кара да се чувства като на състезание по канадска борба.

Иън одобри този подход.

Торсен наклони глава на една страна.

— Предимно с рапири ли се занимаваш? Или ми се стори, че има и елементи от меча, когато се отдръпваш?

Иън се усмихна.

— Надявам се да не е така. Няколко месеца се занимавах със саби, но май съм по-добър с рапира — каза той и вдигна ръка, за да подчертае негодуванието си. — А с нея съм много по-добър, отколкото с шпага и значително по-добър, отколкото в онази дивотия в свободен стил, дето Тори си пада по нея.

Дали не долови едва забележима сянка на неодобрение у Торсен? Я да върви по дяволите.

„Когато така нареченият ми баща ме изхвърли от къщи, единственият начин, по който можех да се издържам, бе онова, което Бенджамин Силвърстайн наричаше «ония робинхудовски простотии», и затова се налагаше да съм добър. Наистина съм добър с рапира и, като изключим гнусната пролетна ваканция, когато залата е затворена, винаги има начинаещи, които искат да започнат уроци с рапира, а пък аз нямам време за играчки и забавления.“

Фехтовката може и да е спорт, хоби за някои, но Иън не можеше да си позволи да има хобита. Цели и хобита бяха напълно несъвместими. Иън се бе заемал с покер, с катерене, а след това и с фехтовка поради една-единствена причина — за да се издържа. Изостави това, което му допадаше най-много, катеренето, веднага щом стана ясно, че то отнема прекалено много време и пари, докато станеш достатъчно добър, за да преподаваш или да те поканят за гид. Зае се с фехтовката и напредна бързо, а всеки глупак, който не зависеше от картите, можеше да изкара пари на покер, ако играеше разумно и предвидливо.

Просто трябваше да си познаваш играта.

— Не ти ли харесва свободният стил? — попита Торсен.

— Не че не ми харесва, господине — поклати глава Иън. „Може да си мисля точно това, но няма да ти го кажа.“ — Не че не ми харесва. Просто рефлексите ми са най-подходящи за рапира и някак не ми се удава да ги променя така, че да стават за шпага, нито пък похватите, нито пък нагласата за времето. — Май не се получи много добре. Самата мисъл, че фехтовчиците, които не ползваха рапири — фехтовчици с тежки оръжия, както се наричаха често с презрително сумтене — имаха различна нагласа за времето от фехтовчиците с рапира, не му допадаше особено.

Може пък и да бяха прави.

Той опита друг подход.

— А освен това, може и да съм побеждавал Тори на два пъти от дванайсет, но ми се струва, че това е един доста потискащ резултат. — Това беше твърде преувеличено, но не чак толкова, колкото на него му се искаше. Тори бе страхотен фехтовчик. А когато се съобразяваше с правилата на свободния стил, където целта е да докоснеш противника без значение къде — независимо дали с острието или с цялата дължина на оръжието, той бе във вихъра си.

— Сигурно е така. — Торсен пропука с кокалчетата си. — Рапирите са приятни. Искаш ли да направим един спаринг за няколко минути? Аз май… ами от доста време не съм държал рапира.

Той вече се бе отправил към металносивия шкаф в другия край на залата, когато Иън кимна.

След като бе чул как Тори говори за някои от странностите на родителите си, и особено след като бе забелязал как Тори избягва дори да споменава някои от странностите на родителите си, Иън нямаше да се учуди, ако Торсен извадеше ризница и шлем от някой шкаф. Само че единственото, което той извади, бе изключително обикновен комплект за фехтуване със стара, но очевидно удобна горна част и ръкавица от по-тънка кожа, отколкото ги произвеждат напоследък, но без да е нещо изключително.

Торсен си свали пуловера и Иън веднага оцени едрите изпъкнали гръдни и раменни мускули, въпреки че ония яките, които непрекъснато помпаха във фитнеса, досега щяха да са обръснали всичко, което стърчеше по гърдите и раменете на Торсен.

