Джоел Розенберг
Огненият херцог (25)

Глава 24
Професия

Бранден дел Бранден се бе настанил зад масивното бюро на Огнения Херцог, а лорд Сенсевер бе седнал от едната му страна. За Тори това бе напълно справедливо, като се има предвид всичко. Беше правилно един благородник от Фалиас да заеме това почтено място, докато Венидир дел Анегир пристигнеше от Вечното Светилище, за да заеме полагаемото му се място като Огнен Херцог. Въпреки че имаше майори от Пламенния Род, които бяха по-старши от Бранден дел Бранден, и то не един и двама, нито един от тях не изяви желание, дори и временно да заеме мястото, било толкова дълго в ръцете на узурпатора.

Колко дълго? Тори подмина мисълта. Сигурно не беше много важно.

Ивар дел Хивал нетърпеливо крачеше напред-назад, докато се преструваше, че разглежда нещо в една от нишите или процепите, които украсяваха стената. Ториан дел Орвалд пък си седеше тихо в един стол в ъгъла, а единственото му око не пропускаше нищо.

— Как е Иън Силвърстоун? — попита Бранден дел Бранден. — Дадох нареждания на Джамед дел Бруно да се погрижи да му бъде оказана възможно най-добрата помощ. Лорд Сенсевер бе така любезен да изпрати най-добрия си хирург да го наглежда.

Сенсевер лениво рисуваше нещо с пръсти по гладката повърхност на бюрото.

— Така трябваше, като се има предвид всичко. И на него, и на теб ти дължа много. Говоря от името на Негова Непоколебимост. — Усмихна се топло на Тори, но без излишна любезност. — Ако не друго, подозирам, че новият Негово Топлейшество няма да настоява с претенциите на покойния Негово Топлейшество за Керниат.

— А Иън?

— Той ще се оправи, доколкото може. — Сенсевер се усмихна леко. — Бимдел изсмукваше отрова от раните по времето на баща ми.

Тори извърна поглед към чичо Хоузи и той кимна. Това кимване бе потвърждението, което очакваше. Иън щеше да се оправи.

Тори се тръшна на един стол до чичо Хоузи. Градището се бе превърнало в много по-уютно място, отколкото бе предполагал, че е възможно.

Щеше да му липсва.

— Нямаме много време — обърна се той към тъмнокожия мъж. — Трябва да вляза в Тайните Проходи и да се върна вкъщи. Ще трябва да ме отведеш.

— Ще дойда с теб, Ториан дел Ториан — намеси се Ивар дел Хивал с басовия си боботещ глас. — Само в случай че ти се наложи да използваш още един меч.

Тори кимна. Това бе основателна причина и ако се натъкнеха на беда, още един меч щеше да им е от огромна полза. Ако имаха късмет, татко, мама и Маги бяха успели да избягат на Чедата, а ако не бяха, вероятността Тори да ги настигне навреме, за да им помогне, беше нулева, но…

Хоузи поклати глава.

— Не мога да ти кажа къде са. Не знам.

Тори избухна.

— Хич не ми ги пробутвай такива, чичо Хоузи. Ти си построил това Градище. Всичко тук е пипнато от твоята ръка. Знаеш много добре къде се намира всеки Таен Проход, всяко скривалище…

Чичо Хоузи поклати глава.

— Вече не. Аз… то е странно, че именно аз отказах да повярвам, но е самата истина. Аз… — Той поклати глава. — Аз вече не си спомням кой знае колко. — Усмихна се тъжно и докосна слепоочието си с дългия, си пръст. — Може да се каже, че трябваше да имам повече доверие на Иън, но рискът бе прекалено голям. Аз… използвах един инструмент и изтръгнах знанието, а също и други неща, които огненият гигант искаше. Ако той успееше да победи, щеше да получи много малко. — Той махна немощно с ръка. — Както и ти, признавам с искрено съжаление.

Устните на лорд Сенсевер се свиха.

— Което означава, че не си чак толкова ценен, Орфиндел, и едва ли някой ще хукне да те преследва, нали?

— Умно. — Ториан дел Орвалд вдигна сбръчкания си пръст към челото. Маестрото по дуелите умееше да оценява хитрите стратегии. — Поздравление, Орфиндел, или както ти е истинското име.

Тори потръпна. Знаеше, че чичо Хоузи е различен, но да вземе апарата и да си го натика в собствения… ау.

Заваленият говор на чичо Хоузи бе по-забележим от обикновено и…

— Ти не го правиш за пръв път, нали?

Чичо Хоузи поклати глава.

— Не. Не е и за втори. — Той вдигна ръка. — Остави тази работа, Ториан. Просто я остави.

Огромната врата се отвори. Джамед дел Бруно, мрачен и навъсен, облечен в черно и бежово, следван от трима слуги вестри, влезе понесъл платинено плато, отрупано с узрели сирена и питки колкото юмрук, все още топли и ухаещи на мая. Тримата вестри — късите им пръсти бяха много по-умели, отколкото даваха вид — бързо разрязаха малките питки с по три замахвания на ножа и ги напълниха със сирене, а отгоре ги поляха със сос от някаква зелена билка, преди да ги подредят в малки чинии и да подадат на всеки.

