Джоел Розенберг
Огненият херцог (24)

Глава 23
Фехтовчикът

На Иън едва му остана време да извади сабята, когато Огненият Херцог го нападна.

„Не се съпротивлявай. Отстъпи и приеми истината!“ — продължаваше да шепти гласът в главата му.

Майка му стара.

Иън отстъпи назад и едва успя да парира пробната атака на Херцога.

„Остави ме да свърша бързо, така и на теб ще ти бъде по-лесно. Не вади оръжието. Така само ще се опозориш.“

Иън не се бе изправил срещу благородник от Средните Владения, а срещу един от Стареите — туата или туарин, или каквото там по дяволите бе това създание. Стареите можеха да си променят формата до различна степен. Този тук бе приел лика на Херцога на Пламенния Род за…

Нямаше време да мисли защо. Мечът на Иън парира високата атака на Огненият Херцог, сякаш следвайки своя собствена воля, а когато Огнения Херцог се канеше да нанесе следващия си удар, Иън се опита да го спре, но противникът отбягна удара с лекота. Движеше се с невероятна лекота, сякаш бе мускулест атлет, облечен в надуваем костюм, а не някой затлъстял дебелак.

„Не смей да вдигаш ръка срещу мен, момче!“ — отекваше в главата му.

Все едно че гласът бе на Бенджамин Силвърстоун.

Не, не, не, това тук нямаше никакъв смисъл. Този тук не бе старият мръсник, не и тук. Огненият Херцог се бе добрал до мозъка на Иън и бе открил гласа и думите от кошмара, който бе преживял Иън.

„Просто свали меча и да приключваме. Стига с тези тъпи робинхудовщини.“

Та в края на краищата той владееше само фехтовка с рапири, която беше толкова полезна в истинска битка, колкото и плетенето. Тя не те учеше как…

През ръката му се стрелна болка, когато острието на Огнения Херцог проби защитата на Иън, върхът за малко не го рани, а той успя да парира отново. Ритъмът, стъпките и ударите бяха запечатани в главата и мускулите му, той не ги следваше, те се бяха превърнали в част от него. Не му се налагаше да мисли, за да се фехтува, поне не и на съзнателно ниво.

„Точно така, така ще ме улесниш, а тогава и аз ще направя всичко много по-лесно за теб, червей невзрачен. Накрая резултатът ще бъде все същият.“

Огненият Херцог беше прав. Иън нямаше никакъв шанс. Това бе работа за дуелисти, а Иън умееше единствено да се фехтува с рапира. След всичко, което преживяха заедно, Хоузи го бе подмамил, натика го в центъра на амфитеатъра, както шахматист мести пионките към центъра на дъската, за да ги плени противникът, в опита си да накара врага да оголи позициите си, може би, за да защити по-ценните фигури, може би, за да осъществи някаква сложна маневра.

А Иън бе само фехтовчик, само пионка, само…

Не. По дяволите. Не. Фрея му каза, че е ценен такъв, какъвто е, и той й бе повярвал.

„Господи, дори бих могъл да повярвам в себе си.“

Той не бе просто фехтовчик с рапира, той бе най-добрият фехтовчик с рапира, който успя да стане, а това не само че бе изключително ценно, но си бе струвало усилията и ако в думите на Фрея се криеше някакво завоалирано послание, то бе тъкмо това.

Можеше да продължи да анализира цял ден как Огненият Херцог се бие като дуелист, като избягва да предоставя възможности за удар на противника си, защото сега цялото му тяло бе мишена, как не напада, без да е отбил противниковото острие настрани, защото при истинските схватки нямаше никакво значение дали си успял да отбиеш чуждата атака и да нанесеш удар, ако ударът на опонента ти попаднеше на по-важна част от анатомията ти, отколкото твоят.

Ето затова фехтовчиците с шпаги почти винаги успяваха да победят играчите с рапири в истинските схватки, защото рапирите предоставяха възможност да се научиш не просто на един спорт, но те бяха и вид изкуство, докато с шпага се възпроизвеждаше истински дуел. Да, дуелите с рапири бяха започнали като симулация на истинските дуели, но те не бяха истински дуели. Те обикновено приключваха с първа кръв или с нанасянето на противника на множество дребна рани, които го омаломощаваха.

Да нараниш истински опонента си, така че да отбележиш точка при дуелите с рапири, се изискваше удар, който ако бе истински, би застрашил живота на човек, а най-вероятно бе да се стигне до неговата смърт.

А и всичко това няма никакво значение, защото едно обикновено острие няма да успее да прекрати живота на един Старей, както и топка памук няма да може да те убие теб, момче.

Нищо няма значение. Иън не бе опитен с шпагите, не бе дуелист и когато видя пролука, през която върхът на меча му щеше да докосне Огнения Херцог точно под мишницата…

… нямаше значение, че при този удар Иън ще се изложи на противниковия замах от главата до краката, независимо дали Огненият Херцог преценеше да парира или не…

… той настъпи и върхът на меча му изсвистя във въздуха.

Заби се поне сантиметър и половина в тлъстините на Огнения Херцог, докато мечът на Негово Топлейшество прониза Иън точно над талията.

Никога не бе усещал толкова силна болка.