А и познатите на Иън, които се занимаваха с бодибилдинг, не бяха петдесетинагодишни. Не беше справедливо да оценява Торсен по стандартите на младеж, няколко поколения по-млад, а освен това той бе фермер, а не бодибилдър.

Иън посегна към сака.

Торсен може да се бе занимавал с това доста отдавна, но съвсем не бе забравил как трябва да се облича. За броени минути си обу подходящи обувки и сложи пластрон, без да се занимава да събува дънките, за да ги смени с по-удобни панталони специално за тренировка.

Избра си рапира от стойката, внимателно проследи дължината и подръпна тъпия край, след това проряза въздуха с няколко замаха и я вдигна, за да поздрави противника, преди да спусне маската над лицето си.

Иън се стегна, поздрави на свой ред, дръпна и своята маска и отстъпи назад.

— Да започваме — каза Торсен, присви небрежно колене с ниско насочено острие.

Иън зае отбранително положение. Ако Торсен се биеше като Тори, щеше да се окаже труден противник. Въпреки че едва ли щеше да е като начинаещите, у него нямаше неумели движения.

Торсен го блокира веднага, острието на сиксте. Иън се опита да парира, но Торсен отби и щеше да спечели точка, ако Иън не бе отбил, докато отстъпваше. Иън нанесе секонд, любимия си удар, но Торсен се измъкна и вдигна острието на Иън нагоре, приведе се напред за нисък допир от страна на Иън, а рапирата му разряза въздуха, сякаш тежестта й не съществуваше, сякаш бе холограма на рапира.

По дяволите, по-възрастният човек имаше яка китка.

— Браво — каза Иън. Не виждаше лицето на Торсен иззад решетъчната маска, но усещаше, че той се усмихва.

Нека се усмихва. Сега идваше ред на Иън.

Заеха позиция отново, но този път, още с първия удар, Иън бе готов за удара по острието. Свали върха и го отпусна, така че противниковото острие да увисне във въздуха. Веднага проби защитата на Торсен, сякаш тя не съществуваше, и отбеляза точка с докосване по външната страна на бедрото.

— Браво, и това беше много добре — каза Торсен с тихо ръмжене и отдръпна острието си, което бе на сантиметри от гърдите на Иън. — Печелиш точка.

След няколко подготвителни подвеждащи удара и париране, Иън отбеляза втората си точка с измамно замахване, което започна високо, но свърши ниско, докосвайки по-възрастния си опонент отстрани, на талията. Следващия път Торсен предвиди замаха на Иън и с великолепна преценка за времето отклони острието на младежа, докосвайки го с върха по гърдите. Когато се опита да приложи същото движение върху Иън, той сякаш го очакваше и докато отбиваше удара, успя да го докосне по рамото секунда преди Торсен да го е закачил.

По същия начин протичаха и нещата с Тори. Торсен успяваше да мисли предварително и предвидливо, но рефлексите му го предаваха. Тялото му не приемаше заострения връх на оръжието като определен момент, който поставя край на нещата с първото докосване, след като същият този връх можеше да го докосне и след това. Този проблем бе често срещан сред почитателите на шпагите, когато им се наложеше да разчитат на рапири. Фехтовката бе предназначена за смъртоносни дуели, където единият от противниците трябва да убие опонента си или поне да го рани смъртоносно с един удар. Печелеха се точки, ако уцелиш триъгълника, очертан от раменете и слабините.

Ако се биеш наистина, всяка рана в тази област ще бъде много сериозна, а през вековете, когато медицината не е била особено напреднала, най-вероятно — смъртоносна.

Шпагата бе измислена именно с тази цел по време, когато повечето дуели са се водили до проливането на първа кръв, където каквато и да е рана, без значение колко е незначителна, прекратяваше дуела. Цялото тяло бе цел, а повечето от върховете на шпагите отбелязваха точка при докосването на ръка или крак.

