Хървое Хитрец
Смоговци (16) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smogovci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
egersegerdes (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Хървое Хитрец

Заглавие: Смоговци

Преводач: Виктория Менкаджиева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Хърватски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Хърватска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 15.07.1986

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Жела Георгиева

Художник: Панайот Гелев

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1828

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Или дългото нощно пътуване с малко повръщане
smog20.png

Отговорът пристигна бързо: майката пишеше на Цобра, че той е най-любимият й син, че мисли само за него и ще му донесе много хубави неща, само да се учи добре, ала, когато Цобра прочете хабера, както се казва в народните песни, той помръкна и няколко дни замислено мълча. Мацалото и Перо го оставиха на мира, понеже предполагаха, че пак става въпрос за някое от безумните му изобретения, които винаги изискваха няколко дни предварително цупене, а на Драгец така му беше пламнала главата покрай новата къща, че не обръщаше внимание на странностите на смахнатия изобретател.

Един ден обаче изобретателят изчезна.

Чакаха го до единайсет часа вечерта, а после Драгец отиде в милицията със снимката на Цобра. Два дни по-късно снимката, от която дяволито се усмихваше Цобра, излезе и във „Вечерни лист“, а над нея с доста едри букви пишеше:

ИЗЧЕЗНАЛО Е МОМЧЕ

Това го уреди Драгец с дежурния редактор от своята смяна и дори сам избра шрифта за заглавието.

По същото време, когато в Загреб се появи тоя брой на „Вечерни лист“, по просторния двор на двореца Шьонбрун, с ръце в джобовете и подсвирквайки си тихичко, крачеше едно гладно и недоспало момче. Лицето му извънредно много приличаше на онова от снимката във „Вечерни лист“ — то имаше същия чип нос, същите възголеми, клепнали уши, същите тъмни и неспокойни очи, само дето на онова от снимката косата му беше сресана, а на това тук му висеше на фитили. Но все пак, ако изключим тая малка разлика, бихме могли да потвърдим, че двете момчета бяха всъщност едно момче и по-точно — Цобра.

Но да се върнем малко по-назад и малко по на юг — два дни по-назад и около четиристотин километра по на юг, т.е. в Загреб, и да видим как тоя Цобра се бе озовал там, където се беше озовал, а той се беше озовал във Виена.

Във Виена, хлапакът му с хлапак!

А всичко започна така: Цобра прочете във вестника, че на 23 ноември 1974 година, в 21 часа пред „Генералтурист“ тръгва автобус за Франкфурт. Малко преди 21 часа, но точно на 23 ноември същата година, топло облечен, с джинси и жилетка, върху която носеше късо зелено палто с качулка, Цобра се смеси с пътниците.

Влезе в автобуса заедно с една дебела жена, чийто багаж се състоеше от два куфара и две деца: момиченце на около осем години и малчуган на около три. Екскурзоводът беше застанал на входната врата, но тъкмо в тоя момент хвърляше огнени погледи към една мацка, която очевидно пътуваше сама, и затова дори не се опита да установи количеството багаж на дебелата жена, която седна на една седалка и сложи малчугана до себе си, а на малката посочи с пръст мястото отзад — знак да се разположи там и да мълчи. Цобра инстинктивно се намести до момиченцето.

Той не си губеше времето. С няколко бонбона, които представляваха цялата му суха храна до Франкфурт, подкупи момиченцето и започна да разговаря с него за училището и за много други големи проблеми на малките личности, а на неизбежния въпрос, къде са татко му и майка му, или пък само татко му, или само майка му, Цобра посочи с пръст една жена, няколко седалки зад тях, която още щом седна в автобуса, заспа с отворена уста, излагайки на показ цял златарски магазин.

— Това е майка ми — каза Цобра. — Спи й се.

Малката не беше възхитена от родителката на Изобретателя.

— Моята майка е по-хубава — каза тя.

— Да, но е дебела — установи Цобра.

— Не е дебела. Тя е пълна.

— Пълна… с какво? Аха, пълна с лапачка.

