Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Duke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Огненият херцог

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0207-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4556

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Тир на Ног

По-късно Иън никога не успя да определи колко дълго са вървели през тъмния тунел, тъй като пътят им се осветяваше единствено от необяснимо как появилата се съпътстваща всяка тяхна крачка светлина, която не само че не хвърляше сенки, но и се движеше с тях. Сигурно на десетина крачки преди него, а сигурно на толкова и назад, тъмната скала се стопяваше в мрака. Все едно че крачеше по бягащата пътека във фитнеса, и му се струваше, че изтласква с всяка стъпка тунела все по-назад и по-назад, а в действителност не бе напреднал и на сантиметър, независимо от положените усилия.

Нямаше представа, къде отиват и колко далече са стигнали. След известно време му хрумна, че е трябвало да брои крачките, за да добие бегла представа, какво разстояние са изминали.

Всъщност какъв смисъл имаше? Тунелът изглежда се простираше чак до безкрайността и напред, и назад.

Хоузи поддържаше равномерно темпо, по тъмното му лице бе плъзнала решителна усмивка, но отказваше да отговаря на въпросите на Иън, да реагира на думите му и единствено поставяше дълъг пръст пред тънките си устни и клатеше глава, когато младежът се опитваше да го заговори.

Иън не разбираше защо е нужно да пазят тишина, но сигурно тъкмо това бе смисълът.

Иън нямаше представа, че в Северна Дакота има мини, въпреки че бе много умно от страна на Хоузи и Торсен да си построят къща точно над миньорски тунел.

Не, това нямаше никакъв смисъл. Той се опитваше да намери разумно обяснение за една ситуация, която граничеше с абсурда. Никъде не съществуваха тунели в мини, които са със задънен край, който може да ти отреже пръста също като космите на четка. Никой никъде не влизаше в тунел, за да преследва банда, или може би група, или орда, може би стадо, а дали не е глутница? Точно така, глутница. Никой не се набутваше в тунел, за да проследи глутница вълци. А и в тази мина имаше някаква мътна светлина, която се движеше над тях.

Опита се да не мисли. Стисна ефеса на меча, закачен на кръста, и се почувства как го обзе спокойствие. Беше толкова лесно да не мислиш. Също както когато му извадиха апандисита и когато го изпратиха в стаята му с опаковка демерол и вистарил, за да си има компания. Тогава Тори му помогна да слязат в телевизионната зала и го настани пред самия телевизор. Тогава времето бе променило същността си. Вече не представляваше линейна величина, съществуваше за самия миг. Седеше в мекото тапицирано кресло, където винаги бе седял и където винаги щеше да седи и това винаги бе само едно мигновение.

Много по-лесно е да се носиш по течението на живота, отколкото да мислиш за него, много по-лесно, отколкото да си седиш в мекото кресло, отколкото да крачиш все напред, сякаш можеш да пристъпваш неуморно до безкрай, без да изпитваш нито глад, нито жажда.

С необяснимо учудване разбра, че тунелът започва плавно да се изкачва, че са вървели нагоре известно време, въпреки че само усетът му за равновесие издаде този факт. Глезените му не протестираха, както обикновено ставаше след дълго изкачване, а и не чувстваше обща умора, въпреки че Хоузи не намали крачка нито за миг.

Най-сетне, малко по-напред, тунелът свършваше. Изкриви се в завой под ъгъл, по-голям от деветдесет градуса право нагоре, и на около три метра над главата на Иън бе запушен от скали.

Вдлъбнатини и стъпки бяха издялани в твърдите каменни стени. Иън се заизкачва след Хоузи и се смръщи, когато отгоре нахлу ярка слънчева светлина.

Беше сам в отсека към повърхността. Иън бързо се изтегли и изскочи на светлата зеленина.

Някъде нагоре по хълма, назъбеният сив връх на планината бе обвит в сняг, който поне от разстояние му се стори, че е чисто бял. Но тук, в подножието, или може би по средата на склона, Иън не успя да прецени, ливадата бе оградена от високи борове, с надвиснало над нея небе в много по-тъмносин цвят, отколкото Иън някога бе виждал. Под обедното слънце колко дълго бяха вървели? Меката трева се издигаше чак до коляното, зелената шир бе изпъстрена с диви цветя в тъмночервено и бледо, почти прозрачно жълто. Вятърът разнесе до Иън мириса на гнил хумус, смесен с лек цветен аромат и мекия привкус на ожарени от слънцето треви.

Високо над тях, някаква черна птица с широко разперени крила кръжеше в небето. Зави няколко пъти над ливадата и се зарея към върха на планината.

Хоузи вече поставяше тънка каменна плоча върху дупката, през която бяха излезли.

