Джоел Розенберг
Огненият херцог (15)

Глава 14
Среброчел

Фрида… не, Фрея… вършеше нещо край огромната печка в ранния утринен хлад, когато Иън, все още полузаспал се заклатушка към вратата и се уви в наметалото.

— Някакъв проблем ли има? — попита тихо тя. И Харбард, и Хоузи лежаха на леглата си, покрити с тънки одеяла, а Иън нямаше как да разбере дали наистина спят или просто са се отпуснали по гръб със затворени очи и си почиват. Стареите, както се оказа, нито хъркаха, нито се въртяха насън, нито се мятаха в леглата си.

Той поклати глава.

— Просто трябва да отскоча до нужника — отвърна той.

Тя се усмихна.

— Намира се…

— Знам къде е. — Той поспря за момент. — Ти не си ли спала?

Тя поклати глава.

— Мога да мина и без сън, когато се налага — отвърна тя тихо и погледна към леглата на Хоузи и Харбард. — А тази нощ имаше доста за вършене. Преправих някои от дрехите на Харбард за теб, а и докато сготвя… но всъщност няма защо да стоиш и да слушаш бръщолевенето на една старица, докато имаш нужда да се облекчиш, Иън.

Той затвори огромната врата зад себе си и пристъпи навън в бледосивия сумрак точно преди зазоряване.

По нищо не личеше, че навън е ставало нещо, освен ако не обръщаш внимание на това, как земята бе изорана около бунгалото. Беше тихо, може би дори прекалено тихо, като се изключи тръскането на пера от време на време, когато един от гарваните, кацнали на стрехите, се будеше за кратко, за да се настани по-удобно.

— Добро утро — каза той.

— Благодаря ти — отвърна левият.

Иън почти загуби контрол на пълния си до пръсване мехур.

— И на теб, Иън Силвърстоун, добро утро — продължи той. Гласът му бе дрезгав и натрапчив. — Струва ми се, че си спал добре. Май за последен път за много време напред. Или дори завинаги. — Погледна го втренчено, или поне му се стори, че гледа втренчено. Иън не можеше да разгадае изражението на птицата. Винаги му се струваше, че гарваните се втренчват страховито. След това се нагугуши, изтръска перата си, подскочи във въздуха и се извиси в кръг, за да изчезне в тъмното.

Другият гарван изграчи приглушено.

— Но обръщай много внимание на Мунин, Иън Силвърстоун, той винаги вижда тъмната страна на нещата. Всъщност е великолепен гарван, с невероятно умела човка, с която вади всички дребни гадинки от врата ми, но си остана един стар циник. — Той сведе човка. — А аз съм Хугин и ти пожелавам всичко най-добро, докато не се срещнем отново. — Той разпери широките си лъскави криле, скочи във въздуха и се понесе ниско над земята с широк размах, а после се издигна към тъмното небе.

„Върхът! — помисли си Иън. — Снощи някакъв леден гигант се опита да ме изяде, а днес едва не си опиках гащите, след като ме заговориха Хекъл и Джекъл от Тир На Ног. И продължават дами казват Иън Силвърстоун, сякаш съм някаква незалепваща повърхност.“

Той се упъти към нужника и реши поне пред себе си да твърди, че неудържимото треперене, което го обзе, се дължи единствено на утринния хлад.

 

 

Когато се върна, сивото в далечните дървета вече бе добило зеленикав оттенък, а Харбард… за Иън бе невъзможно да мисли за него като за Один; Харбард и Хоузи вече бяха на масата, а Фрея им бе сипала внушителни купчинки все още димящо месо и баница с някакви неизвестни зеленчуци и вече бе готова с чая.

Иън седна на стола, който тя му предложи, и отхапа. Месото, каквото и да беше то, Иън предпочете да не пита, изглеждаше крехко, но се оказа малко жилаво, въпреки че никой друг не забеляза.

Очите на Харбард, макар и безжизнени, тази сутрин бяха наред.

— Най-добре да ядете и да се отправяте на път, нали, Орфиндел?

Хоузи кимна.

— За мен е най-добре да тръгвам. — Той размаза капка чай, паднала на масата. — Обещах на Иън да се погрижа да се прибере у дома.

— Така ли? — Харбард погледна скептично Иън. — Той си спечели цяла ферма, като те пренесе надолу по планината, но ти съвсем не си в състояние да го възнаградиш сега, най-малкото не му е дошло времето.

— Не. Не става въпрос за дом тук. Той има нужда от Скрит Проход. За да се върне в своя свят.

Харбард се замисли за момент.

— Не.