Иън се олюля назад, свободната му ръка притисна раната, сякаш за да му помогне да се задържи прав. Беше стиснал зъби и въпреки това нещо между вик и стон се изплъзна от устните му.

Полузаслепен от болка, Иън се опита да изпълни секонд, но врагът пресрещна острието му във въздуха.

Насили се да диша. Нямаше значение колко боли. Имаше нужда от кислород, имаше нужда да се движи, а без въздух в дробовете щеше да умре. Иън си пое накъсано дъх.

Защо не беше мъртъв?

Наложи се да съсредоточи поглед. Огненият Херцог бе на няколко метра, бялата му риза бе напоена с кръв също толкова червена, колкото и тази по върха на сабята му, устата му бе отворена на свинското подпухнало лице. Капки пот полъскваха по бузите и над горната му устна, а в ъгъла на устата се бе събрала бяла пяна.

Всяко движение бе истинска агония за Иън, но въпреки това той вдигна острието и направи стъпка към Огнения Херцог.

„Това не е обикновено острие, Херцоже — помисли си той, сигурен, че опонентът му продължава да му чете мислите, когато забеляза, че Негово Топлейшество пребледня още повече. — Орфиндел го е изковал сам.“

Дори и тогава да не го е знаел, направил го е за мен.

За мен.

Той е бил прав. Тук не става въпрос за жертва. Аз съм човекът, който ще ти види сметката, смотаняко. Не съм просто, приятел на Тори, аз съм именно този, който трябваше да е тук в този момент.

Ето това е тайната, да знаеш, Огнени Херцоже, или пък туарин или туата, или Огнен Гигант, или каквото там си в действителност. Всичко е много просто. Фехтуването е просто някаква глупава робинхудовска боза за баща ми, а за теб не е нищо повече от игра. Аз пък дори не съм най-добрият и някога се заех, само и само да направя напук на оня дърт гнусляр, защото той го презираше, а после продължих, защото това бе единственият начин да се изхранвам.

Господ ми е свидетел, стари мръснико, може и да не съм най-добрият фехтовчик на света, но работих упорито, за да постигна най-доброто, на което аз съм способен, а тук се иска точно това.

Може и да си в състояние да победиш всеки мечоносец, защото си по-бърз, защото отлично знаеш как се бият, защото можеш да им четеш ума и защото те нямат представа как да си оставят вратичка, което го могат само фехтовчиците с рапира.

Да, можеш да ги измъчваш, докато се предадат или докато дребните рани, които си им нанесъл им изцедят кръвта.

Но няма да успееш да направиш това с мен.

Аз съм добър с рапирата и пет пари не давам дали острието ти ме поразява, стига и моето да се добере до теб, защото не съм обучаван да се целя в такива незначителни местенца като пръстите на краката или пък коляното, или дори ръката.

Защото аз съм добър с рапирата, смотаняко, и щом ми се предостави удобен случай, ще удрям, за да те убия при всяка възможност.

Мога да понеса всяка рана, която ми нанесеш, мога да понеса всичко, което си ми подготвил, и ще има и още, докато…

Иън предприе стремителна атака, за която нито един фехтовчик с шпага не би дори помислил, с острие, насочено право напред, и съвършена стойка. Дори не направи опит да парира идващия от противника удар. Върхът на оръжието му бе в идеална права. Подмина мястото и момента, където острието на Огнения Херцог се готвеше да го порази, мускулите и тялото му извършиха движение по-бързо от мисълта и върхът се заби в плътта на Огнения Херцог и прониза сърцето му без усилие.

И какво от това, че частица от секундата след това острият връх на сабята на Негово Топлейшество прониза собствения му корем и превърна целия свят в алена болка, която не искаше да си отиде.

Той бе нанесъл удара пръв, все пак.

Беше отбелязал точка.

Иън лежеше на горещия пясък, а болката бе… далечна? Неуловима? Не, не бе това. Тя не си бе отишла, макар и всичко да се случваше на друг, на някого, когото Иън обичаше, не на него самия, вече не.

— Не мърдай, Иън Силвърстайн — прошепна тихо и завалено Хоузи. — Направих каквото мога за момента. Ще бъдеш напълно изцерен, обещавам ти.

— Но…

Иън отвори очи. Беше му трудно да вижда. Тялото, проснато на пясъка до него, мъртвите очи, втренчени в резбования таван над тях, му се сториха някак близки, и въпреки това…

— Ти спечели. — Тъмното лице на Хоузи скриваше целия свят. — Огненият Херцог е бил огнен гигант. Отдавна е приел лика на Негово Топлейшество. — Нежни пръсти докоснаха челото му и сякаш накараха клепките му да се затворят. — Сега спи. Ще поговорим по-късно.

— Не. Трябваше да…

„Да“ какво? Беше свършен, засега, за момента.

Хоузи се приведе по-ниско и прошепна нещо. Иън усети топлия му дъх до ухото си.

— Баща ти нямаше да се гордее с теб, Иън — шепнеше той толкова тихо, че никой друг нямаше да успее да го чуе, — но това е, защото е пълен глупак.

Горещи сълзи рукнаха по лицето на Иън, въпреки че не можеше да разбере защо. Не го болеше чак толкова много, вече не.