— Ос хаст дю веришт? — попита той, въпреки че поради фъфлещия говор, Иън не бе сигурен какво точно иска да му каже, защото изобщо не успя да разбере смисъла на думите. Май беше нещо за това, как се чувства.

— А?

— Моля те да ме извиниш, млади Силвърстайн — каза Хоузи. — Попитах те да не би да се чувстваш недобре.

„Но това не беше на нито един език, който някога съм чувал.“ Не посмя да изрече мислите си на глас.

— Ще оживея.

— Надявам се. Можеш вече да прибереш меча, ако така ти е угодно — продължи Хоузи. — Ние май… завили сме в грешна посока.

— Никъде не сме завивали.

Хоузи се усмихна, зъбите му блеснаха неестествено бели на тъмната кожа.

— Възможно е на тебе да ти се е сторило така. Други биха казали, че сме се обърнали на сто и осемдесет градуса от всичко, което някога си виждал. Зависи от гледната ти точка, така ми се струва.

Тук беше моментът да направи някоя остроумна забележка.

— Тото, защо ли ми се струва, че вече не сме в Канзас? — каза той.

Хоузи смръщи чело.

— Тото… о! Магьосникът от Оз — отбеляза с усмивка той. — Да, гледах го с младия Ториан. Скоро беше. — Усмивката му си остана тайнствена, сякаш го забавляваше шега, която само той бе разбрал. — Когато доживееш до моята възраст, става трудно да помниш всичко — обясни той. — Ще се осмеля да изкажа предположението, че аз май се оказвам Глинда или пък си ме сложил в ролята на Страхливия Лъв? Не мога да се въплътя в ролята на Плашилото, защото си имам мозък, нищо че не работи така, както едно време. — Той почука с пръст по слепоочието си. — Увреден е, не знаеше ли?

— Къде сме?

Хоузи се намръщи.

— Не сме във Високата Пустош, където трябваше да се озовем. Щяхме сега да сме там, ако не бяхме завили в погрешна посока. — Вдигна ръка, без да дава възможност на Иън да възрази. — Да, да, знам, ти не си забелязал никакви завои. Ако спойката не беше нарушена, дори и Ториан щеше да забележи входа, който Чедата са използвали. — Хоузи вдигна поглед нагоре към склона. — Сега сме на някаква ливада, а над нас е един от върховете на Въздигнатата Еския, което пък означава, че сме в Западен Вандескард. Едно време можех да определя до последния сантиметър къде точно се намира изходът, ама… — Той въздъхна и нагласи раницата на раменете си, след което внимателно спусна пелерината отгоре, така че да я закрие изцяло. — Е, тръгваме ли?

— Вандескард ли каза?

— Страна. Част от страна, о, можеш да я наричаш Тир на Ног, ако предпочиташ Новия Свят, а може Младите Земи да ти хареса повече. Това е последният дом на Сидхи, на Аезир, на Ванир и на останалите Вековни Народи.

Иън преглътна с истинско усилие. Всичко казано му идваше прекалено много. Постепенно бе успял да преглътне истината за странния чичо, който във всеки миг бе готов да сервира нова тайна, атаката на вълците, в която Карин Торсен и Маги бяха заловени, а не убити, него го отведоха на приземния етаж и оттам се спусна през врата, която можеше да се отваря в една-единствена посока и тази посока бе неизвестното.

Но я стига! Аезир, Ванир, Вековни Народи! Колкото и шантаво да звучеше всичко това, защото, в най-добрия случай, най-безобидното заключение бе, че чичо Хоузи е луд и част от неговата лудост е засегнала и Иън.

Той отстъпи крачка назад.

— Виж, Хоузи, аз… не съм много сигурен, че това е добра идея.

— Кое по-точно? Това че приятелите ти са в опасност, или това, че се опитваме да им помогнем?

— Не, искам да кажа това преследване… — Той махна неопределено с ръка.

— Стореното не може да се промени. Това, което е писано…

— … ще се случи. Бизнесът си е бизнес. Момчетата са си момчета. — Иън вдигна ръка с разперени пръсти, за да спре Хоузи. — Искам да се махна. Искам да си ходя вкъщи.

Лицето на по-възрастния мъж помрачня.

— И ще го сториш, дори и ако ти кажа, че ти си единственият, който може да застане между тях и нещастието? Дори и ако ти кажа, че ако не успееш да откриеш пътя към истинската си същност, и приятелите ти, и много друго ще бъде завинаги загубено?

— Точно така — изсумтя Иън. — Да не би да виждаш една голяма червена буква на гърдите ми? — Без да обръща внимание на озадачения поглед на събеседника си, той продължи: — Да не би пък да искам да ме изкараш някакъв супермен?

Хоузи поклати глава.

