Хървое Хитрец
Смоговци (5) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 5

За най-славния Врагец, когото славата удари в главата, а малко и в краката

По времето, когато започва нашата история за смоговците, най-прочутият член на семейство Врагец беше Перо.

Таткото на Слона го откри по много прост начин.

А именно — след като се наобядваше, старият Слон сядаше на балкона на своя апартамент в Небостъргача, дъвчеше дъвка и сънливо гледаше на югозапад, където в училищния двор хлапетата ритаха топка.

На Слалома, така всъщност се наричаше старият Слон, тая игра му беше дошла до гуша и затова не й обръщаше внимание. Не че не обичаше футбола, или че го мразеше, просто той беше футболен треньор, което вече имахме възможността да научим, и то средно два пъти на ден, така че никак не е чудно, дето искаше да си почине от това най-глупаво и маловажно занимание на света, както често казваше жена му, майката на Слона. А ако добавим, че тренираше младежкия отбор на „Динамо“, то безразличието му към онова, което ставаше долу, бе съвсем оправдано.

Така си дремеше той, докато за една от многобройните годишнини от сватбата им жена му му подари бинокъл, който оттогава постоянно висеше на врата му, а понякога и на ушите му, особено ако сцената, която наблюдаваше у съседите, беше интересна или нещо повече, вълнуваща. Но с течение на времето той научи всичко за ближните си — знаеше кой какво яде, как яде, колко яде, та дори и кой кого яде и явно се насити, така че дойде ред на игрището.

Вратарите бяха слаби, единият впрочем беше малко по-добър, но и той не беше бог знае какво, оня, малкият защитник в червено, имаше талант, но не особено голям, едното крило беше лошо, онова, дясното, но лявото…

Лявото беше божествено!

— В името на Кант и Хегел — измърмори Слалома и така облещи очи, че за малко да изскочат от другата страна на бинокъла. — В името на Кант и Хегел, как само играе това хлапе! И с левия, и с десния крак, а как центрира, веднъж, два пъти, три пъти, направо да полудееш. Да има само някой да поеме… Слоне! Слоне! — извика той.

Слона се появи, като междувременно се мъчеше да се сети за коя ли щуротия ще отнесе шамара, но се изненада, когато старият му каза:

— Слоне, земи бинокъла и виж оня хъшлак, лявото крило.

Слона, който в теорията беше може би по-добър и от Слалома, но на практика не можеше да тича, внимателно взе в ръце скъпоценния бинокъл.

— Оня голият ли?

— Аха.

— Че това е Буцовият брат.

— Братът на Буцо — поправи го Слалома, който държеше на литературния език, освен в случаите, когато говореше той.

— Да, братът на Буцо, Перо.

— Врагец ли?

— Аха. Електротехникът.

— Добре — каза Слалома. — Иди си глей математиката, а аз ще го погледам отблизо.

От тоя кратък диалог между Слалома и Слона измина година и половина, а резултатът от това, че Слалома погледа Перо отблизо, беше прехвърлянето на лявото крило на Пешченица пак на поста ляво крило, но в младежкия отбор на „Динамо“.

През този период Перо напредваше бързо, няколко пъти и вестниците писаха за него, дори и снимката му се появи, получаваше и по малко мангизи, които бяха добре дошли в къщи, затова и Драгец се отнасяше към него съвсем другояче, всъщност като с равен, а когато прочете, че брат му заедно със своите извити като хикс крака можеше много скоро да заиграе в първия отбор, тупна го по гърба с мечешката си лапа и каза приблизително следното:

— Така значи, мистър Хикс! Всъщност няма да си нито първият, нито последният лош играч в „Динамо“.

Перо измърмори нещо в отговор, но го повтори на висок глас едва когато Драгец отиде на работа и нямаше опасност да го чуе.

Но макар че Драгец говореше много презрително пред Перо, в душата си изпитваше голяма гордост, дори накара всички Врагецови да гледат мачовете на младежкия отбор на „Динамо“. Един от тях беше изключително важен! Изключително! И то за целия Квартал, който почти в пълен състав се озова на стадион „Динамо“. Преди дерби мача „Динамо“ — „Хайдук“ се срещнаха младежките отбори на двата клуба и Перо влезе през второто полувреме да позабавлява публиката. На сините никак не им вървеше, а по време на почивката на Слалома му изби пяна на устата. Забележителният треньор измъкна една дъсчица с разчертано на нея игрище и се разкрещя на център-нападателя:

— Как можа да изтървеш оная топка, а?… Ти беше ей тук, Камилата ти подаде като бог, трябваше само да си подложиш крака, ето виж (той сложи едно кръстче), тук беше Камилата, а тук ти (той нарисува второ кръстче). Добре се затича (тук той тегли една черта), но после се смота…

— Съвсем не съм се смотал — осмели се да каже умореният център-нападател, — ами има малка разлика между това тук, на дъската, и онова там, на терена.

