Хървое Хитрец
Смоговци (6) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smogovci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
egersegerdes (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Хървое Хитрец

Заглавие: Смоговци

Преводач: Виктория Менкаджиева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Хърватски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Хърватска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 15.07.1986

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Жела Георгиева

Художник: Панайот Гелев

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1828

История

  1. — Добавяне

Глава 6

За симпатичния вълк и веселата птица, но и за това, което се случи на Дългоносия
smog07.png

— Офейкал е! — хладнокръвно произнесе Дългоносия, когато на другата сутрин прегледа вечерния вестник и по-специално черната хроника. После грижливо сгъна вестника и го хвърли в коша.

Отиваха в Зоологическата градина по две причини. Дадо искаше да види животните, а Дългоносия не само да ги види, но и да ги рисува.

Той взе под мишница голямата си мърлява папка, която сякаш цялата беше оплюта от мухи, но, затова пък листовете в нея бяха хубави и чисти.

Дадо си взе тротинетката, навлякоха палтата, а после майка му, която тоя ден не беше отишла на работа, защото не се чувствуваше добре, ги огледа. Оправи на Дългоносия яката на шлифера и му каза поне да си глътне корема, щом като не може да си прибере носа, а на Дадо даде точни указания какъв трябва да се върне, т.е. жив, здрав, читав и което е най-важното — чист. Дадо обеща да се върне жив, здрав, читав, но за най-важното не даде обещание и после тръгнаха.

Вълкът беше симпатичен, но смърдеше, видрите се бяха напъхали в дупките си, похъркваха доста силно и само опашките им стърчаха навън. На бодливеца всичките му бодли си бяха на място, макар че беше вече късна есен, а дебелите плъхове с жълти зъби (или пушеха, или никога не си ги миеха) глуповато шареха с очи, но Дългоносия се залови да рисува точно тях.

Той рисуваше бързо, със сигурните движения на един от най-добрите майстори на анимационния филм, докато за него не се лепна някакъв човек с дебели като опашките на плъховете очила, който също имаше жълти зъби.

— Ах, колко са хубави видричките! — каза той на своята възниска и въздебела жена.

— А бе какви видрички — изсъска оная. — Видрите вече ги минахме, сега сме при плъховете.

Късогледият се наведе и като се увери, че неговата възниска и въздебела жена има право, отмина по-нататък.

Тогава Дългоносия приключи набързо с рисуването и поеха към кръглата къщичка на птиците.

— В-р-р-р-ратата — измърмори пазачът, когато Дадо, тротинетката и Дългоносия се вмъкнаха вътре.

Пазачът се грееше на печката в средата на къщичката и не можеше да казва „р“, което се отразяваше фатално върху езиковото развитие на най-добрата му питомка. Бела — една весела, черна птица, — бе възприела недостатъка му и крещеше:

— Здр-р-р-р-равей!

— Здравей — каза й Дадо.

— Бел-л-л-л-ла — похвали се Бела.

— Дадо — представи се и Дадо.

— Фиу-у-у-у — подсвирна птицата и добави: — Здр-р-р-авей!

Защото бяха влезли късогледият и неговата възниска дебелана.

— Здравей — каза късогледият и се обърна към жена си: — Не знаех, че сега вече и децата ги затварят в клетки. Сигурно ония, дето не могат да казват „р“.

— Я млъквай — шепнеше жена му. — Това е птица.

— Каква птица?

— Една такава, черна като гарван, а пък говори.

— Хайде де, това не го знаех. Ама слушай, щом хората летят, защо пък птиците да не говорят, тъй де — дълбокомислено рече човекът.

И маймуните бяха вътре, в своята говорилня, и те също се топлеха. Две момичета затискаха с кърпички чувствителните си носове и с отвращение минаваха край косматите зверчета. Но на Дългоносия, както и на Дадо, тая миризма или по-точно тоя смрад въобще не им пречеше. Преди да влязат, Дългоносия каза:

— Ама че съм глупак. В къщи си имам маймуна, а тук трябва да плащам билет, за да ги рисувам.