— Сметнах, че една малка закуска би била много подходяща — каза Джамед дел Бруно, — независимо от часа. — Той се отдалечи в единия край на стаята, отмести гоблена и отдолу се показа стена, която изглеждаше напълно обикновено. — Покойният Негово Топлейшество държеше най-ценните си вина и ликьори тук — каза той, докато натискаше две точки с двете си разперени длани.

Тори кимна. Щеше да натисне и двете места, точно където тънката стена е достатъчно податлива, след това ще изчака, за да преброи до три, за да може скритият механизъм да приведе лостовете в точното положение, а след това щеше да удари стената на мястото между дланите си.

Джамед дел Бруно стори точно това. По лицето му може и да трепкаше тайнствена усмивка, когато нащърбената врата се отвори и разкри ниша, колкото гардероб, изпълнена с прашни бутилки, подредени легнали. Джамед дел Бруно внимателно избра една от тях, след това извади тапата с опитните си пръсти и напълни широките винени чаши с наситеночервената течност веднага щом един от вестрите донесе чаши.

Тримата вестри разнасяха хляб и вино и едва след малко Тори забеляза, че единият от слугите е Броглин.

— Моля те да ме извиниш, Броглин — каза той на езика на вестрите и пое чинията с една ръка, а чашата с другата. — И бих искал да ти благодаря за помощта, която ми оказа.

Джуджето се поколеба за момент, а след това сви рамене.

— Така и трябваше да бъде, Ториан дел Ториан — каза той на същия език. — Въпреки че те чака много, което да научиш за дискретността. Трябва ли всички да разбират, че съм готов да ти служа, независимо от цената?

Тори се изчерви.

— Че за какво му е на някого тук да знае езика на вестрите? — попита той.

— Защото знанието е нещо ценно — отвърна Ториан дел Орвалд на вестри. Той изсумтя. — Човек би предположил, че баща ти те е научил.

— Защото си струва да знаеш езика на тези, които са ти подчинени — отговори Джамед дел Бруно също на вестри.

— Защото е изключително ценно да знаеш езика на тези, които управляваш — каза лорд Сенсевер на същия език, широко усмихнат. — Да си член на управляващата класа, също изисква работа, не е ли така?

Чичо Хоузи сви рамене.

— Няма да имам нищо против да разбера за какво си говорите всички вие, но сигурно ще е прекалено много.

Не може да бъде. Чичо Хоузи да не разбира езика, всъщност езика, който сам бе създал. Толкова ли голяма част от мозъка си бе унищожил?

Тори запази спокойствие.

— Нищо важно, чичо Хоузи. — Той махна с ръка. — Само че трябва да намеря Скрит Проход, за да се върна у дома. Те нямаха кой знае каква преднина пред Чедата. Ще имат нужда от помощ, а всяка минута…

— Си е просто една минута — продължи Броглин на езика вестри. — И винаги ще си остане така.

Джамед дел Бруно кимна.

— Можеш и да им кажеш, ако ли не, ще им кажа аз.

За момент се възцари мълчание.

— Добре, тогава — каза Джамед дел Бруно. — Мога да ви покажа Тайния Проход, по който покойният Негово Топлейшество изпрати Чедата. Няма да е много трудно да им откриете следите, поне отначало. — Той се намръщи. — Имало е разни инциденти. Изглежда, някой е сипал доста силен пургатив в последното ядене на Чедата, преди да тръгнат. Това ще ги забави, поне докато не им се изчисти организмът. — Той доля още вино. — Винаги съм смятал, че една надпревара е много по-интересна, когато на плячката й се даде възможност да избяга.

— Значи трябва да побързаме. Дори и да успеят…

Чичо Хоузи вдигна ръка.

— Тори, Тори, прекалено малко вяра им имаш. Те ще се справят отлично, а не подценявай съседите си. Довери се на майка си и на приятелката си, както и на баща си. — Той помисли за момент. — И все пак, ако ни покажеш обратния път, Джамед дел Бруно, според мен няма да е зле младият Ториан, Иън Силвърстоун и аз да се върнем там, макар и за малко.

Вратата се отвори отново и влезе Иън Силвърстайн, преметнал раница през рамо. Беше облечен в черна туника с червено-оранжев кант и панталон, каквито обикновено носеха офицерите в Пламенния Род, но ботушите си бяха неговите, а мечът на кръста бе този, който чичо Хоузи му бе дал.

Лицето му наистина бе малко бледо, а походката не бе толкова наперена и уверена, както обикновено, но той се държеше изправен, може би малко прекалено изправен, въпреки че никак не приличаше на човек, когото нещо го боли, или който се страхува, че движенията ще го довършат.

Тори се усмихна.

— Разбирам, че вестрите са по-добри церители, отколкото се твърди.

Иън поклати глава.

— Амиии — каза той на английски. — После ще ти разкажа. Може пък дори да ми повярваш. — Потупа се по корема. — Имам чувството, че ще се разпадне, но поне не ме боли, а ми казаха, че… превръзката ще ме поддържа.

Той тупна раницата на бюрото пред Бранден дел Бранден.

— Освен това ми предадоха официалната признателност на Пламенния Род — продължи той.

Бранден дел Бранден се разсмя.