Торсен се опита, но не можеше да не се противопостави на стила с шпагите. Когато атакуваше, той проявяваше тенденция веднага след успешно париране да нанесе незабавен рипост. Избягваше устремните нападения и рискованите маневри, при които острието щеше да има значително ускорение пред това на противника. Той се биеше срещу рапирата, не срещу фехтовчика.

И въпреки всичко, възрастният човек бе страшно добър, не можеше да му се отрече, а Иън направи всичко по силите си, за да спечели пет на три.

— Добър тур — каза Торсен и вдигна маската. Лицето му бе разтегнато в широка усмивка. — Тори каза, че си добър с рапира, но не ме бе предупредил, че си чак толкова добър. Така, това достатъчно ли е, или да продължим в свободен стил?

Предложението бе така направено, че Иън нямаше как да откаже. Той отново спусна маската.

— Дадено, господине! — отвърна.

Това, което Тори наричаше свободен стил — Иън никога преди не бе чувал този термин да се употребява при фехтуването — си беше чист бой с шпаги с леки изменения. Тук двубоят не приключваше с едно докосване, въпреки че този, който бележеше точка, нямаше как да отбележи нова поне две секунди след първата. Три докосвания до ръката прекратяваха двубоя.

Този стил се бе разпространил в клуба по фехтовка в университета, особено сред новаците, които се опитваха да достигнат нивото на средно напредналите. Беше забавен стил, който поощряваше доста удари на остриетата, включваше много подскоци, отстъпване и ненадейни движения, също както по филмите.

Този стил, освен всичко друго, противоречеше на почти всички рефлекси, важни за добрия фехтовчик. След началния сблъсък, съсредоточен почти изцяло във върховете на оръжията, Торсен остави незащитена страна, през която се оказа, че не може да се проникне, отвърна на ударите с елегантно кроазе, което веднага отклони острието на Иън все по-навън и го докосна в средата на корема, а след това без всякакъв проблем парира свободната атака на младежа. Иън бе научил от Тори колко е важна атаката след докосване, особено през първите пет секунди.

Докосване по ръката, докосване по голото коляно на Иън, ново докосване по ръката и финално кроазе, с което турът по свободен стил приключи с убедителна победа.

Всичко стана бързо, но не достатъчно бързо. Тениската на Иън бе мокра, очите му толкова силно пареха от стеклите се капки пот, че му се прииска да си сложи лента на челото.

„Боже мои, господине, какъв ли сте били преди двайсет години? — мислеше си Иън. — Ако на това му казвате, че не сте във форма и сте позабравили, когато сте на петдесет, какъв ли фехтовчик сте били на двайсет? Сигурно на олимпийско ниво.“ Иън бе сигурен, че в нито един американски олимпийски отбор не е бил включен Ториан Торсен. Именно затова той бе така скептично настроен към твърденията на Тори за баща му.

Но това не бе най-важното. Дълбоко в себе си, Иън не вярваше да има баща, който не се напива до смърт и да не те пребива, когато някое дело се скапе или пък когато някоя тръба се спука, или когато е махмурлия. Като че ли Иън бе виновен за тези неща. Като че ли бе негова вината, че мама почина от рак.

Но кой е казал, че животът е справедлив? Това бяха едни от любимите думи на баща му, а и той ги повтаряше толкова често, че ти се набиваха в главата.

Торсен се усмихваше, но вече не толкова широко. Свали маската и ръкавицата и протегна ръка.

— Така — каза той. — Приятно е да видиш, че не си забравил съвсем как се използва меч. По-късно трябва отново да ми дадеш шанс.

На Иън му трябваше един миг, за да си поеме дъх.

— С удоволствие, господине — рече задъхано той.

Торсен кимна.

— Много си добър с рапира и изключително обещаващ.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Иън.

Усмивката на Торсен се стопи и с нея сякаш изчезна и топлината в залата.

— Не. Просто съм искрен — каза той, поклати глава и вдигна ръка. — Не исках да те обидя и се извинявам, ако неволно съм те засегнал. — Усмивката отново се появи. — Наскоро да си похапвал?