— Аз… вече не разбирам от подобни неща. Едно време… — Гласът му пресекна и той тъжно поклати глава. — Само че сега вече не е едно време. Сега си е сега. — Той се изправи и се усмихна тъжно. — Както решиш. Но ако прецениш да не ме придружаваш, ако не смяташ да се замесваш, тогава ще трябва да попроменим малко нещата…

Ако не смяташ да се замесваш…

 

 

Бенджамин Силвърстайн се кикотеше, докато въртеше в ръка недовършения модел Т. После го остави внимателно. Той винаги се отнасяше изключително внимателно с проклетите му там модели. Побутна с пръст малките парченца на бюрото на Иън.

Мърлява работа си спретнал, малкия — каза той. — Купих ти го преди повече от година, а ти докъде си стигнал? Когато бях на твоята възраст, вече гледах да измуфтя истинско зебло за платна и ако искаш да знаеш, да сглобиш истински модел си е много по-трудно, отколкото да се бъзикаш с тези мизерни пъзели от по петдесет части. Май нищо не си в състояние да докараш докрай, нали? А след като нищо не докарваш докрай, каква ми е ползата от теб?

Иън можеше да отговори толкова много неща. Можеше да обясни, че пластмасовите модели са хоби на баща му, не негово. Можеше да отвърне, че когато сам предложи да направи някакъв модел за десетия си рожден ден, се надяваше да го създаде с помощта на баща си, а не да отнесе подигравките заради това, че опитва сам.

Само че ти нищо не отговори на Бен Силвърстайн.

Извинявай, татко — каза той. — Следващия път ще се постарая повече. Честна дума.

Бен Силвърстайн изсумтя.

Гледай де е така.

 

 

— Но ако прецениш, че не искаш да ме придружаваш, ако не смяташ да се замесваш, тогава ще трябва да попроменим малко нещата…

— Майната ти, Хоузи — отвърна Иън много по-разпалено, отколкото възнамеряваше.

Хоузи погледна към кръста на Иън. Младежът проследи погледа му надолу към юмрука, свит върху ефеса на меча. Не можеше да си спомни, дори и животът му да зависеше от това, кога точно дланта му е обвила оръжието. Отпусна пръсти, дръпна ръка и я пусна отстрани. — Извинявай, извинявай — каза той. — Просто… в един момент думите ти много заприличаха на казаното от друг.

Хоузи прие извинението, след това кимна с глава и сви рамене.

— И аз те моля да ме извиниш, Иън — рече тихо той, може би прекалено тихо, все едно че бе родител, който се опитваше да се справи с гневния изблик на някое дете. — Не исках да те обидя. Ако решиш да се върнеш, можем да открием обратен път на Брода Харбард, когато се спуснем от другата страна на планината — обясни той и вдигна за миг поглед нагоре към празното небе.

— Брода Харбард ли?

— Там е селото с Ферибота на Харбард, на реката, която аезирците наричат Гилфи, а вандестийците наричат Тенес.

Иън натисна с палец камъка, който запушваше тунела, от който излязоха.

— А защо не оттук?

Хоузи се усмихна.

— Вдигни го.

Иън се отпусна на колене, плъзна длани под студения камък, след това го повдигна. Беше много по-тежък, отколкото изглеждаше. Вложи цялата си сила, за да го наклони на четирийсет и пет градуса, за да успее да го преобърне. Потъмнялата му долна страна, която сега гледаше към небето, се бе отлепила от…

Пръст. Почва, набраздена единствено от тънките коренчета на трева, расла там от доста време.

— Най-добре е сам да се увериш — каза Хоузи и извади сгъваема лопата от раницата. Разпъна сегментите на кухата дръжка, нагласи и острата желязна част и я забоде в пръстта. Натисна с ботуша си и лопатата хлътна дълбоко. Хоузи повдигна загребаната пръст, а от нея провиснаха корени.

Нямаше никакъв тунел, само пръст и една сгърчена част от червей, който Хоузи бе разсякъл.

Самообладанието бе нещо, което му се наложи да си изработи, когато баща му го пребиваше и при най-незначителния повод. Това бе нещо, което се оказа крайно необходимо, когато бе изхвърлен от дома, в който бе расъл, и то без предупреждение, без да има време да уреди нещо, без приятели, на които да се довери, защото до този момент не бе имал приятели, защото никога не разбра кой или какво докарва оня до изстъпленията му.

И това съвсем не беше най-лошото. Когато баща му го изгони, Иън поспря на тротоара, стиснал раницата с натъпканите вътре обидно малко неща, и шестнайсет долара в джоба. Останалите му пари бяха в банковата сметка на Бен… „за да са на сигурно място… защото ти не проявяваш никакво уважение към парите“, а тайните спестявания — по-малко от двеста долара, измъкнати, по-скоро откраднати, от панталона на Бен Силвърстайн, когато веднъж бе изгубил съзнание, бяха скътани в гаража под купа дърва. Там парите бяха на сигурно място. Бен никога не бе пренесъл и едно дърво до камината, нито пък някога си бе направил труда да запали огъня, след като синът му можеше да го свърши.