— Има такова нещо, въпреки че хич не ми се иска да взимам каквито и да е важни решения в момента. Новият Негово Топлейшество скоро ще тръгне от Висините и сигурно ще ме държи отговорен за всичко… прекалено.

Иън вдигна едната си вежда.

— Искам само толкова злато, колкото мога да нося, и да ме упътите към дома.

Тори си прочисти гърлото.

— Тъкмо за това говорехме. Всички си мислят, че мама, татко и Маги са имали достатъчна преднина и…

Иън сви рамене.

— Сигурен съм, че баща ти ще се справи, Тори. — Като че ли облак премина по лицето му, но само за миг. Ако ли не, всичко вече е свършило и ние не можем да направим абсолютно нищо, му идваше да каже. — И все пак там има още неща за довършване.

Тори отпусна ръце. Иън имаше право за това.

— Значи искаш вкъщи, така ли? Да се върнеш на училище?

— Да, бе — намръщи се Иън. — И за това ще поговорим.

Ториан дел Орвалд го огледа внимателно.

— Има и други възможности. Това, което външните хора наричат Стоманения Род, вероятно е много задължен на този, който е успял да изобличи узурпатора.

Сенсевер кимна.

— Изобличил ли? Това е доста неточен начин за представяне на нещата. Но той е напълно прав. Ако говорим за Негова Мощ, вероятно ще има едно място във Вихрения Род за човек, служил толкова добре, макар и несъзнателно. Покойният Негово Топлейшество бе амбициозно създание, а някои от амбициите му засягаха и моя Род.

Иън поклати глава.

— Може би някой друг път. Точно сега, ще се задоволя със златото… и упътванията.

Бранден дел Бранден стисна устни преценяващо.

— Златото нямаше да е проблем, особено ако не трябваше да занимаваме главната касиерка и имахме достъп до личния сейф на покойния Негово Топлейшество. — Той сви устни отново. — Познавам главната касиерка от няколко години и предполагам, че все още разполага с първия си обол, скрит някъде на топло в дълбоката й пазва. — Той изсумтя.

Хоузи се надигна от стола си.

— Поне това си спомням, въпреки че беше много отдавна. — Той коленичи на самия край на постелката и я вдигна. Дюшемето бе от тъмни греди с дълбок блясък. Хоузи натисна близо до мястото, където се долепваха две от гредите, и след това отпусна леко, за да натисне друга греда зад тях. Част от пода се надигна и разкри стегнатите отвори на четири торби от зебло. Хоузи се изправи, а тримата вестри изтеглиха торбите, умелите къси набити пръсти развързаха сложните възли, които държаха торбите затворени.

Блесна червеникаво злато.

— Според мен това би трябвало да е повече от достатъчно — отбеляза Хоузи.

Бранден дел Бранден се усмихна.

— Според мен трябва да вземеш всичко, което ти и слугите вестри могат да носят, Иън Силвърстоун. Поне това ти дължим.

Ивар дел Хивал поглади брадата си.

— Според мен там, където Иън Силвърстайн отива, не е много подходящо за вестрите. Аз ще му помогна да пренесе печалбичката.

— Сядай — каза чичо Хоузи, — ако желаеш, Иън Силвърстоун. Има доста неща, за които трябва да поговорим.

Иън смръщи чело.

— Нека поговорим насаме, моля те. — Той кимна с глава към външната веранда. — Само ти, аз и Тори.

Над тях кръжеше някаква черна птица. Отначало на Тори му се стори, че е орел, но после, по формата на главата прецени, че трябва да е врана, а по всяка вероятност щеше да се окаже, че не е нито едното, нито другото. Главата бе прекалено скосена, за да може да е орел, и прекалено едра за врана.

Иън се подпря на парапета, обрамчваш балкона.

— Значи не можа да ми се довериш, така ли? — попита тихо той. — Смотаняк.

Тори веднага избухна.

— Да не си посмял да му говориш така…

— Ти също, Ториан дел Ториан — прекъсна го Иън. — Нямаш и най-беглата представа за какво става въпрос, понятие нямаш колко важно е всичко това. — Той се обърна към чичо Хоузи. — Трябваше да ни оставиш всички да умрем, ако се налагаше, след като знаеш какво е заложено. Един Огнен Херцог човек можеше и да се интересува от карта на Скритите Проходи, но ти отлично знаеш, че един огнен гигант иска огърлицата Брисингамен.

Тори поклати глава. Не му беше трудно да повярва, че предметите в Тир На Ног имат огромна мощ, но чак толкова огромна? Брисингамен бе един от разказите, които чичо Хоузи обичаше, но чак пък да е истина? Да се сложи край на вселената би било прекалено непосилна задача, за когото и да е.

Но това не бе най-важното в момента.

— Иън, Иън — каза чичо Хоузи бавно, уморено, със заваления си глас. — Не можех да наруша думата си, дадена на дядото на Тори, както не бих могъл да пристъпя обещанието си, към когото и да е друг.

— Тогава не е трябвало да му обещаваш, ти…

— Има толкова много неща, които е трябвало или не е трябвало да направя. — Чичо Хоузи облиза устни веднъж, още веднъж, три пъти. — Но нека не говорим повече за това днес. Какво искате да направя сега?

