Джоел Розенберг
Огненият херцог (8)

Глава 7
В дома на Огнения Херцог

Ако трябваше да признае истината, въпреки че бе твърдо решен да стори всичко по силите си, за да не го допусне, Джамед дел Бруно предпочиташе да донася на Огнения Херцог лошите новини, а не добрите.

Не че харесваше Негово Топлейшество, всъщност не го понасяше, а освен това намираше титлата „Негово Топлейшество“ за обиден оксиморон. Истината бе, че Огненият Херцог винаги следеше много по-стриктно задълженията на подчинените си, когато имаше проблем, отколкото във всеки друг случай. Негово Топлейшество, както Джамед дел Бруно отдавна бе забелязал, се оказа жесток човек, който предпочиташе да се вживява в ролята на Херцог на Пламенния Род, отколкото да си изпълнява задълженията, а и се вживяваше с изумително съвършенство, когато някой новоизникнал проблем му напомняше за задълженията.

Докато слизаше по широките стъпала на амфитеатъра към покоите на Негово Топлейшество, със сребърен поднос с две високи чаши, пълни с кървавочервено тенемидийско вино и известието, което току-що му бе предадено, Джамед дел Бруно се замоли новините за господаря му да са наистина лоши, въпреки че, както обикновено, внимаваше изключително много по гладкото му лице да не се появи никакво издайническо изражение, също както не бе споменал и дума, когато не лорд Сенсевер, а Обожаемата Евърли се появи, за да обяви Негова Непоколебимост победител в дуела. От страна на Негова Непоколебимост, това бе едва загатната обида, с което намекваше, че спорът е бил единствено заради пари, не е бил въпрос на чест, нещо, което според Негова Непоколебимост трябваше да се разрешава от жените, а не от благородниците.

Той се отправи надолу през местата, определени за средната класа, където някакъв як фермер, когото само едно поколение делеше от възможността да се издигне в скотовъдец, провеждаше оживен спор с някакъв захапал цигара. Жените им, облечени в най-изящните си одежди, наблюдаваха благородниците, настанени по-долу.

Възмутен, от креслото, което едва успяваше да побере внушителното му туловище, дебелият херцог се бе настанил до самия парапет, надвесен над арената за дуели, огромното му шкембе частично бе прикрито от пелерината, която го обгръщаше от шията чак до глезените. От дясната му страна бе застанала Обожаемата Евърли и надигаше към пухкавите си устни чаша вино с цвят на узряло жито, така че семплият пръстен от оникс на безименния й пръст, разкриващ принадлежността й към Каменния Род, да се вижда ясно. Златистата й коса бе вдигната в сложен ингарийски кок, толкова удивително повторение на бродериите по бюстието и краищата на дългите ръкави, че Джамед дел Бруно се зачуди дали черната копринена рокля не е извезана със собствената й коса. Това би била съвършена проява на каприз от страна на някоя девойка, каза си той, но бе напълно неподходящо за жена на нейната възраст.

Всъщност на каква възраст беше тя? Кожата й бе гладка и прасковено мека като на младо момиче, в ъгълчетата на сините й очи, както и около устата, нямаше и следа от бръчки, но нещо в начина, по който говореше, издаваше по-напредналата й възраст. Разбира се, оставаше и възможността сред дедите й да е имало някой от Вековните Народи, тъй като при тях възрастта никога не личеше.

— Ах, Ваше Топлейшество, виждам, че напитката ви е вече тук — каза тя с глас, половин октава по-нисък и по-музикален, отколкото бе очаквал Джамед дел Бруно. — Може би дори ви очакват и новини.

Изражението по лицето на Негово Топлейшество можеше да бъде прието за усмивка, но всъщност не бе усмивка.

— А може и да не са добри — отвърна той и пое и двете чаши от подноса, любезно предлагайки едната на Обожаемата Евърли. Тя остави вече празната си чаша в подноса на Джамед дел Бруно, докато се чудеше коя от двете предложени да приеме, сякаш имаше някакво значение, а не че това бе установена традиция след Отравянето на Орфи.

— Чудесно вино — каза тя. — Въпреки че Негова Леденост очевидно го цени много повече, отколкото Нейна Обожаемост.

— Забелязал съм — призна Негово Топлейшество.

Обожаемата Евърли едва-едва повдигна вежда, а лицето на Джамед дел Бруно си оставаше неразгадаемо. Негово Топлейшество често смущаваше прислугата, като се занимаваше сам с финансовите въпроси, при това без всякаква помощ, вместо да остави тези въпроси на Обожаемата си съпруга, което наистина бе доста трудно осъществимо, докато тя и Наследника, Венидир дел Анегир, бяха заточени при Небесния Род, но поне да бяха поверени на някоя от дамите от видните семейства в Пламенния Род.