Дадо разбра намека, но не каза нищо. \ Дългоносия почерпи пазача с цигара, а после се облегна на клетката с шимпанзетата и започна да рисува. Голямото шимпанзе се подпря на лакти от другата страна и се загледа в това същество с нос. От време на време то изкряскваше от удоволствие, като си помислеше, какво нещастие би могло да го сполети, а го беше отминало. Или по-точно, какво щастие беше, че си е останало маймуна. Ако му беше опадала козината и му беше пораснал носът, може би щеше съвсем да заприлича на това същество, което щеше да бъде истинска трагедия.

И докато голямото размишляваше така, малкото шимпанзе най-напред се ръкува с Дадо, после Дадо му даде две пакетчета фъстъци, които малкото внимателно отвори и излапа, примижало от удоволствие, а като свърши и тая работа, се промъкна до Дългоносия, изкатери се светкавично по решетките и му грабна молива.

— Върни си ми молива! — викаше Дългоносия.

— И-и-и-и, и-и-и-и — присмиваше се малкото. То веднага бе разбрало, че не се яде, но не искаше да му го върне. От чиста злоба.

— Маймуна такава! — крещеше Дългоносия.

А малкото се забавляваше. Държейки молива в зъбите си, то се преви на две и заклати глава, а когато Дългоносия се приближи и се опита да грабне молива, малкото шимпанзе му се изпика в очите.

— Космато кретенче! — крещеше Дългоносия, търсейки носната си кърпа. — Впрочем — каза той на Дадо (който чудесно се забавляваше) — аз имам и флумастер. Хили се, хили се… Маймунска солидарност — продължи да мърмори той под носа си.

Тюлените, както винаги, бяха в басейна. На тях студът не им пречеше, но ужасно ги дразнеха хората, които не купуваха риби от пазача и не им я хвърляха в устата. Скрънзи!

Те всъщност бяха главната цел на пътешествието на Дългоносия. Той извади флумастера си, черен като кожата на тия веселяци, каза на Дадо да се пази и да внимава да не падне случайно във водата, да не се навежда и въобще да бъде послушен и да се държи прилично, защото тюлените са му необходими за новия му анимационен филм, и след това заби нос в листа като час по час поглеждаше към водните акробати.

И оня, късогледият, купи няколко риби, но от оградата не виждаше добре тюлените и всеки път им ги хвърляше най-малко на половин метър встрани от тях, вследствие на което те започваха бясно да фучат и се хвърляха назад с надеждата да си хапнат все пак нещичко, но надежда нямаше, защото останалите два тюлена вече се потупваха доволно с перки по коремите.

Дългоносия седна на оградата, за да проучи по-добре движенията им. Искаше да улови именно оня миг, в който те започват да се издигат от водата, за да скочат на оградата, затова се надвеси още по-близо към тях и изведнъж…

Цоп!

Дадо не повярва на очите си. Той тъкмо следеше колко надалеч от устата на един тюлен ще запрати късогледият рибата, когато изведнъж видя как от водата се показва човешка глава. Ако се съдеше по косата, носа и всичко останало, това не можеше да бъде никой друг, освен Дългоносия.

— Татко! — извика уплашено Дадо. — Какво правиш там?

smog08.png

Дългоносия изплю малко вода, добра се до оградата, седна на нея и си пое въздух с широко отворена уста. Точно в тоя момент се приближи късогледият и му хвърли рибата в устата.

— Видя ли — каза той гордо на жена си. — Най-сетне улучих, нали?

Жена му взе да го хока, а Дългоносия изплю рибата и с нея още половин литър вода.

Заведоха ги, т.е. Дългоносия и Дадо, в управлението, където Дългоносия се съблече по гащи, за да се изсуши.

Там имаше и две малки мечета, които ги хранеха с биберон, така че Дадо не скуча.

Когато най-сетне се озоваха пред Небостъргача, Дългоносия се спря, изгледа сериозно Дадо и каза:

— Само да си продумал нещо на мама…

— Добре де, добре — отвърна засмяно Дадо.

— Познаваш ми лявото кроше — завърши заканително Дългоносия.