— Не, защото не знаеш такъв, или не, защото няма да ми кажеш?

— Не, защото не можеш да продължиш сам, Орфиндел. Прекалено стар си за това, прекалено слаб. Имаш нужда от шампион.

— Може и да е точно така — отвърна равнодушно Хоузи. — Аз се наех да го върна жив и здрав…

— Да, но не си обещал, а…

— Чакай малко — прекъсна го Иън. — Как така не бил обещал? Ти пък как разбра?

Погледът на Харбард бе леден също като студения вятър, който бе блъскал Иън в гърба тази сутрин.

— Не обичам да ме прекъсват, Иън Силвърстоун. Не си го позволявай отново.

— Съпруже… — намръщи се Фрея. — Не ти позволявам да говориш така на госта ни.

— Както кажеш, както кажеш. — Харбард вдигна примирено ръце. — Този път ще го оставя да му се размине.

— Отговори на момчето — добави тихо Фрея. — Той си извоюва това право, да не кажа и повече.

— Аз…

— Отговори на момчето.

Харбард се намръщи.

— Е, добре, де. Първата причина, поради която знам, че той не е давал обещания, е, че обещанията го обвързват много повече, отколкото можеш да си представиш и едно негово обещание изобщо няма да подлежи на коментар. Другата причина е, че той определено не знае дали тук наоколо има или няма Проход, а той не би обещал нещо, което не е в състояние да изпълни. — Харбард сви рамене. — Обаче ако сърцето ти е от плява и вода, вместо от мускули и кръв, аз лично ще те заведа до някой Скрит Проход, който може да те изведе у вас, не че има… наблизо.

Иън се насили да се усмихне.

— Що не ’земеш да ме напиеш, та да ми дойде кураж?

— А?

— Или пък ако ’земеш да ми навиваш на главата още малко, току-виж нещата се променили. Искам да кажа, че ако „сърцето ми е от плява и вода“, ще ми помогнеш да се върна вкъщи? Ако съм един страхлив боклук, ще ме измъкнеш от тази каша? Ти да не ме имаш за вчерашен? — каза той.

Харбард се ухили. Иън го виждаше усмихнат за пръв път. Липсваше му преден зъб, но останалите бяха прави, бели и всички си бяха на място.

— Това изцяло зависи от гледната ти точка, малкия.

Иън откри, че Харбард му харесва, но някак си не му вярваше напълно. А пък у Хоузи имаше нещо, което създаваше доверие, нещо, което при Харбард го нямаше.

Нещата опираха именно до това. Той вярваше, че ако тръгне след Хоузи, може да се окаже опасно, но така нямаше да бъде предаден. Харбард пък лесно можеше да пусне тялото на Иън в никому неизвестен гроб и повече дори да не се и сети.

— Оставам с Хоузи.

— Чувствам се поласкан и приемам решението ти — погледна го Хоузи. — Ти ще ни прекараш ли от другата страна? — попита той Харбард и се обърна към него.

Мъжът кимна.

— Може да се уреди. — Погледна демонстративно Фрея, а тя поклати глава.

За миг лицето на Харбард помрачня, а жената не откъсна поглед от неговия, макар и само за минута.

— Не е честно да се моли за подобно нещо — каза тя.

— Тогава не моли, жено — отвърна той. — Но ако ти не го сториш, ще го сторя аз.

Тя изсумтя.

— Да не би молбата ти да има някаква тежест? Не си разменил и две думи с момчето, излезе и уби Мразника не заради това момче, а защото той прояви наглостта да заплаши дома ти и ти сега реши, че това ти дава правото да го молиш…

— Аз съм си аз.

Хоузи се усмихна.

— Според мен трябва да внимаваш, когато го казваш това, младежо. — Той се изправи и помести стола назад. — Сигурно очакваш много.

Лицето на Харбард се сви намръщено за миг, но мигът бързо отмина. Той вдигна примирено ръце.

— Да бъде, както ти казваш, жено. За нищо няма да моля.

Хоузи пристъпи към вратата и свали наметалото си от закачалката.

Фрея седна до Иън и го погледна в очите.

— Не те моля за нищо — каза тя и вдигна ръка, за да спре ръмженето, което се разнесе от Харбард. — Само искам да ти кажа, че ако Брисингамен попадне в ръцете ми, този път ще го пазя по-добре от миналия. — Усмивката й вдъхваше доверие, но не беше ослепителна, не замъгли мозъка му, нито пък го остави с болезнена ерекция. — Кълна се.

Хоузи вече си бе наметнал пелерината, наместил колчана и повдигаше раницата на гърба си.

