Хървое Хитрец
Смоговци (3) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 3

В която се разказва как таткото на Слона преживя множествата на числата до сто заедно с трагичните последици от тях

— Хайде сега ти, Дадо — каза учителката. Днес тя имаше нова прическа. Дадо я гледаше и си мислеше как ли това чудо се крепи на главата й. Сигурно я е топнала в лепило „ОХО“, реши той… — Е, Дадо — тя ставаше агресивна. — От началото!

Дадо погледна през прозореца, после към Щефек Врагец, който подло се подсмиваше, и започна:

— Ние, децата, ще построим град

с много зелени смокини.

— Градини — поправи го учителката. Щефек злорадо се ухили до уши. — По-нататък…

— Ние, децата, ще построим град

с най-големия…

— Дом — услужливо подшушна Щефек.

— С най-големия дом на любовта — завърши Дадо.

— Седни си — позеленя учителката, но после, като се сети какво всъщност бе казал Дадо, почервеня.

Дадо се отпусна на чина и ръгна с лакът Щефек, който се превиваше от смях.

Останалите знаеха стихотворението — кой повече, кой по-малко. След това учителката, чиято прическа не й стоеше вече така добре както в началото, тъй като косата й настръхна от рецитираното на Дадек, реши да продължи, пък каквото ще да става.

— Днес ще вземем „Учениче“ от Владимир Назор, поета, чието име носи нашето училище. Най-напред аз ще ви го прочета, а после вие ще кажете кои думи са ви непознати или пък ако ги знаете — какво означават.

Четеше доста добре.

— И така — каза тя, като свърши, — кажете ми например какво значи „думам“.

Гордана, на чиято пола Дадо тъкмо се опитваше да залепи една съвсем протрита картинка с крава, почувствува, че е ударил нейният час, и каза:

— Това значи думкам, удрям по нещо.

— Не — рече учителката. — Това означава: говоря, приказвам… Да видим знаете ли какво значи „ядовит“.

Дадо дълбокомислено мълчеше и гледаше през прозореца. Видя, че строежът на новата кула на Слеме бързо напредва.

— Това значи, който може да се яде — отново скочи Гордана така енергично, че кравата падна от полата й. Дадо беше разочарован. Учителката също.

— Не, Гордана, това означава сърдит.

Гордана изпухтя. Днес никак не й вървеше.

* * *

През междучасието Слона така стремително връхлетя върху Щефек, че той полетя към шкафчетата за обувки и скоро на главата му изскочи хубава твърда цицина. Щефек не каза нито дума, но когато отидоха да закусват, не си изяде филията с мармалад, а грижливо я уви в книжна салфетка.

Учителката влезе, всички станаха, а Щефек използува тоя момент и сложи филията с мармалад на чина на Слона. Той седеше на втората редица, вдясно от Щефек и за малкия Врагец не беше трудно незабелязано да стори това.

Слона седна върху мармалада и лицето му се изкриви като ужилено от оса.

Той се надигаше бавно и като разтегляше нишките мармалад, сантиметър по сантиметър отлепваше панталоните си от чина, а децата, чиито злоради погледи бяха привлечени от сподавения му вик, си умираха от смях. Впрочем, когато Слона ги изгледа, те поутихнаха, защото все пак той беше най-силният в класа.

Учителката проведе на бърза ръка следствие, което завърши без резултат, изпрати Слона да се пооправи малко и пристъпи към математиката.

МНОЖЕСТВА НА ЧИСЛАТА ДО СТО

написа тя на дъската, а под заглавието:

10+4=14

— Колко члена има това множество? Да чуем…

Щефек вдигна ръка. Той знаеше всичко по този проклет предмет, макар че никога не учеше.

— Четиринайсет единици или една десетица и четири единици.

— Правилно — потвърди учителката.

Дадо гледаше Щефек като че ли той беше големият откривател Никола Тесла, а не Щефек Врагец, но за Врагецови това беше, така да се каже, семейна особеност — просто страхотно им вървеше математиката.

Останалите ученици в класа загряваха по нещо и горе-долу се оправяха, но родителите им направо се бяха видели в чудо. Откакто се беше появила тая нова математика, майките и татковците си блъскаха главите, почесваха се зад ушите и си гризяха ноктите, съсипваха се душевно и телесно, докато в края на краищата не взеха да роптаят на глас срещу тази глупост и се чудеха как децата им все пак възприемат всичко това по-добре от тях.

Да вземем например таткото на Слона.

Цяла нощ се взира в тези множества, в тия ужасни амеби, над които пишеше „ИЗВАЖДАНЕ НА ДВУЗНАЧНИ ЧИСЛА“… И някаква синя линия с форма на картоф, а в нея три по-малки животинки и във всяка от тях — по още три малки микроба с числа на гърба. А между тях някакви стрелки, и то всяка в различна посока като пияни.

Таткото на Слона трябваше да реши тая задача, тъй като за зла участ няколко дни преди фаталното произшествие Слона беше отсъствувал от училище и беше помолил баща си да му помогне, което той с удоволствие прие, понеже и без това се смяташе за математически гений, макар че всъщност беше футболен треньор.

На другата сутрин лампата все още светеше на масата на татко Слон, по чието лице се четеше отчаяние и гняв, а възпалените му очи сякаш бяха попили жарта на смачканите фасове, които воняха в големия пепелник.

Наистина той не реши задачата, макар че на няколко пъти през нощта, както сам твърдеше, бил съвсем близо до решението. Вместо това, капнал за сън, той извърши няколко неща, заради които завинаги се прости с множествата, а без малко и с тоя свят. А именно, първо си завърза вратовръзката около ръката, защото беше вече време да ходи на сутрешна тренировка, навлече си чорапите на ръцете, а след това десетина минути се мъчеше да отключи пред къщи някакво чуждо фиатче. След като най-после разбра, че се опитва да проникне в чужд автомобил, който, честно казано, си приличаше с неговия като две капки вода, след като видя, че на ръцете си вместо ръкавици има чорапи и след като най-сетне седна в колата си и вместо да запали мотора, включи радиото, той се учуди защо колата не тръгва. Когато преодоля и тая трудност и потегли, още на първия завой даде десен мигач, а зави наляво, след което последва трясък, който се разнесе далеч наоколо.

Когато го караха, и то спешно, към болницата, непрекъснато говореше за някакви амеби, и то не за отделни амеби, а за множества от амеби.

Прегледаха го внимателно, но нищо не откриха.

* * *

Четвъртия час — съчинение и рисуване. Е, тук вече Дадо набираше точки. Всъщност това КАК пишеше не беше много като за изложба (някои букви се накланяха като пияници над тезгях, едни бяха дебели като прасета, а други — мършави и дълги като баскетболисти), но това, КОЕТО написа, беше толкова хубаво, че и учителката го похвали, та дори и прическата й се пооправи или може би пак се беше снабдила отнякъде с лепило „ОХО“.

И сякаш да потвърди догадките на Дадо, каза:

— О-хо, добре си го написал!

И с рисуването беше добре, с тая малка забележка, че проявяваше доста голяма склонност към окарикатуряване, но това беше влияние на шантавия му баща, който през целия си живот не беше нарисувал нищо, което да не е дългоносо. Пардон, това беше влияние на дългоносия му баща, който през целия си живот не беше нарисувал нищо, което да не е шантаво.

Впрочем Дългоносия го чакаше пред училището и поиска да преведе и Щефек през уличната джунгла, но в същия момент от училището излезе и един малко по-голям Врагец, девет или даже десетгодишният брат на Щефек, и Дългоносия му повери момчето.