— Ти си изтръгнал от мозъка си местата, където са проходите, мястото, където си скрил огърлицата, но поне ще успееш ли да откриеш пътя през Скритите Проходи към Хардуд?

Чичо Хоузи се замисли за момент.

— Много е вероятно. Не успявах да премахна частите достатъчно точно. Но пък вие ще успеете да следвате Чедата, те ще са оставили достатъчно следи, защото… — Възрастният мъж махна с ръка. — Значи искаш да се прибереш у дома, Иън Силвърстайн?

— За известно време, Орфиндел — отвърна Иън, като се опитваше да нагласи думите към чувствата си, и откри, че те са приятни. — Но наистина само за известно време. Искам да взема това злато и да открия фонд, за да мога да платя някои задължения, които имам. — Иън се усмихна. Нека някой, който иска да е адвокат, да преследва мръсниците като Бенджамин Силвърстайн. Така или иначе, той никога не е бил чак толкова запален да прави кариера. Това му бе единствената възможност да си го върне, а след като смяташе тази работа за важна, сега вече можеше да я повери и на други да я вършат.

Отричам се от теб, нещастно подобие на баща. Ще оставя на други да си оправят сметките с теб, няма да се измъкнеш току-така. Аз трябва да живея собствения си живот.

— Трябва да оправим едно нещо. Майка ти ще може да ми изпере малко пари, доколкото разбирам, може дори да постави началото на фонда — обърна се той към Тори.

Тори сви рамене.

— Всъщност, никога не съм се интересувал особено много от паричната страна на нещата — отвърна той. — Май съм наследил тази незаинтересованост от баща ми.

— Правила е подобни неща и преди — каза Хоузи. — Нали не смяташ сам да похарчиш всичките пари?

— Я стига, не си спомням да съм давал обет за бедност — усмихна се Иън. — Не, разбира се. Една част ще задържа и ще ги похарча със страхотно удоволствие. Да, за екипировка за къмпингуване, сигурно за това. И ми се иска да полежа на брега на някой Карибски остров поне за две седмици, поне. После, ако се налага, ще плащам на таткото на Тори да ми дава уроци по свободен стил. — Той попипа мястото отстрани, където мнимият Огнен Херцог го бе пробол. — Трябва да стана по-добър. — Ухили се, въпреки че му прилоша от спомена. — Ако пък Ториан дел Ториан старши не дава уроци, то тогава може да успея да убедя Ториан дел Орвалд. Рапирите си имат своите недостатъци.

Тори също се усмихна.

— Но си има и предимствата, както забелязвам. А след това ще тръгнем да търсим огърлицата Брисингамен, нали?

— Ние нали? — кимна Иън. — О, да. Ние. — Сега, когато бе централното действащо лице, вече усещаше разликата. Следващия път може и Тори да е на неговото място.

А може да не е и нито един от двамата.

Ама, я по дяволите. Аз съм Иън Силвърстайн, спътник и приятел на Орфиндел, приятел на Один и Фрея, убиец на някакъв неизвестен огнен гигант и притежавам всички необходими качества.

— И какво ще правим с огърлицата, когато открием всичките й части? — попита Тори. — Искам да кажа, че след като се оказват толкова важни, на кого можем да имаме доверие?

Иън изсумтя.

— Ами, първо, със сигурност няма някаква конспирация, забъркана от огнени гиганти и бергенизи. Имам нещо наум, но не съм съвсем сигурен дали ще ти допадне. — Той се обърна към Хоузи. — Аз няма да съм първият, който й е поверил тази ценност, нали?

Хоузи поклати глава.

— Не, няма да си първият. Но нека това да остане за по-късно.

Иън кимна. Да, за един ден му стигаше.

— Тогава, какво ще кажете да се върнем при другите? — Иън ги поведе обратно вътре.

Нещата си бяха същите, освен че Ивар дел Хивал бе отишъл някъде, а едно непознато джудже им бе донесло познатите раници.

Лорд Сенсевер сипа от мастиленото на цвят вино в изящни високи чаши с формата на лале, поднесе своята под носа си и помириса, преди да отпие.

— Доста приятно, наистина доста. Джамед дел Бруно тръгна нанякъде с Ивар дел Хивал и сигурно ще се върнат всеки момент, и тогава ще трябва да ви изпратим. — С вдигнати вежди подкани и другите да пробват виното. Иън поклати глава, също и Хоузи, но Тори кимна.

— С удоволствие. Ще си пийна малко. — Той вече се бе настанил на стола си, разкопча колана за меча и го прехвърли на облегалката на стола така, че ефесът да му е подръка, и вдигна крака на бюрото на Огнения Херцог.

Едно от нещата, които Тори владееше до съвършенство, бе умението да си почива и Иън винаги му бе завиждал и по всяка вероятност винаги щеше да му завижда.

Бранден дел Бранден пое предложената чаша и погледна Иън над ръба.

— Ти, разбира се, си добре дошъл да останеш. Сигурен съм, че новият Негово Топлейшество много би искал да се запознае с всички ви…

— Но не е съвсем сигурно дали ще ни пусне да си вървим.

Бранден дел Бранден поклати глава.