— Няма никаква разлика!

— Има. Дъската е равна, а там имаше някаква бабуна и топката отскочи.

— Бабуна! Бабуна! Като те фрасна с тая дъска, и на тебе ще ти изскочи бабуна на главата — мърмореше Слалома, но спря да теоретизира и джентълменски призна моментното си поражение, като остави център-нападателя в игра, а смени лявото крило и така мистър Хикс получи възможността да се изяви в целия си блясък. Той блестящо изтърва първите две топки, а третата сам изпрати в аут.

Братята Врагец, които се бяха инсталирали на трибуната, прежалвайки мангизите си за тая историческа среща само за да се дуят и да слушат хвалби по адрес на брат си, се стараеха да изглеждат по-ниски от тревата. Драгец успя някак си да свие бичия си гръб така, че да не изглежда по-широк от овчи, Мацалото тихо подсмърчаше и се почесваше по гривата, Цобра тихо си подсвиркваше и с безразличие гледаше към Зоологическата градина, откъдето се чуваше рев на лъвове, а Щефек и Буцо гледаха безпомощно, със зяпнали уста, с тая разлика, че Щефек гледаше Перо, а Буцо — продавача на цици-мици на клечка.

— Идиот — шепнеше Драгец. — Пълен идиот.

А когато Юра, обущарят на Квартала, го побутна по гърба и високо попита: „Туй ли е вашият брат, Врагецови?“ Драгец сърдито се извърна и го изгледа така кръвнишки, че оня заприлича на обущар, когото клиентът всеки момент щеше да цапардоса по главата с прекалено тясната си обувка.

Но!

Но скоро Врагецови живнаха.

Перо започна да изпълнява това, заради което Слалома беше получил навремето прякора си. Той залепи топката за вътрешната страна на кривите си крака и със същия финт (малко наляво, после леко вдясно и спринт) преодоля двама амбициозни далматинци (което бе съпроводено от неистовия самурайски крясък на коментатора Младен Делич някъде от върха на трибуната), а третия си остави за десерт. А именно, спря се на едно място и се загледа в очите на противника, който панически размишляваше какво да направи. А когато най-после реши, пред Перо се откри такъв коридор, за какъвто можеше само да се мечтае.

Тогава Драгец се обърна към заядливия обущар и изрева с цяло гърло:

— Господин Юра, да, сега се сетих, ей това е нашият брат, лявото крило.

* * *

Но тъй като времето има полезния навик да се движи, от тоя мач измина половин година, а Перо все по-рядко и по-рядко се появяваше в състава на младежкия отбор на „Динамо“, докато един ден съвсем изчезна.

Ето как се беше случило това: мистър Хикс се главозамая от славата си.

Всички го потупваха, всички го хвалеха, всички му угаждаха, мнозина искаха да му платят пиенето, а той все по-често приемаше поканите и все по-късно се връщаше в къщи, а когато най-сетне се върнеше, вонеше на алкохол и естествено на другия ден спеше на тренировката. И в училище. И на практиката…

Слалома загрижено поклащаше глава и един не особено прекрасен ден Драгец получи две покани: от класния на Перо и от Слалома, а когато вечерта се върна от тези разговори, беше червен като пуешки гребен, т.е. моравочервен, и мистър Хикс щеше да изяде страхотен бой, ако тъкмо тогава не се беше случило нещо неочаквано.

А именно, докато Драгец беснееше в кухнята, чакайки мистър Хикс да се завърне от поредното си скитосване, и тъкмо си беше натъпкал устата с топено сирене и хляб, а всичко това ставаше някъде около десет часа вечерта, откъм улицата се чу страшен писък.

Драгец излезе и видя Мицика, жената на оня проклет обущар Юра, да стои насред улицата под скромната светлина на една от четирите електрически крушки, които представляваха цялото улично осветление на Квартала. Тя крещеше с цяло гърло:

— Помощ! Милиция! Крадец! Милиция!

Тъй като по-лесно беше да се открие хладилник в ескимоско иглу, отколкото милиционер в Квартала, Драгец изтича при нея и викна:

— Къде е?

— Ей там! — посочи тя пътеката, която водеше към железопътната линия. — Там… С колело.

Драгец се загледа в мрака. Нищо не можеше да се направи. Той отведе жената и я предаде на съпруга обущар, а когато тя се поуспокои, научи и подробностите.

Крадецът връхлетял иззад гърба й, изтръгнал чантата от ръцете й и офейкал.