Най-лошото тогава бе, че оставаше съвсем сам на света.

И в настоящия момент можеше да се успокои по същия начин.

— Ще се паникьосвам после — каза си той, също както тогава се бе опитал да се овладее.

Сега беше много по-лесно. Навремето бе само едно уплашено дете, застанало под бледата светлина на уличната лампа, навсякъде наоколо бе черен мрак, а той нямаше представа, какво да прави и бе съвсем сам. В сравнение с онзи момент, сегашното положение бе лека работа.

Поне в този миг до него имаше някой, и макар и да не смееше напълно да се довери на Хоузи, Иън го харесваше.

— Ще се паникьосвам после — каза си Иън по-скоро сам на себе си, отколкото на другия мъж. Това бе само първата част от старото успокоение. Втората бе различна. „За момента ще трябва да се оправя все някак.“

— Ще трябва да се оправя все някак. — Иън зарови пръсти в пръстта. Там нямаше друго. — Само изход значи, а?

— Да. — Хоузи махна с ръка. — Много вероятно е наблизо да има друг изход, но не знам къде е, а и сигурно е обвит като онези във вашия свят.

— Обвит ли?

Хоузи стисна устни.

— Би трябвало да кажа обвит от магия, но това означава, че е участвал и някой магьосник, а там няма кой да разкрие тайните. Изходите към Скритите Проходи доста често… не че са скрити, но при тях има нещо, което кара тези, които са около тях, да не ги забелязват.

— Какво?

Хоузи замълча за момент.

— Французите наричат това явление jamais vu. Това е усещането, че никога преди не си виждал нещо безкрайно познато. Случвало ли ти се е да забележиш нещо: магазин, дърво, пукнатина в земята, ей така, изведнъж, въпреки че си минавал оттам стотици хиляди пъти без дори да подозираш, че има нещо?

Иън кимна. В един мартенски ден пусна учебниците и тетрадките си до бюрото, навлече една тениска и къси панталонки, старите си ботуши за катерене и излезе на разходка, защото нямаше повече желание да учи, да работи, да спи, да учи и да работи и пак да спи, докато не полудее напълно.

Още на третата крачка, след като излезе, се усети. Сигурно бе минавал под стария дъб пред Спраг Хол хиляди пъти, но за нищо на света не бе в състояние да си спомни да го е виждал там.

Но дървото се издигаше пред него, дърво поне на сто години, а чворестите клони се протягаха над пътеката и създаваха у него чувството, че някой баща е разперил грижовно ръце над детето си в бурята. Той протегна ръка и погали грубата кора, а после тръгна.

— Да — отвърна Иън. — Случвало ми се е. Веднъж видях един дъб.

— Ами замисли се за времето, преди да го видиш.

— Какво?

— Замисли се за времето преди момента, когато си го забелязал. То си е било там, нали така, но не ти е направило впечатление, преди сам да го забележиш. — Хоузи сви рамене. — Входовете към Скритите Проходи са тъкмо такива, поне през по-голямата част от времето.

— Ами какво ще стане, ако някой построи къща пред някой от тях и иска отгоре да прокара тротоар?

Хоузи поклати глава.

— Няма да може. Когато архитектът отиде на мястото, без дори да се замисля, ще съобрази плановете така, че да не строи отгоре. Ако той не го стори, някой друг ще го направи. Ако и следващият не направи нищо по въпроса, то ще бъде по-следващият. Който и строител да попиташ, работил достатъчно дълго в тази област, ще ти каже, че е имало случаи, когато — при това причините са били достатъчно основателни, въпреки че по-късно няма да успее да си ги спомни — се е налагало плановете да се променят.

Той стана и подаде ръка на Иън.

— Стига приказки! Да вървим!

Иън прие предложената помощ и си изтупа панталона.

— И какво ще правим сега?

— Сега ли? — попита Хоузи. — Сега нещата са прости, ще вървим напред. А след това ще продължим. Ако стигнем до Брода Харбард достатъчно бързо, може и да успеем да пресрещнем приятелите ти, ако ли не, сигурно ще разберем нещо за тях. — Той отново вдигна поглед към небето. — Съмнявам се, че ще успеят да запазят залавянето им в тайна, както и къде ги водят, от… всички. Затова, да вървим!

Иън кимна.

— Става. — Хвърли поглед към камъка и се усмихна.

Хоузи също се усмихна.

— Радвам се, че нещо успя да те развесели. Чудя се какво ли е то.

— Щеше ми се да успеем да вземем този камък с нас. Следващия път, когато Маги ме попита изпод кой камък съм изпълзял, щях да й го покажа.