— Уверявам ви, че и двамата сте прекалено незначителни фигури, за да се притеснявате чак толкова много. Едва ли ще ви сметне за толкова важни, че да се занимава с вас. Но, така или иначе, съмнявам се, че ще иска да ви задържи. — Той погледна предпазливо към Хоузи. — Става въпрос за вас двамата. Виж, вече не бих искал да гадая какво точно ще му хрумне да стори с Орфиндел, затова ще замълча.

— Много добра идея. — Усмивката на Тори не бе твърде приятелска.

Иън отвори раницата си. Дрехите му бяха изпрани, грижливо сгънати и прибрани. Зачуди се лениво какво ли са използвали, за да успеят да му почистят ризата и панталона, но се сети, че ако попита Бранден дел Бранден или Ториан дел Орвалд, те едва ли ще знаят.

Бранден дел Бранден си остави чашата и продължи да пълни последните четири торбички със злато.

Иън бе готов да подметне някоя и друга забележка за стиснатостта, но щом вдигна една от торбичките, се изненада, че този дребосък тежи толкова много, и реши, че ще му дотежи доста, преди да успее да я разтовари. Обърна се към Тори.

— Ще си го разделим ли?

— Неее. — Тори се отпусна назад и подпря глава на дланта си. — Аз имам пари. Мама и татко са се погрижили. — Широкото лице на Тори разцъфна в усмивка. — Но ще те оставя да купиш два самолетни билета, ако решиш, че нямаш нищо против малко компания на плажа.

— Два ли каза? За Маги?

Тори кимна.

— Обещах й ваканция, но това май няма да мине за приятно прекарване. Ти как мислиш?

Иън сви устни.

— Не. Не, няма начин да мине. — Той отново повдигна товара си. — Как върви златото напоследък?

Тори сви рамене.

— Триста долара на трийсет грама. Може и да е повече. Никога не съм се интересувал кой знае колко. Мама сигурно ще може да ти каже.

Хоузи кимна.

— Със сигурност ще знае. До последната стотинка.

Амиии… около единайсет килограма бе всяка една от торбите, а те бяха четири. Значи някъде към половин милион долара. Четири чанти, но… а, правилно. Нали и Ивар Дел Хивал също искаше да дойде.

— Да не би да си намислил нещо?

Иън кимна.

— Ще ти разкажа някой път.

Това не бяха чак толкова много пари, но и не бе необходимо да стигнат за всичко. Те бяха основата за един добър адвокат да се заеме с новата си специалност.

Нека с тях накара мръсниците да си платят…

Бранден дел Бранден натрупа торбичките в раницата. Иън я завърза отгоре и я повдигна на рамо.

Странно, наистина, с двайсетте килограма злато на гърба си, Иън се почувства по-лек. Не можеше да скрие широката си усмивка и сигурно щеше да се разсмее на глас, ако не усещаше корема си все още прекалено чувствителен. Не че го болеше, но имаше чувството, че всичко там е направено от марля.

— Да викнем Джамед дел Бруно и да заминаваме — каза той.

Бранден дел Бранден сякаш се успокои, въпреки че до този момент Иън не го бе забелязал, че е напрегнат. Бранден се извърна към Тори.

— Искам да те помоля за нещо.

Тори наведе глава на една страна.

— Казвай.

— Предай на Изключителната Маги, че тук е оставила поне един обожател, който ще се погрижи положението й във Фалиас да е… каквото подобава.

Сенсевер отново отпи от виното си.

— А, съмнявам се, че това е необходимо. Връзката й с всичко, което се случи, гарантира огромен интерес към нея самата, въпреки че младите обожаеми в Рода все още не бяха започнали с клюките за това колко бързо възприема и колко бързо е свикнала не само с приятната страна на живота на благородниците, но и с практичните умения. — Той вдигна чаша към Тори. — Очарователна млада дама.

Тори кимна.

— Ще й предам — каза той и на двамата. — Аз самият доста… държа на нея.

Бранден дел Бранден махна с ръка.

— Една обожаема трябва винаги да има право на избор.

Иън прикри усмивката си с ръка. Изглежда някой бе хлътнал по Маги.

Внезапно през ума му мина една мисъл. Не бе видял нищо, освен дрехите си…

Остави раницата си долу, отвори я отново и зарови вътре с нарастваща паника, докато най-сетне не откри кожената торбичка, която Фрея му бе дала, и я отвори.

Ябълковите наденици си бяха вътре, както и увитата фигурка — миниатюрният й меч, положен настрани.

Другите го наблюдаваха как не успява да свали очи. Почувства се неловко, затова отново уви фигурката и я прибра.

— Подарък от приятелка.

— Приятелка значи? — повтори Тори.

Иън се ухили.

— Разбира се. — Повдигна раницата на гърба си. — Тръгваме ли?

— Трябва да дочакаме Джамед дел Бруно и…

— Самия мен — избумтя гласът на Ивар дел Хивал от вратата. — А пък аз съм съвсем готов. — Той беше захвърлил типичната за Градището ливрея и се бе преоблякъл в бяла риза и кафяви панталони, които биха изглеждали напълно обикновени по улиците на Хардуд или където и да е, ако не се обръщаше внимание на малко странната им кройка и факта, че отпред нямаше цип, а копчета, които дори не бяха скрити.