Долу, на арената, двама мечоносци бяха излезли пред зрителите. Под бдителните очи на тълпата и още по-зорките погледи на пажовете, двамата мъже се съблякоха чак до обувките и скъсените панталони и се заеха да изпълнят по няколко упражнения за загряване и разтягане на мускулите.

Застанали на покрития с керамични плочи под, Родик дел Ренал и Станар дел Брунден приличаха на две истински восъчни вандескардски марионетки, извадени от една и съща матрица. И двамата имаха дълги крайници, с ясно изразени жилести мускули, изложили бяха на показ множеството насъбрани белези: скритите в косата, по-слабо забележимите на лицето и в долната част на корема, до дълбоките по ръката, която държеше меча. Всеки умишлено отбягваше да погледне към другия, докато разгряваха.

Джамед дел Бруно наблюдаваше търпеливо, докато най-накрая Лейди Евърли си избра едната чаша и зачака Негово Топлейшество да прояви любезността да поднесе своята чаша към синкавите си устни и да отпие, преди тя да е опитала виното.

— Струва ми се, че не бързате особено много да си прочетете известието, Ваше Топлейшество — каза тя.

— Самата истина — усмихна се Негово Топлейшество. — Това е просто въпрос на преценка. Сигурен съм, че Джамед дел Бруно е затоплил внимателно восъчния печат на печката в кухнята, преди да го отлепи, за да прочете съдържанието, след което е нагласил нещата постарому. Сигурен съм, че щеше да ми донесе писмото на мига, а нямаше да спре първо да налее две чаши червено вино, ако новините бяха лоши. — Той надигна чашата си. — Аха. Обърни внимание на приятния привкус на ванилия и диви плодове и на захарта, която е точно толкова, че да подчертае танина. Изключително приятно за такова младо вино.

— Младо ли, Ваше Топлейшество? Никога не съм чувала някой да налива тенемидийско, което да е на по-малко от четирийсет години.

Негово Топлейшество сви рамене.

— Това тук е от 1156 година Под Висините, което значи почти два пъти на възрастта, която спомена. И въпреки това си остава младо вино. Просто въпрос на преценка. — Усмивката му издаваше, че се забавлява на някаква своя шега.

Джамед дел Бруно се стараеше да запази лицето си безизразно, докато чакаше с писмото все още на подноса. Негово Топлейшество бе напълно прав, но и много грешеше. Винаги, когато имаше възможност, Джамед дел Бруно му отваряше съобщенията. Справяше се изключително умело с малката метална резачка, с която преодоляваше за секунди всеки восъчен печат. Но този път не бе успял. Просто не му остана време хем да го стори, хем и да подготви вино за Негово Топлейшество, а за Джамед дел Бруно дългът винаги стоеше на първо място.

Двамата мечоносци на арената бяха приключили с подготовката и заемаха позиция. Вниманието се насочи към тях, а те изчакваха глъчката сред публиката да утихне.

Негово Топлейшество покани Обожаемата Евърли да се настани на мястото си и се отпусна на специалното кресло с огромен размер до нея.

— Позволете ми да ви пожелая късмет, Обожаема — обърна се любезно към нея той.

— Благодаря ви, Ваше Топлейшество. Позволете и на мен да ви пожелая късмет — отвърна тя с блеснали очи. — Въпреки че ви моля да ме извините още в този момент, ако късметът, който ви пожелавам, не е достатъчно добър.

— Но, разбира се, Обожаема. — Негово Топлейшество отново надигна виното.

Единият от мечоносците пристъпи напред.

— Аз съм Станар дел Брунден, експерт мечоносец, на услугите на Каменния Род. Браня полето, официално известно под името Остатъците от Пустошта на Финдел, владение на Каменния Род от пет непрекъснати поколения, и се заклевам да докажа тази истина с острие и в кръв.

Той отстъпи назад и другият мъж зае мястото му.

— Аз съм Родик дел Ренал, експерт мечоносец, в служба на Пламенния Род. Настоявам, че според старите карти, наскоро открити сред прашни документи, границата между Родовете оставя във владение на Пламенния, а не на Каменния Род, Остатъците от Пустошта — на Финдел и това е факт, който се заклевам да докажа с острие и в кръв, както и да върна полето на Пламенните.

Двамата застанаха един срещу друг, вдигнаха мечовете си в безмълвен поздрав и се извърнаха към ложата на херцога.

Негово Топлейшество се извърна към Обожаемата Евърли.