— Нещата никога не остават същите — каза той.

Фрея се обърна към него, а по устните й пробягваше едва доловима усмивка.

— Аз съм си все още същата, Орфиндел — каза тя. — Или трябва да ти казвам Арвиндел, или Орфиндел, или Ирендел, или Хоузи, или каквото и да е истинското ти име.

— Ти винаги си била и винаги ще си останеш Фрея — каза той. — Имаше време, когато бях готов да тръгна да я търся, за да мога да ти я дам — усмихна се Хоузи.

— Имаше време, когато ти ми я даде.

Ето. Каза го. Хоузи не бе просто Орфиндел, нито пък елф, нито Старей, или както там се наричаха. Той бе Майстора. Иън потръпна. Чичо Хоузи на Тори, приятелят, с когото Иън пътуваше, се оказа самият Майстор.

Обреченият Майстор?

Да бе, ама защо не? Закусваше с Один и Фрея, защо пък спътникът му да не бе онзи, който бе построил всичко важно и значимо, бащата на джуджетата, същият…

— А ти позволи да бъде счупена и разпръсната — отвърна Хоузи и тихите му думи прекъснаха мислите на Иън. — Предполагам, че вече не би го допуснала, защото божествата на плодородието вдъхват много повече доверие, когато се оттеглят, отколкото в активния си живот, нищо че силите им намаляват.

Тя пристъпи към него, след това спря и скръсти ръце.

— Да не би да мислиш, че няма да мога… да го убедя, него, или дори и теб? Да не би да ме предизвикваш? — Устните й се усмихваха, но очите й не трепваха.

Хоузи сви рамене.

— Мисля, че няма значение. Мисля, че ти си убедена, че целта и начините за постигането й са така преплетени, че вече не би се опитала да ме прелъстиш, мен или Иън, само и само за да си върнеш Брисингамен, защото мисля, че си убедена, че да притежаваш огърлицата, носи проклятие, равносилно на убийството заради Златото на Отер.

Единственото око на Харбард проблесна застрашително и той се надигна с дълбоко ръмжене в гърлото.

— Какво иска да ми каже Вековният Бог? — попита Хоузи. — Да не би да си готов да признаеш, че тогава си бил по-млад и по-гневен? Може би ти се иска да кажеш, че твоят вид никога не е бил отговорен за това, как използва мощта си? — Хоузи поклати глава с тъга. — Едва ли. Мисля, че всички ще се съгласите.

Харбард кимна бавно.

Хоузи бе закопчал меча си, преметна лъка през рамо, но все още не го бе закрепил.

— Иън, време е да тръгваме. Харбард? Ще бъдеш ли така любезен да ни превозиш до другата страна. И то веднага ако е възможно.

— Да.

Фрея подаде на Иън голяма издута кожена торба.

— Тук има по един кат дрехи и за двама ви, храна за из път и една дрънкулка, както обещах — каза тя.

Харбард се замисли за момент.

— И още нещо, сигурно — каза той. — Благословията ти за момчето.

Тя поклати глава.

— Моята благословия ли? Той вече я има. — Тя докосна устни с пръст, а след това ги положи на челото му. — И винаги ще бъде с него.

 

 

Ограждението за коне около лебедката беше празно. Виждаше се само коритото със странна на вид вода, няколко наръча слама и малко зърно в широк съд. Ограждението имаше формата на U. Единият ръкав стигаше на няколко метра от реката, а другият се изкачваше по крайречието около тъмна пещера в задигнатия бряг.

Харбард първо стовари купата сено от лявото си рамо, а след това пусна и торбата зърно от дясното с такъв замах, че Иън си помисли, че зърното ще се разпилее, а след това пъхна два пръста в устата си и изсвири.

Прозвуча далечен тропот на копита и два коня изскочиха от пещерата с подскоци, които скъсиха разстоянието много по-бързо, отколкото Иън си мислеше, че е възможно.

Само че единият не беше точно кон. Конете нямаха по четири крака от всяка страна, които да се движат в пълен синхрон с бързина, несвойствена за нормалните коне.

— Слейпнир — каза Харбард, когато животното спря пред оградата и изсумтя с огромна сила, та около ноздрите му се разлетя толкова прах, все едно че бе ударил с копито.

Беше огромен, сигурно поне колкото породата Пършеран или Клайдсдейл, но по-дълъг. Нямаше нищо елегантно или приятно, когато човек погледнеше сплъстената сива козина и дългата несресана грива, която заприлича на Иън по-скоро на брада на старец, отколкото на конска грива.