Не биваше да се забравя и коланът за меча, но Иън вече бе толкова свикнал с това, както и с меча на собствения си кръст. Сигурно трябваше да убеди Ивар дел Хивал да си отреже опашката и да пооформи малко щръкналата брада, но дори и така приличаше на поостаряло хипи, макар и доста мускулесто.

Тори се изправи и зарови в раницата, а след това посегна да закопчае меча на кръста си.

— Бранден дел Бранден — каза той. — Благодаря ти за гостоприемството и се надявам отново да се възползвам от него. — Обърна се към лорд Сенсевер. — Благодаря ти за любезните пожелания, отправени към семейството ми и към мен.

— Да. На всяка цена ги предай на баща си и на майка си, както и на Изключителната Маги.

Тори кимна.

— На всяка цена.

Ториан дел Орвалд се изправи, но с едната ръка се държеше за края на бюрото.

— Аз ще те изпратя до скрития изход, момчето ми — каза той. — Ако нямаш нищо против компанията ми.

Момчето ми? Иън вдигна едната си вежда.

„По-късно“ — каза му само с устни Тори и се обърна към Ториан дел Орвалд.

— С удоволствие, господине. Може би когато се върнем, ще имаш възможност да ме представиш на майката на баща ми.

— Да, баба ти много ще се зарадва. — Ториан дел Орвалд се усмихна. — На всяка цена ще намеря възможност — отвърна той. — Надявам се това да не е прекалено далече. — Той прочисти гърлото си и сякаш му бе трудно да продължи да говори.

Раницата никак не олекваше на гърба на Иън.

— Ей, Тори, не свърши ли вече със сбогуванията? Хайде да потегляме, че път ни чака.

Хоузи се усмихна.

— Това ми хареса.

 

 

Бяха два етажа по-надолу и няколко коридора встрани, когато Тори спря внезапно и отвори уста, а очите му останаха приковани в нещо далечно.

— Мамка му.

Той изхлузи раницата и я пусна на земята до Джамед дел Бруно.

— Връщам се веднага — каза той и хукна по обратния път.

Иън погледна към Хоузи, който зяпаше учудено след него.

— И аз не знам, Иън Силвърстайн — каза той.

Ивар дел Хивал пусна собствената си раница на пода.

— Вие двамата най-добре се погрижете за момчето — каза той. — Аз ще ви чакам тук — обясни той, докато помагаше на Иън и Хоузи да свалят раниците си.

Тори бе доста пред тях, а и бе хукнал много по-бързо, отколкото на Иън му се искаше да може, или пък, отколкото бяха възможностите на Хоузи. Когато Иън, Хоузи и Ториан дел Орвалд най-отзад, стигнаха в кабинета, Тори бе вече коленичил на пода до тайния сейф, който бе почти целият пълен със злато.

Тори изхвърляше шепи златни монети и по-скоро ги разпиляваше, отколкото да ги струпва на пода, докато Бранден дел Бранден, лорд Сенсевер и Ториан дел Орвалд го наблюдаваха. Единствено Ториан дел Орвалд бе позволил на любопитството да се покаже по сбръчканото му лице.

Лицето на Тори бе покрито с пот, когато вдигна поглед към Хоузи.

— И тук сейфът за оръжие е като този у дома, чичо Хоузи — обясни Тори. Загреба и последните монети, след което бръкна в сейфа. — Не мога да го напипам, но… — Той погледна към Бранден дел Бранден. — Би ли ми донесъл някаква светлина? Някакъв фенер или нещо такова. Свещ?

Бранден дел Бранден упорито се стараеше да изглежда спокоен и незаинтересован, когато кимна и излезе. След няколко секунди се върна със запален фенер и го подаде на Тори.

Тори седна на пода до дупката и надникна.

— По дяволите. Не мога да видя ясно. Имам нужда от електрическо фенерче или пък от… — Той пъхна ръка в джоба си и извади инструмент, който се отвори и заприлича на клещи с остър връх, като се изключи това, че имаше сгънати накрайници, които можеха да се използват за различни неща. — Сгъваемият нож на специалните части — каза Тори и се усмихна широко, когато издърпа една жица от дръжката. Пъхна уреда в сейфа и заопипва наново. Не го виждам, но знам, че трябва да е някъде тук — каза той, смръщил чело от усилието. — Трябва да усетя нещо необичайно на пипане. Защо му е било на Огнения Херцог да тъпче толкова много злато на такова ненужно място? Няколко монети, разбирам, ако му потрябват, за да извади някоя и друга, но защо му е било на Херцога на Пламенния Род да струпва такова огромно количество злато? Нали затова си има ковчежник, който да го съхранява, да харчи, а освен това заниманията с пари са женско задължение тук, нещо, на което един мъж не би обърнал никакво внимание.

— Този, когото познаваше като Огнения Херцог — обясни чичо Хоузи, — всъщност не беше от това Градище…

— Не, но се преструваше — каза Тори. — Защо му е да се преструва за всичко останало, освен за това? Да не би той… а, намерих го. Чакай малко — каза той, докато бавно и внимателно се надигаше.