— Не съм, господине. А и наскоро не съм изпивал пет литра студена вода наведнъж. Щом си взема още един душ и се приведа във вид, приличен за пред други хора, веднага бих потърсил храна.

Торсен се разсмя.

— Жена ми е виждала достатъчно потни мъже в спортни гащета. Я първо да те напоим и нахраним. Освен това — добави той, — все още не си се запознал с Хоузи.

 

 

Останалите се бяха събрали около кухненската маса. Тори и Маги избягваха да се поглеждат, което веднага подсказа на Иън, че са били заедно, въпреки че къде ли? Точно срещу кабинета на Карин Торсен?

Торсен погледна Карин — Иън не можеше да се сдържи да не мисли за нея като за Карин — тя бе прелестна — а след това Карин погледна Торсен.

Хайде, стига, стига, сгълча се сам той, Зайда Сол нямаше да погледне с добро око на това, че имаш нечисти помисли за домакинята.

Това, разбира се, не беше истина, не съвсем. А дори и да беше така, защо да му пука. Отдавна починалият му дядо винаги подчертаваше, че нещата, които са ти в главата, са си само твоя работа, стига да си останат там, и че това, което става в дома ти, пак си е твоя работа.

От този съвет до момента, в който вече нямаше никакво значение, че пребиваш от бой собствения си син, когато се напиеш, стига никой да не разбере, имаше една-единствена крачка.

— Заповядай, седни. Хоузи ще дойде всеки момент — каза тя и се наведе, за да налее димящо кафе в две от старите китайски чашки с чинийки. Много изискано, реши Иън.

— Кафе? — попита тя. — Или — бърз поглед към часовника — нещо по-силно? Имаме…

Тори поклати глава.

— Иън не пие.

Тя повдигна едната си вежда, а Иън се насили да се усмихне.

— Затова съм толкова популярен — обясни той. — Иън „Назначен на длъжността шофьор“ Силвърстайн. Така ми казват.

Усмивката й озари цялата стая.

— Така звучиш като евреин мафиоз.

Той отвърна на усмивката и се опита да се държи непринудено. Само че беше притеснен и никога не успяваше да се държи непринудено, когато бе притеснен.

Не бива да пиеш никакъв алкохол, дори и този, който се съдържа в сиропите за кашлица, защото ако не пиеш, няма и да се напиеш.

Не вдигай ръка на хората, които обичаш, защото така никога няма да ги удариш.

Никога не се оплаквай, защото на никого не му пука.

И никога, ама абсолютно никога, не преставай да търсиш начин да си го върнеш.

Не му беше приятно, че ще практикува право, вместо да се занимава с нещо полезно. Щеше да извърта и манипулира правилата, прокарани от група законодатели по време на кратките почивки, докато не вземаха подкупи и не се чукаха със секретарките си. Ето, това беше правото.

Но дори и оръдието да бе корумпирано, то си оставаше оръдие. След няколко години щеше да има нова правна специалност, която според Иън щеше да е добре платена. Малтретиране на деца.

Какъв неподходящ термин за страха, с който живееш, че си казал нещо накриво, че си направил нещо лошо, за да се отървеш от мръсника. Но това нямаше да е за децата на бедните. Иън Силвърстайн бе живият свидетел.

Щеше да е трудно, но той смяташе да го направи, да вземе деца от домовете за сираци, също като Бенджамин Силвърстайн, и да накара копелетата, виновни за положението им, да платят, като ги изложи публично, но не и преди да им е прибрал паричките.

След десет години, най-много двайсет, думите Иън Силвърстайн слуша щяха да карат ония гнусни копелетата да се напикават от страх.

Дори и това да означаваше, че на Иън Силвърстайн му се налага да учи право години наред и че му предстоят още толкова години, в които да изплаща заеми, значи така ще бъде.

— Заповядай, сядай. Тори каза, че го предпочиташ черно — каза тя и го върна към настоящето, докато сервираше чиния със сладки пред незаетия стол.