— Бихте ли…?

Тя кимна.

— Разбира се, господарю мой. — Тя се изправи на крака с грация и изящество и даде знак на двамата мъже да започнат.

Джамед дел Бруно изчакваше търпеливо и се чудеше дали не го карат да чака, за да има възможност да види схватката, без да му бъде дадена официално тази привилегия, защото, след като отнесеше съобщението, той трябваше веднага да се захваща със задълженията си, освен ако Негово Топлейшество не му дадеше разрешение да остане. А може би просто го караха да чака заради самото чакане. Негово Топлейшество бе способен и на двете, но Джамед дел Бруно бе убеден, че Негово Топлейшество не върши абсолютно нищо, дори не прави намеци на слугините, без внимателно да е обмислил какви ще са последиците.

Ако това сега бе услуга, Негово Топлейшество трябваше да си спести усилието. Според Джамед дел Бруно именно мечът предпазваше Средните Владения от нападение на по-младите и по-многобройни народи, които го заграждаха от три страни, и не му бе особено трудно да повярва, че така нареченият Стоманен Род, като пръв и изключителен владетел на меча, бе ключовата фигура в двубоя, сигурно също толкова важен, колкото и Небесния Род, но така или иначе за него битките с мечове бяха нещо невъобразимо отегчително.

Долу, на арената, двамата мечоносци — на Джамед му беше почти невъзможно да определи кой, кой е — вече бяха един срещу друг с протегнати напред оръжия, всеки подпрял свободната си ръка на бедрото, а върхът на оръжието играеше с вражеското, докато двамата се обикаляха със стъпки, които наподобяваха повече на танц, отколкото на двубой, или поне така изглеждаха нещата за непрофесионалното око на Джамед дел Бруно.

И ето че, най-неочаквано, едното острие се стрелна напред и докосна ръката на противника, а победителят се отдръпна на няколко стъпки, като парираше или се бранеше, или каквото там правеха бойците, за да си предпазят гърдите от върха на противника, както в случая.

Остриетата се сблъскваха и дрънчаха в продължение на няколко минути, докато Обожаемата Евърли се изправи още веднъж, а противниците отстъпиха един от друг, поздравиха се и се обърнаха към нея.

— Родик дел Ренал — каза тя, — твоята кръв бе пролята, а ти не успя да пролееш кръвта на съперника си. Признаваш ли, че искането ти е неоснователно, или ще продължиш да настояваш?

Родик дел Ренал отклони поглед към Негово Топлейшество без следа от болка или страх по лицето.

Огнения Херцог поклати глава.

— Изказвам ти благодарност за службата, сине на Ренал — каза той, — но както изглежда, Каменния Род има право в този спор, а да се пролива още от кръвта ти, би било излишно.

— Признавам заблудата си, Обожаема — каза Ренал. — Полето е наистина владение на Каменния Род, не на Пламенния.

Двамата противници поздравиха първо Херцога, след това тълпата, и най-сетне се приветстваха един друг, след което всичко приключи. Всеки подаде меча си на своя паж, а докато лекарят превързваше раната на Родик дел Ренал, бившият му съперник се приближи до него и прие поздравленията на Родик дел Ренал с ръкостискане и потупваше с длан рамото на Родик, докато двамата си приказваха приятелски.

Негово Топлейшество не се усмихваше, когато даде знак на Джамед дел Бруно и докато разпечатваше плика, за да погледне набързо написаното.

— Аха — каза той и се обърна към фенера на масата, за да подпали единия край на хартията.

Тя се сгърчи в пламъците и остави след себе си само една топла следа и купчинка пепел. Негово Топлейшество се избърса в ръкава на туниката.

— Никога не бих посмяла да застана срещу вас в някоя игра на късмета, Ваше Топлейшество — каза Обожаемата Евърли. — Посрещате неизвестността със същото самообладание, с което приемате и успехите. Доколкото разбирам, писмото ви носи новини за успех.

Усмивката на Негово Топлейшество бе напълно искрена.

— Винаги е интересно да чуеш нечии предположения. — Той се обърна към Джамед дел Бруно. — Изпрати отговор „Браво!“.

Джамед дел Бруно кимна, поклони се и си тръгна с празната чаша на Обожаемата Евърли внимателно поставена върху сребърния поднос. Бе доловил усмивката в гласа на Негово Топлейшество, докато Херцогът говореше на пратеничката на Каменния Род.

— Може пък нещата да са различни следващия път, когато родовете ни се сблъскат. Доколкото разбирам, си имаме нов шампион.

— Така ли? Позволете да запитам кой е той.

Джамед дел Бруно не успя да чуе отговора.