Изтегли парче метал, на големина и размер колкото една чиния, съвършено гладка отгоре, докато отдолу се подаваше някаква неугледна двойка ключалки. Тори внимателно се зае с комбинирания нож, като остави металното нещо до себе си, обърнато наопаки. Иън нищо не разбираше от ключалки, освен че пред Тори имаше шест болта, вече извадени от гнездата им, разпределени на равно разстояние един от друг. Очевидно бяха измислени много добре и умело държаха сейфа затворен.

Иън усети, че сърцето му блъска в гърдите. Ако истинският сейф бе под този, това означаваше, че всичкото злато пред тях е само за заблуда. Което можеше да означава, че златото е фалшиво, но пък бе малко вероятно, защото то бе от същото, което бащата на Тори и Хоузи бяха откраднали и взели със себе си, когато са бягали, същото злато, което майката на Тори бе изпрала и инвестирала.

Това пък на свой ред означаваше, че каквото и да имаше в сейфа зад сейфа, бе значително по-ценно от десетките килограми злато, което се обезценяваше дотолкова, че можеше да се използва за заблуда, което също така означаваше, че всичко в този втори сейф бе толкова ценно, че трудно се вместваше в представите.

— Тори, това е… — Иън се усети навреме. Беше прекалено късно за това, защото Тори вече бъркаше вътре и цялата му ръка до рамото хлътна.

Той се изправи и извади малка кожена кесия. С треперещи пръсти разшири отвора.

Стаята сякаш изведнъж притъмня.

Кръглият неравномерен червен скъпоценен камък, който лежеше на дланта на Тори, не само блестеше сякаш осветен от някакъв наситен ален пламък отвътре, но поглъщаше светлината и топлината не само от фенера, оставен на земята, но и от цялата стая. На тази алена светлина лицето на Тори бе набраздено от мръсотия и пот. Сякаш му се наложи да направи огромно усилие, единствено за да свие пръсти върху скъпоценния камък и да прогони мрака и необикновената алена светлина, за да може светлината на деня и фенера отново да разпръснат лъчите си в стаята.

Хоузи бе коленичил до Тори.

— Това е рубинът, взет от счупената огърлица на Брисингите, свещен и прокълнат — обясни той и поклати глава. — Той вече е бил намерил една част и е търсел останалите парчета.

Сенсевер кимна сериозно.

— Точно това ме притесняваше. Покойният Негово Топлейшество много по-добре бе успял да запази човешкия си облик, от който и да е друг от огнените гиганти, за които съм слушал. Всички от Древните Народи го умеят, но не можех да си представя, че един обикновен огнен гигант би успял да осъществи такъв сложно замислен маскарад. Да приеме нечий облик за час, за един обяд, дори за ден, може би, но чак пък години…? Изглежда е имал източник на тази мощ подръка. — Той протегна ръка. — Най-добре да се погрижа за това.

Бранден дел Бранден вече бе скочил на крака.

— Най-добре да остане тук, при Пламенния Род. Това е огнен скъпоценен камък, все пак.

Ториан дел Орвалд също се изправи.

— Маестрото по дуелите има власт над цялата територия на Владенията — каза той, положил длан върху ефеса на меча, лицето му остана извърнато леко встрани, така че сляпото му око да не пречи. — Най-добре да го взема аз, в името на Небесата.

Не. На никого от тях не можеше да се има толкова доверие, че да му се повери камъкът.

Тори се изправи, стиснал рубина в лявата си ръка, дясната бе стиснала меча.

— Да не би да си въобразявате, че ще успеете да ми го отнемете? — попита той.

Ториан дел Орвалд кимна.

— Да, момчето ми, мисля, че мога. Сигурен съм, че има някой в Градището, който ще съумее да ти го отнеме. А и ти не искаш този камък, млади Ториан. Той е прекалено опасен.

Майната ти, Тори, помисли си Иън. Всичко това ставаше прекалено опасно и всичко бе по вина на Тори, защото се бе втурнал тук и бе извадил скъпоценния камък от сейфа, без дори да изчака, за да го обсъдят, без дори да се замисля за последиците.

Виновен беше баща му, виновна бе и майка му, а също и съседите. Тори бе възпитан прекалено меко, заобиколен от хора, на които винаги е можел да се довери. Той изобщо не разбираше как се действа в истинския свят понякога, че невинаги можеш да се довериш на тези, за които си мислиш, че ти желаят доброто.

Иън вече го бе изпитал. Бенджамин Силвърстайн му го бе набил в главата.

Да, наистина, Тори бе приятел с Бранден дел Бранден, а лорд Сенсевер имаше добро отношение към него, докато Ториан дел Орвалд му бе собственият дядо, но този скъпоценен камък бе част от огърлицата Брисингамен и всеки от присъстващите си имаше причина да смята камъка за прекалено ценен, за да го остави в ръцете на Тори. Всеки си имаше причина, поради която самият той или интересите, които представляваше, го превръщаха в най-удачният, който да съхранява тази скъпоценност.

По дяволите, Тори.

Или трябваше да го предадат, или да си пробият път навън с бой, а пък само двамата нямаха никакъв шанс да си пробият с бой път извън Градището.

Освен ако…

С бързи движения, като внимаваше нервността му да не проличи, той заобиколи Бранден дел Бранден и се насочи към вратата, която отвеждаше към верандата.

— Тори! — изкрещя Иън от вратата. — Насам! Пази ме.