Иън се намести на стола и се почувства така, все едно току-що е излязъл от обора и е седнал сред изкъпани чисти хора. По дяволите, та косите на Тори и Маги още бяха мокри. Да не би да са се къпали заедно!

Отпи кафе. Беше черно, но слабо, точно както Тори го бе предупредил.

Иън прецени, че за тях така е добре. Ако изпиваш безбройни чаши кафе през деня, по-добре да е слабо, колкото и типично по норвежки флегматичен да си. Иън предпочиташе да изпие една чаша кафе, силно, точно както трябва, но не можеше да свали маската и да обиди домакинята, като й го каже.

Тя седна точно срещу него, между съпруга и сина, въпреки че за момент на Иън му се стори, че ще се настани до него.

— Значи — каза тя — вие тримата имате ли някакви планове за следващата седмица?

Тори сви рамене.

— Мислех да се помотаем. Ще потренираме фехтовка, ще пояздим, ще посетим този-онзи, ще покажа на Иън и Маги една истинска ферма в Северна Дакота. Мислех да поработим над оградата на ринга за яздене, но виждам, че чичо Хоузи ме е изпреварил.

— И сигурно е свършил по-добра работа от теб — каза лениво баща му.

Иън се напрегна. Веднага усети този тон, тази едва доловима заплаха, обещанието за…

Не. Тори изобщо не се стегна. Само се намръщи точно както когато изразяваш несъгласие с някого, а не като в моментите, когато се чудиш кога ще изядеш следващия шамар.

Иън отпусна ръце под масата и ги стисна.

„Спокойно, малкия — каза си той. — При тях не е така.“

— Щом казваш — отвърна Тори, а гласът му смъкна осезаемо температурата в стаята.

Торсен вдигна недоволно ръка.

— Извинявай. Съвсем друго имах предвид. — Той се ухили. — Все пак едва ли има по-сръчен от Хоузи.

Тори го погледна равнодушно.

— Няма проблем, татко. А и ти си прав. Аз ще се заема да изрина оборите, а пък на Иън ще оставя да издои бика. — Той хвърли поглед към Иън. — Нали каза, че нямаш нищо против да поработиш малко.

— Абсолютно нищо. Само че това последното нещо много не го разбрах — засмя се Иън. — Не съм наясно с работата във фермите, но не вярвам да имате бик, а дори и да имате, съм дяволски сигурен, че не ми се ще да пробвам как се дои.

Всички се разсмяха при тези думи и не спряха дори когато вратата зад Иън проскърца.

— Хоузи! — Тори вече бе скочил от стола.

Иън се извърна и едва не подскочи.

Имаше нещо, което Тори бе пропуснал да му каже за чичо си Хоузи. Всъщност имаше доста неща, които Тори не му бе казал за чичо Хоузи, но първите две, които му минаха през ума, бяха, че той е доста над един и осемдесет и пет, а кожата му е тъмна като махагон.

— Ториан — каза той и подмина протегнатата длан, за да обвие дългите си ръце около Тори. — Радвам се, че си добре. — Имаше нещо необичайно в гласа му, една нотка на изтъняване, която странно защо напомни на Иън за бухането на бухал, въпреки че нямаше никакво обяснение. Освен това говореше леко завалено, но не като пияница, а говорът му не предизвика никакъв страх у младежа.

Хоузи бе висок и строен, все едно че мъж със среден ръст се бе разтегнал с около трийсет сантиметра повече отколкото трябва и същото това усещане се долавяше и в издълженото му лице с високи скули и дълга заострена брадичка.

Усмивката му не бе широка, но много истинска, а зъбите — снежнобели — бяха скрити зад много по-тънки устни, отколкото Иън би предположил. Носеше обичайните за района дрехи карирана риза и дънки. Крачолите на панталона му бяха напъхани в износени, но чисти работни ботуши. Неясно защо всичко му стоеше така, сякаш бе облякъл костюм.