— Не — рече момиченцето обидено. — То така се казва. Майка винаги говори за себе си: „Аз не съм дебела. Аз съм само малко пълна.“

Цобра избухна в такъв гръмогласен смях, че дебеланата се обърна и доста неделикатно попита:

— Бибо, кой е пък тоя?

— Ами… едно момче… Майка му е ей там, спи…

— Добре, само да не правите глупости! И спете!

Автобусът вече се носеше по Хърватско Загоре, но от тоя кайкавски[1] резерват не се виждаше нищо, може би защото беше тъмно като в рог. Биба послушно затвори очи, но после пак ги отвори и каза на Цобра.

— Хайде сега спи, а като се събудим, ще повръщаме.

На Цобра му се повдигна, но не каза нищо и скоро заспа.

Събуди се навреме, точно когато автобусът спря на границата. Някакъв човек събра от екскурзовода паспортите и започна да се разхожда из автобуса и да брои пътниците, Цобра се свлече на пода, покри се със своето и Бибиното палто, а после измъкна ръката си, повдигна краката на Биба и ги опъна, така че момиченцето, което въобще не се събуди (само изломоти нещо насън), почти с цял ръст легна върху него.

Всичко мина добре. Автобусът спря още веднъж, а, след това продължи пътя си, но Цобра се измъкна изпод Биба чак след петнайсетина минути, намести я обратно в позата, в която бе заспала, и като въздъхна с облекчение, се отпусна на мястото си, но…

Но тогава до ушите му достигна приглушен разговор, от който кръвта застина в жилите му.

Вдясно, две седалки зад него, седеше млада двойка, чието мляскане още от по-рано смущаваше спокойния сън на пътниците. Сега младежът прегърна момичето, млясна го отново и каза:

— Още четири часа и сме във Виена.

— Ах, кукличке — каза му тя (тя на него — кукличке!). — Три дни във Виена…

Цобра почувствува как едри капки пот закапаха в гащите му.

Значи ли това, че е сбъркал автобуса?

Но нямаше време за празни съжаления, защото тъкмо в тоя момент, както впрочем съвсем правилно беше предвидила, Биба почувствува непреодолимо желание да изхвърли вечерята си по малко по-особен начин. Като чу странните звуци, дебелата й майка бързо реагира, извади найлонова торбичка и я подаде на Цобра.

— Дръж това — каза му тя енергично, — и не го изпускай, докато малката не свърши.

Цобра стисна зъби и извърна глава, а момиченцето завря своята в торбичката и усърдно повръща няколко минути. Струваше му се, че то ще си изхвърли душата или поне стомаха, но благодарение на командите от предната седалка: „Още! Добре! Хайде още малко! Е! Така! Така!“, всичко приключи и Биба с кърпичка на устата притихна на мястото си, след което дебеланата доволно се обърна към малчугана, който й обещаваше същите вълнения: „ик, ик, ик“, а Цобра с глупаво изражение на лицето остана да държи торбичката, като се чудеше какво да я прави.

— Госпожо — пошепна той.

Дебеланата не трепна.

— Госпожо — викна той по-високо.

— Какво има? — сопна се дебеланата.

— Какво да правя с торбичката?

— Че няма на мен да ми я дадеш, я. Хвърли я през прозореца.

Цобра криво-ляво направи това и вечерята на Биба шляпна върху земята на свещената римска империя. Все пак той се възползува от тая си близост с дебеланата и нейното семейство и предпазливо попита:

— Моля, госпожо, кога пристигаме във Франкфурт?

— Леле, колко си глупав — каза дебеланата, като извърна леко глава към него. — Че ти изобщо не знаеш закъде пътуваш, а? Като котка в чувал…

— За… Виена ли?

— Аха, все пак си знаел — каза тя и в пристъп на добро настроение си затананика под нос:

„Wien, Wien, die Stadt meiner Traume, Wien, Wien…“[2]

— Е, Цобра, сега вече си… — каза си Цобра, употребявайки един израз, който редакторите на книги за деца и юноши, кой знае по какви съображения съвсем неоснователно мразят.

Бележки

[1] Кайкавски — един от трите основни диалекта на сърбохърватския език. — Б.пр.

[2] Виена, Виена, град на моите мечти, Виена, Виена… — Б.пр.