Ноздрите му бяха с размерите на юмруци, разширени докрай, докато той риеше земята с копито.

Погледът, с който удостои Иън, може и да не беше особено любезен, но излъчваше интелигентност. Той задържа погледа на животното.

— Как успява оградата да удържи това не…

— Него — поправи го тихо Хоузи и го посочи с палец. — Него.

— Как го удържа?

Усмивката на Харбард беше рязка.

— Ограждението няма за цел да го държи вътре, а да пази другите навън. За да не бъдат изядени. — Той протегна на дланта си кървав къс месо и го подаде на коня. Мускулите под копринената кожа се стегнаха като въжета, главата на Слейпнир се стрелна напред също като нападаща змия и парчето месо изчезна. В същия миг Слейпнир се извърна и затича в галоп към пещерата. Иън трябваше да вдигне ръка, за да се предпази от облаците прах.

— Останал е при мен — каза Харбард по-тихо и замислено, отколкото Иън го бе чувал преди — поради същата причина, поради която и Фрея е с мен. Той е пожелал така, не аз. — Повика другия кон.

— Среброчел — каза той.

Конят бе черен, катраненочерен, черен като нощта, чисто черен, а козината му не блестеше, освен светлото петно на челото, от което започваше дългата, никога неподстригвана грива. И той бе огромен, но не толкова внушителен, колкото Слейпнир и си имаше нормалните четири крака, въпреки че те изглеждаха много по-дебели и яки.

В очите му Иън забеляза същия поглед: интелигентност, но без следа от любезност или топлота.

— Среброчел — прошепна Хоузи, пристъпи напред и вдигна ръка към муцуната. Ноздрите се разшириха също като на Слейпнир и за момент на Иън му се стори, че ще ухапе Хоузи, но той търпеливо позволи да бъде докоснат. — Отдавна не сме се виждали. — Обърна се към Харбард. — Мислех, че отдавна е умрял. А Сърт?

— Фрея мислеше, че Сърт е тръгнал след него — кимна Харбард. — Аз също. Браги пък беше убеден, че е така. Само че той се появи преди няколко години и аз реших, че няма защо да го отпращам. Фрея го язди понякога, когато и двамата са в настроение.

— Ами ти?

Харбард поклати глава.

— Не. — Извади една сбръчкана ябълка и я подаде на Иън. — Подай му я върху широко отворената си длан. Изпъни силно пръстите, да не забравиш! Той няма да те ухапе, но ще иска да си вземе ябълката.

Иън постъпи точно според инструкциите и конят изпръхтя над ръката му и пое ябълката на една-единствена хапка, която остави Иън невредим, но силно впечатлен.

— Можеше да ми откъсне пръстите — отбеляза той.

Харбард се разсмя.

— Можеше да ти откъсне ръката чак до рамото, ако му се приискаше. Това е Среброчел, самият Слейпнир му е баща с една от най-изключителните кобили на крал Улаф: наполовина кон, наполовина аезирец и наполовина магьосник.

Не станаха ли прекалено много половинките, помисли си Иън, но не го каза. Харбард не носеше на майтапи.

— Среброчел — рече Хоузи, — би ли ни придружил? Тръгнали сме за едно от Вековните Градища и много скоро може да ни потрябва бързият ти бяг.

Иън не се бе качвал на кон от детските си години, когато бе на лагер, но мисълта да язди, вместо да върви пеша, му се понрави.

— Ще се редуваме.

Хоузи го погледна така, сякаш изобщо не бе слушал, което може и да беше вярно.

— Среброчел може и да носи това, което се налага, и когато се налага. Но ние няма да го яздим, за да не си хабим собствените крака, а единствено ако сме в беда. — Той се обърна отново към коня. — Ще ти бъде ли приятно, Среброчел?

Иън не се учуди, когато конят кимна и гривата му се люшна като множество камшици. Нямаше да се учуди и ако проговореше. Животното отстъпи назад, след това се обърна и затича в лек галоп към оградата, прехвърли я с такава лекота, че Иън остана сигурен, че може да скочи три пъти по-високо и пет пъти по-далече, а след това заситни и застана пред Харбард, който нежно го потупа по муцуната.

— Хайде, ела — каза Харбард. — Ще трябва да впрегна Слейпнир за лебедката. Денят напредва, фериботът ни чака. — Той погледна Иън в очите. — Сбогом, Иън Силвърстоун. Вслушвай се в думите на Орфиндел, защото той знае също толкова, колкото…

— Колкото може да си позволи — довърши вместо него Хоузи с усмивка и намести раницата на рамо.