Тори се обърна към Иън и Маги.

— Това е чичо Хоузи.

Иън се подразни. Тори можеше да каже нещо предварително. Семейство Торсен имаха пари и нямаше нищо лошо в това, че държат слуга, както нямаше нищо лошо в това, че семейният слуга е черен, ама скапаният Тори поне да беше благоволил да каже нещо.

Докато Иън се надигаше от стола, Маги вече бе скочила и поела ръката му.

— Аз съм Маги — каза тя.

— Хоузи Линкълн — представи се той и направи неуверена крачка напред.

— Иън Силвърстайн — протегна на свой ред ръка Иън. Пръстите на Хоузи бяха дълги и фини, каквито имат пианистите, и въпреки че ръкостискането му не бе стегнато, човек оставаше с впечатление за нещо крепко. Лявата му ръка, отпусната до тялото, бе присвита доста странно.

Завален говор, без да е пиян, отпусната лява ръка — на Иън му трябваше известно време, за да се сети. Някога Хоузи бе получил сериозно увреждане на дясната страна на мозъка и затова лявата му страна бе частично парализирана.

— Шалом, Иън — каза Хоузи с изключително чист акцент. — Nairn meod; ma shlom-cha?

Иън изобщо не бе очаквал да го поздравят на великолепен иврит. Остана онемял за момент, но след това изрови една дежурна фраза, станала в главата му.

— Ani lo midaber ivrit tov. — Което беше истина, защото той не говореше добре иврит.

Тори се хилеше.

— Значи и иврит, а?

— И иврит. — Усмивката на високия бе едва доловима, когато се извърна към Иън.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Хоузи, а думите прозвучаха напълно искрено, независимо че произнасяше всяка дума отчетливо и внимателно.

Карин бе на мивката и остави водата да се изтече, преди да напълни високата чаша. Постави я пред Хоузи, а той отпи внимателно една глътка, след това още една, и едва тогава пресуши половината и едва я остави. Имаше нещо странно в ръката му, но Иън не можеше да долови какво точно, а мъжът ги сви длани в скута си с жест, който бе напълно обичаен за него.

— Оборите са почистени, конете са добре, въпреки че по моя преценка Джеси не се движи достатъчно напоследък — каза Хоузи, а крайчетата на устата му едва мърдаха.

Лицето на Карин се изопна, въпреки че очите й грееха.

— Май ще трябва да я пояздиш, Тори, а ако накараш и приятелите ти да помогнат, значи това е цената, която се налага да платите.

Тори се разсмя.

— Ще го преживеем. Все още не съм я виждал. — Той стана. — Какво ще кажете да пообиколим плевнята, а после града…

— Вечерята е в шест.

— … и да се видим с Джеф във „Взрив-о-вкусно“, да кажем малко по-късно, след вечеря?

Тя се намръщи на тези думи.

— Доста дълго ще ви се наложи да вървите.

— Не е чак толкова дълго, само че ние ще сме с кола.

— И ще помолите Уле да ви докара, когато барът затвори?

— Няма да има нужда. Забрави ли, че Иън не пие?

Иън повдигна чашата си.

— Как да не пия. Поглъщам цели литри кафе.

— Като истински норвежец.

Иън се засмя и кимна с благодарност, когато тя предложи да му долее от слабото кафе.

В този момент се усети. Дланите на Хоузи не розовееха, нито бяха по-светли от кафеения цвят на лицето и останалата част от кожата му. Доколкото Иън виждаше, той бе еднакво черен навсякъде.

Не че това имаше значение, но бе необичайно. Цялото семейство бе необичайно: от майката, която инвестираше акции на три хиляди километра от Уол Стрийт, до бащата — невероятно умел фехтовчик, на когото му оставаше достатъчно време, за да проследява набезите на вълци, до високия, черен така наречен чичо.

„Не се прави на глупак — каза си той. — Ти просто не си свикнал със сплотено задружно семейство.“