Тори не се колеба. Подхвърли камъка на Иън и скочи пред вратата, за да блокира достъпа на другите, които също като него вече бяха изтеглили сабите си. Стоеше с гръб към Иън.

— Каквото смяташ да правиш, прави го бързо — каза той. — Иначе зле ни се пише.

„Като че ли не знам“ — помисли си Иън, но премълча. Обвиненията трябваше да чакат за по-късно, ако им предстоеше такова нещо като по-късно.

— Само минутка.

Иън изскочи на верандата. Скъпоценният камък топлеше дланта му, бе прекалено топъл, за да е това топлината от ръцете на Тори, и въпреки че го усещаше лек, когато се опита да помести ръка и не успя веднага, разбра колко е тежък, сякаш създателят му не бе синхронизирал масата и инерцията.

Той огледа синьото небе. По-наситен, по-тъмен цвят, отколкото бе свикнал, а пък пухкавите облаци бяха толкова бели и чисти, че дразнеха очите.

Високо някъде горе кръжеше птица.

Дали не бе врана?

Не. Иън се усмихна.

Гарван.

Всъщност всичко бе напълно логично. Скъпоценният камък трябваше да се съхранява от някого, който разбираше значението и важността на Брисингамен, на когото можеше да се гласува доверие, който би пазил и останалата част от огърлицата Брисингамен, докато настъпеше краят на този цикъл на вселената.

„Все още не е дошъл този момент — каза си Иън. — Предстои ми още много, а и не само на мен.“

— Хугин — извика Иън. — Чуваш ли ме, ела при мен. Мунин, ела тук, ела при мен: Иън Силвърстайн.

И преди бе виждал птицата да кръжи високо горе, но никога не се бе замислял, че е разумно създание. И все пак те му бяха казали, че ще се видят отново, и сега вече разбираше, че Харбард е настоял един от тях да държи под око събитията в Градището.

Черната птица високо в небето продължаваше да кръжи и Иън усети как сърцето му се свива.

— Иън — каза Тори зад него. — Няма да им отнеме много време да ме изтласкат оттук.

— Млъквай — каза Иън, докато трескаво се опитваше да измисли някакъв друг изход. Дали да не го глътне? Не. Те просто ще го разпорят и ще си го вземат и нямаше причина да си въобразява, че не биха го сторили.

Ами ако избяга с него? Но къде?

Гарванът първо се гмурна надолу, после загреба въздуха с крила и ги присви назад.

Падаше като камък от небето, а след това разпери широко крила, черните мастилени лъскави крила му се сториха огромни, докато се насочваше към малката веранда, на която бе застанал Иън.

Точно така.

— Занеси го на нея от мое име — извика той.

Иън подхвърли камъка нагоре.

Той се превъртя в бистрия въздух, улови слънчевите лъчи, задържа ги за миг, а след това блесна по-ослепителен от всякога, сякаш сам той се бе превърнал в едно малко слънце, към което не можеш да погледнеш, от което не можеше да извърнеш очи.

Острите нокти на гарвана се сключиха около скъпоценния камък с шумно щракване.

— И й благодари за ябълките — продължи Иън. — И за фигурката, най-вече за нея. — Продължи шепнешком, убеден, че птицата няма да може да го чуе. — Благодари й, че ми каза, че имам стойност… такъв, какъвто съм.

— Ако не беше такъв глупак, нямаше да има нужда една престаряла богиня на плодородието да ти дава увереност, Иън Силвърстайн — отвърна птицата, а дрезгавият й глас се понесе в далечината. — Но ще й предам. Бъди здрав, Иън Силвърстайн — добави гарванът, докато широките крила отмерено замахваха и го издигаха нагоре в небето и на юг.

— Благодаря ти — каза той, въпреки че се съмняваше, че птицата ще го чуе този път.

Дали беше Хугин или Мунин? Дали силата на мисълта или спомените щяха да отнесат тази част от огърлицата Брисингамен обратно при Фрея, за да я пази, както бе обещала, чак до края на времето? Тори бе пълен глупак, ако си въобразяваше, че може да се довери на някого. Но Иън нямаше намерение да постъпва като глупак, като не се доверява на абсолютно никого.

Отговорът на безумието отляво съвсем не е безумие отдясно.

Иън се усмихна, когато се обърна към потресените лица зад него.

Беше успял.

Ториан дел Орвалд бе първият, който се отпусна в стола си с тънка усмивка на сбръчканото старческо лице. Той докосна с изкривения си пръст челото, сякаш това бе някаква пародия на поздрав.

Лорд Сенсевер прочисти гърлото си няколко пъти, а след това отстъпи назад, докато Бранден дел Бранден се настани отново зад бюрото на Огнения Херцог и не си наложи да смени шокираното изражение със спокойно достойнство, което едва не накара Иън да се изсмее.

— С това приключихме — каза временният владетел.

Иън кимна.

— Да.

Той плъзна едната си ръка около раменете на Тори, а с другата обхвана кръста на чичо Хоузи и тримата влязоха обратно в кабинета.

— Време е да се прибираме. Засега.

Обърна се и погледна през вратата към синьото небе.

Някъде далече, вече почти незабележима в далечината, една черна птица лениво размахваше крила, отправила се към дома.

— Ще се върнем.